Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (48)

Глава 47

Лас Вегас

4 ноември, вечерта

Шерил пъхна още четвърт долар в автомата и натисна бутона. Колелата се завъртяха, проблеснаха цветове и монетата й изчезна завинаги.

— По дяволите!

— Май не ти върви тая вечер, а?

Мъжът, който зададе въпроса, седеше през два автомата и бе прехвърлил шейсетте години. Докато димът от цигарата в ъгълчето на ухилената му уста се извиваше нагоре, той я измери с поглед, от който личеше, че може да познае колко струва с точност до един долар. От уискито гласът му стържеше като шкурка.

Само ако знаеше, мръснико, колко струва стоката, която е у мен, помисли си тя, побесняла от яд.

Но дори и всичкото злато не можеше да й осигури легло за през нощта, освен в някоя затворническа килия. Можеше или да спи в колата си, или да приеме деловото предложение, което вероятно се канеше да й направи възрастният мъж.

Още не, дявол да го вземе. Не и докато не остана без пукнат петак.

Тя пъхна още една монета в автомата, после отново. Машината стигна до връхната си точка и изсипа цял куп монети. Не бе кой знае какъв удар, но парите щяха да й стигнат за спокойно място за сън и може би и за няколко бири. Тя събра печалбата си в пластмасовата купичка и се запъти към касиера да уедри монетите, без да се извърне да види дали мъжът със стържещия глас е разочарован или облекчен.

Десет минути по-късно вече се бе регистрирала в един от евтините мотели, които се редяха от двете страни на шосето от междущатската магистрала към шума и блясъка на Вегас. Тя довлече куфара на Риса в стаята, заключи вратата и пусна телевизора. Единственият канал, който откри, предаваше само новини през цялото денонощие. С въздишка на погнуса, тя захвърли дистанционното на леглото и се залови с ципа на куфара. Не изключи звука от телевизора, защото й бе омръзнало да е сама. Говорещата кутия не бе особено добър събеседник, но бе по-умна от повечето хора, които срещаше.

Това е второто убийство на дребен търговец за последните няколко дни — каза сериозната говорителка от екрана. — Полицията моли всеки, който е бил в района и е забелязал нещо подозрително, да се обади на телефонния номер, изписан в долния край на екраните ви.

— О, да, това много ще помогне — заяде се Шерил. — Някоя стара баба, дето не може и собствения си задник да намери без лупа, ще вземе да погледне през прозореца и да посочи убиеца. Исусе, наистина всяка минута се ражда по един глупак.

Тя хвърляше коси погледи към екрана. Показваха част от Вегас, която й се стори позната. Намръщи се и се извърна, за да види по-добре.

— Ей, това е близо до къщата на Тим.

По новинарския канал даваха отново кадрите, на които репортерът интервюираше детектив от полицията, докато на заден фон минаваше носилка на колела, върху която здраво бе привързана голяма черна торба. Същият филмов материал излъчваха на всеки половин час от предния ден насам.

Шерил прехапа устни. Имаше лошото предчувствие, че вижда онова, което е останало от посредника на Сокс. Увеличи звука. Не споменаха името на Сокс, но затова пък заговориха за второто кърваво петно на пода.

— О, божичко! О, по дяволите! Това ли е станало с Тим?

Заслуша се. Разбра само, че полицаите не знаят нищо. Говорителка продължи с тържествен тон веднага щом свършиха кадрите от местопрестъплението:

След това полицаите откриха кървави следи откъм задната врата, които пресичат улицата. По-нататък следата изчезва. От местните болници досега не са съобщили за пациенти с огнестрелни и прободни рани. Никой от хората, намиращи се наоколо, не е бил в състояние да помогне на полицията.

— Да, наистина, направо да му се доплаче на човек, задето никой не иска да помага на полицията да си върши работата — коментира Шерил.

Тя отвори капака на куфара и се поколеба. Част от нея искаше да разопакова златото, за да се увери, че всичко е там, да го подържи и да знае, че мечтите й най-сетне ще се сбъднат.

Но част от нея изпитваше ужас само при мисълта, че може да докосне някой от предметите.

— Това злато ме побърква — каза тя на телевизора.

Телевизорът се опита да й продаде уютна виличка за почивка на Хаваите, която да споделя с други собственици.

Шерил продължи да говори:

— Наистина ще се радвам да се отърва от него. Само трябва да измисля как да го продам, без да привличам вниманието на полицията. Или на Сокс. Този тип има толкова злоба в себе си, че до него и усойница би изглеждала като мило създание.

Вълна от престъпност залива Лас Вегас. Въоръжен мъж се е втурнал обезумял във фоайето на „Златното руно“ тази сутрин.

При споменаването на името на познатото й казино Шерил се обърна към телевизора. Челюстта й направо увисна при вида на Риса, тичаща покрай редица автомати с вдигната над бедрата пола, дългите й крака проблясваха, докато тя се навеждаше, извърташе, скачаше и се търкулваше върху масите, разпилявайки чипове и редовни посетители на всички страни.

— Исусе Христе!… — промълви Шерил. — Какво…

На екрана се появи Сокс, с безизразно лице, ръката му трепваше, докато се прицелва в Риса. Контрастът между смъртоносните му намерения и веселата му хавайска риза бе стряскащ.

В съответствие с категоричните разпоредби на ръководството на казиното охраната на комплекса не е отвърнала на изстрелите, тъй като това би застрашило живота на невинни граждани. Въоръженият мъж е избягал през входната врата и е изчезнал в тълпата навън.

Лицето на Сокс запълни целия екран. Очите му бяха присвити, устните — изтънели, устата му бе отворена в някакво животинско озъбване.

— О, да, това е Сокс. Оолелее! Наистина здраво е побеснял. — Шерил се усмихна широко и присви, после отпусна дясната си ръка като котка. — Обзалагам се, че слабините още го болят.

Всеки, който притежава някаква информация, която би довела до арестуването и подвеждането под отговорност на този човек, ще получи награда от петнадесет хиляди долара от „Златното руно“. Позвънете на номера, изписан най-долу на екраните ви, ако имате информация.

Следва: Конкурсът за Дядо Коледа по бикини привлича тълпи от посетители в „Синята кобила“. Ако познавате някой добре сложен — звук от приглушен кикот зад камера, — весел старец, който би искал да участва в конкурса, все още има време.

Шерил изобщо не слушаше. Тя все още се взираше в номера в долния край на екрана. Нямаше как да вземе наградата, но не искаше да пропусне шанса да причини колкото може повече неприятности на Сокс. Докато той се мотаеше на свобода, щеше да е по-разумно да се крие. Но не искаше да го прави. Искаше да продаде златото и да прекара остатъка от живота си като някоя холивудска звезда, каквато би трябвало да бъде.

За това си струваше и да почака малко, докато заловят Сокс.

Усмихната, подрънквайки шепа монети, тя излезе до телефонния апарат, който се намираше до автомата за кока-кола. След броени минути вече съобщаваше на телефонния секретар в полицията всичко, което знае за марката, модела и регистрационния номер на крещящо моравата кола на Сокс.

Не остави телефон за обратна връзка.