Ивелина Димитрова
Илаян (7)

Глава седма

Магнилър каза на Илаян, че заминават с Дюверноа в резиденцията му, и тя почти припадна, но нямаше сили да спори или да възразява. След онази злополучна нощ бяха имали истинско сражение и той беше доказал мъжкото си превъзходство по не особено галантен начин. Графинята, която продължаваше да го обича, се страхуваше само Люк да не научи, защото той наистина щеше да убие Роналд. И така, чудейки се на превратностите на живота и разсъждавайки за любовта и омразата, Илаян замина за Бувар, имението на Негово високопреосвещенство, човека, когото мразеше.

Блестяща снежна покривка искреше под януарското слънце върху величествените хълмове. Кардиналът с хората си и с гостите беше напуснал уютното имение в тип траперски дом и сега ловуваше из прелестните поля. Илаян в тъмносиния си костюм, с шапка и яка от сребриста лисица, изглеждаше приказно. За удивление на всички тя беше победила в надстрелването и сега гордо се разхождаше с врания си чак до синкаво кон. Тя не обичаше лова, мразеше да гледа как умират животните, но Дюверноа и Роналд й бяха обещали да не стрелят този ден, просто да се разходят. Графинята се забавляваше, когато видя как Роналд се прицелва в някакво същество. Тя видя малки червени петна по заека, защото това беше малко сиво зайче, и се хвърли като стрела.

— По дяволите, какво правиш? — тя с все сила блъсна пушката от ръцете му, но не прецени силата на удара, и Роналд падна на земята и си навехна ръката.

— О, скъпи, извинявай, аз не исках… — подигравателната усмивка на дука я прониза и тя препусна към полето.

Чакаше го само по бельо, за да може по-лесно да й прости. Къдриците на корсета й и красивите й форми бяха така привлекателни. Роналд отвори вратата и влезе, на едната му ръка имаше превръзка.

— Няма що, чудесно! Щеше да ме пребиеш заради един заек.

— Съжалявам. Кълна ти се — той въобще не я чу и си наля уиски.

— Още една подобна сцена, и апартаментът ще ти се стори ад — каза студено Роналд.

Графинята се загърна в халата си, думите му имаха напълно противоположно въздействие върху нея.

— Искам да знам дали ме обичаш още?

— Как не! Ако не те обичах, досега щях да съм ти пръснал черепа! — мрачно й отбеляза, но се стресна. — О, Илаян, не го мислех, повярвай ми!

— Вярвам ти, но не стана ли прекалено разсеян напоследък? Прекалено често действията ти са далеч от мислите.

— Съветвам те да внимаваш! Не ти, а аз бях потърпевшият тази сутрин.

— След като обеща, че няма да стреляш!

— Какво толкова, един заек!

— Ранен заек! Ти стреляш все едно по паднал човек.

— Да, а революцията не е ли същото! Кралят пада и вие…

— Ние му помагаме да вземе разумно решение и стига с тази тема — извика тя.

— Тихо за бога! Ти си в устата на лъва!

— Ти ме покани!

Чертите му се опнаха и той сви ръката на юмрук.

Илаян се облегна пребледняла на рамката на леглото с изражение, което казваше: „Ти само посмей!“ Илаян не се страхуваше от физическото насилие, но с всеки удар на Роналд, тя се чувстваше по-неуверена и по-слаба, с разколебани позиции и се чудеше дали въобще трябва да обича някого. „Храни куче да те лае!“ Той се приближи, вдигна я и я пусна върху леглото. После започна припряно да се съблича и я пое в обятията си.

 

 

Магнилър и Дюверноа яздеха по заснежените алеи и си говореха.

— И така Магнилър, Вие смятате, че е необходимо Илаян да се омъжи?

— Да, графинята е във възраст, когато едно лошо влияние може да провали всичко, целия й живот! Но аз като неин настойник…

— Вие, господине, може да сте чудесен настойник, че и още нещо — Роналд не разбра намека, — но доколкото знам, тя продължава да се среща с тези метежници.

— Но, монсиньор, аз правя всичко възможно.

— Ех, сега. Явно не всичко, но аз Ви ценя изключително и само от симпатия към Вас, тя още не е зад решетките, но търпението ми има край.

— Моля Ви, Ваше високопреосвещенство, Вие сте благороден човек, дайте й още един шанс. — Роналд стана мъртвешки блед, силната духом Илаян за него беше като наркотик.

— Естествено, уважавам Вашата загриженост и любов, но искам жениха да избера аз.

— Вие, но Вие не познавате графинята!

— Познавам госпожицата отлично — след като си призна вътрешно „И бих искал аз да съм съпругът“, Дюверноа добави: — а съпругът трябва да е строг човек!

— Г-н кардинал, предлагам компромисно решение.

Роналд, който не беше никак глупав, трескаво преценяваше различни възможности. Той знаеше, че обичта и омразата при този министър бяха почти едно цяло и подозирайки чувствата му към момичето, щеше да я запрати в ръцете на някой дивак.

— Моля?

— Ами да! Нека оставим на съдбата да реши. — Роналд беше твърде слаб, неуравновесен, за да се противопостави категорично. — Нека играем на карти.

— Тя на карти? — кардиналът се ужаси. — Вие не говорите сериозно, нали?

— Напротив. Ако аз загубя, а Вие спечелите, тя е изцяло Ваша! Пардон, не в този смисъл.

— Добре. Тази вечер! — дукът присви сините си очи, щеше да се забавлява.

Илаян не обичаше картите почти колкото лова. Тя беше партньорка на Роналд. Дюверноа играеше с конт ла Долизьо. Играта потръгна зле. Магнилър се притесняваше, а Илаян се уплаши от странните погледи на кардинала. Незапозната с изкуството на играта на карти, тя не забелязваше знаците на партньора си и той й правеше чести забележки, които контът коментираше шумно. Графинята дори мачкаше с изпотена ръка полата на хубавата си кадифена рокля. Играта я измъчваше много, но беше обещала. Към 12 часа тя беше толкова изтощена, че не забеляза цакането на Роналд и по този начин загубиха окончателно. Магнилър побесня, а кардиналът засия. Контът си тръгна.

— По дяволите, ти въобще не можеш да играеш!

— Знаеш, че не обичам да играя — възкликна ядосано тя, — толкова много жар за една игра!

Усмихвайки се под мустак, Дюверноа ги наблюдаваше с интерес.

— Да знаеш скъпа, това беше най-голямата ти загуба в живота!

Тя сви рамене и си тръгна. След половин час, тъкмо си махаше обиците, пристигна Роналд и си личеше, че е изпил по-голямо количество алкохол. Без предисловия той й заши шамар.

— Защо?! — на лицето й се появи обърканият израз по-скоро на учудване, отколкото на болка. Приличаше на дете, което се е докоснало до огъня за първи път.

— Разкарай тия невинни, хлапашки физиономии! — изкрещя й той.

— След като можеш да ме удариш само защото сме загубили на карти, омитай се!

— Тази стая не е твоя!

— Напротив, моя е и сега ти или ще се разкараш, или…

— По-спокойно, че ако разбереш каква идиотка си…

— Да, наистина, прав си. Аз обичам тези, които не трябва да обичам, и обратното!

— И кои трябва да обичаш, а ти не ги обичаш? Не познавам такива.

— Това си е моя работа, но ти си от групата на незаслужено обичаните!

— Нима, а знаеш ли, че днес проигра съдбата си? Кардиналът ще те омъжи, за когото си поиска!

— Аз! Какво? Вие сте ме проиграли на карти! По-добре да ме беше продал, негодник такъв! Ти си отвратителен!

— Така ли?

Той с рязко движение откъсна копринения шнур за украса на завесите. Започна да го използва като камшик и графинята падна на пода. Илаян се опита да стане и изкрещя:

— Вън, или ще извикам прислугата!

Той се спря шокиран и започна да примигва. За миг Илаян грабна малка кама с обсипана с диаманти дръжка и се извърна към разсичащия въздуха шнур. Той се спусна към нея и стисна китката й, докато костите й изпращяха.

— Глупачка! Пусни я веднага!

Роналд започна да блъска ръката й о стената с такава сила, че орони мазилката, но камата оставаше здраво стисната. Той зверски блъсна свития юмрук в махагоновото дърво, момичето изстена и пусна камата. Роналд я удари с опакото на ръката си и излезе напълно изтрезнял. Останаха няколко драскотини, за които кардиналът не пропускаше случай да й напомни. Китката й беше навехната и сега тя ходеше с превръзка на ръката.

С Роналд сякаш не се познаваха и красивият дом й се струваше самия ад.

Беше приятна февруарска вечер, когато пристигна бележка от Оливер. Илаян едва не припадна, но след като я проучи подробно, се увери, че я е писал самият той. Беше я скрил между бельото и едва ли някой би търсил там. — „Ама че изобретателен!“ Илаян прочете на бележката: „Ела утре в 11 часа на разклона. Ще се веселим! Оливер… Боже мой! Но това значи сега.“ Да избяга оттук е невъзможно, но като се позамисли… Това би могла да го направи само графиня дьо Ламури. Хвърли бележката в огъня и скочи през прозореца. Пухкавият сняг, който валеше тихо, щеше да затрупа всичките й следи. Но в същото време мрачна фигура в пурпурна дреха се наведе и разгъна малкото свито листче, което от вятъра при отварянето на прозореца беше излетяло от огъня почти невредимо. Дюверноа дори не се опита да търси графинята, той знаеше, че това е страшно доказателство, и това му беше достатъчно.

Илаян се хвърли на врата на Оливер, но възмутено възкликна:

— Знаеш ли на каква опасност ме излагаш!

— Не си играй с огъня — отговори той между целувките.

Луната озаряваше снежните преспи и падащите снежинки сякаш бяха звездички. Вятърът галеше бузите й и развяваше косите й. Не можеше да повярва, че язди на бял кон с бял панталон и с бяла наметка. Русите й коси изглеждаха като лунно сияние, лицето й беше като от мрамор. Оливер на врания си жребец, целият с одежди в черно, беше приказен контраст с нежната белота на графинята и природата. Бореха се в снега, гонеха се, целуваха се. Разказваха, разказваха… Имаше толкова много неща да си кажат през долепените устни до устни.

В Сент Лашенжат било страшно напечено, но Илаян изтласка това от съзнанието си, тя искаше да живее сега.

Вече не усещаха снегът ли пари, или изгарят в огъня на любовта. Към 2 часа ги извика Дик. Трябваше да вървят. Тя едва не полудя от радост, че ще оберат някакъв ескорт с много важни документи за монархията.

Беше като в романите. Бясно препускащи коне, много кратка стрелба и малко думи, вълнуващи каскади и весели коментарии около чиновника, който пренасяше документите. Оливер през цялото време се опитваше да я накара да ревнува от грозната жена на кочияша и на връщане се смяха много. Дик веднага замина с книжата и тя прати много поздрави. Останаха сами, не бяха се виждали от месеци, но се справиха отлично с наваксването във всички отношения. Авантюристка до мозъка на костите си, Илаян просто мечтаеше за такъв живот и се наслаждаваше на всяка минута от тази най-хубава нощ в цялата зима. Беше като на Коледа. Дори Оливер се маскира на Дядо Мраз и й направи голям снежен човек.

Успя да се върне незабелязано, скри мокрите дрехи и се отпусна в леглото си. След час щяха да позвънят за закуска. След закуската Илаян вече яздеше по алеите, потънала в разкъсващи я мисли за съдбата на столицата. Тя успя дискретно да проследи сведенията на Дик и Самулере със затаен дъх.

Буржоазна върхушка се бе присъединила към революцията и бързаше да вдигне бунт. Шери и Мишел щяха да чакат, но знае ли ги човек тълпите. Всичко беше изключително подозрително и объркано.

— Добър ден, графиньо — Дюверноа винаги се появяваше изневиделица и в неподходящ момент.

— Добър ден — машинално му подаде ръка, той я задържа и бавно каза:

— Представете си тази красива ръка окована във вериги. Не смятах, че сте глупава, дъще — подаде й бележката.

Илаян пребледня и залитна. Щеше да падне, ако не беше светкавичното и ловко движение на дука.

— Правете каквото искате!

— Това е първото писмено доказателство срещу Вас и ако го дам на полицията, те ще Ви разкъсат — тя сви рамене. — Оливер Самулере снощи е обрал ескорт. Не е хубаво, Илаян, не е!

— Какво! Вие досега блъфирахте!

— Е, хайде, не си измислях — той се усмихна, устните й трепереха. — Аз Ви желаех, а Вие и бездруго се хванахте. Но всъщност аз нямах нищо конкретно, криехте се доста добре.

— Това не е честно! — месеци на страх, скъсани нерви, постоянни премествания се завъртяха на ролката на живота като филм на ужасите.

Кардиналът я гледаше подигравателно. „Мразя Ви. Кълна се, че Ви мразя.“ Тя скърцаше със зъби, но когато проговори, гласът й беше ледено спокоен:

— Грешите. Смятам тази бележка за фалшификат и трябва да Ви отбележа, че цялата нощ бях при Роналд. — „Ако трябва, и на колене ще моля Роналд, но трябва да се измъкна от Дюверноа, а после, после ще му го върна тъпкано.“

Без да каже друго нещо, министърът подвикна:

— Следвайте ме.

Конете преминаха в кариер и те видяха една малка, черна точка Магнилър се упражняваше в стрелба. Негово преосвещенство дръпна поводите на коня.

— Внимавайте! Моето предложение е в сила, Илаян. Само една ваша дума, и ще доизгоря бележката.

„Даа“ — крещеше нещо вътре у графинята. Да, заради любовта; да, заради революцията; да, заради самата нея.

— Не! Вие сте под достойнството ми — лицето й беше изваяно от камък, а гласът — от друг свят.

— Съветвам Ви да се откажете. Моето благоволение се изчерпва! Палачите от затворите ще са очаровани от хубавица като Вас.

Илаян мълчеше.

— Г-н Магнилър — кардиналът питаше небрежно, уверен в победата си. Познавайки слабия характер на Роналд, ленивостта му, раздялата им, той знаеше предварително отговора, — ще Ви задам един въпрос. Г-ца Илаян не беше при Вас на 12 срещу 13 февруари през нощта, нали? Извинявайте, че засягам личен въпрос, но се налага.

Роналд го слушаше унесен, впил очи в нейните. Тези страшни зелени очи, които го привличаха, омайваха, съсипваха! Огромни и обаятелни, в тях имаше изключителна твърдост, но и детска невинност, изтикана някъде в ъгълчето на бездънната й душа; дързост се смесваше с благородство, но сега искреше безразсъдна смелост и кралска гордост. Той видя и усети само една изгаряща, завладяваща молба. Всъщност тя не се молеше на него, а на Бога.

— Наистина това е твърде деликатно, но щом Вие питате… Напротив, тя беше при мен цялата нощ, от вечерта до сутринта.

Роналд почувства как смарагдовият й поглед го издига до небесата. Тържество, благодарност и любов беше това, което изпитваше графинята. Кардиналът стана пепеляв, щом я погледна. Не го беше победила самата Илаян, тържествуваше любовта.

— Ваша е. Но все някога ще Ви хвана. А на Вас приятен ден — подаде й бележката и пришпори коня.

Графинята просто падна в ръцете на Роналд. Останала без сили тя се отпусна хълцайки в прегръдките му.