Ивелина Димитрова
Илаян (12)

Глава дванадесета

Времето започна да се оправя и след седмица полумъртвата Илаян продължи пътя си на юг, защото съдбата я водеше!

Илаян не знаеше дали студът и гладът я събуждат или я карат да заспива. Зимата бе в разгара си, но колкото по на юг отиваше, толкова по-топло ставаше. Заснежените полета, грамадните черни врани, голите, сухи, мъртви дървета си приличаха, но небето изсветляваше и ставаше все по-лазурносиньо. Сивите облаци се превръщаха в перести снежнобели или блестящо жълти пухчета. Илаян уби и изяде коня на Руж, а след седмици езда остави своя да издъхне спокойно и продължи пеша. С панталона на Руж, с обувките му и с конопената риза, отслабнала, ранена и със сатанински блясък в смарагдовите очи, тя приличаше на видение или на самата смърт. Близо до южната граница, в едно от селата със сърви, които бяха потискани от армията на Игналия, един селянин я намери в окаяно състояние. Отведе я в къщата си и след 24 часа Илаян можеше да седи, да вечеря със семейството му и да разговаря за житейските трудности. Момичето с неповторима ловкост и дипломатичност разпитваше за района, без да каже нищо конкретно за себе си.

— Значи, казвате, че идвате от югозапад и пътувате към Сент Лашенжат?

Илаян за сетен път разказваше за разбойниците, които са я нападнали, и с мъка си мислеше за своя негодник — Оливер.

— Но защо сървите не се вдигнат и не изгонят армията?

— Личи си колко незапозната сте с нашите проблеми. Повечето хора тук са от смесени бракове, никой не желае свадите и враждите, но нашите райони вечно са били опасни. А сега и войската има право да се намеси, измисляйки някакъв бунт. Всъщност в Костен, на десетина километра на юг, имаше някакво въстание преди година, но отново всичко замлъкна.

Илаян беше чувала много зловещи разкази за варварството на сървите, за опърничавия им, непокорен дух и неведнъж бе искала да посети тези велики, чезнещи в черна слава места. Древният, могъщ народ на сървите бе населявал южните територии още много преди да се появят завоевателите — северняци и с огън и меч да смажат малобройните и разпръснати южняци. Оттогава векове наред игналиянците потискаха и претопяваха сървите.

И сега, както и преди, те живееха в малки градчета или самотни колибки, разпръснати из необятните прерии.

На север имаше хубави пасбища, китни гори, но този народ бе изтласкан върху сухата, керемидена почва и сред каменисти пропасти и скали. Горещината и огненото слънце изгаряха всяка тревичка и гордите хора бяха принудени да се борят за всеки залък.

Болката и горчилката, събрала се в несломимите, жилави сърви, ги правеше мистериозно силни и каменно твърди. Запазили древните си обичаи, и до днес не бяха приели властта на монарха. Точно по времето на революцията много градчета бяха въстанали, но, естествено, армията беше смазала всичко и бе изравнила със земята над 2000 къщурки. Старият човек точно обясняваше на Илаян, че сега цари мъртвешко спокойствие, и ако не се брои гнетът на армейските шерифи и нападенията на войниците, хората отново бяха се върнали към затворения си, пълен с лишения, скромен, но достоен живот. Напоследък някаква болест, чума върлувала из градовете, но хората смятали, че това го измислят войниците.

Пътят към Лашенжат бе невъзможно дълъг и старецът искаше да я изпрати до някой голям град, но графинята, която не знаеше къде точно отива, а чувстваше, че нейният път е по-страшен от най-ужасния маршрут, отказа и напусна гостоприемната къща, като се отправи пеша към градчето Костен.

Илаян вече не се страхуваше от нищо, нямаше сили просто да мисли за опасностите и не обърна внимание нито на гладните, сиви вълци, които се мъкнеха след нея, нито на снежната буря, която я накара да пълзи с изранени крака и ръце по ледената земя. За няколко дни тя се добра до една стара сграда. Тя бе на два етажа — мазе и партерна стая с камина. Вътре не беше по-топло, но благородните хорица бяха облекли добре Илаян. Тя взе малко дърва от наредените навън и запали огън, свали пелерината си и започна да готви триците, които намери на прашната лавица. Получи се някаква смеска и Илаян, загърнала полите на оранжевата си вълнена рокля, седна на парче дърво до високата маса и започна лакомо да яде.

Изведнъж вратата се отвори и сред нахлулия облак сняг и студ се появи черната фигура на мъж. Илаян с инстинктивно, мълниеносно движение посегна към револвера, който лежеше до дървената чиния. Човекът стиснал здраво пушката, леко я свали, влезе и затвори вратата. Гледаха я две живи, небесносини очи изпод рунтави, огнени вежди. Ярко рижав бе цветът на косата и небръснатата му брада. Личеше си, че в жилите му тече сървска кръв. Мощното му тяло и исполинският ръст допълваха страшния му вид. Той отметна назад дебелата си парцалива качулка и откри честното си смугло лице. Очите на Илаян чакаха да уловят някакъв жест, знак, но високите мраморни скули, широкото обрулено от ветровете чело и плътните устни не трепнаха. Илаян хладно поздрави и му предложи да седне. Мъжът си съблече наметката и като я остави до нейната, отпусна грамадната пушка на земята. Ядоха мълчаливо. Той й каза, че е скитник, тя му отвърна със същото, докато се възхищаваше на гъвкавите му като на котка движения. Илаян след час излезе да донесе дърва и като влизаше, блъсната от ледения вятър, тя залитна и ги изпусна. Мантията разголи раменете й, а роклята се смъкна и полуоткри заоблените й, въпреки глада, гърди. Момичето вдигна стреснато поглед.

— Да Ви помогна ли, графиньо — топло попита скитникът.

Тя изпищя и седна опряла гръб на вратата, конвулсивно стискайки две цепеници. Закри с трепереща ръка пълните си с ужас очи и прехапа устни. Но след секунда, когато отпусна ръка, погледът й бе така изненадан и невинен, че младият мъж би се заклел, че това е невъзможно — човешко създание не би могло така бързо да промени изражението си. С подгъващи се колене тя стана и отиде до купчината слама.

— Грешите, бъркате. Взимате ме за друга, аз съм само…

— Графиня — довърши хладно той. — Г-це Ламури, какво Ви е?

Тя отпусна бледото си лице назад и посинелите й устни се раздвижиха безмълвно. Господи! Дали тя беше графиня Ламури наистина? От месеци никой не я бе наричал така, но дали момичето, което се любеше във воняща слама, което изяде цял кон и готвеше горе-долу добре, бе графинята. Илаян тихо изстена.

— Спокойно, спокойно — мъжът нежно заговори. — Аз съм Ричард Леанър. Бях приятел на Оливер Самулере, кръстосвахме севера преди известно време. Той ми е говорил много за Вас. Радвам се, че сте жива и здрава.

— Оливер…

— Той е добре, поне когато го оставих. Аз напуснах, защото исках да се върна в родното си място.

— Аз не съм графиня — думите сами се изплъзнаха.

— Добре. Значи, Илаян.

Гласът му заглъхна сред шума от приближаващи се коне. Леанър скочи към прозореца и сред вихрушката видя дузина конници с военни униформи.

— Войници! Да бягаме! Знам таен изход, само ме следвайте.

Той загърна вцепененото момиче, отвори скрита капандура и заслизаха по мрачно стълбище. Само при думата „войници“ всички сили я бяха напуснали и тя го последва надолу по плесенясалите стъпала в сковаващата тъмнина като движещ се труп — тяло без дух и празно съзнание. Измъкнаха се в снежната виелица и борейки се за всяка глътка въздух, поеха на юг. С развети поли и коси, замръзнала и вперила безумен поглед в леденото поле, Илаян десетки пъти щеше да се строполи върху снега, ако не бе топлата, здрава ръка на Ричард Леанър, която стискаше нейната тънка, нежна и безчувствена китка. Загърнал я с плаща си, той я хранеше с царевичния хляб, който носеше под овехтялата си жилетка.

Седмица без път, спирайки на всеки час, водени от някакви тайнствени сили и от ориентацията на сървина, те най-сетне излязоха от заснежените полета и с вдървени крака нагазиха в мократа, червена кал. Сивото небе изсиня на хоризонта и блатистата почва скоро започна да се затопля. Ричард често я носеше на ръце, затънал в тинята и забравил собствената си болка. Навлязоха в тревни полета. Заваля лек дъжд. Листенцата на нежните храстчета, искрящо зелени, блестяха от капки. Цял ден не бяха спирали и той я поведе към закътана, уютна пещера. Изведнъж се изля порой и преминавайки през водната завеса, мокри до кости, съсипаните пътници се отпуснаха на твърдите камъни. Той се наведе над момичето и му подаде суха кора хляб.

— Защо го правиш? — Илаян се бе отпуснала на колене и бе поставила оловната си глава между изранените си ръце.

— Кое? — с полуусмивка попита Ричард, който замислено наблюдаваше водните струи от входа на пещерата.

— Грижиш се за мен! — тя вдигна въпросително очи. — Ако не беше ти, сега да съм висулка лед или, изгубила пътя, още да се лутам из снежните хълмове. Аз, аз просто се разболях. Не знам какво ми стана, когато се появиха войниците, но нямаше да се спася…

— Стига. Правя го заради Оливер, той ми е приятел. А ти наистина ли искаш да знаеш защо? — той присви очи. — Защото, който остави личност като тебе да загине, извършва грях спрямо света, спрямо себе си. Затова.

Дъждът спря, на небето се появи дъга и ослепително слънце заигра в огнената му коса. Навлязоха в градчето Костен. Илаян се удиви на разнородността на архитектурата: банки във викториански стил, къщи от слама и кръчма, публичен дом като в Лашенжат. В общи линии, беше типично населено място за „мистериозния“ Юг, както наричаха територията със смесено население.

Те се спряха пред една градска чешма. Слънцето прежуряше и червена пушилка се издигаше от прохладния ветрец. Наобиколиха ги мургави и мръсни като циганчета дечурлига. Всичките до едно бяха с рижави, телени коси и лазурносини очи. Висока слаба жена грабна с яките си ръце две от тях и прикривайки лицето си, се спусна към една от къщурките. От кръчмата отсреща излезе пияна проститутка, огнени къдрици стърчаха навсякъде и тя понечи да извика нещо, но стисна силно начервените си устни и бързо влезе през порутената врата, облепена с червено кадифе.

В края на улицата се зададоха десетина войници, а яркозелените им значки показваха, че са от Костен. Илаян изтръпна при вида им и насочи блуждаещия си поглед към хоризонта. Докъдето се виждаше, се простираше керемидената прерия и в далечината сякаш се свързваше в ярък контраст с безоблачното синьо небе. Това незабравимо съчетание й се стори познато — тя вдигна глава и се взря в ясните, неземно сини очи на Ричард. После проследи една огнена къдрица, развявана от вятъра, и си даде сметка за онова, което отдавна трябваше да е прочела в смуглото лице на сървина — земята, природата и родните небеса бяха всичко за тези хора, откърмени от вятъра и от несгодите, научени да се борят за залъка си.

Илаян и Ричард дълго обхождаха околността и привечер влязоха в една забутана странноприемница на два етажа. Лъхна ги остра миризма на тютюн и алкохол. Порутените маси скърцаха и като се изключат звуците от раздрънкано пиано, се чуваха само псувни. На подиума кльощави полуголи момичета танцуваха без всякаква грация, а на бара полупияни мъже в униформи вдигаха наздравица за Дюверноа. По масите рижави земляци мълчаливо играеха на карти, мрачно поглеждайки към Илаян и Ричард. Илаян се отпусна уморено на един висок стол до Ричард и се загледа в жълтеникавата течност, която й сипа барманът. Човекът със значка на управител на града се обърна към нея и циничната му усмивка откри хищни зъбчета. Зелените му очи я фиксираха безочливо.

— Красавице, какво ще кажеш за един танц, а?

— Благодаря Ви, г-н шериф, но съм уморена — галантно отвърна тя.

Ричард още веднъж се удиви на способността й да владее лицето и гласа си. Въпреки това под любезността остро прозираше хладно презрение и шерифът се засегна.

— Внимавайте! Тук много държим на уважението — рязко каза той и хвана ръката й. — Особено на почитта на скитниците към служителите на Негово високопреосвещенство.

— Разкарайте се! — всички в хана се обърнаха.

Илаян се изправи бързо и посегна към пистолета, скрит в полите на смачканата й рокля. Ричард се приближи до нея.

— Две стаи, ако обичате — гласът му не търпеше възражения.

— Имаме само една — нагло се ухили барманът.

Всички, които го чуха, зашушукаха, защото очакваха това да смути гостите. Думите на Илаян бяха заповеднически:

— Дайте ни я!

Прекараха безсънна нощ. През цялото време до тях достигаха пиянските оргии на войниците. Затова на сутринта и двамата имаха страшно желание да се разходят някъде из прерията. Росата още не бе изсъхнала и въпреки това хората вече бяха започнали да работят. Когато се отдалечиха от Костен, безбрежната пустош ги обгърна и те чуваха само собствените си гласове. Спираха се, разглеждаха, почиваха тук-там. На връщане, тъкмо когато Ричард се беше навел и й обясняваше как да разчита конски следи, те дочуха нечий уплашен вик. По-бързи от Дон Кихот в подобна ситуация, те се затичаха нататък.

— Моля ви, моля ви, смилете се, не ни я взимайте.

— Я стига глупости! Плащай или… — грубо дръпна кравата един от двамата войника.

Сървинът падна на земята и завика отчаяно:

— Нали платих, платих! Жена ми е болна, децата… ще умрем, ще умрем.

Войникът го удари с камшика си и подкара животното. Сървинът почна да проклина, но остана неподвижен на мястото си.

— Аз ще платя! — цялата огряна от яркото слънце се появи исполинската фигура на Ричард.

— Вървете си по пътя! — рязко подвикна униформеният. — Няма място за скитници.

— Казах, че плащам! Има ли значение от кого получавате?

— А за теб ще има ли значение, ако шерифът ти вземе момичето!

— Взимай и изчезвай! — той метна кесията.

Войникът каза, че дългът е 10 жълтици, но Ричард само махна с ръка, като че ли отпъждаше комар. Когато войниците изчезнаха от погледа им, човекът обгърна коленете на Ричард.

— Стига, стига. Защо даваш да те унижават? — гласът му беше мек и спокоен, но не можеше да скрие болката си.

— Спасихте ми живота.

— Откога плащате и на армията данък? С какво право! Защо?

— Ние не искаме, ама… — сървинът предпазливо се огледа и после забързано, възмутено продължи: — Ограбват ни до последния залък. Така е от онзи ужасен бунт, това им беше поводът да ни нападнат. — Ричард пребледня. — Всичко дойде от безредието, а те пък са и хитри, използват всичко. Имаше чума по тези райони преди време и те успяха да спрат заразата и ние сега сме им длъжни. Но в една долина, сред скалите, все още има болни и те го използват, мерзавците. Защото само революцията е по-страшна от чума, само тя. — Илаян сведе потъмнелите си очи. — Който им се противопостави, не го убиват, а го пращат при чумавите. Чиста работа, а? Няма убийства, а само страх. Нищо учудващо, че има болни, и всичко е законно. Колко добри хора си отидоха, колко… то е все едно да умреш, защото освен че се заразяваш, там в долината работиш като роб, като в каторга — копаят нефт, газ, умират. Ние не искаме бунтове, чума — желаем само земята си и да живеем и да работим спокойно. Но не можем да се борим с хората на шерифа, с армията на кардинала, не ни интересува кой управлява. Важното е земята, небето и самите ние.

Илаян и Леанър мълчаливо се отдалечиха.

В края на януари настъпи топлата пролет и сезонът на сеитбата. Толкова на юг пшеницата не растеше, но затова пък имаше малки нивички със зелена царевица. Илаян гледаше как хората смело настъпват в буренясалата земя, в дивата прерия, за да засадят своите семена, за да живеят, и странни, опасни мисли я нападаха. Застанала на високите каменни блокове с цвят на току-що изпечена глина и с взор към сините, необятни небеса, тя изглеждаше толкова крехка, мъничка и нищожна сред грамадното море от суха трева или сред просторите от канелени почви. Графинята доста се беше променила. Матовият загар в Транжер се беше превърнал в бронзов оттенък, а изострените черти сега бяха улегнали, издължили се и бяха се успокоили. Косата й, бяло руса може би от праха, бе придобила червеникав нюанс, формите й, все така божествени и стегнати, бяха станали мускулести и жилави. Сякаш надраснала фанатизма си и уравновесена от загадъчността и мистерията на твърдите и горди сърви, Илаян бе забравила лудите нощи в Сент Лашенжат. Но очите й, сатанински зелени, игриви и прелъстителни, бяха все същите, мислите й, волни, смели, дръзки, откачени, не се бяха променили и това ново възмъжаване само я правеше по-твърда и по-неотклонно убедена в благородната си кауза. Затова сега, загледана в множеството мравчици, пъплещи по склоновете, тя си мислеше за армия, за велика, силна войска, която ще разбие могъществото на кардинала и борейки се за справедливост, ще извоюва щастието си.

Илаян градеше въздушни кули, оформяше планове, на които всеки пълководец би завидял, и мечтаеше, да, мечтаеше за страшното бунтовно бъдеще, защото вярваше, че ще успее да накара силните южняци да последват зова за достойнство и правда. Но през тази седмица тя окончателно се убеди, че армията на Дюверноа е много силна и че дори гордите сърви преглъщаха обидите, прегъваха се като тревата в прерията, без да се пречупват, но живееха и вярваха в деня на страшния съд, на равносметката, когато всеки ще бъде съден според делата и мислите си. Стиснали зъби, с каменно лице и кървящи сърца, прощаващи, но не забравящи никога, те отминаваха задявките и подигравките на войниците. Младите момичета носеха остри ками в пазвите си, майките прибираха рано децата си, мъжете не роптаеха, а само в сините им очи гореше пламъкът на отмъщението.

Шерифът Тръмп, който се славеше като голям женкар, сякаш забелязваше само красивата Илаян и я преследваше навсякъде. Грубите му намеци, наглите движения обаче не трогваха младата жена и тя само се сдържаше да не го застреля. Веднъж, оставяйки коня си, той се беше опитал да я прегърне. Илаян бе се извъртяла и бе го ударила с всичката си сила. Презрителният й поглед, ледената маска и вдигнатата брадичка не му позволиха да извика войници, но се закле, че ще й прекърши врата.

С Леанър почти не разговаряха — спяха, ядяха и вървяха заедно, но той дори не бе хванал ръката й. Отнасяше се със страхопочитание към нея и това го държеше на разстояние. А когато Илаян на два-три пъти се беше опитала да говори за революцията, той бе изключвал от всичко и с часове, мълчаливо, с празен, мъчителен поглед беше съзерцавал прерията.

Както обикновено, шерифът бе изключително циничен и невъздържан, но Ричард и Илаян бяха принудени да го търпят в кръчмата — след цял ден езда супата и царевичната питка не бяха за изхвърляне. Когато обаче Тръмп се опита да я вдигне и помъкне към дансинга, Илаян скочи, блъсна го и се облегна с достойнство на бара.

— Внимавайте! — процеди тя.

Шерифът се приближи бавно, със свирепо изражение към нея, а Ричард остави лъжицата и леко се повдигна.

— По-полека, малката! Спомняш ли си какво ти обещах, а? Спомняш ли си? — Хвана я през кръста и дърпайки я силно, просъска: — Не си го проси, ами потанцувай с мен. Нали можеш да танцуваш? Мога, ако искаш, после да ти платя.

Илаян се изплъзна и се хвърли към стълбите.

— Жалък мръсник сте Вие! И ако съжалявам за нещо, нещастнико, това е, че скапано, безмозъчно, лигаво влечуго като Вас е живяло толкова дълго!

Токчетата й изтракаха по дървените стълбища, полите на сивата й рокля се повдигнаха. Тръмп вдигна камшика си и оплете глезена й така, че тя падна. Всичко стана така бързо, че присъстващите стояха като заковани на местата си. Мъжът вдигна ръка отново да удари падналата, вкаменена жена, но могъщ юмручен удар на Ричард го запрати между решетките на перилата. Войниците скочиха, шерифът се надигна с полуусмивка на изкривеното си лице.

— Да не смееш да я пипнеш, негоднико! Дяволите да те вземат, Тръмп! А сега върви да седнеш на задника си и да не мърдаш!

Половин дузина пушки се насочиха към Ричард, който стоеше спокоен и твърд до Илаян. Графинята с мълниеносно движение извади револвера си и го насочи към главата на Тръмп.

— Шерифе!

Леденият й глас поохлади страстите, а огнестрелното оръжие им помогна да се приберат безпрепятствено в стаята и да се заключат.

— Страхотна си! — това бе първата оценка на Ричард.

Илаян отиде до прозореца, пое въздух от виолетовия безкрай с пълни гърди и каза една малко объркана молитва. Той сложи ръце на раменете й и тихо я попита дали е добре. Илаян отпусна назад глава и сякаш потърси устните му, но той се наведе и разгледа подутия й глезен. Остави я край прозореца и започна да оправя леглата, когато чу сподавеното й стенание:

— О господи, защо си ме създал такава, защо? Ще се боря, ще живея, докато не унищожа Тръмп, войниците, които не ме уважават и потискат свободата, всички.

— Късно е, Илаян. Трябва да събереш сили, за да започнеш битката отново, за да не полудееш. Утре ще ти разкажа някои неща, ще обсъдим заедно… утре.

Нежно я отнесе на леглото, съблече я и я постави под завивките. Когато се наведе над нея, Илаян почувства, че ще я целуне, но устните му дори не докоснаха челото й, а очите му излъчваха само възхищение, без любов.

— Ще се боря с теб — тихо прошепна той и я лъхна топлият му дъх.

Преди да заспи, той ясно чу треперещия й глас да повтаря:

— Докрай, докрай, Ричард.

На другия ден пролетното слънце изгря ясно и блестящо още към 6 часа, но въпреки това графинята и Ричард вече обхождаха червеникавата степ. Илаян за първи път му разказваше за живота си, за Лашенжат, Роулси и за трагедията в Транжер. Яздейки с развети като платинен водопад коси сред безкрайната, лазурна шир и между грамадните самотни скали, Илаян се освободи от всички скрупули, почувства се силна и свободна като орел, който се извисява в небесата. Обяснявайки, споделяйки и доказвайки, тя отново преосмисли събитията, откри грешките и успя да състави непретенциозен план за бъдещето. Ричард я слушаше почтително, като от време на време се обаждаше да доуточни или да попита нещо, но той не споделяше ентусиазма на графинята и разглеждаше въпроса за бойните действия по-практично и конкретно. Оживеният им разговор бе прекъснат от изстрели и когато двамата стреснато се огледаха, установиха, че се намират край пропастта на чумавите.

В подножието на отвесната скала се намираше прашен път, който водеше дълбоко в каньона, при мините. Оттам от няколко кладенеца се вадеше нефт, който се складираше до самото селище на чумавите в огромни, черни, смолисти варели. Селцето на чумавите не бе голямо и от ръба на скалата ясно се виждаха няколко колиби, ограда и бункери за военните, които не бяха малко. Въпреки че пътят до градчето бе около 4 часа, тук постоянно имаше войска, която се сменяше често. По извиващия се, тесен път яздеха четирима мъже, а друг мъж тичаше към пещерите, които се губеха в сянката на грамадна канара. При изстрелите човекът падна, войниците го настигнаха, вързаха го и започнаха да го влачат, защото простреляният му крак не му позволяваше да върви. Докато наблюдаваха тази страшна сцена, Илаян и Ричард, с риск да си счупят вратовете, се спускаха по почти вертикалната страна. Един от войниците замахна с камшика си и Ричард вдигна пушката си. Но точно тогава се посипаха камъчета под копитата на коня на Илаян по сипея и мъжете в каньона вдигнаха очи. Четири секунди — четири изстрела, и войниците лежаха мъртви, а двамата ездачи се спуснаха при вързания човек. Илаян с изненада и възхищение следеше движенията на спътника си и когато коленичиха край умиращия, тя го остави да говори само той:

— Какво мога да направя за Вас, добри ми човече? Вие умирате, но ако имате жена, деца… — топлият му глас заглъхна.

— Капитан Леанър! Генерале… нима сте ме забравили, нима сте забравили и миналата пролет?

— Какво говорите? Не Ви разбирам — лицето му се сгърчи.

— Ричард, Ричард, знаех си, че ще се върнете! Знаех си, а другите не вярваха. Но, но аз запазих много от документите и от надеждата, защото без надежда. — Мъжът започна да говори несвързано и кървава пяна изби на напуканите му устни. — Затова ме хванаха. Аз не съм чумав, както всъщност повечето хора там, но войниците си правят, каквото поискат. Вие трябва да продължите борбата, вие трябва… Има документи при стария Ед, вземете ги и продължете… за мен.

Ричард затвори очите му и бавно се изправи. Когато се обърна, лицето му бе бледо, изглеждаше старец за своите 34 години, но твърдостта и решимостта изместваха мъката. Мълчаливо се отдалечиха от пропастта на прокълнатите и дрезгавият, плътен и потрепващ глас на Леанър й разказа за ужасния опит да освободят южните си райони миналата година.

— Центърът бе Костен, а аз — главнокомандващ южната армия. Добра подготовка, добра организация, и мислехме, че ще успеем, но ни предадоха, имаше доносници и не ги открих! Аз трябваше да предвидя всичко, трябваше да не рискувам, а веднага след предателството аз вдигнах тревога и не всички успяха да отговорят на призива ми. Една по една провинциите се вдигнаха и… бяха смазани. Всичко се провали по моя вина! Аз бях главнокомандващ и трябваше да предвидя, да обезвредя предателите! Цялата ни земя бе обхваната от пожари и след като въстанието не успя, аз избягах на север като последен страхливец. Избягах, защото бях виновен… но сега ще стоя тук докрай, ще се боря докрай и ако трябва, ще дам живота си, но ще действам предпазливо, по-далновидно, няма да направя толкова грешки. Не толкова! Нали, Илаян? Аз вярвам в теб и съм с теб!

Къщата на стария Ед бе развалина — много бури я бяха рушили, бе преживяла много събития, както и собственикът й. Възрастният човек веднага позна Ричард и макар че изглеждаше малко откачен, с готовност и умение на стратег описа обстановката, разкри документацията и обясни положението с хората. Останаха до късно вечерта да разговарят и Илаян все повече се възхищаваше от способностите на сървите да крият чувствата си, болките си, да запазят вярата за себе си и да се борят. Нито една излишна дума, жест, нито капка недоверие към нея или съмнения в достоверността на данните от страна на Ричард. Разговорът беше дълъг и съдържаше толкова информация, че нормален човек би я предал или приел за не по-малко от ден. Пренебрегвайки сдържаността си, старият Ед се наведе над нея и тихо прошепна:

— Радвам се да Ви видя сред нас, графиньо. Вие сте като символ на силата, на революцията и ще ни е много приятно да работим заедно, особено на Леанър.

През нощта Илаян и Ричард на лунна светлина преглеждаха документите и съставяха план за действие. Сведенията бяха много и макар базата да не беше кой знае колко добра, поне хората бяха сигурни. Графинята се насочи към прозореца и се взря в искрящата светлина, идваща от няколко блуждаещи факли. В далечината прокънтя гласът на Ед — той бе пиян:

— Да живее революцията! Да живее свободата! Оставете ме на мира, копелета такива! Вървете по дяволите!

— Я внимавай да не отидеш при чумавите — двама войници се приближиха и блъснаха стареца.

Той едва се държеше на краката си, но продължи да пее бунтарски песни. Военните се ядосаха, започнаха да го ритат и го помъкнаха по безлюдната улица, заканвайки се, че ще го отведат в мините. Илаян наметна някаква съдрана жилетка и беше готова да скочи от прозореца по нощница, когато силните, ледени ръце на Ричард я задържаха и притиснаха треперещото й тяло до неговото. Студени тръпки полазиха по гърба на Илаян, тя почувства колко стегнати са мускулите на мъжа, а когато вдигна очи, видя изпънатите като корабни въжета жили на врата му, бледите му скули, облъхна я учестеното му дишане.

Крясъците на стария Ед се приближаваха и чаткането на ботушите на войниците ясно кънтеше в нощта. Този натрапчив звук напомни на Илаян мрака, болката и ужаса, когато жандармите я бяха хванали след срещата й с Мишел и я бяха помъкнали надолу през плесенясалите подземия. Тя изстена и се освободи от изтръпналите ръце на Ричард. Чуха се ругатни и тропане.

Ед бе успял да се отдели от преследвачите си.

— Спри или ще стрелям! — прокънтя студен глас.

— Да живее свободата! По-добре смърт, отколкото роб!

Ледена пот изби по челото на графинята и някаква сила я тласна отново към отворения прозорец.

— Не, недей! Късно е да му помогнеш. Само и ти ще загинеш — твърдият глас на Ричард беше заглушен от пронизителни изстрели. — Господи, Господи, защо? Илаян, не! Няма да ти позволя да се погубиш! Ед сам сбърка, а твоята смърт няма да го върне.

Той я обви и задържа извиващото й се тяло в прегръдката си, докато и последните сили напуснаха Илаян и цялата й болка и гняв останаха в големите, ужасени смарагдови очи и върху безмълвните треперещи устни.

Започнаха съветите и срещите, без които животът на Илаян би бил празен. Обсъждаха до болка познати въпроси, спореха за много отдавна решени неща. Но Илаян се чувстваше щастлива от уважението и доверието, с което силните сърви се отнасяха към нея. Нямаше го пренебрежението на Руж или пък заслеплението на екзалтираните лашенжатци. Шерифът Тръмп не преставаше да й досажда и затова Ричард й намери уединена, малка къщичка сред прерията, недалеч от градчето. Събираха се на различни места, за да не събудят подозрението на властите, и действаха изключително предпазливо. На Илаян все пак й липсваха баловете и ухажването. Всъщност на графинята й харесваше да я заглеждат, но същевременно се плашеше от намеците и заплахите на Тръмп. Ричард много внимателно и ясно й беше обяснил, че това не е столицата и за малокултурните и нагли войници флиртът и усмивката са покана за постеля и че тя трябва много да се пази.

Полека-лека Илаян свикна със скромния живот и се отдаде само на организационната дейност, която й носеше истинска наслада, защото членовете на комитета се умножаваха и средствата за постигане на целите ставаха все по-ясни. Вечер след вечер Илаян спеше някъде на сбирките и нощните й езди не бяха рядкост. Шерифът бе подушил нещо и използваше неизвестността, за да я тормози. Два пъти бе я хващал да язди бясно посред нощ и все по-често искаше обяснения. Досадните му нагли намеци караха Илаян само презрително да се усмихва. Но една вечер, преди да отиде на съвет, той я пресрещна и думите му, заядливи и злобни, не бяха само празни заплахи:

— Г-це, внимавайте! Все някога ще паднете в ръцете ми, или по-точно, в ръцете на закона, защото тези вечерни разходки не предвещават нищо добро! Защо да не бъдем приятели, а? Ще правиш каквото искаш, а аз…

— Махнете се от пътя ми, г-не! — Илаян стисна устни и дръпна юздите.

— Ще бъдеш моя, кукло! — Той посегна да хване ръката й.

Илаян се извърна, а от очите й струеше ледено презрение. Шерифът залитна напред и, задавен от омраза, просъска:

— Ще се видим отново и тогава Вие ще молите за милост. Помнете ми думите! — прахът под копитата на коня му изчезна като дим и Илаян си забрани да мисли за него.

Седмица по-късно графинята още преди зазоряване яздеше врания си жребец и съзерцаваше заспалата природа, все още покрита с роса, и вдишваше свежия, прохладен въздух, който се отличаваше от прашния, зноен вятър през деня. Мислите на младото момиче не бяха радостни. Организирането на бунта вървеше добре. Тръмп отдавна не й беше досаждал, но Илаян изпитваше душевна мъка, която заглушаваше всички други чувства. Тя бе лудо влюбена в Ричард, а той не й обръщаше внимание или поне не показваше, че я харесва. Тя обожаваше Ричард и ужасно страдаше от несподелената си любов. Слънцето се показа на хоризонта с цвят на бяло злато и с бледорозова мантия от перести облаци. Нежната светлина позлати къдриците й. Илаян се наведе над малкото поточе, което минаваше край къщата, и критично огледа перфектното си отражение в сребристата, ромоляща вода. Фигурата й беше все така идеална, божествените й форми наистина бяха станали малко слабички, но си оставаха привлекателни. Чертите на ангелското лице бяха омайващи, а когато се усмихна игриво на една рибка, чарът й бе неустоим. Нямаше защо да се притеснява — рано или късно Ричард щеше да се влюби и тя се замисли за вечерната среща. Както обикновено Илаян, се прибра към един часа през нощта. Вратата тихо изскърца. Тя широко отвори очи — на масата имаше запален фенер, а шерифът спокойно седеше и си пушеше с вдигнати крака, обути във високи чизми.

— Чаках те дълго! Най-сетне ми падна.

— Какво искаш? — глухо попита момичето.

— Как какво? Това, което винаги съм искал — теб! — той се изправи и загаси с крак цигарата.

— Вървете си! — твърдо заповяда Илаян и се облегна на масата.

Мъжът тръгна към нея. Под тежестта на грамадната му фигура дъските се огъваха и тежкото му сумтене разкъсваше тишината. Илаян посегна към единия револвер, но вече беше късно и той със силен удар й го изби от ръката. Тя отскочи назад и извади втория, но мъжът се надвеси над нея и изкълчвайки ръката й и удряйки я неколкократно в опушената стена, я накара да изпусне пистолета.

— Махайте се! За всичко ще платите! — изхълца жената.

Тръмп се наведе и устните му се допряха до нейните. С едната си ръка стискаше насинените й китки, а с другата врата й. Илаян събра силите си и жестоко го изрита. За секунда се освободи и се втурна към стаята си. Въпреки болката военният свали колана си и успя да подкоси красавицата. Тя падна по корем на самия праг и той я удари още веднъж с колана, така както си беше с пистолетите в кобурите. При третото замахване той блъсна фенера, стъклото се счупи, за секунда лумна огън и после настъпи мрак, който само ярката лунна светлина нарушаваше.

Графинята се възползва от объркването и пълзейки се отправи към прозореца. Тръмп скочи върху нея и с животинско пъшкане я обърна и разкъса блузата й. Тъкмо разтваряше панталоните й, когато Илаян напипа някаква книга и го удари през лицето така, сякаш искаше да отнесе челюстта му. Той падна и тя крещейки се изправи, ритна го и се затича към отворения прозорец, но шерифът бързо скочи и ревейки като ранен лъв, я хвана и с все сила я запрати в стената. Тя се свлече като парцал и той разкопча панталона си, взе ремъка и грубо я постави на дървения под. Илаян започна да се извива, рита, хапе и УДРЯ.

— По дяволите! Кукло мръсна, ако не мируваш, ще ти извия врата.

Опита се да завърже ръцете й с ремъците, но Илаян рязко вдигна глава и разби брадата му. Мъжът побесня, изправи се, вдигна я и я хвърли върху един от скриновете. Ударът зашемети Илаян, а при падането острата дръжка на едно чекмедже направо проби скулата й и тя се свлече в безсъзнание. Тръмп се наведе ръмжейки и допря устните си до нейните, но при вкуса на кръвта уплашено се отдръпна. Разгледа я на искрящата, сребриста светлина, стелеща се над злокобната тишина, й потрепери. С ужас я блъсна на сламеното легло, взе си нещата и бързо излезе.

Лъчите на изгряващото слънце обгръщаха пустата прерия, когато Ричард спря коня си и влезе в смълчаната къщурка на графинята. В преддверието цареше пълен безпорядък и изпотрошените мебели и пръски кръв накараха Ричард да се втурне към спалнята на момичето.

Първото нещо, което привлече вниманието му, бе грамадна локва кръв близо до скрина, а после и губещата се в сламата, безжизнена фигурка на Илаян. Той се хвърли към нея и след като установи, че е жива, започна да я свестява. Внимателно махна окървавените дрехи и ги замени с чиста риза. А докато превързваше раните, които не бяха малко, изведнъж в очите му блесна възхищение от бялото й като слонова кост тяло. Ричард бе твърде потресен и ядосан, за да се наслаждава на прелестите на графинята. Най-опасните контузии бяха разместена челюст и изкълчена китка. Леанър огледа стаята за следи от нападателя, но такива нямаше.

— Моля те, дай ми вода — тихият гласец на Илаян го сепна и той нежно се обърна към нея.

Илаян се повдигна на лакът, сви мускулите си и като установи, че всички кости по тялото бяха наред, се отпусна с въздишка.

— Беше Тръмп, нали?

— Откъде ти хрумна? Но… все пак той бе, да.

— Нещастник! Ще го убия!

— Няма! — Илаян скочи. — Виж, трябва да разбереш… ако му направиш нещо, целият гарнизон ще се вдигне и тогава… тогава всички — и аз, и ти, и революцията — ще отидем по дяволите.

— Но, за бога, Илаян, той се е опитал да те изнасили и може би е… успял — той прехапа устни. — Нали се борим точно за правдата и срещу насилието и жестокостта на развратници като Тръмп.

— Няма да ти позволя да провалиш плановете ни заради такава глупост. Било, каквото било! Нека гледаме напред, нека се борим и когато сме достатъчно силни, ще смажем Тръмп. — Илаян бе станала и с резки движения обу ботушите си и закопча кожените си панталони. — Иначе идеята да размажем нищожество като шерифа е блестяща, но ще я запазим за по-късно!

— И ти ще подминеш това? Ще забравиш, все едно, че нищо не е било! Все едно… но, по дяволите, това не е просто глупост!

— Напротив! Да, ще подмина без отмъщение — тя си сложи обици и среса златната си грива.

Ричард я хвана за раменете и впи ужасен поглед в очите й — там откри само хладно безразличие и ледено спокойствие.

— Ако това е нищо за теб, за мен е повече от комитетите и бунта, защото точно от тези дребни инциденти се гради животът ни и защото няма да оставя никой да безчинства безнаказано на родната ми земя! Ако в Лашенжат си свикнала на подобни сцени, ако това е нещо нормално, само кажи и…

— Не знам за какво намекваш, Ричард. Но прави каквото искаш, само че ако се случи нещо, ако се провалят плановете, ти ще бъдеш виновен не само пред мен, защото аз никога няма да ти простя, ще те обвинят и още стотици хора и ако те нарекат предател, няма да сбъркат!

— Илаян!

— Прави каквото искаш!

Графинята тръсна вратата, метна се на коня и без да се обръща, препусна без цел из прерията. Ричард с глухо стенание се отпусна и сведе глава между свитите си на юмруци ръце.

Илаян яздеше вече цял ден, когато умореният й кон случайно я отведе край ранчото на шерифа. Той тъкмо вадеше вода от тухления кладенец. И преди да е успяла да обърне животното, Тръмп се приближи и й подвикна. Тя се опита да прекоси напряко двора, но мъжът застана пред нея.

— Я, малката кукла! Харесвам ти, а? Беше хубаво, нали? Искаш ли пак? Сигурно знаеш как да доставяш удоволствие на мъже, от които се страхуваш, защото не ти е чиста работата, дива котко.

Злобният му глас и грубите, гадни думи вбесиха Илаян, тя загуби контрол над действията си и с все сила, препускайки, удари Тръмп през лицето с камшика си. Той залитна към стената и преди да е извикал, Илаян бе изчезнала от погледа му.

Тя бе твърде разстроена и не можеше да контролира животното, което продължи бясната си езда. Мислите й кръжаха, блъскаха се и се разбиваха на малки късчета в замъгленото й съзнание. Тя беше престъпила забраната, която обиди Ричард, тя беше нарушила собствените си принципи и ужасът от недоверието на хората я прониза. Но този див страх се смесваше и с парализиращата уплаха за самата нея. Илаян трябваше да признае, че наистина се страхува от свирепата наглост на Тръмп. Притеснение за бъдещето и за живота й като леден нож разкъса сърцето й.

Късно вечерта, събрала достойнството си и остатъците от здрав разсъдък, тя се упъти към къщурката си. След като завърза коня, Илаян плахо се спря пред притворената врата. Боеше се да влезе, но намери сили и рязко дръпна бравата. На масата имаше фенер, беше сервирана топла вечеря, а на един стол седеше Ричард, който, виждайки я, тихо промълви: „Любима.“ Графинята изхлипа и падна на колене. Той скочи и се опита да повдигне треперещото й тяло.

— О, Ричард! Аз, аз направих това, което не трябваше.

— Какво, какво? Лошо ли ти е, Илаян?

— Не, не ми е лошо. Страх ме е, че ще загубим…

— Какво е станало, какво говориш?

— Ами аз… — тя го гледаше уплашено и малките й ръце търсеха да се опрат на раменете му. — Аз ударих Тръмп! Стана случайно, но той ми наговори куп нагли глупости.

— Наранил те е? Да не би пак…

— О, не, не! Аз бях на коня и просто, просто замахнах и — тя сви юмрук и го прегърна, — разбираш ли какво ще стане, знаеш ли, че сме загубени…

— Стига! Разбирам, че все пак правдата възтържествува и знам, че моето момиче винаги постъпва правилно.

Той я вдигна и я отнесе на сламеното легло. Устните им се срещнаха в дълга, отдавна копняна целувка. Безмълвно съблякоха дрехите си и мълчаливо, нежно и същевременно огнено се любиха. Илаян забрави раните си и се отдаде на сдържаната, всепоглъщаща страст и изпита истинско щастие, когато душите и телата им се сляха в едно свято цяло. Да обичаш и да бъдеш обичан бе единственото нещо, за което човек си заслужава да живее.