Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (20)

Глава 19

Лас Вегас

2 ноември, рано следобед

Сокс остави крещящо моравата си кола на паркинга пред едно заведение за бърза закуска на две преки от заложната къща на Джоуи Клайн. С раница през рамо и увиснали около глезените джинси, мина покрай някакви офиси, чиито прозорци бяха толкова чисти, колкото и канавката пред тях.

Смачкана цигарена кутия се търкаляше по набраздения от пукнатини тротоар, подмятана от резкия, сух вятър. Безоблачното небе имаше някакъв оловен блясък, който щеше да е смог в Лос Анджелис, но в Лас Вегас бе просто прахоляк. Сокс всъщност не забелязваше нищо наоколо. И преди бе виждал това място, прекалено често. Бе израснал на четири преки от заложната къща на Джоуи. Нищо не се бе променило оттогава, освен пукнатините по тротоара.

Нищо не се бе променило особено и на витрината на заложната къща от последното му посещение при Джоуи. Зад прашния прозорец и железните решетки имаше китари, усилватели, индиански дрънкулки, пушки, телевизори, видео и дигитални плейъри, мръсни пистолети и една цигулка с три струни, която чакаше на някого отново да му потръгне в живота. Сокс огледа заложените оръжия, но всички бяха малък калибър. Не искаше женски пистолет. Искаше нещо, което един мъж може с гордост да пъхне в панталона си.

Приятно малко звънче иззвъня, когато влезе в заложната къща. От опит знаеше, че далеч не толкова приятен звън се разнася в задната стаичка, а една камера в предното помещение се бе включила, за да е сигурно, че клиентът няма да си вземе нещо сам, преди Джоуи да дойде да го посрещне.

Предното помещение на магазинчето бе чисто, но иначе приличаше на витрината, която гледаше към тротоара — тясно, мрачно и неприветливо. Осветлението бе слабо, тезгяхът бе стар, повечето стъклени витрини бяха очукани, пукнати или и двете, а стоката, изложена в тях, бе точно каквото всеки полицай би очаквал да види заложено от изпаднали в мизерия хора, които са стигнали до дъното на отчаянието.

Сокс мина в левия ъгъл на магазинчето, където знаеше, че камерата не може да го хване. Наведе се над очукания тезгях и натисна едно копче. Две неща се случиха едновременно. Камерата се изключи, а в единия край на тезгяха се отвори тясна пролука. Той се промъкна, преди да се затвори отново.

— Ей, Джоуи, аз съм, Сокс! — извика силно.

От задната стаичка се чу шум.

Сокс прие това за покана, което вероятно бе така. Отвори един голям шкаф, пълен с пистолети и пушки, толкова мръсни, че биха засекли или избухнали в ръцете на глупака, който се опита да ги зареди и да стреля с тях. Пресегна се между два от рафтовете и натисна. Едно скрито резе в дъното се вдигна, задната стена на шкафа се отвори настрани и Сокс влезе в истинското място за търговия на Джоуи Клайн.

Оръжията тук бяха чисти, нови и от голям калибър. Най-добрите бяха чисти — не можеха да бъдат проследени нито от местните полицаи, нито дори от ФБР. В съседство с витрината, пълна с лъскави оръжия, имаше друга, покрита с бронирано стъкло, чието съдържание бе достойно за „Тифани“. Мнозина дребни мошеници бяха разбрали колко малко пари дава Джоуи за крадени бижута. От друга страна, хубавото бе, че плащаше в брой и не разправяше на никого, дори и на жена си, какво става в задната стаичка.

Облечен в тъмна дънкова риза и джинси, целият омазан в масло, собственикът се появи иззад една работна маса, на която бяха разхвърляни смазочни масла, парцали и инструменти за почистване и поправка на оръжия, голямата любов на Джоуи бе да се занимава с оръжията, докато станат хлъзгави и готови като страстна жена.

— Здрасти, Цезар, много време мина — каза той, вдигна на челото си увеличителните стъкла, които използваше, и се усмихна толкова широко, че покрай тънките му мустачки се появиха бръчки. — Имаш ли нещо за мен?

Сокс направи гримаса. Мразеше кръщелното си име. Всички го наричаха с уличния му прякор, освен хората, които го познаваха от времето, преди да влезе в затвора. Джоуи бе от тях. Той и баща му, както и дядо му преди това, бяха препродавали разни неща за семейството на Сокс години наред. Ограбвали ги бяха години наред, но така стояха нещата в този край на града. Ако не можеш да откраднеш от непознатите, крадеш от приятелите си. Когато нещата вървят съвсем на зле, крадеш и от роднините си.

— Да, имам нещо — отвърна Сокс. — Ако ми предложиш добра сделка, няма да ида да го дам на Шапиро.

Джоуи сви рамене и избърса ръцете си в един парцал, черен като косата му.

— Предлагам ти възможно най-добрата сделка, която мога, без да се разорявам. Знаеш го.

— Аха.

Сокс знаеше, че Джоуи му дава възможно най-малката цена, на която той би се съгласил. Нищо лично. Така стояха нещата.

И Джоуи знаеше правилата на играта. Разни тъпанари като Сокс докарваха най-голямата печалба за заложната му къща, но тъпанарите се връщаха отново и отново, защото бяха достатъчно умни, за да стоят далеч от затвора. Джоуи никога не издаваше когото и да било. Е, може би само един-два пъти, но само за да не опандизят самия него. Нищо лично. Просто така стояха нещата.

Сокс свали раницата от гърба си и бръкна вътре. Първото, което извади, бе една от фигурките, която изглеждаше като елен с чудесни разклонени рога. Украсата по тялото му бе от толкова дребни детайли, че на Сокс му се завиваше свят, когато се вгледа по-отблизо в тях. Затова не ги гледаше.

Вдигна фигурката на около трийсетина сантиметра над омазаната с масло длан на Джоуи и разтвори пръсти.

— Какво ще кажеш за това?

Джоуи изръмжа от изненада, когато усети в дланта си тежестта на метала. Веднага разбра, че е или от олово, или от злато. Нищо друго не би тежало толкова и все пак изглеждаше меко. Пулсът му се ускори. Сложи си увеличителните стъкла и завъртя в ръка фигурката, като търсеше някакъв знак, че става дума за златно покритие.

Даже и под увеличение гравираните детайли бяха толкова нагъсто, че очите го заболяха, докато ги проследява.

Той повтори огледа. Бавно. Все едно гледа някои от фракталните фигури на екрана на компютъра, които племенникът му толкова обичаше. Там детайлите се повтаряха все по-малки и по-малки, но никога не свършваха, до безкрай и винаги оставаха едни и същи. Нямаха и начало. Само…

Той преглътна и затвори очи, така че главата му да спре да се върти. Фигурката беше невероятно странна. Но никъде нямаше следа от изтъняло златно покритие, където да прозира металът отдолу. Нито пък видя малките мехурчета и дупчици, които се появяват след време, когато покритието остарее.

— Е, значи някой е направил златно покритие от ниска проба на някаква фигурка — каза Джоуи накрая. — Голяма работа.

Но не даде знак, че ще върне фигурката.

— Дрън-дрън — каза Сокс. — Това е чисто злато.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Просто знаеш. Аха. И откога си станал такъв голям експерт по златото?

Сокс бе очаквал това. Бе част от пазаренето. И тъй като бе достатъчно умен, за да знае, че не е толкова хитър, колкото Джоуи, предварително бе подготвил аргументите си. Нямаше да позволи да го отпратят само със сто долара за цялото злато и безплатно потупване по рамото.

— Ако не можеш да различиш истинското злато, това си е твой проблем. Дай ми това. Шапиро може да познае златото, когато го види.

Джоуи стисна по-здраво фигурката. Шапиро бе на няколко стъпала нагоре по стълбата на успеха. Джоуи често му препродаваше наистина първокласна стока с голяма печалба за себе си. Шапиро пък ги препродаваше на Нанс или Кокран или дори на Смит-Уайт, който ги караше в Ню Йорк или Далас, или Лос Анджелис, където можеше да ги завърти в някой от лъскавите си магазини за десет, петдесет или сто пъти повече пари, отколкото бе получил самият крадец.

— Хайде сега, не се впрягай толкова — каза Джоуи. — По-добре ми кажи колко си мислиш, че ще ти даде Шапиро.

Мрачното лице на Сокс се озари от задоволство и той се усмихна с онова чистосърдечие, което правеше внезапните му изблици на жестокост още по-неочаквани.

— О, мисля, че ще се бръкне с цяла хилядарка.

— Хиляда долара за това? — изсмя се Джоуи. — Ти да не си пушил някакви треви?

— Хилядарка — повтори Сокс.

— „Хилядарка“ казва човекът — имитира го Джоуи. — Върви на майната си. Ще ти дам три стотака, но само защото сме стари приятели.

Това бе тройно повече, отколкото Сокс бе очаквал, но вече бе протегнал ръце към фигурката и не можа да ги дръпне навреме.

Джоуи нямаше подобен проблем. Той рязко дръпна фигурката далеч от обсега му.

— Добре, добре. Четиристотин.

Сокс бе толкова изненадан от цената, че не можеше да продума.

— Какво ще кажеш? — попита Джоуи.

Настъпи тишина, докато Сокс се мъчеше да свърже четиристотин долара с този боклук. Може би онази кучка, гаджето на Тим, имаше право.

— Господи, човече, направо ме убиваш — оплака се Джоуи. — Шестстотин и нито цент повече, и то само защото се знаем от толкова отдавна, ясно ли е?

Сокс кимна.

Фигурката изчезна в джоба на Джоуи.

— Имаш ли и други или тази беше единствена?

Сокс замалко да се обади, че е мислил да иска толкова за цялата стока, не само за тази фигурка. Преди да направи подобна тъпотия, млъкна и извади втора фигурка от раницата си. После игла-закопчалка. После и лентата за ръка.

— Това струва колкото две от другите — каза Сокс, като си спомни думите на Тим.

Джоуи щеше да възрази, но устата му бе пресъхнала. Знаеше достатъчно за старите бижута, за да му е ясно, че богато украсената лента вероятно струва цяло състояние, ако имаш достъп до определен пазар. Той нямаше. Смит-Уайт изобщо не би отговорил на обажданията му. Повечето пъти дори и Кокран не отговаряше.

Но Шапиро можеше да се добере до Кокран.

Джоуи замечтано си спомни за онова пътешествие из Южните морета, за което жена му опяваше от дълго време.

— Две хилядарки и половина за цялата стока.

Това бяха повече пари, отколкото Сокс бе държал някога в ръцете си. Грабежите из магазините за домакински стоки не бяха кой знае колко доходен бизнес. Повечето пъти имаше късмет, ако изкара стотина долара за една вечер плюс пиене колкото може да носи.

Две хиляди и петстотин долара.

И още много злато там, откъдето бе взел това.

— Трябва ми чист пистолет — каза Сокс. — Четирийсет и пети калибър.

— Сега имам само деветмилиметров. Мини пак след няколко седмици.

— Деветмилиметровият чист ли е?

Джоуи кимна.

— Сигурно ли е? — настоя Сокс.

— Да, по дяволите. Да не ме мислиш за толкова тъп, че да искам да прецакам някого, който убива хора, за да си изкарва прехраната?

— Аз не убивам хора. Само ги ограбвам.

— Не говорех за теб.

— О. Колко искаш? — попита Сокс.

— Хиляда.

— Какво? Мамка му, да не би пистолетът да е от злато?

— Златото би се разтопило, ако го използваш за дуло на пистолет — поясни търпеливо Джоуи. — Виж сега, само за теб и само този път ще добавя заглушител и ще ти го дам за петстотин. Така си тръгваш с две хиляди долара в джоба. Е, става ли?

Смятането бе сред многото предмети, от които Сокс бе бягал в училище, но сумата му прозвуча горе-долу достатъчна. И най-хубавото бе, че щеше да получи и пистолета. С него можеше да изкара още пари.

— Става.