Ивелина Димитрова
Илаян (17)

Глава седемнадесета

Законодателното събрание, което бе втората институция след кралската в миналото, по времето на Дюверноа нямаше никакво влияние. Но сега, когато му възвърнаха пълната власт, то бе основният пункт в плана на опозицията, камъчето, което би могло да преобърне каруцата на диктаторите, а от друга страна, то можеше да бъде и маша в ръцете на управляващите. Така и стана. Законодателната зала — огромна, с правоъгълни маси за заседаващите — общо 120 души — бе пълна с благородници, високомерни аристократи, алчни буржоа и безскрупулни, издигнали се търговци. Точно защото интересите на негодниците, жадни за власт, и на страхливците, нуждаещи се от сигурност, съвпадаха в жестоката им борба за надмощие и привилегии, събранието работеше конструктивно, бързо и отстояваше своите решения. Естествено, Дюверноа бе на върха на вълната.

— Монсиньор, не се удивлявайте, че Вас питам къде е добрият ми съпруг?

— Логично, Илаян. С генерала не сме само приятели, а…

— Спестете ми отношенията си с г-н Шаундънър. Просто искам да знам къде чезне постоянно и така загадъчно. Все пак вие го избрахте за мой съпруг!

— Къде чезне ли? Не Ви разбирам.

— Напротив! Оставете тази невинна физиономия. Ние все пак сме съпрузи.

— Какво? О, господи, баронът… да не би… Ревнувате ли? — подигравателно я запита.

— Стига глупости.

Тя знаеше, че съпругът й се среща с жени с недотам добра репутация, което напълно противоречеше на железния му морал, но това не я засягаше. Искаше просто да се оплаче от Шаундънър.

— Не се притеснявайте. Прелюбодеянието е във Вашия, а не в неговия репертоар — жлъчно отбеляза и после вяло и студено продължи: — Генералът се опитва да се свърже с някои части на армията в провинцията. И ако това Ви успокоява — не е успял. Приятелчето Ви Леанър все още виси пред вратите ни и от време на време ни обстрелва с огън и боклуци. Той май е забравил, че възлюбената му също може да загине.

Думите му, пълни с отрова, не предизвикаха очакваната реакция и Илаян само хапливо отвърна:

— Съмнява ме. Видяхте, че хората не са ме забравили и напуснаха площада оная вечер при моя зов за борба, а не при нелепите Ви обещания. Монсиньор, запазете лъжите си за законодателното си събрание.

— Наистина ли, графиньо? Последния път се изказахте ласкаво за дейността на събранието. Нали тогава включих Мишел. Е, какво, оттогава много неща се промениха и Вие, естествено, забравихте за г-н Мишел и застанахте изцяло на страната на страдащите, онеправдани граждани.

— Откъде Ви хрумна? Всъщност аз не осъждам събранието Ви — тя наблегна на последните думи. — Пък Мишел не ме интересува!

— Разбира се, та той е такъв хамелеон. На съвещанията говори и гласува едно, а при тайните Ви съвети и на улицата се кълне и се бори за друго. Не отричайте, че е много ловък и гъвкав политик. Вие също понякога.

— Стига глупости! Пиер не е фурнаджийска лопата. Той просто не иска глупаците в законодателното събрание да го надушат. Ако аз бях там… — в яда си тя издаде съкровените си мечти.

— Какво Вие? Сигурно бихте ги застреляли всички, без да Ви мигне окото, моя хубава, храбра героиньо. Но не смятате ли, че глупаците там са напълно наясно с политическите убеждения на безценния Ви Мишел. Те са обаче просто достатъчно хитри да не го показват. С удоволствие биха го изритали.

— И защо не го направят? Да не би да им пречите Вие? — истината, толкова ясна и крещяща, остана в плен на гордостта на Дюверноа и на омразата на Илаян.

„Ако ония негодници се залъгват, че с присъствието на Мишел в законодателното събрание ще заблудят народа или ще скрият беззаконието си, грешат! Един демократ и верен на правдата човек не е достатъчен да спаси прокълнатите им души. Дори и всички бунтари да влязат и да се опитат да спечелят продажните им сърца, покварата няма да излезе от тази зала. Ах, ако можех да бъда там! Още един шанс за победата, още един шанс да покорим системата отвътре, да я разрушим със собствените й оръжия, да привлечем още хора за каузата. Тези продажници! О, какво значение има, важното е да победим! Та нали успяхме да запалим дори дивите разбойници, макар че сега това изглежда детска игра. Тези негодници и лицемери са по-лоши и от Оливер, който във всичко търси сметка. Аз дори се любих с него, за да спечелим още привърженици. Жертвах се за каузата! Ще се постарая да успея и сега“. — Тя съвсем чистосърдечно се лъжеше, че е спала с бандита от политически виждания. При спомена за проявеното геройство, на изопнатото й лице се появи мил, замечтан израз и то стана почти невинно.

— Искате ли да влезете в събранието? — със странен глас попита кардиналът и понеже тя, съвсем смаяна, зяпна, той бързо, подигравателно довърши: — Шегувам се, естествено, след това, което казахте за моите… негодници — горчива усмивка заигра по тънките му устни, — едва ли предложението ми ще Ви заинтересува. В крайна сметка чистата Ви неопетнена душа не би издържала сред продажниците ми. Аз съвсем, без да искам Ви подхвърлих това. Не се сърдите, нали?

— Не — шашната, стресната, но не забравила целите си, тя внимателно подбираше думите си. — Доста нагло от Ваша страна, но… сериозно ли говорехте?

— Да забравим този въпрос — кардиналът потъна още по-дълбоко в мекото кресло в уютния кабинет.

— Напротив. Ако приема Вашата… оферта…

— Хайде, скъпа графиньо, аз се пошегувах. Не е необходимо да ми отвръщате със същото — дукът небрежно си играеше с пискюлите на големия кожен тефтер, но следеше всяко нейно движение с едва скрит интерес.

— Та аз въобще не се шегувам и съм напълно сериозна, като казвам, че може и да приема. Какви са условията Ви? — делово запита тя, но съвсем очевидно се боеше да не би той да й откаже.

— Илаян, не смятате ли, че дори революцията не заслужава да се измъчвате с хора като мен и с колегите ми по цял ден.

— Вие не знаете какво говорите, Ваше високопреосвещенство. Революцията заслужава всичко! А освен това няма да ми бъде неприятно да работя с Вас. И така съгласен ли сте? — истинска молба трептеше в този въпрос и дукът, който се бе трогнал при последните й думи, откри в лицето й уплаха, твърдост и будеща възхищение преданост към благородните й мечти.

— Прекрасна, това е твърде трудно да се уреди. Може да е невъзможно. Пък и Вие не го искате.

— Не! — тя отсече, някак ядосано, но побърза меко да продължи: — Искам да вляза в събранието. Независимо от думите ми преди малко, аз искам много да бъда приета.

— Но жена… дамите присъстват само на по-особените случаи. — Отчаяната молба на лицето й го трогна и известно вътрешно задоволство, че нещата са се развили, както е предвиждал, го накара великодушно, но колебливо да вметне: — Ще опитам все пак.

— О, моля Ви, г-н кардинал.

 

 

Генералът се бе върнал от дългото, тайнствено странстване и макар все още да не се бе видял с младата си съпруга, той бе в кабинета на министъра от часове. Кардиналът, уморен от сутрешното заседание, от срещите с пристигналите следобед и привечер агенти, слушаше внимателно Шаундънър дори към полунощ. Илаян чака известно време в собствената си стая и после се отправи на пръсти, по атлазен халат, към кабинета на Дюверноа. Дукът бе сторил невъзможното и тя бе в законодателното събрание, твърдо решена да се бори и да постигне положителен резултат. Ето защо графинята се нуждаеше от всяка информация. Прекоси безлюдното преддверие и долепи ухо до открехнатата врата. С едно око обхвана просторната стая, която напоследък често посещаваше. Кардиналът стоеше прав зад бюрото с опрени ръце върху картата на страната, а съпругът й се разхождаше насам-натам с пура в уста. Тя напрегна слух. Само че бе закъсняла — военните въпроси бяха изчерпани и те обсъждаха скромната й личност.

— От къде на къде тя е в съвета? Една жена да избира законите. Що за глупост — презрението му бе като нажежено желязо.

— И друг път в законодателното събрание е имало жена — смутено, но твърдо отвърна Дюверноа.

— Да, но защо точно тя? Тая малка уличница — към презрението се примеси и убийствена омраза. — Коя е тя, та да получи такъв пост, а, г-н кардинал?

— Ами… ако лудите глави си мислят, че имат свои хора в събранието, ще спрат да вдигат пара. Така масите си имат свои представители, които, естествено, нищо не могат да решат. — „Естествено“ — отекна у Илаян. — Това е тактика, политика, драги.

„Глупости“ — Илаян и генералът си помислиха с негодувание.

— Тактика? Наистина ли, дук? — язвителната му реплика жегна Дюверноа. — Оставихте Мишел жив заради народа, уж за разединение. Вкарахте го в законодателното пак по политически съображения. Но сега Илаян… едва ли всичко е стратегия.

— Какво имате предвид? — гласът на Дюверноа беше леден и остър.

— Ако искате жена ми за метреса, пет пари не давам. Но хайде да правите по-евтини подаръци на любовницата си.

Думите му можеха да предизвикат и смъртна присъда, но кардиналът някак гузно отсече:

— Не прекалявайте!

— Такива като нея се дамгосват и оставят на позорния стълб, а не…

— Предупредих Ви да внимавате! Аз все пак съм министър.

— Не. Крал, който прави каквото си поиска, но наистина не мисли за страната си!

— Тя беше жигосана, ако сте забравили.

— Не съм. Но това въобще не променя нещата. Ако бях на Ваше място, щях да я изпратя на заточение, на каторга. В затвора!

— Слава богу, не сте!

— Уви. Не че имам нещо против управлението Ви, но с графинята действате някак меко, прекалено несигурно. Не Ви обвинявам — Шаундънър се бе поуплашил от заплашителния израз на кардинала. — Не се засягайте, но като че ли ощетявате държавата за сметка на богоизбраната ми съпруга.

— Старая се да не е така — уморено, отегчено и вяло промълви кардиналът.

Генералът усети, че противникът му отстъпва, и смело продължи:

— Монсиньор, тя е една малка уличница, за която въобще не си струва трудът. Чудя се защо не я убих отдавна, след като имах глупостта да се оженя за такава като нея.

— Вие сте женен за най-красивата жена в кралството!

— За най-голямата мръсница.

Илаян, влязла безшумно, стоеше до вратата и очите й хвърляха мълнии. Потните й ръце мачкаха мократа нощница, а ъгълчето на скептично извитите й устни отново трепкаше; Въпреки това гласът й звучеше язвително:

— Каква приятна изненада! А аз, нещастната съпруга, Ви чакам, г-н барон, и се притеснявам за Вас.

Двамата се гледаха смаяни. Нервите на Дюверноа се изопнаха още повече, а генералът се обърна към дука с победоносен поглед, който сякаш казваше: „Видяхте ли каква е!“

— Графиньо, извинявам се, че задържах съпруга Ви толкова дълго.

След неприязнените погледи, които си метнаха Илаян и Шаундънър, те с презрение погледнаха кардинала. Дюверноа леко пребледня.

— А след като сте така загрижена, госпожо, сигурно много се радвате на завръщането ми. И нямате нищо против, ако се вслушате в съвета ми и се откажете от грешното си участие в законодателното събрание — галантно каза генералът, нос такъв жлъч в думите. — До сега обсъждахме с Негово високопреосвещенство неправилния Ви избор и стигнах до извода, че Вие няма да продължите това представление.

— Представление! Нима Вашето държание сега не е театър.

— Е, тогава накратко — забранявам Ви!

— Така ли? Мислите, че можете — с подигравка посрещна грубите му думи.

— Нима не разбирате, че се унижавате!

— Не, не разбирам. А още 120 души също. Не разбирате ли Вие, че ще се изложите, ако ми забраните. Стари схващания и изкуствени скрупули не са нужни сега. Всички признават правото ми да взимам участие в решаването на законите. Всички — и надутите аристократи и любимия Ви кардинал. — Шаундънър иронично си усмихна. — След като тези хора приемат моите достойнства, непочтено е да ме спрете Вие. Пък и едва ли ще можете.

— Сигурна ли сте, че не мога да Ви спра? — нещо в гласа му я накара да изтръпне цялата и ледени иглички да полазят по гордо изправения й гръб.

— Нима се боите да не Ви засенча, страхувате се от това, че съм добър политик.

„Илаян, Илаян“ — разтревожено си помисли Дюверноа.

— О, не, г-жо. Въобще не ме интересуват дарованията Ви в политиката. Но Вие очевидно се боите от мен?

— Аз! — и тя зае предизвикателна поза.

— Аз мога да не Ви забраня гласно, но да направя така, че да се откажете. Аз имам значителни права над Вас, макар да се отвращавам, аз съм Ви съпруг. Съпрузите могат да правят много неща — той зловещо и многозначително й се ухили. — И не всеки ден е Великден да имате огън под ръка.

— Негодник! — тя почти бе готова да издере изсеченото му от камък лице.

Баронът се облегна на камината и буйният огън се отразяваше ярко върху излъсканите му ботуши, но при вика й той скочи ловък като пантера. Дори по-бърз, кардиналът се озова между двамата.

— Малка мръсница, знаеш ли какво мога да направя?

— Хайде стига, г-н генерал, най-прекрасната съпруга…

— По дяволите! — свирепо го прекъсна черният генерал.

— Господине! — извика дукът.

— Монсиньор, оставете го — Илаян първа се окопити и побърза да заговори. — Той сигурно смята, че жените не са създадени за нищо друго, освен за това, което се опита да направи в Транжер.

Пропитите й с ненавист думи стигнаха до целта си. Извън себе си Шаундънър й удари як и звучен шамар. Щеше да последва още един, ако министърът мълчаливо, но с много упорито изражение не бе застанал между тях с вдигнати ръце.

— Това не е последната ми дума по този въпрос — изсъска генералът и с безмълвна ярост се отдалечи към вратата.

— Но за бога, Вие сте й съпруг, а Вие графиньо…

— Млъкнете! — помирителните думи на кардинала бяха посрещнати с негодувание и от двете страни.

Баронът се извърна за последен път, хвърли един поглед, от който кръвта на Ламури се смрази и затръшна вратата. Дюверноа бе наистина съкрушен и изглеждаше ужасно съсипан. Виновно мърмореше: „Илаян, Илаян“. А графинята кипеше от яд. За да не експлодира, жлъчно подметна:

— Моят галантен, нежен и добър съпруг, нали, дук?

 

 

Илаян все по-често установяваше контакт с гражданите и събуждаше дивия революционен плам в пустите им изтерзани души. Бе започнала да възвръща доброто си име на бунтарка и борбата набираше поддръжници сред простолюдието. Докато Мишел предпочиташе да си стои спокойно в охранявания и прохладен дворец, тя почти ежедневно скиташе из жарките, многолюдни улици. Точно прекосяваше една задръстена улица, когато забеляза, че някой я наблюдава. Почувства погледа върху доста разголения си гръб. Мразеше да я зяпат. Обърна се рязко и изгледа предизвикателно високия мъж, застанал на няколко крачки от нея. В очите му имаше игриви пламъчета.

— Оливер! — сподавен вик се откъсна от напуканите й устни.

Брадичката й се разтрепери и погледът й засия с победоносен, магнетичен блясък. След секунда бе в обятията му, силните му ръце я притиснаха, а гражданите наоколо дяволито се усмихнаха.

— Илаян, господи, трудно ми е да повярвам, че те виждам. — Той я бе прегърнал през кръста и вървяха към квартирата му. — Всъщност аз не вярвах, че си жива. Ричи ми каза, че сигурно са те заловили.

— Не — безжизнено отвърна Илаян.

Сякаш от отвъдното долетяха мислите й: „Той дори не предполага, че съм добре и сама избягах. Отидох си! Оставих го сам! Не, не че съм при Дюверноа. Дюверноа! Да, аз съм точно при кардинала и чакам благоволение от него! С него говоря и пак него моля, от дука искам всичко, което ми трябва. Аз го мразя! Мразя го!“ Тя тихо изплака, но той нея чу.

Оливер отвори проядената врата на квартирата си. Пред удивените очи на графинята се откри най-бедната стаичка, която бе виждала в живота си. Имаше само легло и стол, а леглото приличаше на сламениците в затворническите килии. Столът като че ли бе по-добър, но когато тя седна, моментално се озова на пода. Колкото и странно да се стори на Илаян, тя се разсмя заедно с Оливер и то толкова дълго се залива със смях, седнала на земята с вдигнати крака, та чак очите й се насълзиха. След това, въпреки острите протести на графинята да легнат на леглото, той я вдигна и отнесе на ръце до леглото. Макар че удоволствието и зашеметяващото щастие бяха наистина съвършени, това сладостно начинание имаше своите рискове — във върховния момент леглото подаде и те се сгромолясаха на земята. После се завъртяха по мръсния под, без да обръщат внимание на съседите.

Привечер, завити с продрано, боцкащо одеяло, те лежаха на останките от леглото и съзерцаваха прекрасния залез през прозореца, който нямаше нито едно стъкълце. Илаян обожаваше залезите. Залезът — величественият завършек на един ден, един свят, една империя. Понякога той бе удавен в кръв, друг път искреше огнено златен, а трети — чезнеше в медна мъгла. Неизменно след това настъпваше нощ, за да може новият ден да се роди пак розов, чист и необременен с неволите от предишния. Още от дете Илаян можеше да се любува с часове на залезите — те я привличаха и тя, вкаменена, омагьосана, ги гледаше със страхопочитание. Като порасна, понякога твърдеше, че от една страна се страхува от бездънната нощ и затова се наслаждава по-дълго на заника, а от друга страна, че иска по-бързо златният Хелиос да си отиде, за да се върне с новия ден, защото Илаян се боеше, че няма да доживее новия ден. Оливер пушеше и чертаеше малки кръгчета във въздуха.

— Всичко е един безсмислен, объркан кръг, в който се въртим и не можем да излезем. Да, скъпа, въртележката е пусната, а добрият чичко клоун го няма да я спре.

— Не говори така. Аз съм пълна с идеи.

— Но градът е празен от ентусиасти. Защо… — не доизказаният му въпрос увисна и той се задави.

— Защо напуснах Леанър ли? — тя отметна назад потната си коса — Не знам. Тези две думи са чистата истина. Но за пред хората е, че безкръвната революция е по-добра, че ще намерим повече привърженици. И след като превземем мирно отвътре града, ще се присъединим към Ричи.

— Не е лошо измислено.

— Да, но трябва да има стачки, митинги, демонстрации, трябват ни повече членове в законодателното събрание, ох, трябва ни постоянна връзка с нашата армия и още ни трябват…

— Стига! Спри, задръж — насмешливият му поглед бе пълен със спокойствие и Илаян въобще не забеляза страха в дъното на тъмните му очи. — Доколкото си спомням, ти си спец по страшните атаки, а Мишел говори така в законодателното, че става за десет демократа. А колкото до свръзката… ами аз от време на време прехвърчам през блокадата.

— Стига глупости. А всъщност ти сериозно ли говориш за блокадата?

— Напълно — той закачливо подръпна един неин кичур.

— Знаеш ли това е доста опасно. И още нещо — тя бе смутена, — ако те хванат, аз, аз просто не искам да те загубя.

— Сега аз ще кажа, че говориш глупости. Някой досега да е хванал Оливер Самулере? Някой въобще да ми се е изпречил на пътя.

— О, много…

— Но всички са мъртви! Така че край по този въпрос. Пък и аз искам да бъде като тогава. Помниш ли тайните срещи, мощната организация, която бяхме създали, обирите, битките, комитетите… всичко.

— И знаеш ли нас не ни унищожи кардиналът с огън и меч, с тайните си армии, а с провокаторите си. Ние се самоунищожихме! О, маркизе, маркизе! Но аз не искам да си спомням. Не! От спомените боли, от тях ти самият ставаш спомен. Трябва да гледаме към бъдещето, а не към миналото, за да не стане то наше настояще и бъдеще.

— О, скъпа, хайде да оставим мрачните мисли. Нали всичко решихме, сега да си починем, да се стегнем и ще действаме. Но първо ще почнем…

Заля я град от целувки и вихрушка от прегръдки. Накрая, съвсем разнебитена, тя безсилно продума:

— О, господи! Днес съм на бал. Бал, Оливер, бал. Аз трябва… ох, стига… Аз няма да отида!

„Ами да! За какво ми е да си губя времето, да слушам глупави комплименти, да очаровам разни тъпаци, и още по-малко да слушам дьо Дари да ми говори за Дюверноа. Ама, че кретенка, да е влюбена в тоя Сатана!“ Мислите й бяха прекъснати от ужасни викове, долитащи от прозореца. Полуголи отидоха до перваза и видяха някаква няколко хилядна демонстрация. Чу Оливер да шепне:

— А ти се оплакваше.

Протестираха срещу законите и отиваха към двореца. След общи скандирания започнаха да оплюват членовете на законодателното събрание по отделно.

Веднага след Дюверноа дойде нейното име. Илаян зяпна — как можеха да я мразят почти наравно с този звяр, този отвратителен убиец. Тъкмо се канеше да измисли още проклятия, когато внезапно Оливер, в пристъп на лудост или безумно благородство, се опита да усмири бушуващата тълпа от своя скърцащ прозорец на третия етаж на сградата. Хората се обърнаха удивено към потъмнялото от гняв лице на разбойника. Още след първите му слова мнозинството даде да се разбере, че няма да го слуша. Някой хора го познаха и ревът, подзет от многолюдната улица, прозвуча като топовен залп. Оливер отстъпи навътре, сякаш ударен от парещата вълна неприязън.

— Здрасти, ти от небето ли падаш? — подхвърли тя иронично и се промъкна към дрехите си. Обличайки се на две на три, тя надвикваше шума — Ще стане опасно. Трябва да бягаме. Има ли заден вход?

— Не — отговори зашеметен той, стягайки се.

Всеки момент трябваше да дойде армията, за да се справи с безредието, но засега масите господстваха. Камъните започнаха да прелитат все по-често, стреляше се. Ако не се появят властите, може на фанатиците отвън да им скимне да запалят сградата или да влязат. Слава богу, че всъщност не знаеха, че Илаян е вътре. Графинята зареди пистолета.

— Все някак трябва да се измъкнем — тя се промъкваше към прозореца, — може и да ги уплашим. Докато аз стрелям, ти се опитай да намериш изход.

— Докато стреляш! — той бе по-ужасен, отколкото когато чу хората. — Ще стреляш по тях?

— Естествено. Те ще ни убият… ако могат.

— Не, Илаян, не! Не може да си се променила, да си забравила. Тълпата е едно дете, не знае какво върши, не знае какво иска. Те са обезверени, нямат водачи… — тя вдигна грамадния револвер и се облегна на стената до прозореца. — Все едно стреляш по дете.

— Въпросът е кой кого, Оливер!

— Не, въпросът е, че е по-лесно да стреляш по тях, отколкото да ги водиш. Стани ми водач! — пристъпи към нея, застана разкрачен срещу прозореца в обсега на камъните и я изгледа твърдо и продължително.

Илаян се готвеше да открие стрелбата. „Ето насочвам пистолета, обръщам се и ще натисна спусъка, ще го направя!“ Следващите й действия бяха в пълен противовес с трескавите й мисли. Облегна се на стената бледа с разкривено от болка и ужас лице. Пистолетът увисна в ръката й и глухо издрънча на пода. Опряла гръб, бавно се спусна по олющената мазилка. Изви назад глава и от стиснатите й клепачи рукнаха две парещи, тънички струйки. Не издаваше нито звук, но когато Оливер се хвърли до нея на колене и я стисна, сърцераздирателно ридание се откъсна от побелелите й устни. Полицията бе на улицата и с куршуми и огън разгонваше демонстрантите.

 

 

На Илаян и в законодателното събрание не й вървеше много. Радваше се на властта, която получи, но бе в постоянен конфликт с всичките си колеги, дори с Мишел. Не гласуваше, не подписваше важни закони и документи. Често нейният глас бе единствен против, а понякога без нейния подпис не можеше да се приеме указ. Кардиналът, след дълъг и изтощителен разговор с Мишел, който твърдо се бе отказал да преговаря с нея, извика Илаян в една беседка в парка, за да разговарят и може би, дай боже, да подпише няколко разпоредби. Графинята бе за първи път от отдавна в добро настроение и в прекрасни отношения с Рон. Тъкмо се забавляваше и бе крайно раздразнена от поканата на Дюверноа. Набързо обличайки всекидневна бледооранжева рокля и с разпуснати, разбъркани къдрици, тя се отправи към великия министър. Стигна до беседката почти час след повикването, но дукът вметна, без каквато и да е било подигравка или ирония, че ужасно е бързала.

— И защо ме извикахте? — грубо запита.

— Казах да Ви поканят, Вие ако искахте, можехте да не идвате! — извинително й отвърна кардиналът и тя сведе поглед.

— Не, дук, с удоволствие ще поговоря с Вас — „И няма да успееш да ме ядосаш, дъртако.“

— Радвам се — гласът му бе такъв, сякаш знаеше какво си мисли. Тя се ядоса.

— И за какво ще говорим?

— Ами, предполагам, че няма да Ви е приятно, но за законодателното събрание и… и за Вас. Да, скъпа графиньо, защото Вие опропастявате работата на това събрание, в което така искахте да влезете.

— Нищо подобно. Вие предложихте.

Дукът се усмихна.

— Но все пак, г-жо, освен за прословутото Ви приемане помислете и за по-нататъшната си кариера. Постъпвате доста нетактично с колегите си и…

— Аз имам имунитет!

— Ха, — кардиналът се разсмя весело, а графинята се намръщи и сключи вежди. — Вашият имунитет, вашият имунитет. Не се сърдете, но той е много спорно нещо.

— Значи така. И Вие не се обиждайте, но сте като диктатор, който определя всичко — издига, сваля, унищожава.

— Е, хайде, поувлякохте се. Предполагам, че всичките колеги ще Ви отстранят. В крайна сметка Вие се противопоставяте на всичко. Искахте да влезете, а сега не работите и пречите.

— Казах Ви вече, че не аз…

— Добре, добре. Но все пак. Истината си е истина. Вие сякаш бойкотирате работата на събранието.

— Монсиньор, Вие много добре знаехте, че така ще стане — хладно промълви Ламури. — Аз не съм като другите. Ние се борим за различни неща, имам други идеи и моята работа е да преча на законите.

— Илаян… — заекна Дюверноа. — „Храбра е! Боже господи, колко е смела! Луда!“ Той бе направо уплашен, но успя да го прикрие. — Та това е много глупаво от Ваша страна. Не постъпвате тактически хитро. Похвалих Ви, че вече сте ловък политик, а Вие се изложихте. Много по-добре би било да подписвате, да гласувате, да се правите на истински депутат, а не да опълчвате всички срещу себе си. Ще спечелите доверието им, ще започнат да Ви слушат, да Ви вярват. Сега знаете ли, почти всички си отиват, щом заговорите Вие. Когато хората Ви повярват, ще се вслушат в мнението Ви и може би ще го одобрят. Тактика. Скъпа графиньо, май сте забравили, че врагът вече се превзема отвътре и бавно, а не отвън с безплодни атаки. Нали така решихте — да действате предпазливо, без открит огън.

— Дюверноа, Вие, за да ми четете лекции, ли ме извикахте? Или сте станал демократ.

— Не познахте. Това бе само увод към основния въпрос. Трябва ми Вашия подпис.

Злорада усмивка заигра по устните на Ламури — сега тя щеше да владее положението. Но жестоко се лъжеше. Кардиналът подигравателно й се усмихна в отговор и й подхвърли хладно ултиматума:

— Илаян, този път край! Или ще подпишете, или вън от събранието.

— Не!

— Аз не бих се отказал така лесно от поста си.

— Но не бихте приели и да Ви унищожат, нали?

— О, твърде надълбоко приемате нещата. Нямам никакво намерение да Ви оскърбявам, да накърнявам Вашето достойнство. Но ако Ви помолех най-чистосърдечно да подпишете, Вие щяхте да ме пратите по дяволите. Не съм ли прав?

— Да, естествено.

— Е, както виждате, налага се да прилагам по-драстични средства, забележете, и на мен не ми е приятно, но така единствено бих могъл да постигна някакъв положителен ефект.

— Само че грешите. Под натиск никога няма да подпиша. И въобще не сте ли се отказали да се опитвате да направите нещо пряко волята ми. Монсиньор, считам, че този разговор е безсмислено да продължава, и Ви моля да ме извините, че с нищо не мога да Ви помогна. Не е в моето амплоа да правя нещо насила.

— А във Вашето амплоа ли ще бъде, ако Ви изхвърлят?

— Ваше високопреосвещенство, свикнала съм да се отнасят към мен с неприязън само защото имам по-различни идеи. Особено Вие, виждам, сте се постарали да ми пречите!

— Света мъченица! — кардиналът се бе ядосал. — И така значи въпросът е приключен. Отказвате.

— Да, сир — графинята се изправи, за да си тръгне, но Дюверноа се наведе, натисна раменете й и процеди:

— Не съм свършил още! Имам да ти кажа още неща, прекрасна. Винаги съм се интересувал от теб, наблюдавал съм те, и ти се възхищавах. Да, изпитвах истинско възхищение. Но нещата се промениха. Бих желал да ти ги кажа.

— Слушам Ви.

— Ти винаги си била луда, смела, дива и същевременно мечтателна. Но каквото и да разправят, никога не си давала кой знае колко за революцията. Действаш от чувства, чест, достойнство и любов, ах любов. Правеше така, че да ти е приятно. Да, революцията нямаше никакво значение, а ти — твоето щастие, любовта ти, гордостта ти. Ти мислеше единствено за себе си.

Илаян се извърна, а в широко отворените й очи се откри цялата омраза, която изпитваше към мъжа в червени копринени дрехи.

— Не се обиждай, но това е истината. Не го смятам за недостатък, че искаш да подчиниш целия свят на егоизма си. Аз сам го искам и всеки нормален, истински човек трябва да мисли за себе си. Ти успяваш да подчиниш всички благородници и в същото време владееш озверелите същества по площадите. Имаше всичко и получаваше още. Можеше да се грижиш за себе си и безпроблемно да играеш две игри едновременно. Да, възхищавах ти се страшно. Но сега просто режеш клона, на който седиш. Улицата не те приема, значи единственото място, където ще можеш да командваш глупаците и да властваш на политическата сцена, е законодателното събрание. Защото площадите май са затворени за теб. Не се удивлявай излишно. Зная какво се случи оня ден, докато беше със Самулере. И без това бъдещето не е в побоищата, а в истинската политика. Не се шегувам, а говоря напълно делово. На всички е ясно, че революционната еуфория премина. Мечтата се разби, представлението свърши. Работата е там, че ти не го разбираш. Ако те изритат от законодателното, ти ще си никой, ти вече няма да имаш право да определяш бъдещето, не ще владееш хората. Стегни се. Усетът ти да балансираш и вечно да запазваш за себе си най-блестящото място на сцената май те напусна. Събери силите си и чара си и гледай напред. Няма смисъл да мечтаеш отново да ревеш на тълпите. Гласът ти звучи добре и в законодателната зала.

Кардиналът бе говорил с наведени очи — боеше се да погледне безмълвната Илаян, за да скрие чувствата, ясно бликащи в тях. Но когато вдигна тъжното си лице, в погледа му блесна възхищение и учудване. Тя стоеше в предишната си поза, вкаменена и с вяло изражение.

Очите й устремени към далечния хоризонт, не отразяваха нищо, освен мъчителна пустота. Изведнъж вдигна едната си ръка и я насочи към онемелия Дюверноа.

— Вървете да се гръмнете!

Отекна шамар. Ръката на дука остави дълга, червена резка, бавно посиняваща на заоблената скула на момичето. Илаян се усмихна отнесено, но яростно промълви:

— Да, Вие имате право и на това. Аз съм нищо, а Вие сте всевластният министър, самият сатана, но с пълното право да смажете нищожество като мен. Хайде, ударете ме пак, дук. Не е никак трудно!

— Извинявай, Илаян. Аз просто не знам защо го направих. Прости ми. А те документите няма…

— По дяволите документите. И Вие вървете по дяволите. И аз бих желала да Ви кажа, че сте отвратително, подло същество, което вечно използва това, че съм в немилост. Не ме интересува дали ще ме убиете. Пет пари не давам за живота си. Само искам да се срещна с Вас в ада.

— Знаеш, че за тези приказки като нищо може да Ви хвръкне главата — с тъга отбеляза дукът.

Илаян съвсем не бе взела под внимание факта, че благодарение на дука съществува и се радва на добро положение.

— Но… съвсем не се интересувате, както казахте. И не се учудвам. Аз мога да Ви простя, но животът едва ли. Няма прошка, скъпа моя. Ако аз умра, ако нещата се променят… Бъдете сигурна, че Вашата глава ще е една от първите, които ще паднат. Или още по-лошо, не дай си боже, да Ви линчуват. С тези безредици хората започнаха сами да раздават правосъдие. А какво ни очаква. Без съд, без присъда те разпъват на кръст. Точно така на кръст, г-жо. Я си представете — той внимателно хвана ръцете й и ги обърна нагоре — хубавите Ви ръчички да бъдат приковани за грамадните греди и тук, тук — той галеше китката й — да се впие пиронът, да изтича кръвта Ви. От изгрев до залез безпощадно слънце. Ще откриете, че ад няма или той е тук на земята.

— Защо ми казвате това? Искате да ме уплашите ли?

— О, не моя храбра красавице. Съвсем не, но искам да погледнете нещата от друг ъгъл и да оцените сегашното си положение.

— Ако имате предвид документите, няма да ги подпиша.

— Не Ви и карам. Нищо, графиньо, забравете за тях. Няма значение дали сте подписали.

— Но…

— Не се притеснявайте. Ще си запазите имунитета — горчива усмивка озари студеното му лице. — Твърде много Ви се възхищавах, за да оставя така лесно да бъдете унищожена. Ще съжалявам само, ако забравите думите ми.

— Никога няма да ги забравя!

— Е, тогава се радвам.

— Но кой Ви е казал, че ще ги изпълня.

По лицата на двамата събеседници се появиха дяволити, подигравателни, но весели усмивки. Макар че Илаян не искаше да го признае, кардиналът бе първият човек, който й откриваше очите за някой болезнени истини. Графинята запомни думите му, но си извлече твърде малко поука от тях.

Вечерта генералът, който рядко се прибираше, не само остана с мрачната си съпруга, но и поиска да говори с нея.

— Г-жо, твърде рядко сме разговаряли, но сега се налага.

„Отново ще кряска заради някоя моя авантюра“ — чувствата й ясно се изписаха на лицето й.

— Грешите. Нямам никакво намерение да говоря с Вас за това, което сте правили с Магнилър днес или със Самулере завчера. Така че спокойно. Просто искам да Ви предупредя, че можете да станете жертва както на полицаите, така и на откачените си симпатизанти.

— Моля?

— Внимавайте, когато скитосвате по Лашенжат. Пък и още нещо. Тъй като явно не си подхождаме, поисках развод.

— Вие искате развод — графинята седна на леглото.

— Добре ме чувате. Помолих Дюверноа да помисли по въпроса и той каза, че ще направи каквото може.

— Кардиналът? Ама че глупости — презрително сви устни Илаян.

— Надявам се, че още мога да се отърва от Вас, както Вие от мен. Но наистина внимавайте да не загинете при някоя свада.

— Но защо? Нали така ще си спестите разходите и времето за развода, сър?

— Хм, права сте. Но ще ми бъде интересно да се разведа с Вас. Забавно е да живеят заедно такива смъртни врагове като нас.

— Нищо подобно. Отвратително е!

— Щом така смятате. Но бихте ли ми спестили унижението още с пристигането ми в двореца слугите да си шушукат за новите Ви любовни авантюри. Водете, когото си искате в брачното ложе, но нека да не го узнава всеки, а иначе пет пари не давам — той лъжеше и проиграваше, но Илаян нямаше смелостта да му го каже.

— Добре г-не, но тогава бихте ли бил така добър следващият път да застреляте негодника, който намекне за репутацията ми, и така ще спасите и моята, и Вашата чест — графинята хвърляше цялата вина върху кардинала, тъй като генералът идваше от него.

След наситения с преживявания ден Илаян дори в съня си не можеше да се отпусне. Преследваше я страшен кошмар — разпъваха я на кръст. Лежеше на твърди дъски, а два пирона се забиваха точно там, където я бе докосвал Дюверноа. При всеки удар на чука тя стискаше зъби с нечовешки усилия, за да не изкрещи, но при последния удар не издържа и диво изпищя. Вдигнаха кръста под нажеженото, безмилостно слънце и по челото й рукнаха вадички от пот. Внезапно някой започна да сече дървото. Всеки замах към спасението я разтърсваше, а когато залитна назад, си помисли, че ще умре. Главата й се разби в дъската и тя се събуди. Генералът я дърпаше и се опитваше да я събуди. Илаян само промълви:

— Внимателно.

— Илаян! Илаян, по дяволите, свестете се!

Тя се дръпна, вдигна ръце към очите си и когато опипа китките си, усети силна болка. Седна в леглото и закри лице. Той хвана потните й длани. На Илаян й се стори, че ги целува. Тя вдигна уплашения си поглед и изстена:

— О, Шаундънър, кошмар!

— Всичко свърши — спокойно й отвърна.

— Но защо дойдохте?

— Чух писъците Ви.

Тя се взря в студените му очи и ахна. Бе омъжена за този човек, а не само не го познаваше, но дори не го бе и поглеждала. В погледа му, винаги изпълнен с ненавист и презрение към нея и хладна и мрачна вежливост към другите, имаше нежност и състрадание. Топла нежност блестеше! Все още замаяна от съня, но и съвсем объркана, тя пророни:

— Благодаря Ви.

— О, няма нищо. Разкажете ми за този кошмар.

— Ами разпънаха ме на кръст.

— На кръст? Откъде Ви е дошла тази глупост в малката главица?

— Той, кардиналът, разправяше днес разни щуротии и… затова предполагам. Те забиха пирони в мен. После някой се опита да ме спаси, но когато отсече кръста, паднах и главата ми се разби. Беше ужасно!

— Не се и съмнявам.

Несъзнателно тя се беше озовала в прегръдките му и той я галеше по косата. После, лека като перце, той я вдигна и понесе из стаята, люшкайки я. Тя започна да се унася. Чувстваше се сигурна в огромните му ръце. Шаундънър имаше най-големите рамене, на които бе отпускала глава. Бе неописуемо едър. По-грамаден и от Руж, и от Оливер. Последната й мисъл беше: „Колко малко го познавам“.

 

 

В законодателното събрание Илаян продължи, все така упорито, тактиката си на пълно отрицание и противопоставяне. Не зачиташе нито норми, нито правила. Мишел бе предпазлив, но тя съвсем не. Продължаваше да не гласува, да оспорва всеки параграф и слагаше подписа си само под декларации против законите. Но тъй като събранието бе много задружно, такива подписки бяха твърде малко. Този още по-явен бунт и съвсем открит конфликт продължи около седмица. Един ден, след като се бе скарала сериозно с Роналд и това много я бе наранило, Илаян пристигна със закъснение на заседанието. Бяха почнали без нея и никой не обърна внимание, че тя е дошла. Може би от настроението й, но тя се почувства неудобно, когато квесторите обявиха, че само нейният глас е против. Дадоха почивка. Би понесла всякакви упреци, но не и постоянното шушукане зад гърба й, което още повече я раздразни. Когато отново започнаха работа, почти всички искаха да се изкажат за закона за въоръжението на населението и с интерес бе изслушан всеки оратор. Но когато тя поиска думата, председателят почти й отказа, а когато застана на трибуната, всички се разшумяха и дори се чуха няколко подмятания. Още след първите думи, колегите й масово напуснаха залата. Това се случваше често, но този път остро я жегна укорителният и умоляващ поглед на Мишел. Като капак на всичко, тя срещна студената физиономия на Дюверноа. Той я гледаше съжалително, състрадателно и някак огорчен. Цялата конфузна ситуация за първи път я засегна истински и тя реши да последва съвета на министъра. Разбира се, Илаян не си признаваше, че се влияе от глупостите на дука, а просто, както винаги, бе готова да направи всичко за революцията.

Стана по-смирена и нещата потръгнаха добре. Колкото и странно да й се стори, следващия път никой не напусна залата при изказването й. Слезе от подиума и предизвикателно огледа присъстващите. Речта й беше блестяща. Още една победа. Победа срещу недоверието, срещу диктатурата. Всички я гледаха с одобрение и по лицата им прочете, че е спечелила окончателно. С гордо вдигната глава тя погледна към Дюверноа. В блесналите му очи откри своята собствена радост и щастие. Тя му се усмихна уморено и някак нежно.

В този миг вратите изхвръкнаха от пантите и с гърмежи в залата влязоха около двадесетина бунтовници. Нападение! Народът се бе вдигнал срещу омразното законодателно събрание. На Илаян й се прииска да се затича към тези силни и достойни мъже, но вледеняващото чувство, че е вече от другата страна на барикадата, я спря. Тя залегна. Чуха се писъци и стенания. Всички се втурнаха към вратата, но влязоха още бунтовници. Графинята стисна малък сребърен пищов и се изправи предпазливо. Огледа се наоколо — цареше пълен хаос от цветни платове и перуки, но Мишел бе изчезнал. Той винаги се губеше във важни моменти. — Тя наблюдаваше ужаса и смъртта като страничен човек. Тълпата я люшна. До нея един мъж залитна, ръцете му се опряха на гърдите й и той падна, заровил кървавото си лице в копринената й пола. Топлата алена кръв я опръска и тя насочи оръжието. Какво й бе казал Оливер, когато бе обзета от див ужас в малката стаичка на порутената кръчма. Не си спомняше ясно, но безсилно отпусна пистолета. Отново се огледа, преди един куршум да профучи край високата й прическа.

Дюверноа моментално се бе съвзел от шока и уплахата и търсеше графинята. Не я видя и се опита да отблъсне нападението на някакъв човек в груби шаячни дрехи. Проби си път до една от вратите, но отново се обърна и с тревога се вгледа в паникьосаното множество. Забеляза я. Мъничката фигура в тъмно синя рокля с много волани стоеше на един стол. Кардиналът се приближи.

— Квесторите да дойдат! Квесторите. Къде са квесторите, по дяволите! — изрева Илаян.

Изведнъж тя залитна от високия стол. В първия момент дукът си помисли, че е уцелена — толкова лесна мишена беше. Когато я взе, разбра, че е невредима.

Изнесе я почти безпрепятствено. Съдбата предопределяше двамата, които всъщност бяха виновни за бунта, да оцелеят, докато десетки загинаха.

Първото нещо, което чу след 10 минути, бяха изстрелите. Тя лежеше в малък коридор до самата зала на голия розов мрамор. Над нея се надвеси кардиналът.

— Дук, какво става?

— Добре ли сте? Нещо…

— Не, нищо ми няма. Какво става в залата?

— Бият се.

— Кои?

— Армията и бунтовниците.

— Но те ще ги убият — тя стисна очи и сведе глава.

Болката ясно личеше по бледото й лице.

— Няма друг начин — каза Дюверноа, но виждайки ужасната й мъка, подигравателно попита — Нали Вие викахте квесторите?

Тя обгърна с ръце коленете си и зарови глава във воланите. Господи как болеше. И то не от натъртванията, не от острите думи на министъра, а от безизходността на положението.

— Може. Но, монсиньор, умолявам Ви, след всичко, което направихте за мен, — тя дори още не му беше благодарила за това, че я спаси — да не убивате тези бунтовници, които оцелеят. Моля Ви, оставете живите. Умолявам Ви. Все едно, че ще спасите мен. Ще го направите нали, дук? — тя колебливо, но така мило го попита.

Дюверноа нямаше какво да прави, освен да се съгласи.

— Обещавам Ви, не се притеснявайте.

Тя се отпусна обратно до хладката стена. Защо всичко се объркваше тъкмо когато мислеше, че нещата се изясняват и потръгват. Защо съдбата така жестоко я преследва. Сякаш това беше отмъщение — никога да не почувства сигурност, никога да не бъде спокойна. Чужди или свои грешки изкупваше. Сълзите рукнаха. Понякога дори плачът помагаше.

 

 

— Сядайте! — Дюверноа, който обикновено бе вежлив, сега я удиви, уплаши с острия си груб глас.

Младата графиня моментално си възвърна самообладанието, щом видя закон номер 154 на бюрото му. Ако я бе повикал, за да говорят за този документ, узаконяващ диктатурата, тя щеше да се държи достойно. Всъщност законът я плашеше — след приемането му щеше да има забрана на притежаването на оръжие от народа. Това позволяваше всеки, който има оръжие, да бъде убит. Армията щеше да тръгне по домовете и щеше да екзекутира на самото място. Дивашко, жестоко, зверско и докато тя беше жива, нямаше да стане. Парламентът прие много закони и без нейния подпис, като ги фалшифицира или омаловажи пропуските, но сега бе изрично отбелязано, че е необходим подписът на всеки от заседателите. Илаян нямаше да подпише. „Е, хубаво, да видим какво ще прави Дюверноа“ — Ламури с чаровна усмивка се отпусна в предложеното й канапе. Той я изгледа изпитателно.

— Радвам се, че сте разбрали за какво става дума.

— Аз бих се радвала, ако не ме мъчите през цялото време с документацията, след като знаете, че е безполезно.

— Сигурно… до този момент. Твърде дълго се държах бащински с Вас, Илаян. Но защо? Сега вече край. Свърши циркът, който разигравате. Или подписвате или…

— Или какво? — рязко отвърна.

— Не искам да Ви плаша, но може би ще отидете при г-н Шери в затвора, скъпа — устните й се свиха, а ноздрите нервно потръпваха. — Не можете да ме убиете с поглед, г-жо, но в живота съществуват други болезнени и ефективни средства за умъртвяване. Нали, Илаян?

— Може би. Но Вие не сте първият, който ме заплашва с насилие, за да се откажа от принципите и идеите си.

— Но може би ще съм последният. А колкото до принципите Ви…

— Бог решава и аз се прекланям пред волята му — тя сведе миролюбиво глава, но в огнения й поглед нямаше нищо смирено.

— Бог! Нима вярвате в Бог, та Вие сте най-голямата антихристка, която познавам. Разочаровате ме, графиньо — той й се подиграваше. — Но не съм Ви извикал да говорим за религията и Вашата вяра. Илаян, аз твърде дълго прощавах постоянните ти гафове и безобразия. Ако не подпишеш, всички имат пълното право да те изхвърлят. Аз правех всичко възможно да предотвратя това. Но сега това е невъзможно — той с тревога я изгледа. — Задължително е да подпишете, защото който се противопоставя на законодателното събрание, независимо от Вашия имунитет, отива в затвора!

— Да повикам ли стражата, дук? — тя стана и го попита нежно.

— Не — той също се изправи и държеше ръцете си зад гърба — Вие ще подпишете!

— Не!

— Моля Ви подпишете! — той се приближи към нея.

— Не!

— Илаян, нямаш избор. Това е краят. Трябва.

— Кардинале, ще ми направите ли една услуга ще ми спестите много неприятности, а и на Вас също. Пуснете ме, — тя беше съвършено спокойна, но кардиналът застанал точно зад нея трепереше — пуснете ме да се преоблека и приготвя, защото в затвора е хладно и влажно. Ще чакам в стаята си, а Вие ще изпратите стражата. Така ще е по-правилно. Не е хубаво да ме отведат от Вашия кабинет. Аз няма да избягам! Вярвате ли ми?

— Вярвам Ви — така мъчително и бавно промълви той, че Илаян изтръпна. — Но Вие просто ще подпишете.

— О, господи! — отегчено възкликна, когато усети нещо твърде да се опира о гърба й.

Настъпи тишина.

— Сядайте и подписвайте!

— Не.

— Това е пистолет, ако не си забелязала — усети хладното дуло да се впива повече в плътта й. — Подпиши… моля…

— Не, това няма да стане — болка я прониза, оръжието се заби между ребрата й и тя тихо извика.

— А, боли. Така е като носите корсет. А Ви казвах — той определено се наслаждаваше на унижението й. — Съветвах Ви, че дори тази глупост може да Ви послужи. Но Вие, естествено, не се вслушвате в съветите им. Но сега трябва да подпишете!

За миг графинята почувства смъртта — лека приятна болка и сладостна пустота. Обзе я спокойствие и блаженство. Какво пък — да дръпнеше спусъка, ще умре като герой, борейки се за доброто. Ще иде при Люк и Руж. А другите — нека Роналд да страда, нека вината да падне върху кардинала. Тя ги мразеше и щеше да ги нарани. Но… но обичаше живота. Обичаше да чувства, да диша, да се смее. Усмихна се и в абсурдната ситуация — тя с бална следобедна рокля с гол гръб с пистолет в гърба, а Дюверноа убиец. Убиец! Обзе я страх и ужас. Тя искаше да живее, боеше се от смъртта. Обожаваше живота. Без да иска изплака.

— Но аз искам да живея.

— Подпиши и ще живееш.

— Как с пистолет в ребрата? До там ли паднахте, г-н кардинал? — тя почувства, че той натиска спусъка и хвана перото. — Не искам да умра!

— Подписът Ви. — Хладно повтори той.

— Моля Ви, моля Ви. Не, не мога — тя плачеше и викаше.

Накрая дукът тихо проговори:

— Ако имаше друг вариант, не бих Ви карал, но така Ви спасявам живота. Ако аз не дръпна спусъка, друг ще го направи, че дори и по-лошо. Вие дори не разбирате критичността на положението си. — „О, колко добре разбираше!“ — Съжалявам, че нямам друг начин да Ви накарам и спася.

Тя мълчеше и с направо подскачаща върху листа ръка подписа. Хвърли перото и със сподавен стон се захлупи по очи на бюрото. Цялото й тяло вибрираше, сълзите й не можеха да избият и да потушат пожара на мъката, а пресъхналото й гърло отронваше задавени, нечленоразделни хрипове. Кардиналът остана за няколко мига като вкаменен, после студено й подаде още един лист и перо.

— И това. Тук.

Тя яростно надраска още един подпис, докато с лявата ръка си скубеше косите. Очите й святкаха с дива злоба, а зъбите й тракаха.

— Дано да се задавите с това!

Илаян изфуча и изхвръкна от стаята. Останал без сили, Дюверноа се строполи на нейното канапе и несъзнателно сви пръсти, сякаш за да смачка омразните листове, причинили му толкова болка. Затвори очи и се отпусна назад.