Ивелина Димитрова
Илаян (24)

Глава двадесет и четвърта

Безчувствена и опияняваща се от бездушието си, Илаян се качи на коня. Седемте конници обградиха изгнаниците и тя видя, че ръцете им са на кобурите. Но нищо не се случи и те изчезнаха в мрака. Преди Харис с фенера в ръка да изчезне от замъгления й поглед, тя извика високо: „Сбогом“ и му се усмихна. Младият лейтенант си спомняше тази искряща, озарена от надеждата усмивка, когато лежеше в затвора, преди да го обесят. Понеже графинята бе напълно изчезнала и това си бе чисто бягство, го осъдиха за измяна, войниците му го предадоха. Нищо не го спаси от смъртта.

Яздиха цяла нощ без никой да продума. Когато се зазори, тежките спътници започнаха да си подхвърлят закачки. Слънцето изгря — тя щеше да живее. Съвсем небрежно предводителят на пратениците на кардинала се обърна към нея:

— Г-жо, знаете ли къде отиваме?

— Не, но смятам Вие да ми кажете. Кардиналът сигурно има представа защо точно е решил да се върна на родна земя.

— Наистина, но той едва ли има представа въобще, че сте в Игналия.

— Сега вече не Ви разбирам.

— Илаян, нима не ме познавате? — той препусна напред и качулката му падна.

Той бе в гръб, но нещо трепна у нея. Всички спряха и тя се вгледа в широкия му гръб, в светлата му коса, вързана на опашка. Илаян не видя как топлите му кехлибарени очи светят щастливо, но ясно и отчетливо произнесе:

— Хуго!

Той се обърна и скочи от коня. Баронът дойде до нея, свали я от седлото и я прегърна. Тя обгърна раменете му и притисна глава до гърдите му. Той повдигна лицето й и го целуна. В началото нежно, а после страстно се целуваха дълго. Тялото й се огъна под устрема му и се облегнаха на коня.

— Илаян, любима, живеех си в имението и, както обикновено веднъж на месец, посетих Гралнд и научих, че очакват много важен гост. Помислих си, че е Дюверноа, но, скъпа, това се оказа ти. И така от дума на дума всичко ми стана ясно. Разбрах откъде ще минете, къде отивате. В края на краищата не можех да те оставя да си заминеш, без да ти кажа поне едно сбогом. Ако ти си ме забравила, аз съвсем не съм. Надявам се, че не си държала много на тази малка екскурзия, която аз с егоизма си провалих.

Илаян му метна един възмутен поглед: „Как можеше да се шегува с такива неща?“

— Както и да е. Сдобих се с всички тези глупости, включително и фалшивото писмо на твърде стара хартия. За теб всичко бих направил, но ако ги нямаше приятелите ми, щях само да се застрелям — той посочи спътниците си. — Чудесно е да имаш приятели! Разбрах, че вече сте на брега, минах още веднъж през Гралнд и дойдох да спася моята принцеса. Добре изиграх ролята си, но ако лейтенантът не бе такъв глупак, може би щеше да се наложи да постреляме.

— Той не е глупак! — „Той е влюбен“ — думите като самообвинение останаха в душата на Илаян.

Една прекрасна утрин след около седмица те пристигнаха в имението на Хуго. Въпреки умората Илаян прекара най-лудия си ден от месеци насам. Бързо се възстанови. Ядеше до насита и сама се чудеше какъв страшен апетит има. По цели дни прекарваше в игри и закачки с Хуго и Мишел. Тя отново се превърна в щастливата графиня. През цялото време ги дразнеше, караше ги да ревнуват, но молеше за целувките им. И макар да се гледаха свирепо, те изпълняваха капризите й и им доставяше удоволствие само да я докосват. Но най-чудесното откритие, което установи веселото момиче, бе, че тя отново може да бъде жена. Това я направи повече от щастлива и въобще не се тревожеше, че месечното й неразположение не е идвало от два месеца. В крайна сметка нейният организъм бе съсипан. Понякога й прилошаваше, ръцете й трепереха, често повръщаше и всички стави я боляха.

Мишел дълго време лежа буден. Тихо стенеше и проклинаше умората. Чувстваше се ужасно стар и безнадеждно смазан. Въпреки болката той блажено се протегна. Мислите му отново отлетяха при Илаян. Тя бе така луда, жива, темпераментна и неуморима. Помисли си: „Все пак трябва да е съсипана от целия луд ден.“ Искаше му се да отиде при нея, да я прегърне и нежно да я целува. Нищо повече. Илаян му беше простила и се държеше чудесно, а само много рядко в очите й се появяваше мъчителният израз на меланхолия. Той открехна вратата, когато нечии леки стъпки го накараха да се закове. Бледата сянка на графинята се отправи по посока противоположна на неговата врата. Илаян, прелестна със снежнобялата си рокля и приличаща на ангел, почука на вратата. Хуго й отвори. Целунаха се и паднаха още на самия праг. После той я вдигна и отнесе на ръце вътре. Дори да не чуваше пронизителния, звънлив смях, на Мишел му бе ясно какво правят. Едва успя да стигне до леглото си. Тя беше демон! След всички мъки, страдания и ужас тя можеше да се забавлява, да дивее и люби не нежно, а страстно. Мишел се чувстваше изчерпан, празен, а тя раздаваше светлина и любов.

Райското пленничество при барона продължи близо месец, преди изгнаниците да възстановят напълно силите си. Макар че Илаян постоянно бе с разклатено здраве, тя настояваше да тръгнат незабавно към Лашенжат. Защо, не можеше да обясни, но чувстваше, че нещо се случва, нещо, което със своя плам би могла да спре. Знаеше какъв риск поема, известно й беше, че това е лудост, но както в детството й, столицата имаше притегателна сила. Приятните и уютни зимни часове, прекарани край камината, бяха повече от лек за душевните й рани. Беше се върнала отново в чудното и забравено време на спокойствието и трепетното очакване. Тя отново мечтаеше за непокоримия град и копнееше да мине под величествените арки. Може би вървеше към своята гибел, но би била удовлетворена да види столицата дори за последен път. Само че Мишел и Хуго въобще не искаха да чуят, за какъвто и да е път, а най-малко — към кардинала.

След като изминаха четири дълги и спокойни седмици Илаян започна да се бори за правата си с всички средства. Тъй като бяха близо до морето и климатът бе мек, тя често излизаше на разходка, но забеляза, че постоянно я следва някой от приятелите на барона и това я доведе почти до истерия. Те се страхуват, че може да избяга! Започнаха скандалите. Графинята ставаше все по-мрачна, заядлива и й прилошаваше все по-често. И двамата мъже се чудеха защо се олюлява толкова много след като се хранеше чудесно и напълня. Илаян също виждаше, че талията й е започнала да губи перфектната си форма, но го отдаваше на пиенето. Алкохолът й даваше сили и й помагаше да забрави много неприятни, трагични или глупави неща. Мишел и баронът дори не предполагаха за увлечението й по тази отрова.

Веднъж, пийнала и почти в унес, на нея й хрумна откачената идея, че може да е бременна. Та нали всички признаци бяха на лице. Опита се да се изправи и отиде до огледалото да разгледа напълнялото си тяло, но се препъна и падна по очи. Изпусна бутилката и тя с глухо дрънчене се разби на пода. Парливата течност тръгна към изтръпналото й гърло, стомахът й се разбунтува и тя повърна. Сълзи рукнаха от зачервените й очи. „Не може да е бременна, не може! Повече никога няма да пие, никога.“

Едва ли някой щеше да я разбере защо толкова иска да отиде в столицата, но тя реши да опита като проведе обикновен приятелски разговор с Мишел. Той се взираше в подпухналото й лице и с тревога слушаше.

— Мишел, трябва да замина! Налага се, ако остана тук, кардиналът скоро ще разбере къде съм. Ще опожари имението, ще ни убие. Не може повече да злоупотребяваме с гостоприемството на Хуго.

— Гостоприемство? Та ти само дето не си омъжена за него. Той ще те последва навсякъде и не виждам смисъл сама да се напъхаш в ръцете на този инквизитор. Сама да отиваш при Дюверноа.

— Не е вярно. Аз отивам сама в града и ще се крия. Нещата са се променили. Народът се е вдигнал, имат нужда от мен. Сега вече ще ги поведа. Те са като вълна, която се е надигнала и чака.

— Не можеш вече да ги водиш, твърде късно е. Когато стихиите се разразят, по-добре е да се скриеш. Някъде сбъркахме, но сега е невъзможно да се върнем назад. Сега тълпата ще решава сама.

— Не! Те ще загубят. Трябват им водачи. Трябва да отида.

— Няма да те приемат. Край на всичко, Илаян. Само времето ще покаже дали още има надежда.

— Винаги има надежда. Аз винаги ще вярвам!

— Да, удивлявах ти се на вярата ти, на несломимостта ти. Възхищавах се на мечтите ти, на смелостта ти, но сега безразсъдността и упорството са неуместни.

— Не! Не мога да чакам, да живея така. По-добре е да се боря, макар и срещу съдбата.

— Не, любима. Сега народът води и не се нуждае от напътствия. Очаква ни буря и ако излезем живи, ще можем да започнем отново. Нека чакаме бъдещето.

— Никога няма да чакам.

Още същата вечер, на връх Нова година тя завари барона сам да пие вино. Напоследък все повече стоеше сам. Прекалено често се караха и си нанасяха жестоки обиди и той предпочиташе самотата. Дори сега, когато те с Мишел се опитваха да празнуват, той висеше с чашката алкохол. Илаян нямаше сили да го упрекне.

Баронът вдигна помътнял поглед и й предложи чаша. Тя приседна и на големи глътки изпи съдържанието на кристала.

— Трябва да поговорим, Хуго. Важно е. Какво ще правиш сега?

— Сега?

— Да. Така не може да продължава. Искам да си вървя.

— Сега! — той повтори със странно благоволение.

— Илаян, не знаеш ли, че „сега“ е само частица от живота и че сега няма, има само утре и вчера. Днес първо е утре, после става вчера, но сега минава твърде бързо и после всичко е отминало. Това е животът! А той е свършен и ще умрем.

— Това, че си пил повече, съвсем не значи, че ще умрем. Аз искам да живея, да се боря, да отмъстя — каза го съвсем неволно и потръпна, като чу страшното звучене на тази натрапничава мисъл. — Не искам да изпусна живота, а искам да го управлявам.

— Не можем. Животът не се управлява, а самият той управлява хората. Течението те носи и загиваш, ако плуваш срещу него!

— По дяволите тия глупости! Искам да отида в Лашенжат, да се махна оттук.

— Съжалявам. Не може.

— Аз пък мога и ще направя всичко! Всичко, което поискам. Искам да си ходя, мразя тоя замък.

— Мрази и мен, мрази всички и ще загинеш от омразата.

— Това поне е нещо.

— Илаян, хайде да спрем дотук, — напълно изтрезнял той се опита да хване ръцете й, но тя ги изтегли рязко. — Няма смисъл от още рани. Няма смисъл да се измъчваш за невъзможното.

— Няма смисъл да живея въобще! Само това животинско, пиянско съществуване като твоето ли е възможно? Тогава ще сторя невъзможното.

— Престани! Недей, моля те! Пия откакто ти си тук!

— Да, разрушавам всичко, до което се докосна. Но да бъдеш проклет! Аз искам да те спася, да спася хората, поне това, което е останало от тях. Не ме спирай! Аз искам да живея, ако трябва да унищожа другите! Ще спася душите им и децата им, но затова трябва да се бърза. Аз трябва да поведа отново борбата — Илаян се бе изправила и крещеше.

— „Аз“, все „аз“. Графиньо, а помислихте ли за някой друг, някой, който Ви обича. Не! Но за какво е душата без любов? За какво ми е животът?

Ридаейки, тя изскочи навън. Валеше сняг за първи път от десетки години по тези затънтени краища. Тя плачеше и като обезумяла зовеше Бога и сатаната. Слугите в целия замък биха се заклели, че бялата, зловеща, стенеща и проклинаща сянка сред вихъра не е Илаян и въобще не е живо същество. Тя бе призрак от отвъдното, от друг страшен свят. Тя припадна и на сутринта Хуго я отнесе в нейната стая посиняла и едва дишаща.

Разболя се. Тежко и мъчително се нижеха седмиците, докато тя беше прикована на легло. Опасна бронхопневмония отнемаше крехкия й живот. Точно тогава разбра, че е бременна. Разтревоженият барон бе извикал много добър лекар, който помогна на Илаян да се съвземе главно психически. Възрастният джентълмен оставаше по цели денонощия с умиращата си пациентка, но на никой не казваше за страшните откровения и зловещите й разкази. Разговорите им, често несвързани, пазеше в благородната си душа. Сутрин рано, след тежко нощно бдение лекарят си поръчваше кафе, и въпреки умората, се връщаше при пациентката си. Илаян дори в бълнуванията си оставаше все така красива и невинността и нежността й изплуваха над гордостта и твърдостта й. След като разкри истинската й същност, лекарят бе запленен, но и удивен от болката и мъката в изтерзаната душа на тази прекрасна жена. Въпреки че тя се съсипваше със самообвинения, той възприемаше само благородството, жертвоготовността и добротата в изключителното й сърце. „Златно сърце“ — той с възхищение, но и с жалост си казваше. На никого не спомена, че тя има много тежки психически и физически увреждания, че почти е отровена от алкохола и че носи дете. Никой не забелязваше последното, макар тя да бе поне в третия месец. Тъй като първите месеци след зачеването тя почти не ядеше и бе подложена на постоянен тормоз, едва ли плодът щеше да се развие.

Той сигурно щеше да убие майката, ако тя по някакъв начин не го изхвърлеше преди шестия месец. Докторът знаеше, че това задължително трябва да стане, защото сигурно детето вече е мъртво. Състоянието на графинята обаче не се оправяше и той не можеше да рискува живота на любимата си пациентка.

Снежните бури продължаваха и на възрастния човек практически му беше невъзможно да посещава непрекъснато имението на Хуго, но нещо го влечеше натам и той не можеше да превъзмогне топлата обич, която хранеше към нежното, страдащо създание. Така, след като близо седмица не бе идвал, той установи не само подобрение у младата пациентка, но и усети слабото поритване на детето. То беше живо! Това обстоятелство навеждаше на два извода: първо, майката беше започнала петия месец, а съдбовният ден е бил около 15 септември и второ още едно неприятно откритие — не беше възможно да махнат бебето. То се развиваше нормално и майката трябваше да го носи докрай, независимо дали щеше да понесе раждането.

Докторът продължи да я навестява, забранявайки пиенето и всякакви напрежения, но един ден изчезна.

Имало ужасна буря, когато лекарят поел към замъка и седмица по-късно намериха тялото му. Още същия ден Хуго изчезна. Докато тя боледуваше, той често се губеше дни наред, за да се появи мъртво пиян и раздразнителен. След като разбра за смъртта на благородния лекар, Илаян просто полудя. Цялото й миролюбиво държание се изпари и тя стана по-дива отпреди. Слугите се разбягваха по пътя й и тя слезе като злокобен дух на отмъщението във всекидневната. Огромната стая бе пуста и студена. Тя не видя нищо друго, освен гарафите с алкохол, подредени на дългата маса. Препъвайки се в зелената си нощница тя отиде и си сипа в една кристална чаша. Пи, докато съвсем омаломощена се отпусна на един стол с алена възглавничка. Цялата стая бе тапицирана в червено. Цветът на мантията на Дюверноа. „Мътните да го вземат! Това дете бе негово!“ — Тя се изсмя отривисто и изплашената физиономия на Мишел се появи.

— Проклятие! Нося нещастие на всичко, до което се докосна — тя мрачно съзерцаваше вихрушката, снежни бури не бе имало по този край още отпреди Хуго да се роди. — Седни да пием заедно, скъпи.

— Стига толкова, Илаян! — той изтегли чашата от ръката й, а тя взе друга.

— И защо стига? Защо да спра? Има ли въобще нещо в тоя скапан живот, което да си заслужава да спра — „Слава богу, Мишел не знае за детето.“ — Пий с мен, Мишел, и да забравим.

— Няма нищо за забравяне, а докторът каза, че алкохолът ще те убие.

— Докторът! Та той умря, аз го убих! За какво да живея! Струва ли си тази болка и страдание да си жив? Та всички са мъртви — Люк, Руж, Шери, Оливер, може би Рон, а сега умира и Хуго. Аз унищожавам всичко, което обичам. Всичко! Аз ги нараних, погубих всички! И сега виж нашия барон — той преди не пиеше, а сега е пиян. Правя ги като мен — живи мъртъвци. При това от любов! Омръзна ми! Искам да си отида завинаги — тя си сипа още.

— Стига-а! — С шамар изби чашата и парченцата се разпиляха по пода. И на двамата пръстите бяха нарязани, а лицето й бе повече от зловещо. Той изрева още веднъж и я разтърси — Ти трябва да живееш и ще живееш! — Тя беше вцепенена и в смълчания замък отекна нова плесница. — Стегни се! Чуваш ли, Илаян, ще се борим докрай! — искаше да извика „До победа“, но от стиснатите му устни излезе — „До смърт!“

— Твърде късно е, драги — отговори му язвително тя. Народът вече не се нуждае от предводители, нали така казваше ти.

— Напротив, сега мисля друго, нуждае се повече откогато и да е било! Сега и никога вече или ще загубим, или ще победим! Ще тържествува доброто, или добро вече никога няма да има. Сега ще се разбере кой е истински водач. Ти си призвана да успееш. Трябва.

— Нямам сили.

— Имаш, естествено. Престани да пиеш и ще се оправиш. Напълняла си, Илаян. Какво ти става? Не можеш да се промениш така.

— Да, не мога. Всеки друг може, но аз не. Не човек, а зов, знаме съм станала. Но аз съм като другите. Аз не мога да съм твърда, силна, смела завинаги. И аз се уморявам, изхабявам. Светлината угасна за мен. Не мога повече да се боря. Не знам кога стана, но моята щастлива звезда изчезна. Падна и стана комета, предизвестяваща нечия смърт. Дано да е моята. Обичам те Мишел! Обичам всичките, но искам да се преселя в прекрасния свят на мъртвите.

— Млъкни! Моля те, Илаян, стига. Така само влошаваш нещата. Не всичко е загубено, има надежда.

— Не, надежда няма! Аз съм само частица от миналото. Хуго е прав — няма „сега“. Всичко, което донесох, беше нещастие, — изкуши се да му каже за детето, но отложи. — Но да не мислиш, че на мен ми е било леко? Та аз се съсипах, никой не помисли какво чувствам, как въобще оставам жива. Жените са слаби, крехки създания, Мишел. Аз търпях, забравях, борех се за правото да дишам! Но това време отдавна свърши, то бе моето време. Сега пия, за да не мисля, за да си отида от тоя свят. Дори ако това не е моята съдба, аз ще го направя. Имам чувството, че всеки момент всички реални и нереални кошмари от миналото могат да се пренесат и в бъдещето. О, дали забравих някой? А, да, моят прекрасен съпруг! Ако ще да живея и хиляда години, този брак е достатъчен до края на живота ми. Всеки нормален човек още след първата седмица с генерала би се самоубил, но аз не, останах да живея заради революцията. Ех, аз наистина постоянно пропускам същината на нещата, защото физическото насилие не е нищо в сравнение с разбитите надежди, измамената любов, гаврата с честта ми, предателствата! — Илаян сякаш му заши шамар. — И всичко това само за една дума. При това моята, а аз не твърдя, че съм така смела и силна. Разбираш ли, Мишел, че не мога повече! И за да не продължавам да се самосъжалявам, ми сипи още. Моля.

— Моето храбро и силно момиче. — Той я прегърна и зарови глава в косите й.

После покривайки я с целувки, падна на колене и отпусна изпитото си лице в мократа й нощница. Раменете му потръпваха, а графинята се присегна и пи направо от гарафата.

Баронът се върна съвсем трезв в средата на февруари и се настани в кабинета си. Беше много сериозен и замислен. Заповяда да извикат Илаян, но тъй като тя не дойде, той сковано се разходи из сградата. Намери я в червения салон с Мишел. Забавляваха се и пискливият й смях се чуваше надалеч. След кризите на отчаяние и обреченост настъпваше привидна и шокираща веселост. Илаян бе облякла разголена, кадифена, кралско синя рокля и пиеше прекрасен ром, лапайки по няколко захаросани ореха. Усмивката й застина на бледото лице веднага, щом мрачният домакин се появи. Мишел отстъпи назад до едно огледало. Настъпи неловко мълчание, но Хуго му се радваше, защото предпочиташе сам да говори, отколкото графинята да започне.

— Илаян, по-добре да седнеш. Имам да ти кажа много важни новини — той си пое дълбоко въздух. — Трябва да ме чуеш, да ги разбереш със сърцето си. Тази страна е свършена. Всичко се е обърнало с главата надолу. Дюверноа е събрал цялата си армия от страната и тя ще се отправи към Лашенжат, за да защити дяволския си господар. От друга страна, навсякъде върлуват свирепи, полудиви шайки на бунтовници, но и те скоро ще се обединят и ще тръгнат към столицата, за да се бият срещу армията. Това ще бъде краят. Но ти не можеш да помогнеш. Вече нищо не зависи от теб!

— Не е така! И ти много добре го знаеш. Сега е точно времето да се намеся, да ги обединя, да усмиря диваците, да върна на революцията предишния облик, но с нова невиждана сила. Аз ще го направя!

— Няма! Революцията няма облик, тя е бич божи! На онези зверове не им трябват водачи, а откачени, чиито команди да изпълняват. Проклета да е скапаната ви революция.

— И защо — изкрещя истерично тя.

— Защото разсипахте земята. Защото озверихте хората и обърнахте света. А сега всичко е неконтролируемо! Направиха го диваци като вас — той ги посочи с пръст, а Илаян лисна рома в лицето му.

Баронът я удари и тя се свлече на колене до стола.

Мишел дори не помръдна. Илаян повърна, Хуго вдигна набразденото й от сълзи лице към своето.

— Забрави революцията! Не ти, а тя унищожава всичко по пътя си. Остави самообвинението си и мечтите!

Те не водят към нищо, освен към смърт.

— Никога!

— Илаян, по дяволите, остави илюзиите! Виж бъдещето, живей за него. Забрави миналото, помисли за децата си, за живота си. Тази битка ще залее страната като вълна, ще удави всичко, но ти върви напред.

— Макар всички да загинат?

— Точно за това! Ще градим на ново, ще създадем нов живот, твой живот. Трябва да вярваш в бъдещето, а не да възкресяваш миналото. Революцията е утопия, забрави я!

— Никога! Никога! — тя се опита да се изправи и да го удари, но той я блъсна на земята и излезе от стаята.

Мишел, ням свидетел на трагедията, клекна до нея, взе главата й в скута си и започна да милва разпилените къдрици. Тя гледаше напред в далечината, но нищо не виждаше. Там беше пусто.

Малко след разговора й с барона, Илаян се реши да опита с крайни средства да постигне целта си. През нощта щеше да избяга, да отиде сама в столицата. Привечер оседла коня и зареди пистолетите си. Облече панталон и мъжка жилетка. Към полунощ успя да излезе през прозореца на коридора, тъй като нейният бе с решетки. Скочи върху коня и препусна в безлунната нощ. Само снегът под чезнещите в мрака копита светеше и озаряваше безмълвната природа. Ездата й напомни за срещите й с Шери, за часовете на безумно очакване и страх, за смелостта и любовта й към риска. Може би Мишел е прав — тя не можеше да се промени. Пламъкът на авантюристката се събуди или пък никога не бе умирал, а само го бе удавила в алкохола. Но сега бе напълно трезва, за да си каже: „Напред към Лашенжат, към борбата.“

Цяла нощ препуска почти безцелно, само да избяга от имението. Често се заблуждаваше и когато по пладне я хванаха хората на барона, тя се предаде без съпротива. Почти не се учуди как са я открили, та тя беше само на 10 км от замъка, а ядосаният домакин бе направил всичко, за да върне гостенката си. Докато яздеше по обратния път, само една стреличка трепкаше в замръзналото й сърце — как ще реагира Хуго. Когато започна да се смрачава, те влязоха през величествената порта и копитата на конете отекнаха по подвижния мост. Той я чакаше още в преддверието на замъка. Заключи я в стаята й и се върна при нея, до известна степен пийнал, около 10 часа вечерта.

— Илаян, защо трябваше да бягаш? — саркастично подметна.

— А на теб защо ти трябваше да ме държиш като пленничка?

— О, господи! — той се засмя. — Никога по гръб, нали? Скъпа графиньо, аз не те държа за собствено удоволствие, макар твоето присъствие да ме прави щастлив. Аз се старая да те предпазя от самата теб. Ти си толкова самонадеяна, че твърдиш, че можеш да промениш нещо само с чаровната си усмивка. Това неведение ме радва, но може да бъде и много опасно.

— Ти си в неведение! — беше я ядосал. — Аз съм достатъчно възрастна, за да определям сама какво да правя! И нищо не може да промени решенията ми. Не можеш да ме спреш!

— Защо, за бога, си такава? Защо нараняваш хората, които те обичат, защо съсипваш себе си? Спри се за малко.

— Не мога. Ако спра, ще умра. А нека тези, които ме обичат, да не унищожават и последната частица надежда у мен.

— О, Илаян, вярвай, в каквото си поискаш, мечтай! И нека проклетата ви революция да спечели, но само не ме напускай! Обичам те! — той покри с горещи целувки студената й шия.

Под напора на страстта му тя го обгърна с треперещи ръце. Тъкмо бе свалил ризата й и галеше настръхналите й гърди, когато се чуха изстрели и викове. Чуха се стъпки и някой задумка по вратата. Гласът на Мишел бе изтънял.

— Илаян! Хуго! Нападение!

Облякоха каквото можаха и изхвръкнаха навън. Явно бунтовническа хайка бе нахлула в замъка. Докато двамата обсъждаха бройката, разположението и въоръжението на нападателите, до тях достигна миризма на изгоряло и се появи дим. Илаян вече бе в пълна бойна готовност. Изпъната, с пистолет в ръка, тя очакваше да се впусне в битката. Подушваше приключението, както хищникът подушва кръвта.

— Ти ще останеш тук. Бързо в стаята си!

— Я стига глупости.

Хуго я повлече навътре. Тя се опитваше да се тегли, хапе и рита, но, безуспешно.

— Мишел, кажи му, че мога да се бия. По дяволите, бароне. Кретен такъв, пусни ме. Искам да се бия. Ще загубите, трябва да дойда!

Хуго я метна на гърба си. Илаян вдигна пистолета, но мъжът го издърпа от ръцете й, блъсна я в стаята и я заключи. Илаян тропа, плака и се моли половин час преди да осъзнае, че е сама може би в цялата къща, която гореше. Повече не можеше да бездейства. Взе резервния пистолет и започна да опитва да откърти решетката на прозореца. Някъде към върха тя подаде. Графинята падна от третия етаж, но остана невредима. Можеше да си строши ръка, крак, при най-добър късмет и врата. Но тя остана здрава и читава, изправи се от мократа разкаляна земя и в началото залитайки, се затича към предния вход. Оттам се чуваха изстрелите и ярко зарево се издигаше към звездното небе. Появи се задъхана, възбудена с пистолет в ръка. Не успя да различи почти нищо. Залегнали, прави, на коне и прикрити хора стреляха, а други се биеха с юмруци. Въпреки суматохата и лошата видимост тя се хвърли напред, стреляйки. Изведнъж се спря като закована. Оглеждайки изкривените и злобни физиономии на околните, тя разпозна едно загоряло, слабо, с хлътнали очи и изтерзано от душевна болка сърце. От побелелите й устни излезе писък.

— Ричард!

Юмрук я повали на земята, но Илаян отново се изправи. Тогава търсенето й се възнагради. Зад нея обаче изскочи баронът с кървава риза:

— Малка глупачка! — той простреля нападащия я разбойник и със скок се спусна към Илаян.

На около десетина крачки друг човек се прицелваше в едва повдигащата се гръд на момичето. Баронът я събори с тялото си, но стана мишена на стрелеца и падна със стон до Илаян. Той я бе прикрил и същевременно изложи себе си на огъня.

— Хуго! — прошепна Илаян и се надвеси над него. — Ричард!

Ричард бе чул още първия й вик, но все още не осъзнаваше, че в това затънтено имение може да се натъкне на жената, която обича и боготвори. Сега вече нямаше съмнение — това бе Илаян и тя бе в опасност.

— Спрете! Спрете стрелбата! — виковете му съвпаднаха със задавените й писъци.

— Ричи, накарай ги да спрат!

Мишел бранеше коленичилата до Хуго жена, но скоро и той щеше да лежи бездиханен. Всички замръзнаха и се чуваха само нейните пресекливи хлипания.

— Илаян!

— О, Хуго, да, да…

— Замини за Лашенжат! Върни се в Лашенжат! Няма смисъл да седим със скрита в пясъка глава и да чакаме смъртта. Върви и помогни на твоята революция! Тя има нужда от теб, а страната от тях. Сбогом!

Тя се наведе и го целуна. Той затвори очи и последното му дихание остана в топлите й устни.

Мишел каза на слугите да вземат, каквото могат и да се махат. Скоро заваля дъжд и угаси пламъците по останките от замъка. Беше първият дъжд за тази година. Ричард бе я вдигнал и като малко дете я понесе. Яздиха известно време, преди да опънат лагер. Едва когато останаха сами в палатката, Илаян изплака:

— Той е мъртъв! Но защо! О, защо! Той ми спаси живота, честта, а аз му донесох смърт. Господи, Ричард, защо съм проклета!

— Аз съм проклет! Сега е по-добре да заспиш.

Илаян прекара нощта в леглото му, а той, неспособен да гледа съсипаното й, със сини кръгове под очите лице, остана навън в бурята.