Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (26)

Глава 25

Лас Вегас

3 ноември, късно сутринта

Шейн седеше в кабинета на Риса и разглеждаше каталози и книги, посветени на златни келтски произведения на изкуството. Само за да види как бузите й се обливат в червенина, бе донесъл със себе си едно популярно списание, в което имаше ужасно нескопосана статия за легендарното друидско съкровище. Статията бе на дъното под всички останали материали, които трябваше да прегледа, но той бързо напредваше към нея.

Докато я дразнеше, не мислеше за прекалено натрапчивата и ниско морална Шерил Фокнър.

— Ето, вземи например този нашийник — каза Шейн и посочи в един от каталозите.

— С удоволствие — веднага отвърна Риса, с желание да си оскубе косата. Или неговата. — Но тогава Британският музей направо ще се нахвърли със зъби и нокти на Чичо Сам. Снетишъмският нашийник, по който се прехласваш, се смята за един от най-разкошните образци на златарските умения на келтските майстори от Желязната епоха. Истинско културно съкровище.

Макар в гласа й да звучеше сарказъм, в докосването на пръстите й до очертанията на нашийника на снимката имаше някаква почтителност. Шейн я гледаше и се питаше дали някога би докоснала по този начин и някой мъж, със смесица от благоговение и възторг. Мисълта незабавно се отрази на скритото в панталоните му. Заради това бе по-раздразнителен от обикновено.

— В случай че си забравила — студено отбеляза той, — задържам издаването на каталога на „Златото на друидите“, за да сложим на корицата нещо поне толкова забележително.

Тъмносините очи на Риса се присвиха. Реши, че предпочита да оскубе неговата коса, а не своята. Определено.

— Нека пак да повторим — каза тя. — Ясно и бавно. Ще се опитам да използвам простички думи, за да не те обърквам. Готов ли си?

Бе повече от готов, което адски го дразнеше. Кимна й отсечено.

— Експонати като онзи нашийник са част от културното наследство според… ами според Декларацията за независимостта — каза Риса с едва сдържан гняв. — Никой не продава части от културното наследство, освен ако не ги е откраднал. Ако купиш откраднат предмет, който е част от културното наследство, не можеш да го изложиш публично, а и по-добре изобщо да не го показваш пред мен. Следваш ли мисълта ми дотук?

Шейн се бе загледал в устните й. Както винаги, гледката си струваше. Сочни. Женствени. Създадени за удоволствие.

Проклятие, бе се уморил да я желае от разстояние.

— Съкровища като онзи нашийник се държат скрити вкъщи, независимо къде е това — продължи тя, стиснала зъби в отчаяние. — Затова има великолепни колекции в националните музеи, като например Британския музей, Ермитажа и Лувъра. И те не са за продан!

— Това е твой проблем — отвърна той. — Моят е, преди изложбата да бъде открита, да намеря експонат, който да приковава вниманието. Засега имам един приличен нашийник, който е на път за насам, и милион долара в експонати, които ще трябва дълго да бъдат обяснявани, преди средният зрител да успее да ги оцени. Като изложба, която да съперничи на произведенията на Фаберже, направо не струва. Задържам корицата на каталога за теб. Не ме разочаровай.

— Ами какво казват акулите ти? — попита тя в отчаяние. — Иди да дъвчеш тях за разнообразие.

Шейн я погледна неразбиращо.

— „Акули“ ли?

— Другите, онези недотам придирчиви хора, които се ровят из канавките с отпадъци за теб.

Той се усмихна почти лениво.

— Проблемът с „акулите“ е, че са много жилави за дъвчене. Ти си много по-крехка.

Начинът, по който я гледаше, и бавният му, провлечен глас, накараха Риса да се почувства така, сякаш я бе погалил. Мислите й се накъсаха. Изпаднала в безизходно отчаяние, тя започна бързо да прелиства следващия каталог. Нищо от видяното не я вдъхнови. Нищо в него не можа да я накара да забрави изражението в красивите нефритенозелени очи на Шейн.

Когато вдигна поглед, той все още я наблюдаваше, като човек, из чиято глава се върти мисълта да я опита на вкус. Тя нервно навлажни устни, видя как той присви очи и разбра, че затъва още по-дълбоко.

И все пак не толкова дълбоко, колкото й се щеше.

Трябваше да помоли Нийл да й потърси друга работа. Скоро. Ама много скоро. Като например в мига, в който Шейн излезе от кабинета й. Можеше само да се надява, че ще е достатъчно скоро. Никога не бе виждала това особено, тъмно и напрегнато изражение в очите му. Те горяха.

Тя също.

— Ами това? — попита Шейн, като издърпа списанието от дъното на купчината.

Тя зяпна неразбиращо в художественото изображение на живота на друидите. Друидът на картината бе внушителен, тъмнокос, облечен в бяла роба, носеше златна броня, която покриваше по-голямата част от гръдния му кош… и очите му бяха с цвета на очите на Шейн. Той гледаше към нея и вътре в нея.

И бе Шейн Танънхил.

Изпита усещането, че губи опора под краката си, направо не бе на себе си.

— Риса? — Той размаха ръка пред лицето й. — Къде се отнесе?

Тя рязко тръсна глава.

— Предполагам, че не биваше да пия втори космополитън снощи. Чувствам се малко странно. Та какво искаш да кажеш за този друид?

— Не за този друид, а за съкровището на друидите.

— Да не си започнал да пушиш някакви странни треви? — попита нетърпеливо.

— Не. Това е само леко и непретенциозно четиво. Съкровището на друидите…

— Не съществува — прекъсна го тя. — Няма съкровище от свещени златни предмети, заровени от Мерлин през шести или седми век в Уелс или Корнуол точно преди културата на друидите да бъде стъпкана в калта окончателно и завинаги от християнството. Има други съкровища, които са били намерени и претопени, и продадени, и скрити, и заровени, и намерени, и съхранявани, и предавани по наследство в рода. Но — слушай внимателно, това е важно — няма съкровище на друидите.

— Би било голяма атракция за казиното — изтъкна Шейн безстрастно. — Точно каквато ми трябва за изложбата.

— Ако съществуваше, би било просто прекрасно. — Тя си пое дълбоко въздух и каза много внимателно: — Ако. То. Съществуваше. Но не съществува.

— Съществува.

— Шейн…

Той заглуши думите й със своите.

— Един човек преди малко ми предложи да ми продаде част от него. За два милиона. В брой. И това е минималната оферта. Плюс наградата от десет хиляди долара, която давам, без никакви въпроси. Заради нея получавам правото пръв да видя нещата и последен да наддавам за тях.

Тя хвана главата си с ръце.

— Моля те, Господи. Само не отново. Колко пъти са ти предлагали свещени друидски символи през последната година? Три пъти? Пет? Осем?

— Девет, но кой ги брои? — отвърна той. — Като се има предвид, че съм богат, колекционирам златни предмети, нося келтско име и се каня да открия цяла нова галерия, посветена на келтското злато, предлагат ми келтски символи по-често, отколкото ми предлагат секс.

— Глупости — промърмори тя.

Не бе достатъчно тиха.

— По-добре щеше да е, ако ме гледаш, когато ми казваш, че ме смяташ за сексапилен и неустоим — каза той.

Тя рязко вдигна глава.

— Не съм казвала подобно нещо!

— Разбира се, че каза. Помисли си само.

— Но…

Той продължи да говори.

— И докато мислиш, обмисли и нещо друго — имам предчувствие за това десето предложение. Нещо като усещане за друидско съкровище.

Тя реши, че я дразни нарочно. После се вгледа по-внимателно в очите му. Не се шегуваше.

— О, по дяволите! — Издиша шумно.

Той се засмя.

— Сега вече разбираш.

Тя мислеше бързо. Бе добра в това. Бе й помагало да се измъква от неприятности в миналото. Може би ще успее да предпази и Шейн в бъдеще.

— Добре. Чудесно — бързо изрече тя. — Няма да се опълчвам срещу комарджийските ти инстинкти. Та кой би посмял? — Бе самата истина. Тези инстинкти бяха причината Шейн да спечели много милиони още преди да стане на трийсет. — Но все пак помисли. Слушаш ли ме?

Усмивката му леко се промени и стана по-топла.

— Много ми харесва, когато очите ти са толкова разширени и умолителни.

— Не ме слушаш.

— Точно сега би трябвало да затворя очи, за да те чуя по-добре.

— Престани — каза тя и вдигна ръце нагоре. — Аз не се опитвам да те дразня нарочно, така че спри да ме мъчиш и ме чуй.

Той затвори очи.

Тя издиша безшумно и с облекчение и попита направо:

— Думата „произход“ означава ли нещо за теб?

— Да. — Той отвори очи. — Означава онова, с което ти се занимаваш.

Тя се запита дали би й помогнало, ако закрещи. Един-единствен поглед към интелигентното му и невъзмутимо лице я накара да разбере, че е по-добре да пази силите си за предстоящата дискусия.

Дискусия. Едва не се засмя на глас. Господи, каква безлична дума за жестоката схватка, която бе надвиснала над главите им. Независимо колко съмнителен бе произходът на някой експонат или колко пъти се налагаше шефът й накрая тихомълком да връща неправомерно закупен предмет на страната или на човека, който има по-голямо или законно право да го притежава, тя никога не бе успяла да го разубеди, когато той наистина желае нещо.

Но този път трябваше да спечели битката. Не можеше да го остави да опетни репутацията си — а и нейната, — като купи нещо, чието притежание не би било законово допустимо дори и всичките деветима съдии от Върховния съд да бяха на негова страна.

Колко жалко, че Шейн бе толкова богат. Всеки друг би решил, че се е опарил достатъчно от връщането на крадени произведения на изкуството в миналото и не би продължил да купува съмнителни предмети.

Този човек просто имаше прекалено много пари.

— Да предположим, че съкровището на друидите наистина съществува — каза тя. — Само заради… дискусията.

— Разбира се.

Безгрижието в гласа му я накара да стисне зъби. И все пак, когато го погледна в очите, видя, че те са напълно сериозни и съсредоточени. За повечето хора бе много изнервящо да бъдат център на подобно настойчиво внимание, но тя бе свикнала. Освен това бе виждала подобно изражение и на своето лице, когато умът й бе напълно ангажиран и концентриран до крайна степен върху някакъв проблем.

— Да предположим, че съкровището на друидите е било заровено през шести век и тайната му е била пазена в продължение на петнадесет века — каза тя.

— Би могло да се случи — небрежно подметна той. — Устни предания се запазват в родовата памет и в тайните общества през вековете.

— Ъхъ. — Изобщо не е вероятно. — Сега нека предположим, че някой наскоро…

— Защо наскоро? — намеси се той.

— Защото, ако не е било наскоро, съкровището вече щеше да е в някой музей.

— Или частна колекция.

— Възможно е — съгласи се тя, — но не е особено вероятно. Не мога да си представя, че ще остане в тайна. Колекционерите са бъбриви хора и обичат да клюкарстват.

— Ето защо непрекъснато чуваме по нещо за съкровището на друидите.

Тя реши да изостави тази страна на спора. Не й помагаше да стигне до целта си, а именно да не се наложи да гледа как шефът й купува откраднато национално съкровище.

— Добре — подхвана внимателно. — Имаме значи наскоро намерено друидско съкровище…

— Ще отстъпя засега за „наскоро“ — прекъсна я той, — но си запазвам правото да обсъдим отново въпроса.

Тя скръцна със зъби. Трябвало е да стане адвокат.

— Чудесно. Имаш право на повторно обсъждане. Мога ли да продължа?

Усмивката му говореше, че се наслаждава на червенината, плъзнала по скулите й в пристъп на яд. Напоследък, когато се намираше близо до него, това бе в около деветдесет и девет процента от времето. Наистина се налагаше да си търси друга работа, преди да го е убила. Или да му се хвърли на врата.

В този миг не бе сигурна кое би й доставило по-голямо удоволствие.

— Разбира се, продължавай — каза той. — Обичам да те гледам, докато говориш.

— Ако подхвърлиш някоя остроумна реплика за устните ми, направо си тръгвам.

— За устните ти ли? — Шейн се надяваше, че е успял да си придаде изненадан вид. Сигурно много мъже са й казвали, че устните й ги карат да си мислят за страстен секс, който ги възпламенява и ги оставя напълно изтощени. — Какво за устните ти?

Риса реши, че повече би й харесало да го убие, отколкото да му се хвърли на врата. Определено.

— Имаме значи наскоро открито друидско съкровище — подхвана отново с привидно спокойствие. — Много е вероятно споменатото съкровище да идва от Уелс, Ирландия или от Южна Англия, а може би и от Северозападна Шотландия. Съгласен ли си?

— Като си запазвам правото на повторно обсъждане — да.

— За да ускорим малко нещата, ще допусна, че освен ако не отхвърлиш нещо категорично, значи си съгласен. С правото на повторно обсъждане, разбира се.

— Чудесна идея.

Хладната самоувереност в гласа му накара скулите й да почервенеят още по-силно. Единствено очите му я спираха да не излезе от стаята. Те бяха сериозни като смъртта.

Не се сдържа и се зачуди какво ли би било да е центърът на подобно напрегнато внимание… и после да накара същите тези очи да се замъглят от несдържана страст.

Някъде дълбоко в нея избухна горещо желание.

Тази вечер, закле се тя безмълвно.

Ще се обади на Нийл веднага щом се прибере в апартамента си. Няма да отлага повече.

Трябваше да се измъкне още сега.

— Значи имаме наскоро открито друидско съкровище — пресипнало започна пак отначало.

— От чисто злато.

Леко присви очи, но по-скоро се замисли, отколкото се ядоса.

— Нещо друго?

— Свещени символи. Може би жертвени дарове или по-вероятно предмети, използвани в свещените ритуали. Великолепно гравирани. От личната колекция на Мерлин.

Този път тя дори не се опита да приглуши думите си.

— Пълни глупости.

— Кое по-точно? Това за чистото злато, свещените символи, вероятно…

— За личната колекция на Мерлин — прекъсна го тя. — Не мога да го преглътна. Да не би предметите да си имат и надпис: „Направено в Уелс за Мерлин“?

— Той не ми каза. — В гласа на Шейн нямаше и следа от емоция.

За разлика от този на Риса. В нейния имаше достатъчно лед, че да замрази и алкохол.

— Друидите не са можели — не са искали — да пишат. Именно така са опазили тайните си в тайна.

— Това не означава, че някой пътуващ кралски учен, който същевременно е бил съветник на уелския крал през пети век, не е могъл да пише на латински, гръцки или дори на някакъв местен келтски диалект, като използва гръцката или латинската азбука, или дори рунически символи.

— Приемам това. С…

— Право на повторно обсъждане — прекъсна я той. — Разбрах те.

— Още не си — отвърна му тя. — Да предположим, че пътуващият надалеч учен съветник е бил друид…

— Напълно допустимо предположение — отново се намеси той. — Друидите са били съветници на крале и вождове. Това им е била работата. По този въпрос нямаш право на повторно обсъждане. Установено е толкова точно, колкото изобщо е възможно да се установи нещо със сигурност за друидите.

Може би нямаше да си прави труда да се обажда на Нийл. Може би щеше просто да убие Шейн още сега и всичко да свърши.

Той повдигна тъмните си вежди въпросително.

— Нещо не е наред ли?

— А да не би нещо да е наред? — сопна се тя. — О, да върви всичко по дяволите. Приемам всичко. Това все още не означава, че можеш законно да притежаваш съкровището на друидите, какво остава да покажеш проклетото злато в навечерието на Нова година! Освен ако нямаш неизвестно досега за мен желание да лежиш в затвора.

— Не. Свърши ли?

Тя отвори уста, после я затвори. Облиза устни и разбра, че трябва бързо да каже нещо. Много бързо.

— Виж сега, ако съществува, съкровището на друидите е наследство от едно време и място, в което магията е била реалност. Предполага се, че е било събрано и/или пазено от най-великия от всички друиди — Мерлин. Не! — Тя вдигна ръка, за да не позволи на Шейн да я прекъсне. — Предполага се, че в съкровището има предмети от чисто злато, гравирани със свръхестествени символи. Някои източници твърдят, че предметите изчезнали като по чудо след смъртта на Мерлин. Други казват, че са били прибрани в съкровището на друидите, което се е предавало от един върховен жрец на следващия повече от хиляда години.

— Значи си чела статията — отбеляза Шейн, като повдигна леко списанието.

— Четох първоизточника на този материал на латински, когато пишех докторската си дисертация. Прочетох и почти същото в превода на една уелска поема от седми век. Чела съм го и на староанглийски — език, толкова древен, че не може да бъде различен от старофренски или старонемски. Четох го и в един стар научен текст от времето на Чосър. Също и от епохата на Шекспир. Изчела съм и купища небивалици от края на деветнадесети и двадесети век. Има нещо в края на всяко столетие, което провокира хората да фантазират какво ли не.

— Впечатлен съм. Аз не можах да открия текста от времето на Чосър.

Тя примигна, мъчеше се да приеме факта, че въпреки небрежния си маниер той е проучил въпроса в дълбочина.

— Намира се в една недостъпна колекция на Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

— Ще получа копие.

Тя не се усъмни в това.

— Няма нужда. Пазя копия от всяка информация, която ми попадне за златото на Мерлин или съкровището на друидите.

Макар всичките му инстинкти да го накараха да изтръпне от глава до пети, Шейн остана неестествено спокоен.

— Защо?

— Исках да го намеря — отвърна му простичко. — Бях в Уелс, в Южна Англия, в Северозападна Шотландия. Прекарах месеци…

Гласът й замря. Чудеше как може да му опише преживяното, вековното безмълвие на изправените скални блокове, неуловимия шепот на скритите поточета, непоносимата красота на полумесеца, сякаш полегнал в клоните на древен дъб.

— Преследвах една легенда — каза тя. — Беше чудесно за дисертацията ми, но всичко, което открих, бяха няколко места, които ме караха да настръхвам.

— Стоунхендж ли?

— Не. О, да, това е внушително място, разбира се, но… — Тя сви рамене. — Развълнува по-скоро ума, а не сърцето ми. Други места, които открих, сякаш направо проникваха вътре в мен. Бяха по-истински от собствените ми спомени. — Разпери пръсти, сякаш да задържи или да сподели нещо, което никакви думи не биха могли да опишат. — В Уелс има крепостни стени, каменни колони, погребални хълмове, надгробни плочи. Всички те са прекалено стари, за да са построени от хората, чието изкуство наричаме келтско, но тези места са били използвани от келтите. От друидите. Тези места са… различни.

Шейн чакаше и се питаше какво ли вижда тя, без да се взира с очи, ясни и наситеносини като езеро в Уелс. Когато тя не каза нищо повече, попита я нежно:

— Какво виждаш?

— Жътва в полунощ в днешна дъбова горичка. Жътварят, облечен в бяло, жъне свещения имел със сребърен нож. Тъмно изворче, заобиколено от древен каменен кръг, и храстите, надвиснали над изворчето, украсени с панделки, монети, свежи цветя, издялани изображения на ръце, крака или гениталии — за лек на каквото там са се молели. Но най-вече си спомням как заспивам сред дъбова горичка, осеяна с каменни колони, приведени като възрастни мъже, носещи на плещите си прекалено много спомени.

— Имала си видение.

Каза го толкова нежно, че тя отговори, преди да усети как се разкрива.

— Да. Имах видение.

Тогава чу собствените си думи. Разтри леко ръце, за да прогони настръхването, плъзнало по кожата й като леките вълни от вятъра по повърхността на езеро.

— Не е голяма работа — отсече бодро. — Хората непрекъснато имат видения.

Шейн не си направи труд да оспори. Бе зает с прозрението защо Риса го вълнува като никоя друга жена.

Тя има видения.

Той — също, понякога.

— Какво видя? — попита я.

Отначало реши да не му отговаря. После си каза, че няма значение. И без това щеше да си търси нова работа.

— Съкровището на друидите — отвърна му, — съкровището, което търсех, го нямаше.

Той присви очи.

— Изгубено завинаги ли?

— Не. Просто го нямаше. Обичайно за келтите. В това са били най-добри. Да се местят. Цялото голямо семейство. Понякога дори и целият род. Били са заселници, а не воини. Келтите не са имали, нито са искали да имат държава или постоянна армия. Били са далновидни, цивилизовани, твърдоглави, храбри хора, които обичали изкуството, виното и новите земи.

Тя го погледна странишком, едновременно предпазливо и иронично.

— Почти като един човек, когото познавам.

— Самата ти — каза Шейн.

Тя се сепна.

— Имах предвид теб.

Усмивката, която й отправи, бе по-различна от всичко, което бе видяла досега, приличаше на лунен изгрев в свещена дъбова горичка. Не знаеше дали да се наслади на неземното сияние… или да побегне.

Преди да успее да реши, телефонът звънна. Тя го сграбчи, сякаш бе спасителен пояс.

— Кабинетът на уредника — каза в слушалката.

— Обажда се Мили, от рецепцията. Господин Танънхил при вас ли е?

Риса подаде слушалката на Шейн.

— Мили, от рецепцията.

— Танънхил — кратко се представи той. — Какво има, Мили?

— Господин Смит-Уайт е тук и носи куфар, който отказва да даде за проверка на охраната.

— Изпрати го горе.

— Във вашия кабинет или в този на госпожица Шеридън?

— В кабинета на Риса.

— Да, господине.

— И още нещо, Мили!

— Да?

— Нека го придружи човек от охраната. Въоръжен.