Ивелина Димитрова
Илаян (14)

Глава четиринадесета

Цялата армия, чийто главнокомандващ законно стана Ричард Леанър, тръгна към столицата Сент Лашенжат. С мощта на тази армия ще накарат кардинала и генерала да треперят, както казваше Илаян. Въпреки ужасното психическо и физическо състояние, в което се намираха, графинята и Ричард предпочетоха да се лекуват по пътя. Коне, пистолети и много, много силни мъже под нейно командване, за нейните идеи, към нейния град — Илаян не бе и мечтала за такава възможност.

Копнежът, лудата й страст да завладеят Сент Лашенжат сега й се струваха реалност. Ако не се забавеха нито ден, в началото на май щяха да са пред портите на сърцето на империята, която създаде Дюверноа и която Илаян искаше да разруши, за да създаде нова и много по-добра.

Ден след ден, седмица след седмица войските напредваха. Обучаваха се пътьом, разработваха планове и тактики за завладяването на непревземаемата крепост. Към тях се присъединяваха още хиляди хора — бедняци, авантюристи, аристократи, изгонени от кардинала и много революционери и фанатици. Често и войскови час ги преминаваха на тяхна страна.

В Лашенжат, благодарение на разбойниците, които шареха по пътищата, информацията за армията на Ричард пристигна три-четири седмици преди тя да се разположи на лагер край града. И през това време всичко бе приготвено да се посрещнат въстаническите тълпи, така че и пиле да не може да доближи дори горите. Столицата бе наричана с право непревземаема. Лашенжат приличаше на средновековна крепост, за която, освен природната защита — горите и реката — бяха построени специални укрепления. И накрая, но не на последно място — страшната многобройна армия.

След като пристигнаха в края на април, бунтовниците две седмици укрепваха лагера си и през цялото време Илаян и Ричард търсеха пролука, за да се промъкнат в града. Беше ясно, че всички не могат да влязат, но тази тайна вратичка би била техният Троянски кон и тяхната победа. Единственото нещо, за което благодаряха на Дюверноа, бе, че създавайки своите укрепления и защита на града, бе осигурил равностойна недосегаемост и непревземаемост на лагера им.

И така те се разположиха, обсадиха Лашенжат и започнаха спорове за начина на действие. Разделиха се на две линии: „твърди“ и „пратеници“. Твърдите искаха пълно унищожаване на армията на Шаундънър, ако успеят да влязат в града, а пратениците смятаха, че трябва да преговарят на неутрална позиция, защото техният лагер бе същински Лашенжат и по нищо не му отстъпваше. Имаше един-единствен начин, по който да стигнат до него, но го знаеха естествено, само въстаниците. От околните села идваха хора, но никога не ги допускаха вътре и така запазиха прохода. Сега бяха като втора столица.

Илаян в началото съвсем ясно поддържаше „твърдите“, всъщност тя им бе предводител, докато Ричард бе лидер на „пратениците“, но след едномесечна обсада много неща се промениха. Въстаниците вече не бяха червенокосите, синеоки деца на природата, а злобни, гладни и освирепели хора като загубилите човешкия си образ същества в Люпи Доминико и Лашенжат. Графинята се отдръпна от „твърдите“ и от обществената дейност. По цял ден сама търсеше тайни проходи към града и дори с Ричард почти не живееше. Нещо в нея се счупи, преобърна се в хлад, тънка ледена обвивка покри сърцето й. Но тя умееше да крие мъката си и никой не разбра, че тя полека се отказва от революцията, от това да живее с такива псуващи, нетърпеливи, тъпи хора. Реалността смазваше мечтите й, неорганизираността и жестокостта на хората от простолюдието я караха да се отрича от себе си. Тя беше вярвала, че хората са равни, бе искала да издигне простите, да направи всички като себе си и бе отричала, че тя е различна, че има два свята: на умните, добрите, на аристокрацията и на глупаците. Беше се карала с Роналд, с Дюверноа, бе плакала и й беше неприятно на баловете, тъй като мислеше за простите и бедните. А сега й беше мъчно за този живот, за тези хора и порядки, защото разбираше, че между хората има разлика, и то голяма. Въпреки тези мисли, докато яздеше покрай стената на Лашенжат, Илаян се закле, че отново ще направи всичко възможно да помогне на бедните хора и да разруши диктатурата — единственото нещо, против което е била винаги.

Още преди седмица, около двадесети май, тя бе открила път към Лашенжат, но не каза на никого — вече не се доверяваше, пък и се страхуваше от свирепите сърви. Да, боеше се за града, притесняваше се за приятелите си, за всичко, дори за Дюверноа. Илаян вече поддържаше „пратениците“ и се успокояваше, че отива като парламентьор, да преговаря и спаси революцията.

Тя се самозалъгваше — отиваше, защото искаше и беше правила винаги, каквото иска, отиваше при своите, защото й бе мъчно. Затова препускаше бясно, мина през лабиринт от завои, прескочи една ограда и след 30 минути езда се озова пред прозореца на собствената си стая.

Скочи от коня и започна да се катери по бръшляна, което бе правила десетки пъти. Хубаво, че бе с панталон. „Нейният прозорец.“ Тя отвори безшумно открехнатите му крила и тъмният й, прекрасен силует се очерта на ярката лунна светлина. Светещата й ефирна коса се вееше на лекия нощен вятър. Някой седеше в канапето и графинята застина на мястото си.

— Радвам се да Ви видя, Илаян! Добре дошли! — Дюверноа се завъртя и се изправи.

Гласът му бе спокоен, но той не можа да скрие вълнението си и леко пребледня. На фона на яркия огън кървавочервената пелерина на дука сякаш гореше!

— Монсиньор! — графинята бе загубила дар слово и само уплашено примигваше.

— Уплаших Ви, нали? Извинете, че съм във Вашата стая, но понякога идвам да поседя край огъня и спомените, да помисля за жестокия живот и превратностите на съдбата. Не сте се променили много.

— Стойте назад! Назад, монсиньор… или ще платите за всичките си грехове и за тези, който не сте извършили!

— Илаян се беше овладяла напълно, преодоляла страха и изненадата. Пристъпи напред с извадена сабя, стисната в потната, здрава десница.

— Боже мой, Илаян, защо е тази злоба — дукът пристъпи напред въпреки предупредителните й викове и продължи да говори така, сякаш нищо не се е случило и графинята се връща от езда, но е решила да мине през прозореца. — Ако ще ме убивате, защо не останахте при Вашите главорези? Но нека да забравим миналото, казах, че се радвам, че се върнахте и изглеждате все така прекрасна.

Кардиналът лъжеше — Илаян вече съвсем не бе малкото, нежно и крехко създание, което полумъртво напусна Лашенжат, а жена с изключителна, но опасна красота. Дрехите й бяха широки и изтърканите панталони висяха на мършавото тяло, но затова пък косата й беше с най-искрящия сламенорус цвят, а кожата матова и като се изключат раните, все така кадифена. Очите й, извити нагоре, не бяха загубили бадемовата си форма, но сега, огромни и дълбоки, запълваха цялото й слабо, скулесто лице. Илаян не трепна.

— Назад! Миналото не може да се забрави, а бъдещето зависи от Вашата смърт, тъй че много хора биха ме сметнали за героиня, ако Ви очистя сега, но…

— Убийте ме, щом искате! Няма да викам стража, няма да рискувате, а после тихо и незабелязано ще се върнете при новия си любовник, Леанър, нали? Ще спасите света от един негодник. Хайде, Илаян, направете го!

Тя пристъпи напред, токчетата на протърканите велурени ботуши изтропаха. Илаян рязко вдигна шпагата и изведнъж безсилно отпусна изтръпналата си ръка.

— По дяволите!

Вратата се отвори с трясък. На прага с два пистолета се появи Шаундънър с петима войници. За части от секундата Илаян насочи грамадния си револвер към мургавия нос на кардинала.

— Ще го убия!

Крясъкът или видът на самата графиня накара генерала да потръпне и да отстъпи назад.

— Не вярвах, че ще се осмелите да дойдете тук! Хайде, няма как да се измъкнете. Хвърлете оръжието! — Шаундънър стисна „черните си убийци“, за които се твърдеше, че с тях не се разделя дори в леглото.

— Стига, г-н генерал. Тя Ви е съпруга — отбеляза иронично Дюверноа и се усмихна, — свалете оръжието. Тя няма да ме убие. Ако искаше, щеше да го направи досега.

Илаян присви очи и в тях се появиха жестоки пламъци. Шаундънър махна на хората да отстъпят и се приближи. Кардиналът бе все така спокоен и само едно мускулче край устните му трепкаше.

— Ще стрелям! Не си правете илюзии! — изрева прегракнало Илаян и усети как коремът й се свива на топка.

Изпита желание, страст и още нещо по-силно, но не успя да разбере дали това е стремежът да премахне Дюверноа от пътя си завинаги. Изведнъж я овладя страхотен страх от смъртта и от това, какво би станало, ако я хванеха. Краката й станаха оловни, устата й пресъхна и думите, които изрече, бяха плод на чувството й за самозащита.

— Ще го убия, ако не се дръпнете от прозореца и не ме оставите да сляза до коня си. Глупости говоря! Глупости! — гласът й затихна, а ръката стисна още по-силно пистолета.

Тримата стояха като заковани и мълчаха, а войниците, спотаени в коридора, чакаха заповедите на своя началник.

— Илаян? — един въпросителен глас накара всички да се стреснат.

Двама от военните довлякоха на светлината на огъня около 28-годишен мъж с красиво, студено лице, леко пълна фигура и синьо-зелени очи, чийто лукав блясък Илаян никога не би могла да забрави.

— Роналд? Господи! Иди по дяволите!

— Ще стрелям, ако не свалите оръжието — хладното предупреждение на Шаундънър бе последвано от рязко движение и той и няколко войници насочиха пистолетите си към главата на Роналд.

— Хайде, деца! Можете да се споразумеете и без тези играчки.

Дюверноа улови револвера на момичето и протегна ръка да хване този на генерала. Илаян си помисли, че е откачил. Тя грешеше — министърът просто бе прекалено щастлив, за да мисли за смъртта, но и тя нямаше сили да натисне спусъка. Затова съпругът й грубо блъсна протегнатата му ръка и допря оръжието до покритото с капки пот чело на Роналд.

— Хвърлете оръжието и се предайте! — пръстът му се сви.

Илаян хвърли револвера и въпреки протестите на негово високопреосвещенство войниците извиха ръцете й.

— Стига! — изрева човекът в червената мантия накрая. — Аз заповядвам тук! Оставете графинята! — последната му дума направи странно впечатление. — Как така ще нападате жена в собствената й стая! Г-да, мога да Ви дам на военен съд, но…

— Г-н кардинал, опомнете се! Тя е бунтарка, тя е… — гласът на Шаундънър трепереше от омраза.

— Казах, стига! Имам пълномощията да решавам какво да стане и се надявам, че ще ми се подчините, за Ваше добро!

Графинята бе настанена в отдалечена къща и бавно се връщаше към предишния си начин на живот. Здравето й се подобряваше, фигурата също и старите навици на охолство се появяваха. Единствената беда бе, че охраната, въоръжена до зъби, пропускаше само кардинала да я посещава. И той напълно се възползваше от правото си.

— Илаян, наистина се радвам, че се върнахте!

— Нима, монсиньор? Вие направихте всичко възможно да си отида.

— О, не говорете така! Напротив, чаках Ви отдавна. Този град е мъртъв без Вас. Всичко е сиво без Вашето присъствие, разрухата е в сърцето ми.

— Значи така, а? Вие рушите и чакате аз да съживявам. Странна роля ни е отредила съдбата, нали, дук?

Кардиналът сведе глава. Никой, след като си замина духовитата графиня, не бе фамилиарничил така с него, освен няколко госпожици, запленени от гения или богатството и властта му. Всъщност, след като той пое управлението на Лашенжат, градът цъфтеше и разрухата се забелязваше само в сърцата на хората и обеднелите домакинства на обикновените граждани.

— Внимавайте, графиньо! — кардиналът повдигна вежди и направи рязък жест с ръка. — Много неща са се променили. Положението Ви не е същото и зависите от мен, зависите от сдържаността си, чаровна г-жо.

— Тогава, монсиньор, защо не ме осъдите? Така щеше да постъпи и многоуважаваният ми съпруг, нали? — Ламури Шаундънър се изчерви при споменаването на това, че е госпожа. — Наистина, защо не ме убихте, дори щеше да изглежда като защита. Аз съм родоотстъпница, предателка! Аз съм революционерка!

— Илаян, Илаян, позволете ми аз да решавам за града, пък и за цялата държава. А Вие се постарайте да забравите какво сте решавали и как сте изпълнявали тези решения!

— Какво искате да кажете?

— Ами, Вие не можете да се върнете при Леанър без моята глава. Значи трябва да останете и би било по-добре на свобода, отколкото в подземията на Лажен! Е, графиньо?

Илаян си пое дълбоко въздух, тръсна глава и разлюля красивите си букли. С присвити очи тихо изсъска:

— Честна сделка, Ваше високопреосвещенство. Честна сделка, ако Вие сте способен на това.

Министърът се разсмя и я хвана подръка. Илаян не се дръпна, а леко се отпусна на покритото му с червена мантия рамо.

На другия ден дойде Роналд. По-скоро през нощта той се вмъкна като крадец и се любиха до зори, без дори да кажат думичка. Илаян бе забравила ласките и галантността на опитен любовник като Магнилър. Очакваше срещите им с нетърпение не само заради самотата в този замък — затвор, но и заради забравената страст и наслада. Измина седмица, тези кратки и безмълвни посещения бяха съвсем тайни. Рон твърдеше, че е опасно да идва при нея, и се криеше постоянно. Не желаеше да разговарят; чезнеше и се появяваше като сянка. На графинята тази игра й харесваше, приключенският й дух, пълен със смелост и непокорство, се радваше на тези тайнствени и луди срещи. Но все пак тя имаше чувството, че кардиналът е прекрасно осведомен и любовните й похождения не го интересуват. Тя се държеше, сякаш никога нищо не е било, и дори не обръщаше внимание на отдалечеността на дома си, правеше се, че не забелязва постоянната охрана и своето затворничество.

Когато Илаян се съвзе от първите радости и страхове, тя се замисли за последните си дни в града и се опита да си припомни всяко събитие, което би могло да я отведе до някого от приятелите. Пръв сред всички хора, изчезнали в мъглата на спомените, бе благородният образ на Люк. Графинята веднага попита Роналд, но той само пребледня и нищо не каза. Нощта им се провали. Илаян се смути от реакцията на любовника си, но продължи да търси начин да се свърже с някого от предишните си познати. Само че тя не разговаряше с никой и след като се убеди, че няма откъде другаде да получи информация, реши да говори с Дюверноа.

Не й бе кой знае колко приятно, че го кани на разходка, защото и без това кардиналът я посещаваше доста често. След хладния поздрав от страна на Илаян, а кардиналът се държеше повече от галантно и тя бе започнала да се възхищава на изключителното му благородство, те заговориха на незначителни теми. На нея й трябваше време, за да събере смелостта си и да запита направо:

— Извинете ме, Ваше високопреосвещенство, за нетактичността. Искам да Ви попитам за човек, който Ви е причинил много неприятности, но… — спомни си обстоятелствата, спасили я е онзи злокобен ден преди близо година, и за това, че на дука няма да му е приятно да говорят за коняря.

— Да, г-жо? Какво Ви вълнува? Ще бъда щастлив, ако мога да Ви отговоря на някои от Вашите въпроси.

— Вижте, монсиньор, аз бих желала да знам… Спомняте си Люк Хансон, нали? Къде е той?

— За своя коняр ли питате? — бавно и със сведено лице отвърна кардиналът.

Макар че нищо друго не го издаваше, Илаян откри в погледа му зле прикрита болка. Тя се опита да отдаде неохотата му да говори за Люк на нападението на затвора и нейното бягство, но усещаше, че има и нещо друго.

— Да, г-н министър. Какво е станало с него? — повтори прегракнало тя и Дюверноа се навъси.

— Как не ми се иска да бях идвал. Как не ми се иска да Ви бях срещал. Но защо не попитате Магнилър затова?

— Роналд? Вие… — смущението на Ламури прерасна в яд. — Защото питам Вас, дук!

— Спестете си яда и силите, ще Ви трябват. Питали сте го и той нищо не Ви е казал.

— Да. Но, за бога, не ме измъчвайте повече, моля Ви.

— Защо въобще стана така? — Мъжът се извърна и тихо продължи: — Съжалявам, съжалявам, детето ми. Но Люк е мъртъв.

— Не! Шегувате се! Не е истина! — Тя отстъпи назад и като слепец протегна ръце напред към каменния кардинал.

— Люк Хансон е мъртъв и Вие трябва да го приемете.

— Нее! Не е истина, не е истина, не е… — писъкът й заглъхна, тя вдигна сухите си, горящи очи с крещяща молба в тях. — Ако е така, дук, моля Ви, кажете ми как умря!

— Не!

— Не? Но… умолявам Ви, монсиньор — едносричният остър отговор и явният страх и объркване ужасиха графинята. — За бога! Вие ме убивате, ако…

— Съжалявам, дете. Това не мога да Ви кажа, само затова не питайте!

— Моля Ви! Моля Ви! — тя хвана ръцете му, но против първия си нежен порив Дюверноа ги издърпа. — Г-н кардинал, говорете! Говорете или аз ще позная какво е станало! Кой го е убил? Да, убил. Или дали не е действал по Ваша заповед. Вие ли сте убиецът на Люк? Отговорете ми, моля!

— Не, Илаян, не мога повече! Пощадете ме! Беше нещастен случай. Магнилър…

— Роналд! Роналд ли го уби?

— Не, бе нещастен случай, Илаян.

— Не, само ми кажете, Роналд ли го уби?

— Да. Да! И не беше нещастие.

С писък графинята падна на земята. Кардиналът я вдигна и я притисна към себе си. Като в мъгла момичето видя в диплите на тежката, кадифена мантия на дука да проблясва златен кръст с разпънатия Христос. Нещо в изражението на божия син я накара да задържи дъха си — той се усмихваше, той прощаваше на мъчителите си и бе над тях. „Ако ти ударят едната страна, обърни другата“ — тези думи сякаш я изгориха с нажежен метал. „Никога.“ Блъсна Дюверноа и извърна празния си поглед към потъмнялото му лице.

— Разкажете ми как стана!

— Разбира се, но не сега — уклончиво отвърна кардиналът, — не се чувствате добре.

— Напротив. Прекрасно се чувствам и съм в настроение да чуя истината, цялата истина — олюлявайки се и със зловеща усмивка тя го подкани да тръгнат по пътеката.

— Графиньо, след Вашето заминаване много неща не бяха на мястото си. След атентата в подземията…

— Атентат?

— А Вие как го наричате? Но ако искате да чуете наистина всичко, замълчете. Вие изчезнахте в далечината и като че ли забравихте за всичко, но убийствата и заговорите останаха.

— И Вие си отмъстихте, нали?

— Стига! Опитвам се да Ви разясня това, което стана. Аз бях полумъртъв, защото един от Вашите последователи едва не ми преряза гърлото — дукът повдигна леко брадичката си и откри ясен белег, който щеше да остане вечно. — И така Вашият съпруг, генералът, пое нещата в свои ръце. Всички заговорници бяха арестувани и г-н Шаундънър реши да изясни случая…

Дюверноа й помогна да седне на удобен стол край една от градинските масички. Боже мой, боже мой, какво ли са изтърпели заради мен! Може би дори с унищожаването на кардинала и генерала ще се появят нови диктатори, нови хора, които не познавам. Ето дукът е зле и на негово място идва Шаундънър, който не е по-добър, а, напротив. И т.н. до безкрай!

— Но г-н Магнилър винаги е бил изтънчен човек и щом започнах да се съвземам, той ме убеди в ценността на живота си. /Много го бива за това, си помислиха и двамата/. И тъй като Вашите приятели са и мои, се съгласих на малка отстъпка — да живее. Е, при някои условия…

— Вие сте накарали Рон да унищожи Люк, за да спаси себе си? Вие сте достатъчно подъл, а той е копеле, мекотело.

— Спестете си обидните думи! На никого нищо не съм казвал да прави с безценния Ви Люк. Вие просто не можете да повярвате, че на този свят има и убийства, извършени от любовниците Ви, но аз, естествено, мога да Ви посоча много примери за това! При това да изключим убийствата в името на идеите Ви. Той бе слуга и г-н Магнилър имаше пълни права над него!

— Жестоки права, права убиващи и унищожаващи ни! Да, дук! Нямам право да Ви виня пряко, но Роналд е безхарактерно влечуго и за да спаси честта, репутацията и живота си, би убил! Той е страхливец, той не би убил само така. Вие сте го накарали! Вие.

— Не желая повече да Ви слушам! Исках да Ви помогна, а Вие се отплащате с омраза и обвинения — с горчивина промълви дукът. — Всички бунтовници трябваше да бъдат избесени, а аз предложих на Роналд Магнилър да даде признания заедно с Люк Хансон и да се спасят.

— Люк не е предател!

— Точно така. Той се противопостави, за разлика от Магнилър. Тогава почина.

— Почина? Искате да кажете, че Роналд го е убил, защото не Ви е сътрудничил или пък защото е щял да го изложи с показанията си. Кажете, монсиньор?

— Илаян, нещо губите разсъдливостта си. Ако настойникът Ви го е убил, защото ние сме щели да изтръгнем от него информация, то той е извършил благородно дело. Аз му казах той да получи от Люк сведения. На следващия ден конярят Ви умря.

Графинята стоеше безмълвна на стола. Кардиналът виждаше достойните за уважение опити да се овладее. Илаян стисна зъби, кръстоса ръце и ги постави върху трепкащите си колене и вдигна пронизващия си поглед към кардинала.

— Искам да видя гроба.

— Не сега, г-жо. Вие сте твърде слаба.

— Не! Сега, г-н кардинал!

— По-добре се приберете в къщата.

— Казвам Ви, добре съм. Искам да видя гроба му или…

— Или какво? Защо не питате и не помолите настойника си да Ви заведе — Дюверноа също страдаше заради нея и нервите му не издържаха. — Извинете, извинете! Да вървим.

— Няма нищо. Водете ме, Ваше високопреосвещенство — студено му каза и се облегна върху изтръпналото му рамо.

Беше се овладяла напълно, но когато каретата ги отведе на затънтеното гробище, бунището на столицата, където погребваха само безпризорните, бунтарите и прокълнатите, сърцето й заби учестено, пламъчета затанцуваха пред очите й. Илаян коленичи пред гроба не толкова от уважение към мъртвия, а защото коленете й се подгъваха. Закри лице, натискайки слепоочията си, и взе малко пръст от порутения гроб. Плочата, мръсна и полускрита от корени, бе счупена. Нямаше надпис или цвете, нямаше път и ако човек не знаеше наистина къде е гробът, щеше да се обърка. Илаян поседя 10 минути коленичила, наведена и смалила се. После се изправи тежко, изтърси пръстта от полите си и се прекръсти — бе почти забравила как се прави. Дюверноа чакаше със свито сърце нейната реакция, но в пълния й с болка поглед нямаше нито възмущение, нито гняв, а благодарност. Благодарност! Кардиналът се олюля. Тя не му се сърдеше, не изпитваше омраза, затова че любимият й е погребан като просяк. Тя му благодареше, че я е завел на гроба, беше благодарна, че гробът на Люк не е забравен. Устните на Илаян, безмълвно мърдайки, се помолиха на Бога.

Същата вечер графинята чакаше Роналд спокойно в стаята си. Само от време на време опипваше малък, черен револвер под тънката завивка. Какво животно е Роналд! Дукът бе проявил състрадание към нея, бе имал смелостта да й каже истината, а той се бе измъкнал като страхливец. Очите й с нетърпение се впиваха в празнотата и изведнъж изникна смиреният, опрощаващ поглед в синевата на очите на Дюверноа. Илаян стисна оръжието. Кардиналът й бе простил, бе забравил. Той я бе приел в обществото с риск за поста си. Той, кървавият министър, се жертва, а тя искаше да накаже собствения си любовник, затова че е спасил живота си, убивайки Люк. Загледа се в блестящото дуло и един лунен лъч заискри по хладния метал. Не постъпваше ли по-подло и по-жестоко от самия Роналд? Прозорецът се отвори и на фона на звездното небе се появи тъмната фигура на Роналд. Тя не стана да го посрещне и когато той легна до нея, остана някак далечна.

— Какво става, графиньо?

— Нищо.

— Не е нищо, скъпа. Ако Дюверноа те е разстроил, ще го убия.

— Наистина — зловещо промълви Илаян. — Ще го убиеш, както уби Люк, нали? Имаше кураж да застреляш Хансон, но за кардинала едва ли. Да, Роналд, ти си подлец, можеш да тормозиш подчинените си, но си готов да лижеш… да не продължавам.

— Оня червен злобар ли ти е разказал разни глупости! — настойникът й се изправи на колене и надвисна над нея. —

— Ти дори не знаеш какво ми е казал! Този път дукът бе самата честност, Рон. Ти си убиец! Убил си някого, когото обичам. Аз го обичах, по дяволите — беззвучно се разрида тя.

— Хайде, хайде, скъпа. Никога не съм одобрявал връзката ти с коняря, а той тогава беше и нагъл.

— Нагъл! Нагъл, Рон, защото не е искал да бъде предател!

— Нямах друг избор! Или щяхме да умрем, или да живеем и забравим за другите. Илаян, само ние имахме този шанс! Всички щяха да умрат. Другите заловени дори да дадяха показания, нямаше да оцелеят. А Люк искаше да пропилее възможността да сме отново свободни! Аз не можех да му позволя! Знаеш ли какъв ад е там, знаеш ли?

— Значи ти ги предаде? — тихо и не обвиняващо запита Илаян покрусена.

— Не, аз не знаех кои са. Онази вечер Хансон просто дойде и аз тръгнах като замаян с него, защото те обичах. О, Илаян, аз дяволски те обичам и сега!

— Наистина ме обичаш — заяви спокойно. — Но, Рон, не ти ли се прииска да не бе тръгвал с Люк, а?

След пет минутно мълчание Магнилър каза по-скоро на себе си:

— Не съжалявам, че се бих за теб. Съжалявам, че не съм достатъчно откачен за този свят, воден от откачени хора, от идеалисти и моралисти. Морал! Какво разбираш ти под тази дума? Какво е лоялността, приятелството, какво са омразата и справедливостта? Това са субективни глупости! Единствено личният интерес и трезвият разум не се променят от разбирания, идеи и измишльотини. Светът е полудял!

— Ти би живял сред вълци — единаци с егоизма си и би се разбирал по-добре с машини! Но аз, аз и другите хора носим нещо туптящо, лесно ранимо и неподкупно в гърдите си!

— Носи го, Илаян. Носи го и ще умреш! Не ти ли се е искало понякога да живееш въпреки всичко, да живееш, за да обичаш! Казваш, че нямам сърце. Не е вярно. През всичките седмици в подземията живеех само заради теб, само заради теб оцелях и надеждата да те видя ме накара да се боря за оцеляването си дори като убия…

— Не! Не, Рон, не го казвай. Моля те! Не от любов си убил! Любовта не убива! Оживял си просто, защото си твърде слаб да понесеш смъртта, защото се страхуваш от края. Страхуваш се от това, което ще дойде после, от празнотата. Но най-вече от новото. Всички се страхуват пред неизвестното, но аз не се боя от края и трябва да ти отбележа, че не любовта, а страхът те е върнал към живуркането ти!

— Не е вярно — гласът му трепереше. — Любовта, любовта ми към теб ме накара да живея, кълна ти се! Знаеш ли на какво е способен съпругът ти! Той е чудовище! Пред болката и смъртта е благодат. Всеки ден, всеки ден мъчения! — Илаян повдигна вежди и неясни спомени за кървави полета я накараха да хване ръката на Роналд. — Носих белези месеци наред! Докато ти се правиш на героиня някъде, други опират пешкира! Била ли си така пребита, че да не усетиш ни нож, ни огън? А онова копеле, Дюверноа, се наслаждаваше и повтаряше, че ако не накарам Люк да говори, ще ме остави жив в подземията, докато ти си дойдеш. Не отричам, че ти си изтърпяла много, но я си представи цял живот сред болка и неописуеми мъчения! Съди ме и ме убий. Тогава ще умра за любовта си — той посочи падналия на земята блестящ револвер.

Графинята обви тънките си треперещи ръце около врата му.

— Обичам те! О, Рон, как те обичам! Винаги, винаги…

Илаян не приемаше кардинала и отказваше всякакви срещи. Сезонът на баловете бе започнал и доколкото схващаше намеренията на дука, тя щеше да бъде представена точно сега. В крайна сметка в един слънчев понеделник дукът я застигна по алеите на парка. Младата графиня изглеждаше главозамайващо в блестящата си рокля от изумруденозелен тюл, които се диплеше около тънката й талия. Тя бе загубила тена си и когато видя кардинала, стана направо мъртвешки бледа. След сдържания поздрав Дюверноа започна без предисловия:

— Илаян, това, че сте чули за мъките на любовника си в подземията, не значи да си опропастите живота, който тепърва започва.

— Така ли? А какво си заслужава? Може би щастливият ми брак и прекрасното приятелство с Вас?

— Хайде да не бъдем язвителни, а да говорим сериозно. Познайте защо съм дошъл? Та днес имате повод да празнувате! Спомнете си, графиньо!

— Монсиньор? За бога! О, боже мой, та аз навършвам 19 години! Не може да бъде! Не знам какво да Ви кажа. Как така точно Вие? — Илаян се разсмя звънко, не бе го правила от месеци. — Ненапразно Ви наричат магьосник. Можахте да ме омаете!

— А Вас ненапразно Ви смятат за богиня — рече с преклонение министърът. — Между другото съм Ви донесъл два скромни подаръка.

— О, дук! Не биваше! Аз не мога да ги приема.

— Но защо? Вижте тук. Хоп — ловко измъкна седефена кутия, облицована отвътре с кадифе. На тъмния фон блестяха смарагдови обици и колие. — Точно като пръстена Ви, нали? Специално за Вас!

— О, не! Защо правите това, защо! Та той е само един дребен пръстен.

Тя смутено завъртя спомена — реликва от майка си, и погледна бижутата, сякаш бяха правени заедно с него, а не по-късно. Удиви се и от потъмняването на златото, но никъде не успя да открие годината на изработката.

— Другия подарък трябва да го отгатнете — Дюверноа прекъсна мислите й.

— Не мога, не, не мога! Според мен тези прекрасни скъпоценности са достатъчни за някой като мен, някой бунтар!

— С това не се шегувайте! А колкото до пръстена, той е малък, но красотата му не може да остане незабелязана, а който веднъж го види, не го забравя — каза с известна тъга всевластният министър.

— Казвам Ви — това е достатъчно!

— Опитайте се да откриете какъв е другият подарък, хайде! Нещо, свързано със сезона.

— Бал — се изплъзна от устата й и тя веднага вдигна ръце, за да отрече.

— Не, не, Илаян! Наистина е бал. Много балове, защото Вие се завръщате сред нас и ще сте принцесата на празненствата!

— Бал! Бал! Бал, балове, много балове!

Илаян пееше докато се стягаше за празненството по случай рождения си ден. Като преди две години. Но дали бе като някога. Тя изпусна роклята от златиста коприна и отмаляла се отпусна на леглото. Вдигна ръка към парещото си чело и спомените, добри и лоши, долетяха. Постави длан на скулата, където Рон я бе ударил точно преди да влезе при гостите. Появи се уплашеното лице на Люк Хансон. Люк, който бе мъртъв и никога повече нямаше да го види. После се пренесе във вихрушката на бала. Ухажваха я и я обожаваха. Погледи, усмивки и прегръдки, които никога нямаше да забрави. И Хуго, Хуго, който я остави заради политиката. Той бе изчезнал от Сент Лашенжат още преди да отиде с Магнилър в имението на Дюверноа. Да, всичките тези мъже, барони, генерали, маркизи се бяха отдалечили от нея. Те вече не я боготворяха. Дали сега щеше да може да се радва на приятна компания, дали ще си намери приятел, а може би приятелка? Не, жените винаги са я мразили — скандално красива и свободна до цинизъм. Вечно шушукаха зад гърба й за държанието, облеклото и приказките й. Въпреки това тя бе графиня Ламури и остана такава.

Илаян скочи. Тя щеше да бъде такава, нямаше да измени на очакванията им. Само за миг си представи какво би казал Дюверноа, организаторът на бала. Грабна една кървавочервена рокля — цвета на кръвта на Али, Люк, на страданията на Шери, о божичко Себастиан, на Роналд и Леанър, цвета и на алената свобода. Като облече пурпурното кадифе, откри, че е с много изрязано деколте и затова махна корсета. После разпусна коси, за да прикрият все още кльощавите й рамене и с блеснали очи се огледа в грамадното огледало.

Въпреки страха и смущението, които изпитваше, щом влезе в залата, главата на графинята се завъртя от отдавна забравени чувства. Спомените изчезнаха така, както се появиха, и тя остана с блестящата реалност. Забрави за всичко и се впусна във веселия, прекрасен миг на танци, комплименти и смях. Месеците, прекарани в селото на Руж и в прерията с Ричард, се изпариха и у Илаян отново се възроди красивата кокетка, живееща от флирт до флирт. Тя изцяло покори мъжете, а някои злобни и завистливи погледи на благопристойните дами не само не я смутиха, ами я зарадваха. Тя с гордост разбра, че нейното завръщане в обществото е по-замайващо и неотразимо и от появяването й. Ламури бе най-красивата жена на бала! От много, много време Илаян не бе се забавлявала така и когато си тръгваше, тя безшумно се приближи до кардинала и тихо каза:

— Благодаря Ви, монсиньор! Ще съм Ви признателна вечно за това, което направихте за мен, и никога няма да забравя тази вечер.

Думите й бяха вежливи, но светлината в очите и излъчването на цялото й лице не можеха да се опишат и дукът ги разбра.