Ивелина Димитрова
Илаян (23)

Глава двадесет и трета

Дванадесетте войника и двамата оковани пленника поеха през нивята. На Илаян за втори път й се налагаше да напусне града на мечтите си. Тя бе сигурна, че едва ли някога пак ще види Лашенжат, едва ли някога ще бъде човек. Войниците ги третираха много лошо и само капитанът им — лейтенант Харис, се държеше човешки с пленниците.

Мъглата бе страшна. Студът и влагата залепваха дрипите по Илаян и Мишел. Те бяха оскъдно хранени и постоянно унижавани, физическите рани, макар и трудно, зарастваха, но душевните ставаха все по-дълбоки. Допълнително нещо, което мъчеше графинята бе, че много се бавят. Планините бяха много трудно проходими, а това бе единственият маршрут, стигащ до източното крайбрежие. Там щяха да се качат на кораб, който завинаги да ги отдели от родната земя. Заваля сняг и лейтенантът поиска да предостави шинела си на Илаян като каза, че поне момичето заслужава да не умре от студ. Момиче — нежно и галено обръщение, за което 19-годишната графиня се чувстваше прекалено зряла и мъдра. Твърдите войници се противопоставиха на това, една престъпница да носи честния войнишки шинел. Илаян не се оплакваше и повечето мълчеше. Тя само от време на време се опитваше да напомни на лейтенанта, че трябва да стигнат навреме за екзекуцията. Кардиналът й бе обещал. Тя искаше да види за последен път Оливер, въпреки че смъртта му би я смазала. Тя щеше да се изпълни в 10 часа след 3 дни в някакво градче в източните долини. Може би щяха да стигнат, ако войниците нарочно не се мотаеха. А се случи и нещастие — един от конете умря и макар че това нямаше да затрудни кой знае колко войника да повърви десетина часа пеша, войниците настояха да отидат в близкото село и да купят нов кон. На Илаян й прилоша. Няма да могат да стигнат. Какво не би им дала на проклетите войници, за да не се спират сега. Да, ще им даде всичко каквото има, о, да, каква по-добра идея. Тя премина в тръст и стигна до водача на колоната — хубавия, но умислен лейтенант.

— Г-н лейтенант, имам една молба към Вас.

— Слушам Ви, госпожо — вежливо се поклони, въпреки вида й.

— Ще може ли, за да се движим по-бързо — тя се бавеше, защото се страхуваше да не изтълкува думите й погрешно, — да преотстъпя моя кон на Вашия войник.

— Това не е необходимо. Ако аз реша, той може да върви пеша, достатъчно бавно се мъкнем, а може да се качи и върху друг кон.

— Но той има багаж, а аз не. Аз, сър, наистина държа да пристигнем навреме. Моля Ви — тя вложи остатъците от нежност и чар, но младият мъж видимо не се трогна.

— Държа не по-малко от Вас да съм точен, но не мога да допусна да ходите пеша. Вие, — гласът му издаде топли и доста объркани чувства — Вие не сте добре.

— Напротив! Чудесно се чувствам, сър. И Ви моля да изпълните молбата ми.

— Така съжалявам, но нямам друг избор. Бих Ви носил на ръце! Аз ще отстъпя коня си.

— И дума да не става! — Илаян съвсем леко се ядоса, дано така да изглежда по-убедителна. — Вие да ми помогнете ли искате или да нараните и бездруго измъчената ми душа.

— Но…

— Никакво „но“. Трябва да се съгласите — тя препусна напред и небрежно добави: — И нека идеята да е Ваша. Така ще е по-добре.

Страшна картина представляваше графиня Ламури. Тя тичаше с вързани ръце и вериги на краката — страхуваха се да не избяга. Въпреки състоянието си, тя се появи първа на площада на екзекуцията. Лейтенантът притеснен за сигурността й яздеше почти зад нея. Хората се вгледаха с учудване в красивата, но измъчена и мръсна жена. Илаян видя платформата, изпищя и падна назад безчувствена. Макар че не се чу изстрел, лейтенантът бе сигурен, че е застреляна. Само широко отворените й очи, изхвърчащи от орбитите, говореха за живота у нея. Той проследи лудия й поглед, видя платформата и прошепна: „Прости ни Господи“. Разбойникът щеше да бъде умъртвен посредством старо, много жестоко мъчение. Лейтенантът забрави тълпата, забрави колегите си и я притисна до себе си, говореше й нежно и я качи на собствения си кон. Придържайки я, той отиде на определеното им място. Бяха чакали само тях, защото кардиналът много държеше пленниците да присъстват на екзекуцията.

Изведоха Оливер и тя тихо извика. Сведе очи и не чу нито дума от присъдата и протокола. Човекът, който изведоха, бе сломен, съсипан и в погледа му нямаше нищо разумно. Той погледна към Илаян и Мишел, но отвърна празните си очи. Сложиха му примката и Илаян почувства, че иска да се помоли. Вдигна очи към небето и устните й беззвучно се размърдаха. Тогава видя десетина конника да препускат към града. Бяха съвсем близо до склона. Тя ги виждаше, а ако извикаха, щеше да ги чуе. Веднага позна един от ездачите — никой друг нямаше такова слънчево сияние в косите си както Ричард. Илаян трепна и лейтенантът я погледна, но само бързо издигащите й се гърди издаваха страшното вълнение, а лицето й си оставаше ледено. Сега всички присъстващи чуха копитата и тълпата ревна. Илаян чу само гласа на Ричи:

— Копелета, лешояди, не напили се на кръв! Никога няма да ви дам да смучете и разкъсвате тялото на един революционер. О, народе, защо си толкова жесток. Няма да ви позволя да се гордеете и с това ново издевателство!

Той стреля и Оливер залитна и бутна столчето.

„И мен!“ — мислено изкрещя Илаян, защото бе сигурна, че Ричард я бе забелязал. Но той препусна нагоре по склона и тя не издържа.

— Ричи — нейният писък посрещна негодуванието на тълпата, чеса й отнели зрелището.

Шумът изведнъж заглъхна и ехото довя от планината „Предателка“. Ричи бе изчезнал, до нея долетя още веднъж и я удари като камшик „Предателка“.

Вървяха вече седмица след кошмара на екзекуцията. Илаян бавно се съвземаше след шока и изживяния ужас, но в сърцето й зрееше страшна рана от пустота, отчаяние и вина. Тази разкъсваща болка се дължеше най-вече на обвинението на Ричард. Тя дори не беше говорила с него, думата, която като чума я порази, бе „предателка“.

Графинята не се съмняваше, че се отнася за нея, особено след думите на Дюверноа. Тя беше предала приятелите, мечтите и любовта! Това ново чувство съвсем съсипа мизерния й живот и смаза последната й вяра в себе си.

Илаян откри, че най-тежкото мъчение е самоизяждащата вина и омраза към себе си. И на най-върлия си враг не би пожелала да се самообвинява и самоизмъчва. Бе прекалено жестоко!

Илаян, носейки тежкия си кръст, се затвори в себе си. Докато преди посрещаше наглите закачки на войниците със студенина, сега просто не ги чуваше. Както бе станала глуха за другите, почти беше и онемяла. Мълчалива и като зловещ призрак, често седеше загледана в залеза и впиваше ръце в студената почва, а паничката с оскъдната дажба стоеше недокосната.

Хубаво, че младият лейтенант й купи кон. Илаян не можеше дори да вдигне очи и да погледне разтревожения лейтенант, който гледаше как тя от ден на ден се топи.

Той се опита да поговори с Мишел, който беше единствения близък човек на жената и би я накарал да се върне към живота, който отлиташе. Но Мишел бе също толкова мрачен и меланхоличен по някакви незнайни причини. Той отчуждено отвърна, че за нея би било по-добре да умре още сега. Лейтенантът се опита да възрази, но бившият бунтовник само вяло махна с ръка и потъна в невеселите си мисли.

Една вечер все пак Мишел послуша съвета на Харис и отиде да седне при бледото подобие на страхотната графиня. Той имаше вериги и на ръцете и на краката си, защото предния ден, почти обезумя, се опита да се хвърли в една пропаст. Оставаха още десетина дни от дългия им преход и младият лейтенант искаше да предаде пленниците здрави и читави. Тя остана като статуя дори когато Мишел се опита да хване студената й ръка.

— Илаян, ако ме чуваш само кимни. Искам да поговорим.

— Добре, Мишел. Но няма за какво.

— Има. Аз крих до сега една ужасна тайна и ти трябва да я научиш.

— За какво ми е?

— Ако не ти я кажа, ще полудея.

— Какво е лудостта? Забрава или зов от ада. Съдбата не може да се измени. Но говори, щом искаш.

— Преди да ме чуеш и да ме убиеш, трябва да ти обясня. Ти знаеш какво е болка, на теб, любима, ти е ясно. Но е страшно да умираш многократно и да възкръсваш пак от болката! Ти си силна, ти просто си нечовешки смела. Но аз съм страхливец, аз не можех да издържам.

— Какво ми казваш? — косата й настръхна, а гласът й се извиси. — Говори, Мишел, говори.

— Илаян, аз съм нищожество. Нямах избор, нямаше да устоя. Аз умирах и не зная дали…

— Давай! Убиваш ме с това увъртане.

— О, недей, Илаян. Досега само не съм се самоубивал, но нали болката на душата е по-силна от тази на тялото. Аз не можех повече! Беше преди ти да дойдеш долу. Не издържах…

— Ти си ги предал! — писъкът й съвсем се различаваше от човешки вик.

С животински устрем тя замахна и разби лицето му с веригата. После, учудващо за не ял от дни човек, посегна и стегна в железните брънки гърлото му. Докато войниците я дръпнат, той беше изгубил съзнание.

В следващите дни, въпреки че Мишел бе напълно пречупен, Илаян стана по-спокойна, дори от време на време говореше с младия лейтенант.

— Графиньо, да не се задълбочаваме във факта, че съм омаян от Вашата красота и чар. Искам да говорим сериозно — гласът му трепереше. — Сега, след като се върнахте към живота, аз искам… Всъщност знам страшните последици, знам риска и опасността да стане по-лошо дори, но аз ще направя всичко, за да сте свободна. Ще Ви помогна да избягате далеч оттук.

— Свободна? — тя отпусна поводите, а очите й се навлажниха. Никога не бе мечтала за това, фантазията й литна далеч в розовите облаци, но почти неволно, отговори твърдо — Не, не може!

— Но, защо, за бога? Вие ще избягате. Вие трябва да живеете в охолство, любов и щастие. Но защо отказвате — гласът му премина в ридание.

— Не! — вече знаеше защо го прави. — Вие не трябва да отговаряте за чужди грехове, не е честно да поемете моя товар. Помислихте ли какво ще стане, когато изчезна? Обричате на мъчения всички невинни мъже, а себе си на вечно проклятие. Ако имам още малко чест, няма да измъчвам съвестта си и с това.

— Не говорете глупости. Това не ме интересува. Моите подчинени постоянно се гаврят с Вас и заслужават справедливо наказание.

— А Вие! Аз, която съм опозорена, пак не мога да оставя страната си, но Вие Харис, сте честен и почитан — тя не му спомена, че иска да довърши битката докрай, но каза: — Аз трябва да остана!

— Но не можете! Вие сте осъдени на заточение. Ще напуснете страната като престъпница, обречена на мизерия, или с мен по пътя на щастието. Толкова ли Ви отвращавам?

— О, господи! Не, естествено. Не, тъкмо обратното. Ако Ви последвам, ще Ви обрека на гибел. Аз руша всичко, до което се докосна. Проклет да бъде денят, в който съм се родила.

— Приемете — горещата му молба се примесваше с объркване, но обожанието взе връх.

— Не, това няма да стане. Забравете го. Твърде много Ви харесвам, за да Ви унищожа.

— О, Вие ме обичате! Но тогава…

— Тогава оставам тук. Този разговор приключи. Оставете ме на мира.

Бе последната спирка край едно село и лейтенантът с петима войника отиде там за провизии и да получи последни указания. От там щяха да ги упътят къде ще ги чака лодка, която да ги закара до кораба. Дюверноа държеше всичко да стане тайно. Оставаха още 4 дни от едномесечния страшен път и щяха завинаги да бъдат заточени на някакъв остров. Всичко щеше да свърши. Колкото повече се приближаваха до фаталния бряг, толкова пленниците ставаха по-отнесени. Те живееха в абсолютно свой свят. Както обикновено, Мишел стоеше прав, облегнат на едно дърво и наблюдаваше звездите. Илаян, напълно изтощена, спеше на боровите иглички на няколко метра от огъня.

Шестима военни, обвити е дебелите си шинели, ядяха шишчета и безгрижно си бъбреха. Неочаквано се умълчаха. Нито жената, нито другият изгнаник забелязаха странното мълчание. Двама от войниците се промъкваха внимателно към Илаян. Въпреки всичките ужаси, които бе преживяла, лицето й беше спокойно и неземно красиво в съня. Ръцете на по-едрия я хванаха за куртката и рязко я обърнаха по гръб. Тя отвори очи. Не изпищя, само се опита да стане. Това не й се отдаде и тя започна да се извива. Нападателите се изсмяха и извикаха другите. Не чуваше или не възприемаше какво й говорят. Усещаше само похотливите им погледи по треперещото си тяло и грубите им движения, причиняващи й страшна болка. Единият й вдигна полата. Бяха шестима, нямаше как да се бори, да се спаси. Но рефлексите й се задействаха и тя го ритна в слабините. Почувства, че хватката отслабва и се опита да пълзи на лакти. Изплъзваше им се. Последва удар от пистолет по главата й и от раната бликна кръв. Люшкаща се мъгла легна пред насълзените й очи. Чу нечий стъпки и зверския рев на Мишел. „Как не се бе сетила да го извика досега“.

— Копелета! — той помете с веригата си двама.

„Мобилизирай силите си!“ Илаян скочи и също използва оковите си. Разблъска мъжете, един падна в огъня, а друг изгуби съзнание. Точно се готвеше за следващия удар и проехтя изстрел. Мишел отстъпи назад, държейки безчувствената си лява ръка. Двама се хвърлиха върху му, а друг я блъсна до едно от дърветата. Искаше да помогне на Мишел, но удар с юмрук я свлече на земята.

— Веднага спрете! Пуснете ги! — гласът му, суров и гневен, бе пълен с възмущение и ужас.

Войниците, засрамени и смаяни от яростта на лейтенанта, се отдръпнаха. Мишел падна на земята, а Илаян, безмълвна и обвиняваща, остана права до дървото. Лейтенантът гледаше само нея. Отиде до нея и нежно докосвайки я, прошепна:

— Бягай! Трябва да бягаш, Илаян! Напусни това място, спаси се! — гласът му обикновено тих и спокоен, се бе превърнал в крясък.

Войниците, зяпнали, го слушаха.

— Внимавайте! — остро го предупреди Илаян.

— Не ми пука за тия негодници! Ако можех, бих ги избесил всичките. Ще ги предам на правосъдието и ще се постарая да ги накажат.

— Я по-полека! Ами ако ние кажем как сте предлагали на тази мръсница да се чупите заедно. Досега мълчахме, ала ни беше ясно!

— Нищо не ви е било ясно — Илаян се посъживи, но командирът я прекъсна:

— Глупак, как смееш да говориш така.

— Смея, ами, не за благочестивост жигосват и заточват такива като нея.

Лейтенантът се хвърли със стиснати юмруци и зъби.

Илаян успя да се озове между тях и размаха ръце.

— Харис млъкнете! А вие ме чуйте много добре и си помислете. Нямате никакви доказателства срещу лейтенанта, а той, ако иска, може да предостави доста такива за неморалното ви държание. Той може би ще отиде да се оплаче срещу вас и ще ви предадат на военен съд. Пазете се!

— Но ние ще кажем…

— Нищо няма да кажете! Та кой ще повярва на неколцина мерзавци като вас, а лейтенантът ви е честен и уважаван човек. Няма значение какво каза тази вечер, бе прекалено потресен от жестокостта ви. Избирайте: или ще ви съдят и осъдят, или ще забравите за случилото се!

— Това няма да стане, графиньо! — изрева лейтенантът.

— Напротив. Ще стане, г-не! И, така, господа?

— Съгласни сме!

— Не си правете илюзии, това няма да мине безнаказано.

С покоряващ жест тя положи тънкото си пръстче на устните му.

— Радвам се, че се разбрахме, храбри войници, — жлъчта й пронизваше като меч.

— Лигла! — просъскаха войниците.

Илаян повдигна вежди, обърна се към Харис и тихо и тъжно каза:

— Уморена съм — цялата жизненост, омраза, симпатии и смелост я бяха напуснали и бе останала само изпочупената „калъфка“ и болката в сърцето. — Да, уморена, много уморена съм. Искам да си легна да спя. Да спя вечно!

Той я поведе към собствения си спален чувал, но тя му отказа с небрежен жест и се отпусна до Мишел. Илаян остана цялата нощ да се грижи за него. Прегледа раната му. Между стенанията той хрипкаво пророни:

— Благодаря ти, Илаян. — Тя заплака.

Беше тиха и спокойна привечер. Качиха ги на лодката. Четиримата гребци, пак военни, хванаха греблата. Не се чуваше нито звук и плацикащите вълнички отекваха в съзнанието на Илаян. Харис цял ден мълча и нищо не яде. Мишел се бе загърнал в една пелерина и се мъчеше да заспи. Войниците също бяха смутени. Морето бе така спокойно, но мрачно, както бъдещето, което я очаква. В дълбочините то криеше своя свят, а на повърхността оставаше само пяна и солени сълзи. На хоризонта се образуваше светла слънчева пътека, която сякаш водеше към небето. Веслата удариха ритмично във водата, морето пое лодката в студените си обятия.

Хлад се плъзна по вените на графинята. С всяко преместване по-навътре в необятната морска шир тя усещаше как жаравата от чувства в нея гасне, как искрите на цялото й съществуване се губят в мрака. Свършваше денят, свършваше нейната епоха и заедно с нея се отдалечаваше земята, за която беше готова да умре. Тя щеше да умре, щом настъпеше страшната тъмнина. На брега запалиха фенер и това само усили страданието й. „Господи, защо не може водата да ме погълне. Аз не съм слънце и няма да се родя отново за новия ден. Смили се, Господи.“

Вопъл на чайка разкъса тишината и на поляната край войниците се появиха седем човека на коне. Макар че бяха загърнати в черни мантии, по гербовете върху наметките им от червено кадифе личеше знака на кардинала. Предводителят на странната група каза нещо и лейтенант Харис махна на гребците да спрат. Лодката започна бавно да се връща към брега. Отмаляла Илаян отпусна глава между коленете си. Скоро можеше да чува разговора на сушата.

— Досега сме препускали от двореца. Ето писмо, получило печат и от Гралнд — последната ни спирка. Пленниците трябва веднага под моя закрила да се върнат!

Смъртно блед Харис пое плика. Той от една страна изпитваше безсрамна радост, а от друга — панически страх. Тогава у него се събуди военния човек и прегледа дали заповедта е редовна. Листът принадлежеше на кардинала. Младият човек знаеше отлично, че само кардиналът има хартия с воден знак. Но великият министър, опасяващ се от фалшификации и кражби, често сменяше гербовия знак. Лейтенантът дълго се взира в съдбовния лист. Лодката стигна до брега и той повика настрана мъжа, който му бе предал писмото. Разговаряха малко и после Харис със свито сърце и надежда каза:

— Да бъде божията воля.

— Но господине, очевидно е, че това е желанието на кардинала.

— Да. Отведете я и нека това й донесе щастие. — Реши лейтенантът.

Той знаеше, че документът е фалшив, но разчиташе, че едва ли враговете й се опитват да я спасят. Беше стигнала до дъното. Само по-добре можеше да бъде.

— Г-жо, г-не, последвайте ме! — студено каза гласът зад качулката и на Илаян й се стори, че го е чувала някога. — Господа войници, гордеем се с предани на г-н Дюверноа хора като вас, които винаги изпълняват волята на началниците си. Това е пътят към славата. А това е награда за добрата ви служба.

Монетите от тежката кесия се разпиляха и човешките същества като подивели се хвърлиха да ги събират.