Ивелина Димитрова
Илаян (9)

Глава девета

На първи юли щеше да има бал в дома на кардинала. Първият бал след революцията щеше да е чудо, фурор, стотици зяпачи щяха да се съберат да наблюдават могъществото и красотата на империята, която дукът създаваше. Само че точно тогава Илаян беше чула случайно, че ще има митинг. За първи път след бунта в Сент Лашенжат щеше да има демонстрация! Илаян отиде сред тълпата. Това беше много важно за революцията и тя успя да се свърже с организаторите на неголемия митинг. Бяха половин дузина млади хора, които с гордост и радост се съгласиха да работят с нея. Успели бяха да възвърнат разума на хората и сега площадът беше изпълнен със здравомислещи същества, борещи се за свободата си. Илаян разбра, че пак ще има нощни събрания, ще лети на кон до Оливер с новини и ще зарадва Шери и Мишел. Щяха да вдигнат Лашенжат! Погледна лицата на хората. Това не бяха вече зверовете при пристигането й, това бяха твърдите и непоколебими жители на града, който обичаше. Някои плачеха, други размахваха знамена и графинята отново се почувства малка и невинна, несигурна и уплашена както при първата си демонстрация с Шери. Но скоро се върна отново силната и смела Илаян, която масите правеха още по-могъща. Защото сега имаше за какво да живее и да се бие, вече имаше надежда, имаше хора, имаше смисъл да започне отново. Беше толкова щастлива, че не чу гневните упреци на Роналд. Не я интересуваше това, че всички знаят къде е била, дори се гордееше с това. Учуди я само тъгата в студените очи на Дюверноа и това, че нищо ней каза.

Скоро се случи това, от което най-много се боеше. Тя седеше удобно в мекото канапе и очакваше кардинала. За първи път съобщаваше за посещението си. Обикновено той изникваше като черен облак, предизвикващ буря и разрушения, но този път се появи ухилен като летен ден.

— Здравейте, графиньо! Какво прекрасно време! О, не се безпокойте. Не Ви се сърдя за бала.

— Аз наистина съжалявам, монсиньор — тя очакваше упреци и заплахи и тази благосклонност я уплаши.

— Надявам се обаче, че Вашите демократични приятели ще Ви пуснат за сватбата.

— Сватба?!

— Да. Ще се омъжите за генерал Шаундънър — дукът бе смразяващо директен и прям.

— Не! Не може! Не искам!

— Искате, искате. Ще се омъжите. Парадът командвам аз — сърцето му беше късче лед.

— Не, моля Ви! Това е подло! Дук, аз ще се покалугеря! Всичко ще се промени! — кардиналът умееше да удря, особено добре владееше ударите под кръста.

Черният генерал, както наричаха това изчадие на Дюверноа, беше се издигнал посредством смазването на бунта. Той ръководеше най-зверските разпити, получаваше медали за човешки глави. Студен и безскрупулен, той се славеше със своята жестокост и консервативност.

— Вие?! Късно е да се променяте. Чаках достатъчно.

Щом казвам, значи ще се омъжите. Генералът е твърд човек и значи ще Ви промени.

Високомерието и презрението му я накараха да се овладее. Студени капчици пот избиха по челото й, но тя попита спокойно.

— Кога? Кога ще е сватбата?

— На двадесет и девети юли. Имате 15 дни за роклята, но не й да избягате. Открих с кого поддържате връзка.

— А Роналд? Той съгласен ли е?

— Естествено. Той е пешка в играта.

— И последен въпрос, г-н кардинал. Защо точно Шаундънър?

— Защото така реших — министърът се изсмя. — Да живее булката.

Той я прегърна и сякаш през нея мина електрически ток.

Секунда след това Илаян седеше като хипнотизиран мишок пред гърмяща змия. Беше загубила осезанията си. Както винаги в тежки моменти, отиде да язди. Когато се завърна, завари Роналд да пуши в хола. Графинята още не беше преживяла шока.

— Рон, моля те, отговори ми с да или не. Знаеше ли за това, че ще се омъжвам?

— Да, знаех, но…

— Значи онова човече е право. Ти си тъпа марионетка!

— Грешиш. Ти проигра съдбата си онази вечер на карти.

— Да, защото ти я заложи! Иде ми да се самоубия.

— Хайде, хайде, генералът не е сатаната.

— Да, Дюверноа е сатаната, а той е само слуга!

— Стига! За бога, престани. Всяка жена се омъжва, какво толкова?

— Аз не съм всяка, пък и последното нещо, което бих направила, е да се сватосам за Шаундънър! Моля те, Роналд, направи нещо!

— Да направя нещо ли? Ти луда ли си!

— Да, нещо. Ти въобще мъж ли си, нима не ме обичаш?

— Не намесвай любовта, а ако ти трябва убиец, защо не кажеш на Шери или на Мишел.

— Жалък негодник! О, извинявай, извинявай. Но аз ги обичам, а не знам къде са, живи ли са…

Отчаянието на графинята трая точно 24 часа. След това тя се мобилизира напълно. Посещаваше комитета всяка нощ, яздеше, упражняваше се. Обмисляше план след план. Единствената й цел беше да се измъкне от града и тя подчиняваше както обикновено целия си живот на нея. На предела на страшната си издръжливост, с черни сенки под очите, тя работеше по цяло денонощие. През цялото време с тесен панталон и ботуши тя сновеше натам-насам и преценяваше, чертаеше, убеждаваше. Щяха да нападнат, независимо от това, дали ще победят или не. А трябваше да победят, а тя да избяга, най-важното бе да избяга. Човешките жертви нямаха знамение, интересуваше я само успехът й. Беше обмислила всичко и измисли хиляди причини за атаката: подкупване на армията, забавяне на режима на Дюверноа, синхронизиране с провинцията, авангард на една наистина успешна революция. Хората й вярваха, радваха се като деца, че ще могат да премерят сили с могъщия си враг, те просто я обичаха. Прав бе маркиз дьо Ламури, като й каза, че е родена за водач. Илаян преживяваше с тълпата, усещаше всеки неин трепет и се чувстваше непобедима и волна сред масите. Тя беше лидер. Оставаха само 8 дни.

— О, Люк, ще откача.

— Илаян, знам, че не е моя работа, но ти искаш да нападнете, нали?

— Откъде знаеш? — не на шега попита Илаян.

— Оня ден беше заспала над чертежите и аз изгасих газената лампа, за да не стане пожар и видях…

— Благодаря, скъпи. Да, ще атакуваме.

— Значи ти искаш да хвърлиш хората в огъня и в суматохата да се чупиш — толкова грубо и цинично не би го казал и Дюверноа.

— Люк!

— Ти не бива, не можеш да направиш това! О, господи, оня мръсен педераст кардиналът е унищожил твоите прекрасни принципи.

— Да, да. Де да беше педераст. Моралните принципи да вървят по дяволите. Заради тях аз почти не съм човек! Ще стане така, както смятам за правилно!

— О кей! Сбърках. Знаеш, че ще те следвам навсякъде и във всичко.

Остана по-малко от седмица, когато Илаян твърдо постави въпроса и всички гласуваха със „за“ за нападението. Започнаха да обсъждат подробностите.

— Защо ще нападнем източната порта, а не централната сграда?

— Защото там има по-малко войници — за кой ли път спокойно ги залъгваше тя.

— Не. Защото оттам по-лесно се излиза от града — на прага стоеше Пиер Мишел.

— Мишел! Вие сте чудо божие. Откъде се появихте — тя скри смущението си.

— От седмица съм тук. Не можех да се измъкна от този капан. Дълго Ви търсих. Организацията забранява сраженията.

— Не говорите сериозно.

— Тъкмо обратното. В този момент най-лошото нещо би бил един бунт. Сент Лашенжат е центърът и ще го смажат като муха. Никой не се е съвзел от януари. Това само ще разстрои дейността ни, ще затвърди режима на Дюверноа, ще увеличи бдителността и ще загубим много позиции, но най-ужасното ще са стотиците жертви, нали, графиньо? — думите му спокойни, трезви и най-вече верни, простреляха и пръснаха на парченца Илаян.

— Но, г-не, налага се!

— Хайде да не обсъждаме дали се налага. Невъзможно е. — Той отиде в съседната стая.

— Г-це Илаян, ние съжаляваме, но щом така трябва. Грешката не е Ваша.

— Ще има бунт.

Завари Пиер да си налива вино.

— Трябва да поговорим, Пиер.

— Няма какво да обсъждаме — отвърна грубо.

— Не с този тон!

— А ти какво щеше да направиш?

— Да се боря за свободата си!

— Твоята свобода. Революцията е за народа.

— По дяволите! — тя беше пребледняла. — Ако още някой каже това, ще го гръмна.

— Г-це Илаян, или може би, г-жо Шаундънър, позволявате си твърде много!

— Но аз не искам да се омъжвам!

— Съжалявам. Такива са заповедите. Моля те, не викай.

— Няма! Не искам да се омъжвам — изкрещя тя и десетина любопитни глави се показаха на вратата.

— Добре тогава. Но знаеш ли, че заради този твой каприз десетки хора ще гният по затворите, мъртвите ще събират мухи по бунищата, сакатите деца без родители ще просят по улиците. Само за това, че се страхуваш от собствената си сватба, ще разрушиш и бездруго неопитните комитети, ще подпалиш Лашенжат!

Тя разблъска събралите се, метна се на коня и изчезна в тъмнината, но нито сълза не се появи в блуждаещите й очи.

Минаха дни, а комитетът беше разпуснат, хората пазеха силите си, а Пиер беше изчезнал в едно от предградията. Беше двадесет и седми юли. Тя беше решила с последни сили да промени хода на събитията.

Люк се изправи пред препускащия кон и угрижено попита:

— Очарователна, май е малко късно за разходки. Навсякъде има патрули, Илаян!

— Знам — безизразно отвърна. Тя беше просто олицетворение на красотата тази нощ. — Отивам при Пиер.

Той се взря в дълбокото деколте на огненочервената й риза.

— Това е ненормално и неморално.

— Сети се кога да ми кажеш!

— Илаян! Аз те обичам и ако той те обича, би променил нещата. Но може би обстоятелствата не позволяват.

— Аз ще ги оправя. Ще се боря с всичко възможно — тя презрително откри голата си гръд.

— За бога! Сражавай се честно. Това е оръжието на слабите и безхарактерните, а ти си силна. Аз ще ти помогна.

— Няма нужда, Люк. Пък ми е и втръснало да съм силна. Пази се.

Тя изправи коня на крака и потегли. Люк промълви с болка:

— Ако ще и с Дюверноа да легнеш, аз ще те обожавам.

Препускаше дълго. Минаваше уличка след уличка. Често избягваше полицаи, но скоро кварталите запустяха и се чуваше само далечният крясък на совите. Знаеше къде да търси Пиер и тъкмо се готвеше да навлезе в малка горичка, когато чу изстрели. Скочи от коня и здраво стисна грамадния револвер. Бавно се плъзна по мазилката на една къща и се скри зад голямо дърво. Точно перпендикулярно на дъба, зад който се беше скрила, лежеше Мишел и стреляше, прикрит от купчина дърва. Войниците бяха петима души от охраната на града. Двама вече изглеждаха мъртви, когато третият рани Мишел в лявото рамо. Илаян изскочи и след секунда всички бяха проснати на земята. Тя се затича към него. Раната не беше сериозна и те се прегърнаха. След дългите безмълвни опити да се любят те се отпуснаха на тревата и не видяха как един от войниците на лакти се измъкна и пропълзя нагоре по улицата. Мишел трябваше да бяга. Бяха пробили кордона около столицата и сега пътят беше чист. Полицията го търсеше, а и имаше важна работа на север. Вече цял час я убеждаваше да тръгне с него, но Илаян упорито отказваше. Той просто не я разбираше. Допреди час тя имаше единственото желание да избяга, а сега се теглеше. Изключително критичен и прям, Мишел не схващаше нейните обяснения, за това, че почувствала цената на борбата при престрелката, че усетила своето място в грандиозния план на победата, че свободата й няма да е пълна, ако знае, че е оставила своята задача. Отнесените й и трогателни думи за дълга, силата и отговорността бяха само част от истината. Графинята просто не можеше да се откъсне от величествения град. Сент Лашенжат я беше омагьосал. Илаян си въобразяваше, че освен Люк, Роналд, и този център на властта и могъществото предизвикваше у нея чувство, много по-силно от любовта.

Мишел се качи на коня криво-ляво и със закърпена усмивка й помаха за сбогом. Думите му я накараха да изтръпне:

— Вдигай революции, бори се, но не се омъжвай. Аз те искам…

Тя вдигна качулката си и препусна към двореца. Стражата я залови на входа. Беше около 10 часа вечерта и Илаян от учудване не оказа почти никаква съпротива.

След това я обзе панически страх. Затворът се изправи пред нея като огромна медуза. Усети липсата на язвителните забележки на Дюверноа, защото каквото и да й беше казвал, каквото й да му беше отвръщала, той я беше закрилял от полицията. Тя едва не полудя при мисълта, че могат да я убият, преди дукът да е разбрал, той просто трябваше да я спаси. Но войниците я мъкнеха надолу по тъмния коридор и тя сложи най-невинната си усмивка и почна да умолява. Нищо. Разбира се. Стените, покрити с мъх и плесен, поглъщаха всеки писък. Зареди такива заплахи, че и камък би се разтреперил. Нищо.

Започна да псува.

— Копелета! Мръсни задници. Майната ви.

Войничетата се изчервиха и смутено се спогледаха. Техният командир целуваше панделките на графинята по баловете. Илаян започна да се тегли, да хапе и да рита. Съпротивата й беше на изключително силен мъж, но стражарите я задържаха и изтощена и побесняла, тя изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, тя седеше в голямо кресло в малка и задушна стая. Мракът не й позволяваше да различи подробностите. Страхът не й даваше да мръдне, тя стоеше неподвижна в очакване на най-лошото. Предполагаше, че знаят за срещата й с Мишел и сега ще я измъчват. Но яростта взе връх и тя се опита да стане.

Ръцете й бяха приковани със здрави, но меки гривни към креслото и Илаян едва успя да отлепи гърба си от плюшената облегалка. Стисна зъби и се напрегна. Само насини китките си и установи колко отпаднала и слаба е.

Впи нокти в дръжките от яд и се готвеше за втори опит, когато вратата се отвори. Помъкнаха я през огромна зала, тя разбра, че се намира в мрачните подземия на Лажен.

Преди да се опомни, стоеше пред кардинала с вързани ръце.

— Убийство на войници, помощ на престъпник, съпротива. Тц, тц — в подигравката му имаше злоба и злорадство. Изведнъж извика грубо: — На колене!

Въпреки нежеланието си и борбата тя падна на студения под, изхвърлена за косата си.

— И така, Илаян, ще се омъжите след 2 часа за генерала или ще ви жигосам като…, каквато всъщност сте.

— Но дук…

— Свърши. Край със слабостта ми към Вас. Да или не — той хвърли красноречив поглед към нажеженото желязо във форма на корона. — Предупредих Ви.

Тя се изправи и отстъпи назад. Не, това не можеше да бъде. Тя беше графиня. И какво от това — мрачно си помисли. Дюверноа беше способен на всичко, а тази сцена явно го забавляваше. Тя хвърли умолителен поглед към Шаундънър. В края на краищата той щеше дай бъде съпруг. Висок над 170 см, със страшно телосложение, винаги с черни дрехи като един мрачен символ на злото, черният генерал наблюдаваше всичко с каменно лице и сърце, леденият му поглед издаваше досада. Мрак.

Красива карета спря пред катедралата „Св. Петър“. Приказно хубава булка с мъртвешки бледо лице и потъмнели зелени очи слезе и машинално подаде ръка на кардинала. Той я вдигна и я понесе към църквата. Графинята не можеше да ходи. Дългият шлейф се влачеше по мръсната земя и разкошната рокля не направи на никого впечатление. Малкото хора, приличащи на чиновници в моргата, гледаха безизразно невястата, която приличаше на дух. Повечето от присъстващите бяха военни и сватбата приличаше повече на погребение. Дукът я облегна на Роналд и настигна генерала, който досега беше останал безмълвен.

— Рон, Рон, скъпи. Ти си ми настойник. Кажи не!

Невиждащите му воднисти очи я погледнаха с разяждаща болка, но той само глухо каза:

— Да вървим.

Графинята после не си спомняше нищо от сватбата.

Беше й ту студено, ту топло. Ръката й трепереше и Шаундънър се измъчи докато й сложи халката. Като в сън каза „да“ на въпроса на свещеника, дали иска генерала за съпруг. Но изведнъж забеляза Дюверноа и се съвзе от шока. Той й се стори като адско видение. Илаян изпищя, грабна поставката на Библията и удари съпруга си с все сила. Запрати я към хората и се хвърли към прозореца.

Скочи от 5 метра, разбивайки стъклото на парчета и разкъсвайки шлейфа си. По снежнобялата рокля, везана с перли, останаха големи кървави петна. Хванаха я. Полумъртва тя лежеше на пода. Четирима войници държаха ръцете и тялото й. Парализа беше сковала дори ума й. Дюверноа сложи ръкавици на треперещите си ръце и бавно взе нажеженото до бяло желязо.

— Съжалявам, ти пропиля шанса си — по лицето му се стичаше студена пот, но гласът му беше твърд.

— Монсиньор, ако желаете, аз… — попита спокойно генералът.

— Глупости, не! Тя е Ваша съпруга.

Графинята се стресна и с нечовешки усилия се опита да се измъкне от желязната хватка на войниците. Стаята й се стори малка, нямаше въздух, задушаваше се. Вече почти не чувстваше извитите крайници, но беше в пълно съзнание. Искаше да извика: „Не!“, но гърлото й, свито от ужас, издаде само хрипкав звук, подобен на хъркането на умираща пантера. Не можеше да моли за милост, да се разкрещи диво и истерично. Беззвучните й писъци биха размекнали и камък, но вместо това Илаян почувства учестеното дишане на кардинала и усети топлината на горящия метал до бялото си рамо.

— Не! Не! Не! — гласните й струни се разкъсваха, сърцето й биеше до пръсване, всяка клетка на вдървеното й тяло я болеше.

Виковете на графинята секнаха. Желязото се допря до рамото й. От измъченото й лице останаха само две грамадни зелени очи, изпълнени със смразяващ кръвта ужас. Изгарящата болка я парализира, но тя виждаше големите сини очи на дука и с учудване и изненада откри, че там имаше повече мъка и горест, отколкото тя изпитваше. Дюверноа отлепи метала, откъсвайки кожа и месо. Остана кървава, изгоряла, отвратителна рана. Дупка в плътта й.

— Негодник! — изкрещя графинята и гласът й беше заглушен от стрелба и крясъци в коридора.

Тя позна гласа на Люк. В залата нахлуха хората на комитета и още петдесетина мъже и жени, предвождани от Роналд и Люк. Тя остана да лежи зашеметена. Бунтовниците нахлуха и през прозорците. Викаха нейното име, омразните зелени униформи падаха като снопове. Генералът беше заврян зад някакви колони. Магнилър, със светещ поглед, рани в ръката Дюверноа, последният извади шпагата си и извика за помощ. Въпреки болката тя се почувства щастлива и скърцайки със зъби, се опита да стане. Залитна назад със стенание. Хансон я подхвана и я изнесе по коридора, докато в залата се стреляше, но войниците взимаха превес.

Почти безчувствена, в парцалива и измачкана сватбена рокля, Люк я качи на някакъв кон. Гласът му трепереше, а очите горяха от омраза. Люк, мъдрият и спокоен човек, беше като разярен тигър.

— Закъсняхме — просъска той.

— О, господи — тя ридаеше без сълзи — О, мили. Не, не закъсняхте. Аз провалих всичко, всичко. Ах, колко те обичам, Люк.

Той покриваше със смутени целувки лицето и врата й. Галеше косата й, роклята й, шепнеше й нещо задавено:

— Трябва да бягаш. Обичам те, Илаян, и ще отмъстя за теб. Сбогом!

Конят препусна и тя едва не падна от седлото. Не можа да издаде нито звук. Люк рязко се обърна и със злорада усмивка застреля идващите войници. После презареди, извика и продължи да стреля. Илаян изчезна от погледа му.

Небето беше виолетово и рязко контрастираше с огнения залез. Графинята обичаше залезите. Тя беше като в транс и това й харесваше. Така поне не чувстваше болката и не усещаше ужасяващото настояще. С безчувствена лява ръка, с разбито сърце и почти с изгубен разсъдък, тя продължи да препуска, докато се свлече от коня край един поток. Нощта се беше спуснала. За Илаян това беше най-кошмарната нощ в живота й. Мисли, чувства, болки — те просто не я оставяха да си отдъхне. За първи път сериозно мислеше да прекъсне живота си. Но животът не я пусна, съдбата бе решила тя да живее и нямаше връщане назад. Беше необходима. Зората я завари припаднала, но жива.