Ивелина Димитрова
Илаян (5)

Глава пета

Когато конете препуснаха в розово-зелената равнина и на хоризонта се появиха белите блестящи стени и кули на Сент Лашенжат сред морето от пролетна свежест и чуруликащи птици, на Илаян й се струваше, че са минали не няколко седмици, а няколко години. Още външният вид на „града на чудесата“ я накара да потръпне. От няколко часа тя усилено търсеше точната дума за сърцето на могъщата империя, но в главата й идваха само „непокоримо“ и „разкошно“. А градът беше оцелял през вековете, беше станал столица, не беше завладяван от нито един враг и беше останал свободен и величав като един символ на силата. Тези мисли плашеха графинята — тя просто не вярваше, че ще може да разгори искрата на бунта, че ще покори и затрогне сърцата на тези железни хора. Всъщност тя не се боеше от хората, а от самия град. „Градът на хората“ беше твърде погрешно казано за Сент Лашенжат. Той беше ничий — свободен и студен, не бе нито на управляващите начело с кардинала, а още по-малко на краля, който го беше реставрирал и беше направил в по-голяма част от града свои дворци. И все пак, когато минаваха под арката, тя видя една жена — млада, тъмноока перачка с хубави розови устни, и усети силата на характера й в горящите очи и стиснатите зъби. „Значи тези хора, дишали въздуха на града, ще вдигнат второто знаме, аз им вярвам.“ Графинята виждайки в последствие много столичани, се увери в твърдия им и несломим дух и в непоколебимите им принципи. Те не бяха като другите бедняци из страната и тя разбра защо Шери говореше с любов и страхопочитание за тях. Той беше забравил да спомене обаче, че и те бяха като своя град, пазеха домовете си и едва ли щяха да се увлекат от идеализираната идея за революцията. Студен и горд, всеки щеше да защитава своята земя и чест и да се затвори в себе си.

Каретата спря пред красива бледорозова къща. Роналд я беше избрал чудесно. Намираше се близко до двореца, леко в страни от централния площад, с красив изглед от малката тухлена куличка на върха на покрива. Удавена в море от уханни рози, цъфтящи в розово, жълто, бяло и червено дори през април, тя приличаше на кукленска къщичка с меки пастелни тонове, бели блестящи прозорци с изваяни рамки от гипс и с двор, покрит с мрамор. Илаян тичаше от стая в стая и просто сияеше от радост. Ламперии, полилеи и сто свещника, мраморни камини, завеси от плюш, роял от слонова кост. И в Роулси беше красиво, но тази къща беше нейна, обичаше я и щеше да я брани.

Седмица по-късно седеше в градината и разговаряше с маркиз дьо Лавоа, възрастният господин, който беше помогнал на Роналд. По лицето на стареца вече личеше умората от годините, но от всяка бръчица лъхаше благородство и спокойствие. Илаян се срещаше с него вече за трети път. Удобно седнали в плетените кресла в огромната градина, под сянката на кичест дъб, тя се наслаждаваше на красивите майски дни. Роклята й от светлосин тюл леко се диплеше от прохладния ветрец и тя, огладняла от свежия въздух след кратката разходка, отхапа от бисквитата, пълна с течен шоколад.

— Браво на Вас! Просто никога не губите апетит!

— Знаете ли, маркизе, хрумна ми една идея…

— Боже опази! — той вдигна очи към небето, но всъщност страшно се забавляваше с това дете. Изпитваше почти бащинска загриженост и голяма гордост, когато срещнеха някоя височайша особа и той имаше възможност да я представи.

— Но чакайте, Вие дори не сте ме чули! Нали Ваше беше предложението да се премахне просенето, като на всеки просяк се даде известна сума пари?

— Да, е?

— Е, господин маркиз, отхапвайки тази хапка, аз се замислих колко много гладни деца може да има и… реших, че по-полезно ще е да се създаде дом за деца просяци.

— А Вие ще им давате от Вашата следобедна закуска? Тези деца са около 1000…

— Може въобще да не закусвам следобед!

— Нима!

— Оо, Вие се шегувате, а аз говоря сериозно! Кралят, доколкото знам, беше въодушевен от Вашата идея, защо да не изпълни моята? Аз само Ви моля… питам Ви не ще ли е добре да има дом за тези деца?

— Даа! Най-добре ще е да ги настаним в Лажен, кралския дворец. Но Вие всъщност ми напомнихте за една историйка, която искам да Ви разкажа… Оо, хайде не се нацупвайте! След по-малко от месец ще има бал и ще Ви представя на техни кралски величества, трябва да сте запозната с дворцовите интриги, иначе… — маркизът се опита да смени темата.

Илаян само сви устни и въздъхна — бяха й омръзнали тези наставления, но от представянето в Лажен се страхуваше много. Дьо Лавоа, който продължи да разказва, я беше запознал с много придворни дами и важни господа, но тя се чувстваше неуверена.

Тъкмо излизаше от един кипарисов храст, потънала в противоречиви мисли, защото за рождения й ден, утре, Магнилър беше поканил много хора — почти целия кралски двор, когато някой взе ръката й и я целуна.

— Радвам се да Ви видя, графиньо! — каза с галантна усмивка кардинал Дюверноа. — По-прекрасна от приказките сте, чудо на природата!

— Монсиньор! — само промълви Илаян, едва успявайки да го познае, докато неговите тъмносини очи я пронизваха. — На какво дължа тази чест, господин кардинал?

— Случайно минавах насам и не устоях да видя причината на всички легенди и приказки из двореца.

— Шегувате се! Едно скромно провинциално момиче не може да предизвика такова вълнение, нали?

— Да, но Вие можете — по удълженото му изпито лице пробяга дяволита усмивка. — Скромността в кралския двор наистина предизвиква голям шум, но според мен други Ваши качества будят възхищение.

— Нима! — успя да продума само момичето.

Илаян просто не знаеше дали той се шегува или говори сериозно. Но все пак той беше кардинал, защо говореше така? Тя се стресна и сведе поглед, защото той впи проницателните си очи в нейните, но после се зарея някъде не виждайки я и девойката по-скоро почувства, отколкото видя болка и някаква пустош в този странен поглед.

— Умълчахте се, графиньо — гласът му беше безжизнен, но след секунди той върна предишното си игриво, весело настроение и продължи. — Е, госпожице, значи в Сент Лашенжат наистина е пристигнала най-хубавата жена в империята и… най-смелата, ако новините от Люпи Доминико са истина — графинята изтръпна и застина в очакване на думите му, но Дюверноа само се усмихна и рече: — Приятен ден, красавице, до утре на празника!

Отдалечавайки се в червената си мантия като пурпурен залез, той остави Илаян да си блъска главата над догадки. Галантен кавалер, ловък политик и изключително интелигентен и хитър човек, кардиналът си беше спечелил страшна слава. С тъмно минало; много напрегнато настояще, защото той управляваше държавата и се грижеше за сигурността на краля; с несигурно бъдеще, заради вечните врагове на монархията, наченките на бунтове и най-различни лични причини, той беше страшно могъща личност, силен приятел, ако въобще имаше приятели, и смъртоносен враг. Някои го наричаха черната страна на силата и дори църковните служители се кълняха, че е в съюз с дявола. Но затова пък многобройните клади, изпълнените подземия с еретици и „врагове на короната“ караха краля да му се доверява напълно. Поставил на ръководни постове хора като маркиз дьо Ламури, алчни и изключително верни на всеки ход на монарха, господин първият министър си беше изградил завидно силна и консервативна до извращения система.

 

 

Часовникът удари 7 часа и Илаян стреснато се хвана за махагоновия парапет. Бавно заслиза по стълбите, като на всяка крачка си поемаше въздух. По дяволите този корсет! Прислужничката беше удивена — талия само 40 см! „Само 40 см, ама ще припадна“ — помисли тя разярено, но скоро раздразнението й се смени с уплаха. Дали ще се представи добре, дали изглежда добре, дали ще се държи добре, дали няма да сбърка титлите, дали, дали… „О, господи, това е първият ми бал“ — сърцето й тупкаше като часовник, който избързва, мислите й се гонеха в кръг и стигаше дотам да смята, че ако сега се изложи, всичко ще свърши и тя няма да има къде да отиде. Роналд беше изчезнал преди около час, за да посрещне първите гости и сега нямаше кой да я успокои и да я увери, че всичко е наред. Прислужничката нищо не каза, а Илаян въобще не забеляза нейния поглед, изпълнен със завист. И така, тя пристъпи плаха във фоайето и видя Люк. Той разтвори уста и застина с широко отворени очи.

Косата на графинята беше прибрана назад с блестяща изумрудена диадема, но няколко палави къдрици се спускаха около снежнобялата й лебедова шия. Трепкащите й рамена бяха открити и доста дълбоко деколте подчертаваше красивите й гърди. Бухналите ръкави показваха грациозността на ръцете й, а обсипан с изумруди колан разкриваше изключително тънката й талия. Надолу роклята й беше приказна феерия от дантели, воали и бродерия. Коприната с чуден зелено-синкав оттенък шумеше и правеше очите й загадъчни. Блясъкът на диадемата и на изумрудените големи обици, гривна, пръстен и колие я правеха ослепителна, но когато се усмихна и розовите й устни потръпнаха, за Люк, остана само тя, без дрехите и бижутата — две големи уплашени очи, нежни скули и извити вежди и мигли. Погледът й, изпълнен с любов и доброта, сякаш го питаше как изглежда.

Той пусна палтото, което държеше, и се спусна да я прегърне. Целуна я нежно и внимателно, и бавно и едва чуто каза:

— Ти си просто великолепна! — възторгът му беше така очевиден, че очите на Илаян се насълзиха.

Той се наведе и целуна ръцете й, после я загледа в очите, леко опря буза до косите й и вдиша омайващия им аромат. Графинята постави ръце на раменете му и каза:

— Благодаря ти! Без теб не бих могла да живея!

— Котенце, ти си чудесна и никога не забравяй, че аз ще бъда вечно твой! Вярвай…

Вратата на балната зала се отвори и се затвори, на прага стоеше Магнилър в светъл костюм и със свирепо изражение.

— Ах, ето защо госпожицата се забави! Илаян, нима смяташ, че сега е време за любовни срещи?

— А ти нима смяташ, че сега е времето за сцени на ревност!

— Я стига глупости! Влизай, че…

— Внимавайте! — каза хладно Люк, който беше направил няколко крачки към Магнилър.

— Надявам се знаете къде е мястото на един коняр!

— Роналд, стига! Аз сгреших, че се забавих!

— Илаян, нали не си страхливка — думите на Хансон я изгаряха. — Магнилър, да сме наясно! Аз уважавам нейните чувства към Вас, но и Вие уважавайте чувствата й към мен!

Люк се беше ядосал, Роналд присви котешките си очи и каза с леден тон:

— Естествено, че ги уважавате. Така, както жабата уважава лъва!

Люк замахна и удари Магнилър през лицето, Роналд сви юмрук и скочи напред. Илаян, пребледняла, се хвърли между тях и ударът на Рон я запрати до едно от огледалата. Люк се спусна към нея, а понеже в залата настъпи тишина, Магнилър бързо влезе, разтривайки бузата си, за да успокои гостите. Когато се върна, Люк се беше облегнал на стената със скръстени ръце.

— Илаян? — бавно каза Роналд.

— Отиде да се измие. Моля Ви, спестете й низките си чувствай…

— Какво! — кресна Магнилър и после плахо се ослуша. — Г-не, в скоро време очаквам реванш, а колкото до Вас, просто се опитвам да я откъсна от простотията Ви, да я издигна в обществото, за което е създадена. Тя е роза — кралица на цветя и хора, а Вие само пречите.

— Обществото, общество на лицемерието, омразата и…

Илаян се появи с още зачервени очи и с руж, прикриващ малко синьо петънце върху скулата й.

— Извинявай, скъпа! — посрещна я Роналд.

— Да влизаме. — Каза ледено Илаян и само кимна на Люк.

Когато влезе, очите й се насълзиха и заблестяха, не виждаше почти нищо. Всичко светеше, блестеше, навсякъде се чуваха смях и приятни весели разговори. Масите се огъваха от ястия и напитки, нежният вечерен бриз разнасяше аромата на рози и свежест. Под ефирната музика имаше много танцуващи. Копринени рокли, бляскави бижута, галантни господа и един мечтан и приказен разкош заплениха Илаян. Този парад на красотата беше създал за нея Роналд. Тя страстно стисна ръката му и го погледна с любов. С крива усмивка той я поведе напред. Музиката замлъкна, всички се поклониха на красивата графиня и вдигнаха тост за нейното щастие! Чуха се гръмки викове и балът продължи. Тя като пеперуда кацаше при всеки, разменяше две-три думи и се усмихваше чаровно. През чашите шампанско очите й изглеждаха като изумруди, лицето й във вихъра на танца беше като на нимфа и след около два часа младата господарка на дома се беше запознала с всички гости. При това се забавляваше чудесно. Нямаше и минута спокойствие от ухажори. Танц след танц, усмивка след усмивка, нежен поглед след нежен поглед, Илаян просто цъфтеше, очите й светяха и хвърляше по един поглед към Роналд, пълен с любов и щастие, а той й отвръщаше с гримаси и ревниви погледи на прекалено близките устни и прекалено страстните прегръдки. Илаян разтърсваше глава, усмихваше се ослепително и продължаваше да флиртува. През смях отказваше поканите за гостуване:

— О, не, барон дьо Лансел, не ще мога другата седмица да посетя красивото Ви имение в Бери.

— Благодаря, дукесо! Да, бих се радвала, но уви…

Ръцете й изгаряха от целувки, а зелените искрящи пламъчета караха партньорите й да се сменят в самия танц. Дори получаваше предложения за брак. Отпусна се на едно канапе, за сетен път отказвайки ръката си и следващия танц на един смутен и натъжен, красив маршал.

— Ах, г-н маршал, зная колко жестоко е от моя страна, но Вие дори не мислите за това, че аз съм слаба и крехка и че още един танц сега просто ще ме съсипе.

— Наистина, дамата трябва да си почине — отбеляза Роналд с чаровна усмивка и после каза възхитено: — Ти ги спечели с един-единствен куршум всички! — наведе се и продължи подигравателно, долепвайки устни с целувка до малкото й като раковина ухо — Но, Илаян, знаеш ли, че тук не се задоволяват само с флирт, те ще те поискат цялата, скъпа!

Тя повдигна вежди, усмихна се и рече:

— Нека ме вземат! — после бързо добави — Рон, тази е любимата ми музика, просто не мога да не танцувам!

Тя обви ръце около рамената му и го отведе на танцувалния кръг. Въртяха се, докато й се зави свят. После тя изтича до масата и отхапа прекрасен сандвич с дробчета.

— Знаех, че ще Ви намеря тук! — беше маркиз дьо Лавоа.

— Ах, маркизе, да знаете само — блеснаха две сълзи и тя се позадави. Остави чашата и го погледна весело.

— Зная, че това е един прекрасен празник, дете мое, и Вие сте принцеса!

Към 10 часа вратата се отвори и се появи един позакъснял гост — всички сведоха глави и Илаян видя Негово високопреосвещенство кардинал Дюверноа. Девойката си пое дълбоко въздух и се отправи натам. С Роналд учтиво поздравиха и когато Магнилър престана да важничи, министърът отбеляза:

— Завиждам Ви, г-н Магнилър!

— Моля?!

— Да, Вашата, Вашата… приятелка е най-красивото създание…

— Но, монсиньор, не смятате ли, че нашата земя се слави с красивите си жени и Вие също бихте били щастлив с някоя от тях, ако не бяхте свещеник?

Роналд изтръпна от тези думи на Илаян, но тя се усмихна омайващо, защото вечните комплименти на кардинала й бяха станали неприятни и намекът му я ядоса.

— Права сте! Ако не бях, ако… — той мрачно сведе очи.

Тук разговорът беше прекъснат, защото един от гостите, дори без да получи съгласие, увлече графинята в танц.

Към полунощ Илаян седеше облегната на прозореца и дишаше свежия въздух. С очи, зареяни в звездите, тя тихо прошепна: „Благодаря ти, Господи.“

— И аз ти благодаря — тя чу подигравателния глас на кардинала — за това приказно тържество. За първи път ми харесва нещо светско.

— Монсиньор, аз се извинявам, но Вашето внимание е малко объркващо за мен.

— За едно скромно момиче! — закачливо вметна Дюверноа. — О, мило дете, не се безпокойте, няма да Ви досаждам повече! Налага се да вървя…

— Наистина! — Илаян се удиви, че съжалението й е искрено.

Той нежно взе ръката й, целуна я и вдигна очи. Графинята кокетно премрежи очи и рече:

— Ще се радвам да Ви видя пак, г-н дук!

Роналд забърза към прозореца, лицето му беше смутено и стъпките неуверени. „Боже мой, тя ще ме побърка! Да флиртува с кардинала! С черния министър!“

Когато изпратиха и последните гости, Илаян уморено обви шията на Роналд и каза с блажена усмивка:

— Благодаря ти! Най-хубавият празник… о-би-чам те.

Думите й заглъхнаха в целувка и очите му светнаха. Вдигна я леко като перце и я отнесе в просторната, бледозелена стая. Съблякоха се с целувки.

След седмица, малко преди бала в двореца, влизайки в къщата, Илаян чу гневните викове на Магнилър и рязко отвори вратата на дневната.

— По дяволите! — Роналд седеше пред камината със свиреп поглед, а Люк с подигравателна усмивка го наблюдаваше с нескрито съжаление.

— Роналд! Люк! — графинята повиши тон.

— Вървете в конюшнята, където Ви е мястото! — процеди Роналд и сви презрително устни.

Люк само вирна високо брадичката си, която потреперваше, и с горда походка излезе. Девойката отвори уста, за да го спре, но после с уморен поглед се отпусна на едно кресло, махайки ръкавиците си за езда.

— Рон, аз само искам да отидеш при Хансон — започна бавно тя, — само искам… виж, не желая да се извиняваш по един или друг начин и да накърниш гордостта си, но просто му кажи да се върне, само да се върне — вдигна потъмнелите си очи с болезнена молба.

— Глупости! Коняр — конюшня! Коренът на думите е еднакъв, те са близки по значение! Те са свързани!

— Зная граматиката!

— Но Илаян… любима! Ти си благородница! Вдругиден ще бъдеш представена в двора, ще се издигнеш — той просто не можеше да си поеме въздух от възмущение. — Нима не разбираш, че той не може да живее с нас. Той е по-низш! О, я си представи, че твоите маршали, Дюверноа или маркиз дьо Лансел, научат, че живееш с коняр, всичките ти флиртове ще отидат по дяволите! Това е порядъчен дом и не може той да живее тук, просто не може! Рано или късно ти трябва да разбереш и да се подчиниш на нормите!

— Даа, аз разбирам, но ме разбери и ти! Аз не желая това разделение, това противопоставяне, това не е нормално! Ако някой иска да бъде сред приятелите ми, той не трябва да се държи зле с друг мой приятел, който и да е! Аз съм графиня Ламури и тази къща е моя, не го забравяй! Никога! Роналд, моля те! Аз винаги съм била против дискриминацията, а ти… Искам да бъда еднаква с всички, които обичам, разбери ме, моля те!

— С тоя мръсник!

Тя скочи като ударена от ток, приближи се и опря юмручетата си върху гърдите му.

— Как смееш! — процеди тя.

— Това копеле! Той е простак, няма образование! Нима не разбираш, че всички ще те отблъснат! Възприемай света такъв, какъвто е! Ти не си пачавра, за да спиш с този…

Илаян го удари с все сила, Магнилър извърна лице, но се съвзе и я зашлеви. Тя падна като подкосена на дивана. Очите й, големи като на кошута, излъчваха учудване и болка. Треперещите й устни само се помръднаха.

— Защо…

Той покри ръцете й с целувки и с обещания за разбиране. За сетен път повтаряше „Ти си права“, гледайки я в очите с молба, но така и не видя примирение, нито как още една вратичка към безоблачното бъдеще и към добротата й се затръшва.

Вчера беше минал приемният бал и Роналд настояваше да се движи с карета. „Представи се чудесно, а една дама трябва да държи на външния си вид и на достойнството си!“ — бяха думите му, но Илаян, която не желаеше втори маркиз Ламури, твърдо и категорично отказа.

Тя разблъска тълпата и се загледа възхитено в малките фигурки, които танцуваха над голям яркочервен параван. Кукловодът мило се усмихваше на публиката. Изведнъж някакъв човек я бутна, тъкмо се готвеше да се отмести, когато нечий възмутен глас я накара да се обърне с бързината на светкавица.

— Ей, по-полека! Не виждате ли, че блъскате госпожицата!

— Шери! — тя му се хвърли на шията и обсипа гладко избръснатото му лице с целувки.

— Илаян! О, не, не тук, слънце!

Хванаха се за ръце и скоро излязоха от тълпата. Той я вдигна и я завъртя.

— О, боже! Ти чу молбите ми! Ти не си се променила и…

— Чакай, чакай! Ти си си пуснал мустаци! Шери, така се радвам да те видя, ти просто не можеш…

— Мога! Всичко мога, щом съм с теб! Люпи Доминико е наш благодарение на теб, а аз съществувам пак заради теб!

Бавно се разхождаха по улицата прегърнати, нещо необичайно за времето, и хората ги гледаха с неодобрение и с любопитство, но нито тя, нито той някога се бяха вълнували от хорските одумки.

— Е, разказвай! След като завладя Доминико, си решила да щурмуваш столицата! Какво правиш тук, съкровище?

— Живея. Ами ти? Изостави бунта само да се насладиш на живота в Сент Лашенжат или отново ще се бием…

— Вдигам революция — каза тихо той и за всеобщо забавление на хората наоколо Илаян с вик го прегърна.

— По дяволите! Говори!

— Тихо! С цената на много жертви ние спечелихме града и мен ме повишиха. — Той мрачно сведе поглед и се облегна на мръсната мазилка край един вход.

— Но, скъпи, революцията иска жертви! — патетично издекламира тя и той силно я притисна до себе си. — Пошегувах се.

— Всъщност се подготвя бунт на още пет места и мен, като човек с опит, ме изпратиха тук, в центъра. Вече от два месеца работя и съм постигнал все някакви резултати — беше същият игрив, романтичен Шери. — Ще се бием, нали? До победа, в името на Игналия! Обичам те!

— Само така, с вяра в бъдещето… и аз!

— Моята смела бунтарка! В името на революцията!

— В името на революцията!

Тя се усмихна със същата нежна и заговорническа усмивка, без да осъзнава, че времето на надеждите и мечтите е отдавна отминало. И макар целите и идеите да поглъщаха Илаян, у нея като малко слънце, топящо бронята на силата и дързостта, оставаше едно мъничко дете със своята невинност и доброта — понякога то, детето, побеждаваше във вечната борба със съдбата и думата „трябва“ и графинята действаше под повелята на любовта. Прекалено зряла за своите 17 години, тя беше прекалено неопитна в света на злото и жестокостта.

Одимено мазе, плесенясали стълби и една обкована врата. Небръснати физиономии, бутилки ракия, които Шери ще хвърли, и много, много въпроси, спорове и безсънни нощи. Тя надуши дима и миризмата на мухъл, ръцете й усетиха дървената маса и пожълтялата хартия на картата на Сент Лашенжат, очите й изпепеляваха Шери и цялото й тяло почувства едно отпускане и свобода. Тя се чувстваше като риба в река, сърна в гората и сокол в облаците. Превила гръб, тя ядно обясняваше, отметнала сплъстените си руси къдрици задушите си. Проверяваше пистолети и разнасяше бележки. Понякога от умора така свиваше рамене, че ръкавите й се смъкваха. Но тя обичаше хората, работата, Шери. Покрита с кал, приклекнала и притисната до Шери, с часове чакаше да дойде ескортът с оръжието.

 

 

Илаян бавно слезе по стълбите и се запъти към вратата, когато Роналд я спря:

— Къде?

— На разходка.

— Шегуваш се, нали?!

— Имам ли вид? Отивам на разходка, Рон, на разходка покрай двореца.

— А аз мога ли да дойда?

— Не, аз искам да съм сама, скъпи — тя се надигна и нежно го целуна. Той обви талията й с ръка и се отдръпна ужасен.

— Ти си без корсет! Това е недопустимо!

— Нима! Роналд, престани! Що за глупости, това си е моя лична работа!

— Ах, да, графиньо! Аз съм никой! Всичко тук е Ваше! Дори и наем, ако искате…

— Стига, моля те! — гласът й беше уморен, тя безжизнено се облегна на вратата и се усмихна печално.

— И така, къде отиваш?

— На среща с един човек, а после ще спя с него! — ядно извика Илаян.

Роналд стисна зъби и излетя от стаята като фурия.

Тя сви рамене, вдигна очи към небето, промърмори невинно: „О, небеса“ и излезе.

Отпусната от тайно изпитите глътки долнопробно уиски от резервната бутилка на Дик, тя с нетърпение чакаше да свърши заключителната реч на Шери. Влезе Нанси и весело съобщи, че кани всички на танци горе в кръчмата. Без да изчакват оратора да свърши, мъжете се качиха, Илаян със смях ги последва. Едва на стълбите Шери я настигна и тихо каза:

— Но нали не обичаш… да се веселиш така? Ти наистина си графиня!

— Глупости! След като ще мра за тях, поне и да се веселя с тях! — и тя подскачайки го заведе сред танцуващите. Танцува до припадък и никак не й се стори лошо.

Към 4 часа тя стоеше облегната на прозореца и тактуваше с музиката, заведението почти се беше изпразнило и Шери се доближи, докосвайки нежно бузата й.

— Хайде да вървим, съкровище! Аз искам да те изпратя.

— Не искам да си ходя, още малко. Тук ми харесва, честно!

— Но, Илаян…

— Стига! И аз искам да се веселя, да съм свободна поне веднъж.

— Ти си пияна, пияна! — болката му беше така явна, че тя се стресна.

— Извинявай! Май наистина прекалих, но защо бързаш, толкова ли ти досаждам?

— Що за въпрос, но твоята репутация, все пак ти си по-различна…

— Как си го помисли! Аз съм като теб, аз ще се боря до теб, аз, аз дори не съм графиня — погледът й гореше от мъка.

— Моля те, не викай! Моля те, не се изразих точно! Исках да кажа, че при хората, при които живееш, нормите…

— По дяволите нормите! Вземи ме, Шери, аз те искам… сега!

— И аз, но…

— Никакво „но“, иначе ще викам! — в очите й лумна огън.

Той се усмихна примирително, но после устните им се допряха и за него всичко, освен Илаян загуби смисъл, прегърна я и я отнесе към стаята си. И двамата имаха ценното качество да забравят всички и всичко, и дори да пожертват живота си, да разбият света заради цел, идея или желание за любов.

Тъкмо часовникът на Лажен отброи 5 удара, когато хубава светлосива карета спря пред дома на кардинала и слезе Илаян. Тя вдигна полите на тъмната си наметка и се качи по стълбите. Там предаде една малка бележка на стройния бдителен страж на негово високопреосвещенство и седна върху тапицираните със синьо кадифе мебели. Графинята почувства мекотата на плата като твърд камък, сякаш видя затвора и очакваше да се подпише смъртната й присъда. Когато тя подскочи, сякаш някой беше стрелял, войникът каза: „Очакват Ви, г-це.“

Затвори очи за секунда и с бойка, но изключително елегантна походка влезе.

— Добър ден, графиньо!

— Нека да е добър и за Вас, монсиньор — отвърна предпазливо тя.

— Знаете ли, Вие ми действате успокоително. А отдавна не съм Ви виждал. Нима забравихте баловете?

— Не, но… бях заета — тя си спомни колко покани беше отказала с цената на скандали с Рон.

— Знам, знам! Революцията иска жертви!

— Но, дук, не Ви разбирам — гласът й беше леден.

— Е, аз разбирам. От събрания и комитети, от пресрещане на ескорти Вие нямате време за развлечения, нали? — той гневно повиши глас. — За голямата цел Вие дори забравяте закона, скъпа!

— Аз не съм… Вие грешите… — гласът й заглъхна и тя сведе глава.

— Графиньо, аз съм Ви приятел, но имате много врагове! Знайте, че и полицията не спи! Внимавайте! Среднощните срещи може би не са много полезни за една дама, която иска да се издигне в обществото!

— Не искам да се издигам в обществото — беше мрачният й отговор.

— Колко скромно! Искате да си останете с утайката на обществото май, а! Тези хора са пияници и негодници. А може би тук е и красивият, романтичен Шери! Графиньо, опомнете се, просто не Ви разбирам, как можете да съдействате на такива хора! Аз Ви желая само доброто, послушайте ме!

— Стига! — извика Илаян и изтръпна.

— Не се страхувайте от мен, страхувайте се не само за честта си, но и за главата си. Високите глави от далеч се виждат, г-це, а Вие сте достатъчно високопоставена, пазете се! Сега правя компромис при изричното Ви обещание да се откажете от революцията!

— Не! Ако искате…

— Наистина, ако искам, мога да Ви унищожа. Но спомнете си всички ужасни разкази и истории за затвора в Лежан, помислете си за палачите. За Вашите бойни другари няма нищо, освен налудничавата им идея и те ще Ви изоставят! Вие вече имате досие, а ако искате да остане в тайна…

— Добре — глухо отговори Илаян. „Трябва повече да се пазя“ — помисли тя.

— Радвам се, че се разбрахме. И така, надявам се, че няма да забравите услугата, която Ви направих! Довиждане, графиньо!

— Довиждане, г-н кардинал.

„Трябва да говоря с някой, иначе ще се побъркам!“ Илаян си хапеше устните, здраво стиснала копринените въжета на люлката в градината. „За бога, как е разбрал? Може би ще трябва да прекъсна за известно време участието си, може би блъфира? Шери е заминал да посрещне ескорта и се връща след седмица, с Роналд няма да е много умно да обсъждам бунта. О-о, не мога да съм сама, страх ме е!“ Изведнъж тя скочи от люлката и се затича към конюшнята. „Люк, Люк трябва да се е върнал, трябва!“ Той се обърна от шума и тя му се обвеси на врата.

— О скъпи! Така се радвам!

— Какво е станало?

— Божичко, просто те обичам! — после сведе глава и тихо каза — Не, Дюверноа е надушил нещо…

— За теб и Шери?

— Той знаеше за Шери, но иска аз да се откажа от революцията, не знам защо!

— Миличка, сигурно просто е искал да те сплаши — той обгърна раменете й и двамата излязоха навън.

— Е, успя! Но не в това е проблемът. Той явно ще почне да ме следи и така комитетите…

— Виж, Илаян, според мен той иска нещо и едва ли ще се опита да те хване, щом досега не го е направил.

— Но, Люк, той каза, че това е последно предупреждение! Разбираш ли? Ако полицията…

— Скъпа, ти си създаде много, хайде да ги наречем, приятели: виконти, барони, графове. Кардиналът има друга цел сигурно. Но вие сменете мястото, времето… въобще бъди по-предпазлива.

— Така ще направим. Люк, ти защо не се присъединиш към нас?

— Илаян, това е дълго и широко и не желая да го обсъждам.

— Но, с две думи? Аз те обичам и искам и ти да се бориш с мен!

— Е, добре! Революцията е или за изключително умните, или за изключително дисциплинираните. Аз се съмнявам, че в комитета има много умни хора…

— А нима сегашните управници са умни?

— Не можем да не признаем това качество на г-н Дюверноа.

— Много смешно!

— Виж, миличка, умният човек си личи в диалога.

Трябва да се преговаря, а не да се стреля! Вместо да се убиват войници, привлечете ги при вас. Колкото повече хора са за идеите ви, толкова по-малко убити. Тогава мнозинството от народа ще спечели, а не сегашните малцина смелчаци да загиват.

— Прав си — тя сведе поглед, пълен с тъга и болка.

— Не исках да те обидя, но ако с диалог успеете да приобщите и висшите кръгове, ще спечелите.

— А може би и Негово високопреосвещенство?

— Колкото до дисциплинираните, те са още по-малко…

— Ако си дисциплиниран, едва ли ще се опълчиш срещу монарха и властта!

— Даа, вярно е. Може би точната дума е стриктен. Трябва да си като войник! А тези мъже и жени, невиждали оръжие, просто се радват на окървавените униформи като… — той млъкна.

— Страшно обнадеждаваща картина, г-н оптимист! — тя се усмихна накриво.

— Не, скъпа. Просто ти казах защо не искам да се намесвам. Аз поддържам тези идеи и бих помагал, но без пряко участие. Радвам се, че ти се бориш за доброто и считам, че ти си най-добрият водач и организатор. Обичам те, защото си от най-умните хора в империята.

— Глупости под пара! Ти си страшен ласкател — каза тя, бутайки го в един храст, но вътрешно му се възхищаваше и съжаляваше, че той не разбира бунта.

Няколко часа по-късно Илаян лежеше на меката, топла трева и блажено си играеше с чупливите коси на Люк. Той се обърна и леко я целуна по нослето.

 

 

За голяма радост на Роналд, Илаян започна да ходи на баловете и приемите. Всъщност радостта му не беше пълна, защото около нея вечно имаше поне осем мъже, а той не търпеше съперници. Колкото повече приятели от мъжки пол си създаваше Илаян, толкова повече врагове от женски пол се появяваха. За тях Дюверноа я беше предупредил и с основание. Начервени устни шепнеха думи като „пачавра“, „държанка“, „селянка“, „бунтарка“ и в напудрените им и изваяни глави се гонеха мисли за отмъщение и омраза. Илаян леко оправи панделката на роклята си и поздрави домакина, а той я представи:

— Графиня дьо Ламури!

Всички погледи се обърнаха към нея. В роклята си от златистозелено кадифе тя изглеждаше приказно. Бе с широки ръкави, с дълбоко деколте; с подобна рокля, която се спуска почти по тялото й, и по-грозна жена би направила впечатление. Влизайки, девойката сякаш разцъфтя, ослепителната й усмивка и смарагдовите й очи отново замаяха всички мъже в залата, дамите свиха устни и започнаха да интригантстват. Домакинът барон Хуго дьо Лансел й подаде ръка и я отведе в един усамотен кът на градината. Магнилър я проследи с изгарящ от омраза поглед и си наля джин. Баронът имаше лошата слава на картоиграч и женкар, но всички го уважаваха заради твърдостта му, богатството и гордия му характер. Жените просто тичаха след него и се кълняха, че няма мъж с по-красиви черни очи, черна коса и по-правилни римски черти на лицето. Едва 20-годишен, той се чувстваше чудесно и се радваше на благоволението на кралицата.

Заклет монархист, той усещаше, че няма нищо невъзможно на този свят, докато не видя Илаян. Изключително живата, интелигентна и обаятелна красавица беше легнала на сърцето на младежа и той прекарваше последните два месеца в душевни терзания.

Девойката не беше останала безразлична, младата графиня отдавна харесваше самоуверения барон и високо ценеше случайните им срещи.

— Графиньо, аз се извинявам, че Ви откъсвам от кавалерите и веселбата и Ви доведох тук в градината, но искам да поговорим сериозно по един важен въпрос.

— Слушам Ви, бароне — тя разтвори леко кораловите си устни в очакване.

Младият човек се наведе, очите му бяха объркани и едно мускулче под заоблената скула леко трепкаше.

— Аз, надявам се, сте забелязали, се възхищавам много от Вас и… — той объркано млъкна. Тя сложи ръка в неговата и с нежна усмивка го подкани да продължи: — Искате ли нещо за пиене? — гласът му потрепваше.

— По дяволите! Кажете го! — извика тя и сложи нежните си пръстчета на раменете му.

— Обичам Ви! — прошепна той и я прегърна.

Стефани дьо Матрон пет минути по-късно разказваше с възмущение за непростимото държание на графиня Ламури, която в момента, влюбена, със светещ поглед и с развени коси, танцуваше с Хуго.

— Искаш ли да знаеш моето мнение, или то няма никакво значение за теб? — по-късно попита кисело Магнилър.

Илаян вдигна чашката кафе, отпусна се в плетения стол и въздъхна — дори с копринен халат в тази ужасна юлска жега умираше от топлина.

— Искам, Рон, но моля те, кажи го спокойно.

— Омръзнаха ми твоите флиртове! Обичаш Люк, мен, този Шери, нали така се казваше, за какво ти е да кокетираш с всеки? Печелиш си страшни врагове, пък и се унизяваш!

— Говориш глупости! Ставаш като графиня Мари — случайно някой да не ме хареса! Изключително прав си — обичам теб, Шери и Люк така, както никой друг не може да обича! Ти просто страдаш от безпочвена ревност. Нима искаш да забуля лицето си или да не се усмихвам. Аз така се веселя и се забавлявам…

— Особено с барон дьо Лансел — Роналд премина в атака.

Той просто не желаеше да се примири с идеята да дели любовта на Илаян с някого. Плашеше го и мисълта за сватбата — за кого ще се омъжи тя?

„Страхлив ревнивец“ — Илаян се усмихна и процеди:

— Аз го обичам — това на Магнилър му дойде като студен душ. Той скочи от стола, задъхвайки се.

— Илаян! Човек може да обича един, двама души! Ти не си куртизанка!

— Не съм — каза безжизнено. — Само че мога да стана и зла, ако някой ме спира да обичам, когото желая, Рон!

— Илаян, не искам да се караме. Моля те, престани — каза той затрогващо.

— Аз съм създадена да обичам, Роналд. Остави ме такава, каквато съм. Не мога да се променя, ако ще светът да се руши.

— Естествено! С четирима любовници! Как не! И ако това е дама, ако скапаните ти революционни идеи са за разврат, то те разбирам напълно защо се мъкнеш всяка нощ с оня бунтарски плъх! Сега пък и тоя мръсен женкар Хуго! По дяволите!

Сякаш ток мина през нея, тя подскочи и с конвулсивно свиване на ръката счупи чашата и рукна кръв. Магнилър се хвърли към нея с вик:

— Не, Роналд! Не пипай! Върви си! Хайде, остави ме сама!

Въпреки че усещаше правотата му и седя часове наред, безмълвно загледана в един фонтан, на следващия бал тя отново беше в центъра на вниманието и интригите. Клюките просто нямаха край, както и влюбените. Почти всяка вечер графинята беше на бал. Скандални рокли и погледи, нежни усмивки и думи и една неподкупна невинност я правеха най-известната личност след кардинал Дюверноа. Въпреки страстните молби на Роналд и убийствените погледи, тя носеше косата си спусната. Дългите й руси къдри се вееха до кръста като шлейф, рядко слагаше корсет за ужас на всички околни и често се подиграваше с лицемерието на важните особи.

Някой леко докосна рамото й. Тя се извърна и се чу тихото шумолене на сребристата й рокля, красивите й коси като златна вълна се спуснаха по голия й гръб.

— Наздраве, графиньо! — каза закачливо дукът.

— Наздраве, монсиньор! — тя звънко опря чашата си о неговата.

— Вие сте радост за окото и съм Ви наистина благодарен, че вече не се занимавате с бунтове.

— Приятно ми е, че Вие забелязвате това, г-н кардинал — тя се усмихна очарователно. „Дърт глупак! Дори последния път Шери каза, че за по-голяма мощ ще потърсим съдействието на не дотам почтените, но верни на родината разбойници.“

Дюверноа, който беше едва 35-годишен, остави чашата, обгърна с ръка кръста й и попита:

— Ще може ли един танц, г-це?

— Да — едва промълви тя и той я поведе.

Всички се отдръпнаха. Никой не знаеше дали един кардинал има право да танцува, но дори и да нямаше това право, никой не би посмял и дума да каже. Двамата фаворити се въртяха във вихрен танц. Смутената отначало усмивка на Илаян се превърна в ослепителна. Роналд едва не изпусна пурата си, а дамите, бледи като смъртта, си хапеха устните.

— Е, господа, кой ще ми донесе първия сандвич с шунка? — седмица по-късно с бледорозова рокля каза закачливо графинята и дръпна за ръкава барон Лансел. — Мога ли да Ви наричам Хуго?

— Разбира се, графиньо. А Вие ще се съгласите ли на една малка разходка някой ден? — рече той притеснено.

— Да — очите й искряха и тя с трепет очакваше следващата стъпка, но галантният ухажор мълчеше смутено. — Утре вечер например? — божествените й черти се бяха изострили от напрежение, но устата й се разтегна в чаровна усмивка.

— На лунна светлина — задъхвайки се отвърна Хуго.

— Елате в стаята ми, бароне — знаеше, че е победила. — Утре ще има прием и аз ще спя в Лажен!

 

 

Анна Транжер, младо влюбено момиче, седеше на прозореца на източната страна на Лажен и чакаше. Той й беше обещал да дойде в 10 часа вечерта, а сега наближаваше 11. Прислужничката беше нещастна и бездруго, защото служител на кардинала я беше молил да работи за него. Тя стреснато видя и друга светеща точица на отсрещната стена и една тъмна фигура, която се приближаваше до прозореца. Девойката сподави вика си и се закле да си отмъсти на тази мръсница.

Зад свещта стоеше графиня Ламури, която видя сянката, помисли, че е Хуго и запали свещта, за да не се удари. Беше чакала часове, тя наистина обичаше младия благородник. Цялата настръхнала, тя просто изпитваше болка от пустата стая. Обаче, когато мъжът скочи в стаята на графинята, тя разбра, че това въобще не е Хуго и уплашено запита:

— Кой сте Вие?

— Графиньо Ламури! Боже мой, чудно видение!

Луната се показа зад облак и Илаян позна Оливер Самулере. Още преди да бе казала и дума, той запуши устата й с целувки. Страстно я прегърна и те се свлякоха на спалнята. Разбойникът отдавна беше влюбен в загадъчната графиня, а тя просто се нуждаеше от ласки и прегръдки. И така от неволната грешка се роди любовта — клетви, нежни думи и въздишки.

— Макар и аз да не съм светец, Вие какво правехте на прозореца само по батистена нощница?

Той посочи скъсания плат на пода, а Илаян, за да отклони разговора в друга посока, запита:

— Вие направихте ли това, за което Ви молих?

— За революцията ли? Опитахме с Дик, но не успяхме да намерим подходящи хора — отговори съвсем невинно той.

— Е, това може бързо да се поправи.

Вторник, двадесет и девети септември. Илаян се плъзна като сянка по улицата и усети топлата наметка на Оливер върху раменете си.

— Всичко е наред! Ще се закълна, както ти се кълна в любов!

— Почти стигнахме, Оливер, но престани — тя твърдо махна ръцете му от бюста си. — Закъсняхме с половин час заради твоите закачки! Шери ще се сърди!

Стигнаха до хамбара — новият им сборен пункт и Оливер влезе като офицер. Очите му блестяха, а гласът му, обикновено твърд, потръпваше. Измачканата карта и почти неразбираемите слова върнаха Илаян в онази октомврийска нощ, в която тя беше пожертвала всичко за един светъл идеал и не беше сбъркала. Облегна се на рамото на Шери и се усмихна.

— Направо ти се възхищавам! — прошепна с целувка той. — Как успя да хванеш този разбойнически магнат?

— Е, ако той е крал на разбойниците, аз съм тяхна кралица — шеговито каза тя и Шери я погледна нежно, но не без учудване.

Всъщност той въобще не се интересуваше от любовните подвизи на графинята, той виждаше, чуваше, усещаше и обичаше само нея, своята малка Дева Мария, както я наричаше.

 

 

— Графиньо, вече Ви предупредих! — каза ядосано кардиналът два дни по-късно.

— Това го знам, монсиньор! — и тя беше вбесена — преди малко отново се бяха карали с Роналд.

— Но трето предупреждение няма да има! Ясно ли Вие?

— След като имате толкова много доказателства, защо не ме предадете на полицията, г-н кардинал?

— Защото ми е жал да бъде пребита в затвора смела девойка като Вас!

— Не обичам да ме съжаляват, дук! — каза високо и ясно Илаян.

Тя беше в пълно съзнание какво върши, но нямаше сили да се съпротивлява на гнева си.

— Аз пък не обичам да ме лъжат.

— Съжалявам, г-н кардинал, какво желаете?

— Оставете бунта и започнете да спазвате нормите! Ще загубите, ако продължавате да се правите на героиня!

— Искате да се държа като другите дами? Аз се старая, Ваше високопреосвещенство — стараеше се да гълта гнева си и плахо се опитваше да заглади положението. Беше ловък дипломат и скоро Дюверноа се успокои.

— Добре, добре, зная, че ще се справите, г-це! Е, това е всичко.

— Монсиньор, исках само да Ви попитам, защо се грижите за мен така бащински?

— Аз не Ви питам защо искате да пожертвате всичко за революцията, не ме питайте и Вие! Приятен ден, графиньо.

Тя излетя като фурия и извика на човека, с когото се сблъска. Едно почти 20-годишно и изключително мило момче със сини очи и руси коси й се заизвинява.

— О, не! Грешката беше моя, г-н свещеник! — отвърна галантно тя на мъжа в расо.

Погледите им се срещнаха за миг и Илаян видя как очите му отразиха думата любов, но това беше само за секунда и тя забърза надолу по улицата.

 

 

„По дяволите тези пущинаци! Защо ли отказа на Шери и Оливер да я изпратят?“ Тя смело газеше копривата на някакво поле и гледаше светлите точици на Сент Лашенжат.

— Кой е?

— Хуго, любими.

— Графиньо, какво правите в този късен час за бога? Удивлявате ме! Това е опасно! Тук се навъртат разни комитетски гадове.

— Разхождам се. А Вие защо не дойдохте? — тя преглътна за комитетските гадове и отвърна с атака.

— Но Вие сериозно ли говорехте? — той се изчерви и тя го забеляза въпреки тъмнината. — Аз, аз мислех, че се шегувате! Не исках да Ви обидя…

Тя сложи ръце в косата му и прошепна:

— Напротив! И сега можем да поправим грешката.

Светнаха мълнии и заваля като из ведро.

— Да бягаме, тук наблизо има къща.

Стигнаха до малка, но изкусно направена дървена постройка. Хуго каза, че тук идва при лов. Добре обзаведената стая й се стори крайно уютна. И двамата мълчаха. Помогна му да запалят огъня в камината и да разграбят малко. При всяко докосване електрически ток минаваше през нея. Накрая младият барон обгърна раменете й и каза:

— Обичам Ви! Зная какво се говори за мен, но и Вие харесвате флиртовете. Ако не желаете да… аз, аз няма да се сърдя, но ще бъда дълбоко огорчен. Ако искате да се оженим, ако искате… Правете каквото поискате. Аз съм Ваш завинаги!

— Боже мой! Желая Ви, бароне, сега!

Той отметна назад наметката й и с целувки започна да сваля роклята й. „Хубаво, че не носи корсет“ — помисли си той.

Илаян тихо извика, когато той покриваше тялото й с ласки:

„О господи, дори и да горя в ада, ще обичам и ще се любя.“ Вплетени в едно тяло, в плен на любовта и страстта, те живееха в друг свят.

 

 

Илаян рязко отвори вратата и студено поздрави:

— Защо пак закъсня? — Шери беше ядосан.

— Извинявай, скарахме се с Роналд и… — тя оправи косата си и се наведе над картата.

Взе в ръка някакъв списък и тъкмо свършваше с проучването му, когато на вратата се показа 35-годишен човек с правилни черти на лицето.

— Съжалявам, че закъснях, Шери. Докъде стигнахте?

— Няма нищо — сарказмът в гласа му беше явен. — Трябва да обсъдим обстановката в двора.

Задачата беше на Илаян. Тя се изправи, оправи плисетата на светлосинята си рокля и започна с ясен и методичен тон да обяснява най-новите събития и ползата или вредата от тях. В края на изказването тя отбеляза няколко варианта на завземане на позиции в парламента. Новодошлият я слушаше възхитено. След обсъждането Шери ги запозна.

— Пиер Мишел. Радвам се да Ви видя.

— Аз също, графиня Ламури.

Този Мишел беше изпратен да работи с Шери, който се чувстваше подценен и пренебрегнат. Илаян си сложи ръкавиците и започна да оправя седлото на коня.

— Да Ви помогна ли? — попита Пиер.

— Не, благодаря, и сама се оправям — тя дори и не забеляза колко нежно я гледа той.

Беше й мъчно за Шери, пък си имаше и купища свои проблеми. Часовникът на кулата биеше 12 часа, а тя още в 11 часа трябваше да си е вкъщи. Разбираше, че Роналд се тревожи за нея, пък и за себе си, но той почти се беше превърнал в нейна бавачка. Не бяха се любили от седмица, че и повече, всъщност тя не се беше любила с никого отдавна, а това й даваше сили. Тези чести събрания едва ли оставаха незабелязани от полицията и тя всеки момент очакваше скандал.