Ивелина Димитрова
Илаян (26)

Глава двадесет и шеста

На другия ден вечерта пристигна в Сент Лашенжат. Запуснатият му и мрачен вид я прониза в сърцето като отровен кинжал. Величествените арки, на които винаги се бе възхищавала, бяха изчезнали, а стените — разрушени вандалски. Тъмните улици бяха съвсем пусти.

Паважът, изкъртен, на места съвсем липсваше, но къщите, злокобни и занемарени, си стояха по местата.

Нямаше стражи, срещаха се огньове на просяци, които Илаян с отвращение избягваше. Не се забелязваха пожарища като в другите градове. Бяха останали само гордите камъни, а животът липсваше. Илаян се сети — градът не бе щурмуван, а гладът и отчаянието го бяха превзели отвътре. Тези неизбежни врагове на правдата бяха спечелили центъра на нейната империя. Ударът попадна точно в сърцето — там, където тя не успя, черните сили бяха постигнали такъв успех.

Стигна до обраслото с бурени място на малката й розова къща. Чу пиянски гласове и се шмугна в съседния двор. Видя неколцина мъже. По изпитите им лица не успя да различи възрастта им. Разтрепери се, не се боеше въобще от тях, но те бяха станали тъпи, напълно безчувствени създания. Нейният град! Влезе в един пуст, но добре запазен хан и заспа там, където беше.

Събудиха я гръмогласни викове. Беше събота 23.V — пазарен ден. Бързо се разсъни и застана до малките зацапани прозорчета. Гледката съвсем не напомняше някогашното разнообразие. Няколко сергии и още няколко дрипави купувачи. И все пак явно хората от селата идваха понякога, за да не умрат столичаните от глад. А всъщност и самите селяни гладуваха. Парите се бяха обезценили и не служеха за нищо. Всичко се заменяше. От време на време през пазара преминаваше някой благородник или ескорт и всички бягаха; друг път златна карета, теглена от катър, представляваше повече от тъжна гледка.

Илаян си мислеше, че вече нищо не може да я трогне. Но ето, че почти изкрещя, побеля като сняг, когато видя Роналд. Роналд! Той яздеше и се оглеждаше наляво и надясно, сякаш търсеше нещо. Косата му беше посивяла, а дрехите измачкани, но за нея отново си беше любимият, красив Рон. Тя не му извика, не защото още помнеше последните събития в двореца, а защото се боеше да не го изложи на опасност. Сърцето й ликуваше и тя въобще не се стараеше да обясни какво изпитва. Като че изникнаха от земята две млади циганки, почти момиченца, хванаха се за ботушите му и започнаха оживено нещо да му говорят. Искаха да му гледат или да спят с него. Илаян изтръпна, та Роналд така мразеше просяците. Сигурно щеше да ги удари и тълпата да се нахвърли върху му. Илаян хвана пистолета, той вдигна камшика си, но с непроницаемо изражение го свали и хвърли няколко монети и бонбони. Илаян почти се разплака от облекчение и радост. Нейният бивш любовник се спря край една сергия и слезе. Роналд пазаруваше! Това беше невъзможно, това беше ужасно. Толкова ли нямаше в двореца слуги или всичко — дворец, богатство — беше свършено. Тя видя как той предлага пари, но дебелата търговка не ги приема. Видя огорчението му.

Тя седна на земята, повече не можеше да гледа. Той бе продал коня си. Неговият черен Янтар отиде за храна!

Илаян знаеше, че той отива в двореца и почти тичешком се запъти натам. Това беше последното й убежище, последната крепост за нараненото й сърце и по детски уплашено същество. С истинско щастие видя двореца да блести на следобедното слънце и да се извисява над всичко със своята величавост. Настигна Роналд по главния път, точно над шумящата река. Тя се опря на парапета с развети съдрани поли и изящни руси коси и той я видя такава, каквато бе някога, каквато би искал да я вижда. Сякаш ангелско творение, което зове за любов. Изпусна чувала, разтвори ръце и със светнали очи, по-скоро плахо запита, отколкото възкликна радостно:

— Илаян?

Тя литна към него и мръсните й ръце обгърнаха ожуления му врат. Долепи къдрокосата си главица до мръсната му риза. А какво конте беше! Той движеше ръцете си по цялото й тяло, като че ли искаше да се увери, че не е призрак и зашеметено мълвеше: „Илаян! Илаян!“

Графинята не знаеше колко са стояли така вкопчени един в друг, но слънцето бе започнало да докосва зеления хоризонт.

— О, Роналд, скъпи, колко ми липсваше.

— Да вървим в двореца. Сега е наш!

Роналд я поведе и макар да представляваха странна гледка — жената на генерал Шаундънър в дрипи и бившия суетен благородник, мъкнещ протрит чувал — те бяха щастливи. Само едно нещо измъчваше Илаян — тя щеше да притежава двореца от мечтите си сега, когато беше пуст, щеше да властва, а всичките й поданици щяха да са просяци. С могъщата империя бе свършено и кому беше нужно това кухо величие. Да живее в пуст, мрачен замък с убийствени спомени. Но тя го искаше, желаеше го на всяка цена. Да бъде кралица на призраците!

Странната пустота на двореца я жегна и уязви.

Залите все така блестящи бяха празни и някаква гробна атмосфера цареше навсякъде. Стъмни се и Роналд запали свещите в малък салон. Той самият й сервира вечерята! Бяха останали само една прислужница на преклонна възраст и един бивш военен. Седяха в салона и разговаряха, закачаха се и от време на време си хващаха ръцете. Всичко беше като някога.

— О, Рон, аз постоянно си повтарям, че се връщам в доброто старо време. А нима съм толкова възрастна?

— Не, скъпа, ти си все така млада и зелена, просто ние изминахме дълъг и много странен път.

— Да, целият свят се промени.

— Спомняш ли си, когато се срещнахме преди…, ах колко, 5 години.

— Едва ли ще забравя. А, знаеш ли, като малка никога не съм си представяла такъв живот. Дори не съм мечтала да яздя посред нощ, да стана бунтарка или пък красавица в двореца.

— Но сигурно и нито да си жигосана, нито да си заточена, нали?

— Ама че си оптимист. Аз наистина понесох много поражения и болки, но и победите не бяха малко!

— Може би. Но я погледни страната ни. В това имаш пръст и ти.

— Роналд! — достатъчни бяха самообвиненията й.

— Илаян, извинявай, но истината си е истина. Революцията унищожи Игналия.

— Така ли? Значи борбата за свобода, за правда и по-добър живот разруши щастието на народа.

— Да. Да не спорим, съкровище.

— Не е истина! Ако не се бяхме опълчили срещу несправедливостта и жестоките диктатури, рано или късно тази държава щеше да загине.

— То понеже сега цъфти!

След този разговор Илаян съвсем загуби апетита си и почти не яде. Оживи се едва когато отидоха в балната зала. Изненадвайки Роналд и въпреки протестите му, тя запали всички свещници. Очите й блестяха и отразяваха сиянието на десетки светлинки. Отново бе неземната красавица, въпреки бременността, слабостта и дузината белези. Беше си облякла една от най-красивите рокли в целия дворец. Оставаше й само да мечтае за сватбената рокля на кралицата, предавана от поколения. Тя беше истинско творение на изкуството и се пазеше в таен шкаф.

— Илаян, нима искаш всички разбойници да се домъкнат сега! Ти като че ли им даваш сигнал да дойдат.

Графинята изведнъж го прегърна и с най-нежната си усмивка го повлече в първите стъпки на валса.

— Искам да танцувам! — той тихо изохка и тя уплашено и смутено се отдръпна — Рон, какво ти е?

— Нищо — лявото му рамо висеше леко напред.

— Но аз те прегръщах и преди. Какво ти има на рамото?

— Ти беше така щастлива, че не забеляза. Малко нещо съм ранен.

— Но… — тя посегна и махна ризата и сакото му. Показа се гнойна рана. — От шпага ли е?

— Да, престани да я гледаш.

— Но как стана? Защо, кога?

— Един разбойник. Имаше нападение, стари сметки.

Това е.

— Той мъртъв ли е?

— Не. Но проклет да е. Мразя разбойниците!

— О, добре. А знаеш ли, — Илаян се опита с пресилена веселост да разсее мрачното му настроение, че аз бях при един горски цар, както наричат разбойниците.

— Така ли? Но, доколкото знам Оливер е мъртъв.

— Не беше той — сянка премина по мраморното й чело. — Спомняш ли си малкия свещеник, който ти… една Коледа…

— Да спомням си — Роналд видимо побеля, но Илаян бе заета да изучава прелестното си отражение в огромното огледало.

— Та той е станал разбойник. Но ти наистина ли се сещаш за кого става дума. Представяш ли си тоя като…

— Сещам се естествено. Отец Михаел. Никога няма да го забравя, макар любовниците ти да бяха много.

— Роналд! — за втори път графинята изтръпваше. — И те всички са мъртви, Рон, всички!

— Е, не съвсем.

— Да, но кой остана? Ти, Михаел и може би Мишел.

— Хайде, не си ми разказала за всичко, което се е случило, докато странстваше.

— О, то не е интересно. Ще добавя само, че отчето ме спаси от войниците.

Макар тя да не спираше да говори видя, че Роналд не я слуша и изглежда повече от мрачен. Предложи му да си лягат. Той я изпрати до спалнята й и преди да затвори вратата тихо прошепна:

— Илаян, не знам как да ти кажа.

— Какво?

— Един болен, едва ли ще изкара до сутринта.

— Кой!

— Дюверноа е много зле и, моля те, сега да го видиш.

— Кардиналът? Но защо не си ми казал?

— Ти не попита за него. Но той наистина е почти мъртвец, а все говори за теб.

— Но какво му е — тревогата й беше по-голяма, отколкото можеше да очаква.

— Отгде да зная. Тук няма лекар. Още когато ти замина, той почна да слабее, но в началото нищо му нямаше. После, когато нещата съвсем се объркаха, в страната настана хаос, а градът престана практически да функционира, той се разболя. Успя само да заповяда да съберат армията и легна на легло. Оттогава изминаха два месеца. Вече почти съм изгубил надежда, а няма кой да му помогне. Постоянно за теб пита. Страшна картина е.

— Не се и съмнявам, но малко е закъснял. Ще го видя все пак — язвително отвърна Ламури.

— Илаян, недей. Аз може би навремето си грешно прецених и него, и чувствата му към теб.

— Хайде сега! Не ми казвай, че ме обича.

— Да вървим — кратко й заповяда.

Когато стигнаха до познатата врата, графинята се спря. Бяха преместили леглото на дука в кабинета му, защото там имаше хубава камина.

— Не мога да вляза! — тя се уплаши.

— Естествено, че ще влезеш — беше рязък. — Хайде, моя малка страхливка! И бъди нежна, Илаян, моля те.

Отвори вратата и я блъсна в помещението. Цареше непрогледен мрак. Роналд запали една малка свещичка до леглото и раздуха огъня. Глух и направо старчески глас долетя от голямото хубаво легло като от гроб:

— Кой е?

Илаян машинално се приближи и огледа слабото му тяло, чезнещо под завивките. Цветът на изпитото му лице бе восъчен. От хлътването на очите не се разбираше дали я гледа, но Роналд й направи знак да мълчи, защото министърът може би спи. Той се засуети, оправяйки и почиствайки из стаята, и тя си помисли без капка подигравка, че е станал болногледачка. Внезапно големите сиво-сини очи на кардинала се отвориха широко, но графинята осъзна, че той бълнува, а не е буден. В тях се четеше и ужас, и копнеж.

— Илаян?

Роналд я дръпна да седне на леглото. Гадната миризма на болен обаче я накара да отстъпи назад.

— Илаян, не си отивай.

Напълно сериозният му и дори заповеден глас я накара да се надвеси над мократа възглавница. Той се опита да хване ръката й, но Ламури я изтегли. Неговата длан бе студена и потна. Изглеждаше като старец, а беше само на 40 години. Тя потърси с поглед Роналд, но той й каза да мълчи.

— О, Илаян, защо се явяваш все като страшен обвинител? Заслужавам всичко, но не и твоят прекрасен образ да ме следи постоянно и навсякъде. Дори в ада! Къде сте, графиньо? Къде си? Къде си? — За да не избяга Роналд стисна ръката й до болка. — Смили се, Господи, о, какво ти направих, Христе боже, че не сложиш край на мъките ми. Предпочитам да умра, пред това. Илаян, къде си? Защо си само прекрасен сън, мечта. Ела и ме убий, мен, грешника.

— Аз съм тук, Дюверноа — чу собствения си дрезгав глас.

Дукът само отвори още по-широко очи и изведнъж изгасна. Отново мъртвешка бледност заля светналото му от някакъв вътрешен огън лице, така внезапно както бе са появил. Горещите му очи бяха затворени и сякаш бе умрял. Илаян изписка и се спусна към вратата. Роналд напипа пулса му и мрачно каза:

— Припадна. Защо трябваше да говориш.

Тя се затича и той успя да я настигне чак пред стаята й. Обгърна я със заякналите си, загрубели ръце и тихо попита:

— Още ли ме искаш?

— Сега повече от всякога.

Вдигни я и пренесе през прага тежичкото й тяло. Бяха почти като младоженци и се чувстваха почти като някога. А всичко се беше променило.

На другата сутрин към 10 часа, след закуската, сервирана в леглото от Роналд, той я помъкна по крепостните стени. Вятърът вееше силно, но Ламури се чувстваше добре в удобния си черен, вълнен костюм. След като изминаха почти тичайки неколкократно разстоянието между най-далечните бойници, тя видя малките черни точици, прииждащи от запад и от изток — армиите на кардинала и на бунтовниците. Столицата щеше да е тяхното бойно поле и там щеше да се реши съдбата на страната. А дали вече отдавна не беше решена?

— Виждаш ли ги? — бавно попита Роналд и тя кимна. — Те ще унищожат каквото е останало от нас и ще настъпят последните часове на великата Игналия.

— Не! Това няма да стане! Трябва да ги спрем.

— Но как? Ако си въобразяваш, че сме светата троица, то грешиш.

— Не може така! Аз трябва да успея.

— Боже мой! Ти още си мислиш, че светът се върти около теб и че го владееш с чар и молби. Да не мислиш, че не знам. Та аз познавам двойствената ти, алчна природа по-добре от всеки друг. Ти искаш всички да са в краката ти, да властваш и заповядваш! Не си по-добра от Дюверноа, дори си по-безчувствена.

— Точно пък от него!

— Да, точно от него. Той познава любов, каквато ти никога няма да изпиташ, и такава болка, велика болка, а и жертвата, и раздвоението не са му чужди. Той е просто изключителен.

— Я, стига глупости! — извика тя, но после почти меко добави: — Да не говорим за Негово високопреосвещенство.

Изведнъж силен и много завладяващ страх я обзе и тя с трепет запита:

— Какво ще правим?

— В какъв смисъл?

— Какво ще стане с нас, като дойдат?

— Ако искаш да кажеш, че ще бягаме — не! — Беше съвсем естествено да избягат и се спасят — особено от страхливец като Рон се очакваше точно това. — Аз оставам.

— Но защо? — изпусна се Илаян.

— Ами… защото… е, ще ти покажа. Не мога да оставя кардинала и имам някои работи за довършване.

— Не можеш да оставиш Дюверноа? — тя се изсмя. — Ти се шегуваш! Дюверноа, който разби живота ни, и едва не те е убил.

— Той е един от малкото хора, които заслужават поне на смъртния си одър да бъдат обградени с грижи.

— Е, добре, добре. След като си открил новото си призвание, грижи се, но пък какви са тези неотложни дела?

— Дела на честта. Нали сама си казвала, че за достойнството си човек трябва да умре,

— Е, да, но точно сега — тя помълча, — и аз ще остана.

— Радвам се.

— Но, по дяволите, аз ще направя нещо.

— Сигурно.

— Ако трябва, ще се хвърля пред войниците, за да ги спра.

— Би било глупост! Ще те убият като нищо.

— Но това е чудовищно, жестоко — Илаян бе наистина възмутена. — Тези откачени наистина ли не могат да се спрат. Това направо е…

— Революция. Нали революцията е да разделиш един народ на две, да насъскаш двете половини и да ги оставиш да се избият. Та тук е почти цялото население, годно да носи оръжие. И това е твоята правда, скъпа графиньо!

— Как можеш да говориш така, Магнилър! — Илаян жлъчно подметка — Откога започна да разбираш толкова от бунтове? Нали все си седиш мирно и кротко?

— Може би. Но аз наблюдавах Дюверноа през всичките месеци, когато ти изчезваше нанякъде.

— Да, естествено си се учил от своя добър приятел — дукът.

— Чак пък приятел. Твърде ниско стоя аз, за да го достигна. Но той правеше всичко възможно да изправи страната, да върне мира. Съсипваше се от работа, стараеше се, докато ти или някой от приятелчетата ти дойдат и развалят всичко. Разбунтувахте хората, лъжете ги, карате ги да умират от глад, но да не приемат нищо от щедрия кардинал. Това беше справедливостта ви — не приемахте нито лошото, нито доброто. Затова я докарахме до тук. Сега трябва да има война.

— Я, стига глупости! — крайчецът на побелелите й устни трепереше.

— Точно така е, Илаян! А още нещо за теб, любима. Колкото и да те обожавам, ти си едно егоистично, цинично и безскрупулно същество!

Тя се извърна и му заши шамар. Втурна се по стръмните вити стълби и с риск да си счупи врата, вземаше по няколко стъпала наведнъж.

Всичко беше истина! Обаче тя никога нямаше да му прости. Но раната беше твърде прясна и дълбока, за да мисли за нея сега. Не сега!

Спа до към 4 часа следобед и понеже дворецът бе абсолютно пуст, тя отиде при Дюверноа. Пренебрегна страха си и разтреби стаята. Кардиналът й изглеждаше много по-добре, почти си беше върнал предишния цвят на лицето. Не без радост графинята си каза: „Ще оздравее“, когато чу спокойното му, малко шумно дишане. На полицата на камината откри бележка. Роналд й пишеше, че ще се върне към 8 часа вечерта. Откъде пък знае, че тя ще отиде при дука. Нямаше смисъл да си блъска главата над подобни безсмислици. Имаше много по-важна и спешна работа.

Илаян се стегна и само за някакви 3 часа почисти балната зала, приготви вечеря и подреди всичко с изискан усет. И ако някой видеше прекрасната графиня, би помислил, че сънува. Макар да бе капнала, си взе вана и се облече разкошно в сребро и злато. Огледа се критично за последен път и седна на масата, точно когато часовникът би 8 часа. Тя дяволски обичаше Роналд и би направила всичко за него. Той бе един от първите й приятели, а остана един от последните. Безумната й любов заличи болката от обидата и тя закопня за присъствието му. Но той не се появяваше. Изминаха час, два. Всичко загуби блясъка си, а свещите започнаха да гаснат. За да не заспи, тя си сипа уиски. Изпи чаша, две. Започна да си сипва често — първо да удави чакането и разочарованието, после от яд. Когато Роналд влетя в залата, оставяйки всички врати зейнали, Илаян беше много пияна. Той хвърли наметалото си и остана по размъкната риза. Беше 1 часа през нощта. Очевидно бе, че много е бързал, но първите му думи бяха:

— Защо, мътните те взели, си запалила свещите? Нали ти казах да не го правиш. Сега не само разни отрепки могат да ни погостуват, а и последните ни запаси от свещи са изчерпани. Как може да си така безотговорна!

— Защо закъсня?

— Не те засяга. Можех и до сутринта въобще да не се върна, за теб това няма значение.

— Прав си. Но все пак ме интересува какво прави един такъв благороден господин в този пъклен град, този вертеп.

— По-добре там, отколкото при теб!

— Не ме ли обичаш вече? — задавено попита тя.

— О, напротив, обичам те. Но ти винаги си смятала, че съм страхливец и подлец. Е, ти с нищо не се различаваш!

— Как пък не!

Тя пристъпи, но се спъна и падна на земята. Опита се да стане, но не успя. Главата й се въртеше, гадеше й се, а коремът й сякаш бе оловен. Тя инстинктивно протегна ръце към него. Роналд с явно презрение се отдръпна, но после се хвърли, хвана белите й китки и я вдигна.

— И, любима, моля те, не пий повече!

Тя изпи съдържанието на чашата и си сипа още. Вдигна я и го погледна през оранжевата течност. После метна чашата към него със злобен поглед. Мъжът стреснато се наведе и кристалът счупи прозореца. Роналд я разтърси и после рязко я пусна.

— Отвращавам се от теб. Я се погледни — дебела, пияна и обезобразена.

Сълзи изскочиха от очите й, искаше й се да извика, че е бременна, но от треперещата й уста излезе само проклятие. След това Илаян бавно се извърна към огледалото и това, което видя я ужаси. „Не се чудя защо Рон се гнуси от мен“ — тя извърна поглед. В цял ръст не изглеждаше по-малко отблъскващо. С писък се хвърли към огледалото. Ръцете й се нарязаха, рукна кръв. Тя се блъсна още веднъж в огледалото, като муха в свещ. Свлече се по стъклото. Хълцаше и през кървавата мараня се огледа за Роналд. Със сърцераздирателен вопъл се хвърли върху парченцата. Цялото й тяло се тресеше.

Събуди се по обяд в своето легло с горе-долу превързани рани. Чувстваше се повече от зле. Успя да стане и да хапне лека закуска. Обиколи двореца и поседя на една бойница. Армиите бяха стигнали Лашенжат и сега оправяха стана си. „Ще започне утре“ — мрачно си помисли Илаян. В двореца нямаше никой и тя отиде в кабинета на Роналд. Там откри бележка, на която пишеше само една цифра „14“. Може би бе дата, час или някаква бройка. Трябваше да разбере. Той и без това криеше нещо от нея, а тя се притесняваше да не му се случи нещо.

Сети си, че единственият човек, който би могъл да знае нещо, бе кардиналът. Беше 13 часа и сигурно бе буден.

Вчера имаше направо огромно подобрение и сигурно можеше да се разговори с него.

Влезе предпазливо и тихо. В стаята сякаш бе пусто.

Огънят беше изгаснал, но през отворения прозорец влизаше ярка светлина и чист, свеж въздух. Дукът седеше в дълбоко канапе до бюрото, преместено почти до прозореца. Стресна я неговият глас, когато я покани да влезне. Той отново си беше същият! Тя неуверено пристъпи напред и огледа измачканата си семпла рокля, контрастираща с изисканото му, дори официално облекло. Погледна я и Илаян изтръпна. Мълчаха и бегли усмивки пропълзяха по лицата им.

— О, боже! А аз се бях уплашил, че няма да Ви видя повече. Твърде малко ми е останало да живея.

— Не говорете така!

— Защо? Нима някой скърби за мен!

— Ами, да. Роналд се прекланя пред Вашия гений.

— Ах, Магнилър. Каква чест — с презрение вметна той и с известна жал продължи: — А Вие със сигурност ще се радвате.

— Всъщност не. Макар някога да Ви мразех, сега Вашата смърт няма да значи нищо. Няма да ми помогне.

Всичко е свършено. Вие доста се потрудихте за нашето унищожение.

— Има доста хора на противоположна позиция.

— Знам — прекъсна го остро. — Но аз дойдох да Ви питам къде е Роналд. Вие сигурно знаете къде е?

— Да, знам. Но защо не седнете като при стар приятел. Аз съм толкова сам. Едва ходя и все оттук съзерцавам гледката. Седнете де! Все пак прекарахте цели три години от съзнателния си живот с мен.

— С Вас?

— Да, в някои отношения. Не отричайте. Доста общи неща ни свързват и един разговор няма да Ви забави толкова. — Тя седна послушно на един стол. — Знаете ли, че е интересно да наблюдаваш как животът моделира хората. От малко, невинно девойче Ви превърна в жена, каквато сте сега.

— Какво искате да кажете?

— О, не се обиждайте. Имам предвид, че от затворената розова пъпка с недорасли листенца, но с няколко пчелички въртящи се около цвета, Вие се превърнахте на седемнадесетия си рожден ден в разцъфтял цвят, а при последното Ви пребиваване в Лашенжат бяхте възхитителна. Розата беше разцъфнала и сладкият прашец омагьосваше всички. Бяхте на върха на красотата си, бях луд по Вас. — Илаян се изчерви. — Истински цвят.

— А сега? Розата окапа май.

— Нищо подобно. Сега сигурно ще върже плод. — Ако не беше го споменал така невинно, тя би припаднала, заради бременността си. — Но това е. Хората се променят и после идва краят.

— Монсиньор, все пак, кажете ми къде е г-н Магнилър.

— Не се притеснявайте. Няма да изчезне Вашият Роналд. — Илаян отегчено продължи да го слуша. Нямаше друг избор. — Но той ми спомена, че нещо не сте добре с нервите.

Аз не съм добре?

— Да. Каза, че сте започнали да пиете. Вярно ли е?

— Вас пък какво Ви интересува.

— Нищо. Само че пиенето е лош порок. Трябва да се стегнете! Той каза, че не е постъпил добре с Вас, но наистина алкохолът обезобразява.

— Рон май доста се е променил.

— Вие също страшно сте се променили. И знаете ли кога за първи път забелязах промяната. На онази Коледа, когато дойдохте в черквата да ме молите за онзи монах, отец Михаел. Бяхте така изплашена и някак смутена от грамадните икони. Сигурно сте се чувствали нищожна, а сте поемали вината на цялото човечество под страшните им погледи.

— Да. Бях толкова мъничка и сама в целия свят — тя с болка и меланхолия си припомни: — съвсем сломена и съсипана, без никаква подкрепа.

— Тогава бях глупак! Честолюбив и горд страхливец. Така съжалявам, че не изпълних молбата Ви. Та Вие се борехте за живота си, а аз Ви смазах. Като знам какво сте правили тази нощ! Тогава бяхте просто като неверница или дивачка от други земи, попаднала в божия храм и запленена от магията му. Когато обаче се втурнахте при мен в кабинета ми с молба да спася Шери, беше настъпила истинската промяна. Дръзка, смела и безумно горда, Вие бяхте забравили нежното девойче. Бяхте просто възхитителна, но аз пак Ви отказах и Ви нараних от чиста злоба и егоизъм. И сега се измъчвам, но повярвайте тогава още не можех да разбера истинската Ви същност, Вашата любов. Пък и Вие много жестоко ме наранихте и исках да си го върна, нуждаех се да ви заболи, както мен ме болеше от години.

— Но защо? — гласът й беше невинен.

— Защо? Защо хората са такива? Защо има революции? Защо аз си имах генерал Шаундънър? — той въздъхна покъртително. — Не зная. Ако знаех, отдавна щях… щяхте… е, без значение е сега. Сега е вече късно да се съжалява за пропуснати неща, за забравени събития. — Напротив — извика Илаян. — Разгадайте страшното си поведение спрямо мен. Крайно време е!

— Не. Това никога.

— Но защо? — той мълчеше. — Вие сте ме обичали, нали?

— Твърде вероятно е.

— Как така?

— Забравете го. Какво са любовта и омразата? Нищо. Те се преплитат и си приличат. Аз Ви обичам, пък Вие си въобразявате, че Ви мразя, а аз си мисля, че ме обичате, докато Вие ме ненавиждате. Доста объркано, нали? Е, нека забравим чувствата и да останем за известно време приятели. Само приятели, които си говорят за такива важни въпроси като доброто и злото.

— Нима съществува добро и зло?

— Но разбира се. Проблемът за нас хората е, че не ги различаваме.

— А смъртта?

— Тя е единственото реално нещо и затова хората се страхуват от нея. Тогава всичко свършва, ти вече не съществуваш. Аз не вярвам в ада и рая — това я порази доста силно. — Първо, защото самият живот е един ад, а рай просто няма. Освен това след смъртта остава само прах. Илаян, боите ли се от смъртта?

— Не — гласът й трепереше.

— А аз се страхувам. О, как ужасно се боя. Какво остава след смъртта — само пръст, пепел и се връщаш обратно в земята. А ако родната земя не те приеме? — той хвана ръцете й и тя леко стисна неговите. — А като стана дума за края на живота, искам да Ви направя един подарък. Ето — той измъкна роклята на кралицата — сияеща, брилянтна и по-прекрасна, отколкото се появяваше и в най-щурите мечти на Илаян.

— Вие луд ли сте? Не!

— Защо не? Тя е Ваша. Подарявам Ви я и толкова. Това е моят прощален подарък. Така ми се иска да я облечете. Хайде! Свалете тази грозна рокля и я облечете! — той заповядваше: — Казах, че искам да Ви видя, преди да умрете.

— Да умра?

— Ах, извинете, преди аз да умра, но всъщност и Вашият край е близко.

— Я стига…

— Истина е! Чувствам го. Обличайте я, Ваша е!

— Не, тя не ми принадлежи!

— Обратното, принадлежи ти, повече отколкото си мислиш. Обличай я.

— Казах Ви вече не — тя наблегна на всяка дума. — Няма да я облека, макар че винаги съм мечтала да я нося. Дори вчера, когато… когато се приготвях за Рон, исках да съм с нея. Тя е най-божествената рокля, която е създавана въобще.

— Тогава…

— Съжалявам, но не мога.

— И все пак аз отгатвам всяко Ваше желание. Аз Ви обичам и за сляпата любов са очевидни мечтите Ви. Ще Ви дам няколко примера. Онази вечер, когато говори пред тълпата, аз рискувах всичко, но усетих твоето желание и го изпълних. После, когато направих невъзможното и влезе в законодателното събрание. А Вие не искате да благоволите да изпълните последната ми воля.

— Не, не мога. Просто това е светотатство. Пък и ми предвещахте такива страшни неща. И най-сетне ми кажете къде е Роналд.

— Колко е часът, че не виждам — той отново бе мъртво блед.

— Четиринадесет часа и половина.

— От четиринадесет часа е на дуел — кардиналът целия трепереше.

— Къде? — студено попита тя.

— В гората, на маргариткината поляна. Няма ли да ме запитате с кого се стреля.

— Не.

— С отец Михаел, г-жо.

Илаян почти усети как земята потъва. Е, това вече беше прекалено!

— Негодник! Мразя Ви, кардинале! И винаги ще Ви мразя. Подло, гадно и абсолютно безсърдечно човече, дано в ада да се продъниш.