Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ивелина Димитрова. Илаян
ИК „Сафо“, гр. Ловеч, 1999
Коректор: Татяна Димитрова, Митка Ангелова
Технически редактор: Митка Ангелова
ISBN: 354-496-232-2
История
- — Добавяне
Глава двадесет и втора
Илаян започваше да се усамотява все повече. Заключваше апартамента си с дни и нито ядеше, нито пускаше въобще някой при нея. Боеше се да излиза, да говори с хората. А още повече се страхуваше да остава сама с мислите й спомените си. Но тя избираше болката на самообвинението. Пред ужаса да живее с хората, да се бори, страда и унижава отново за тях, а те да й се отплащат с омраза. Затова напълно откъснала се от събития и човешки същества, тя се стресна при среднощното блъскане по вратата й. Още преди да попита възмутено кой е, Роналд се развика тя открехна вратата, а той я събори на земята и тръшна вратата зад себе си. Вдигна бързо зашеметената жена и се опита да й сложи някакъв шал.
— Бързай, бързо се обличай! — той се задъхваше. — Само ти можеш да го спасиш! Само ти имаш тази власт.
Защо да му се не види всички я смятаха за Всевишния. Защо само тя да може да направи еди-какво си? Защо на нея разчитаха тези пусти хора? Но преди да си отговори на защото, това, което Роналд й каза, я накара за секунда да се приготви.
— Бягай в подземията! Има табели — зала номер 12. Там е Мишел и го измъчват от днес на обяд. Долу е и Дюверноа, бесен е, само ти можеш да го укротиш. Иначе Мишел ще умре. Трябва да го спасиш. Не знаех, че ми е толкова симпатичен, но ще е подло, ако умре по този начин. Върви! — той я поведе към вратата.
Хубаво, че вече не го слушаше, а летеше по стълбите надолу. Втръснало й беше от отговорности. Как го бе казал Шери — „Още един товар на твоите плещи“. Защо всички прехвърляха собствените си дела на нея. По дяволите! Това са писъци. Тя стремглаво се спусна още един етаж надолу и видя зала 12. Вътре, в не голяма зала, гореше буен огън и стените бяха обсипани с така наречените инструменти за мъчение. По в дъното, до груба дървена маса имаше няколко неугледни стола, но и двойка прекрасни сърмени фотьойли. В един от тях пушеше Дюверноа, мрачно загледан в малкото замрежено прозорче до самия таван. Когато чу стъпките на Илаян, никога не би ги сбъркал, скочи и отиде до палача. Очакваше я. Махна на мъжа с качулката и зае неговото място до полуприпадналия Мишел, увесен на веригите. Огледа камшика с погнуса, но въпреки отвращението си към цялата сцена, остана до покрития с грамадни рани гръб на любовника на графинята. Кардиналът обичаше театъра, тази трагедия щеше да му достави истинско удоволствие. Не му бе достатъчно да нареди да доунищожат Шери, но се наслаждаваше и на страданията на Мишел. Всъщност кардиналът винаги бе твърдял, че физическата болка не може да се сравнява с душевната, а неговите терзания бяха повече от ужасни.
Когато видя гледката, в първия момент Илаян почувства, че тя ще се хвърли и ще увисне на ръката на Дюверноа с обвинения и крясъци, за да спре камшика, но отново нейното студено и подигравателно изражение възхити кардинала. Тя събра цялото си достойнство и успя да се овладее. Ненавистта я направи хитра и силна.
— Монсиньор, извинявам се, че прекъсвам така увлекателното Ви занимание, но какво право имате?
— Илаян, приятно съм изненадан! Вие тук? Да не би да сте дошли отново на посещение при г-н Шери. Г-н Фонтук подайте обвинителния акт. И между другото, скъпа, защо не ме помолихте аз да уредя срещата Ви с него, а не Мишел. Щеше да има по-малки последствия и за двамата. Този може да оживее, но другият…
— Какво говорите?
— Надявам се Шери да е все още жив, за да Ви каже сбогом — сега той владееше положението.
Отново дълъг, изморителен и още по-ужасен преход по коридорите на този ад. Младата жена дори не обърна внимание, че никой не я спря по пътя й. Като влезе в килията на Шери си помисли, че ще умре. Петнайсет минути по-късно отново бе при кардинала. Ръцете й здраво стискаха полите на мръсната рокля.
— Шери е мъртъв, но неговият труп ми каза да Ви предам ето това — изстрелът мина на сантиметри от Дюверноа.
Един млад тъмничар, почти момче, бе я проследил и поваляйки я на земята, насочи пушката си към нея.
— Не, не! Благодаря Ви, млади човече, но по-добре е да се оттеглите и някога ще Ви се отплатя щедро. — Той вдигна нейния пистолет и го задържа в ръка. — А сега, Илаян, какво още интересно предлагаш.
Тя се изправи и го погледна с дива ненавист, а той се приближи към жертвата си. „Чудесно второ действие“.
— Ваше високопреосвещенство, защо не преустановите измъчването, така да се каже ще имате достатъчно време за него, а да си поговорите с мен твърде малко. Хайде, спрете да поприказваме като хора.
— Но аз съчетавам и двете дейности отлично. Слушам Ви.
— Вие да, напълно е възможно. Но аз не мога, не мога да говоря, докато Вие, докато… — тя наистина не можеше да го каже.
— Е, добре. Но все пак толкова важно ли е?
— Да, дук! Защо не ме приковете там — кардиналът наум отбеляза, че дори разгневена е много привлекателна — и да ме бичувате. Мен! А не други, които само изкупват моите грехове.
— Той съвсем не е в затвора заради Вас, не се тормозете и самообвинявайте. Излишно е.
— Но защо не си върнете на мен, Дюверноа? Защо светото отмъщение не падне на моята грешна глава? — мъката й я заля като вълни при буря.
— Нима не сте разбрали, че по-добрите Бог ги приема, а нас, другите, грешниците оставя да се мъчим в този земен ад и да страдаме за тях. Мъката за приятелите е по-силна от собствената болка! Затова, скъпа графиньо!
— Но Вие не сте Бог! И освен това нали получихте всичко! Всичко, което пожелахте. Имахте всяка частица от мен, всяка частица, която безумно Ви мрази. Какво искате още? Сатана.
— На колене! — той удари кървящата рана на Мишел и Илаян се почувства по-зле, отколкото ако той беше ударил нея. — На колене, в краката ми и молете за милост!
— Какво! Самозабравяте се! Аз, аз на колене, Вие сте луд, откачен, самовлюбен садист — думите се гонеха в кръг пред кървясалите й очи и тя пристъпи напред. — Как можахте да си го помислите. Дори да разпънете Мишел пред очите ми, няма да се унижа толкова. Аз да моля, аз? Никога! — тя изскочи от залата.
Макар че Илаян въобще не си спомняше как се е добрала до стаята си, Роналд никога нямаше да забрави извиващата се, стенеща графиня в прегръдките му, докато залиташе по безкрайните стъпала. Когато се свести, тя усети твърдото рамо на Рон, а той почувства по разголената си гръд топлите й сълзи. Той мълчеше и само сподавеното й хълцане доказваше, че двамата са между живите. Накрая между хълцанията Илаян изплака:
— Шери е мъртъв, а може би и Мишел. О, Роналд, какво ще правим?
— Мишел е жив. Тази нощ ще избягате.
— Не е възможно.
— Възможно е. Трябва да избягате или ще сте мъртви. Аз се снабдих с плана на подземията и открих таен изход. Начертал съм ти път през задънени и безлюдни галерии. Ако се измъкнете от този ад, ще се скриете в покрайнините и все някак ще се спасите.
— Но, Рон, защо? Защо го направи? Рискуваш всичко!
— Защото, скъпа, ти сигурно не си забелязала, но аз те обичам безумно. Дотолкова, че не мога да те ревнувам от хора, които изпитват същите чувства към теб и ти ги даряваш също със своята безрезервна любов.
Тази позабравена напоследък думичка съвсем размекна Илаян, но поради неподозираната твърдост на характера си, тя се стегна, доколкото можа, и бавно се отправи към тъмните коридори.
— Илаян, само ти да се спасиш и аз ще се съглася да умра.
— Недей! Ако успеем, ти ще ми трябваш жив!
Тъмнината и безшумните й стъпки под кафявите кожени ботуши помогнаха на графинята безпрепятствено да стигне до зала 12. Мишел бълнуваше на пода. Тя го вдигна и преметна ръката му през рамото си. Кръвта му я изцапа цялата. Той не бе толкова тежък и ако не бяха обърканите думи за „вина“, „геройска смърт“ и несвързани спомени, които я потискаха, тя щеше много по-леко да преодолява пустите коридори. Роналд можеше да се гордее като добър стратег — нито веднъж не срещнаха жив човек или чуха някакъв звук. Откриха труп на войник и тежко оръдие. Според плана скоро щяха да са на свобода.
Роналд се беше отдал на молитва, когато нечие доста грубо потупване по рамото го стресна. Вратата стоеше открехната, а пред него се изправяше алената фигура на министъра като сянка на отмъщението.
— Много се радвам, че се молите. Ще Ви е нужно сега. У Вас ли е планът или го дадохте на нея? Няма значение. Аз имам същия план на този лабиринт и ще Ви помоля да посочите нейния маршрут.
— Никога!
— О, кой го казва! Скъпи, г-н Магнилър, съветвам Ви да го направите и то бързо. Спомнете си всичките ми благодеяния и милостта ми към Вас. Но си спомнете и нагорещените клещи.
— Няма да я предам!
— От къде на къде ми държите такъв тон! Казвам Ви говорете! И се молете да не е избягала. Не искам да Ви плаша, но сто на сто бихте се самоубили, ако имате начин, защото адските мъки са по-добри от земните. Но ако ми кажете, може да реша да се обърна към Вас със „скъпи графе“.
— Земните мъки не са вечни, сир, а титлите са плод на Вашето тщеславие.
— Г-не, този пистолет съвсем не е плод на болното Ви въображение, така че говорете! И без това загубихме достатъчно време заради Вас.
— Глухите галерии — тихо отговори бъдещият граф.
Пръстът му така подскачаше на картата, че дукът се уплаши да не я скъса.
— Тръгвайте.
— Но… това. Какво искате още? Оставете ме спокойно да умра.
— Вие няма да умрете, поне не преди тя да ни е зарадвала. Ще ни придружите.
— О, господи, смили се над мен.
— Това ще Ви потрябва за по-късно. А сега ще се зарадвам на прекрасната й физиономия, когато Ви види с нас. Колко щастлива ще се почувства Илаян.
На графинята й се струваше, че всяка измината под тежестта и болката крачка е стъпка към надеждата, надеждата да бъдат свободни. Тя изобщо не подозираше, че Роланд може да се подаде на нечии заплахи, а още по-малко очакваше, че Дюверноа ще я чака на самия изход.
Така излизаше, че всяка крачка правеше смъртта по-близка. Още един завой и ще видят полузазидания таен изход. Вратата към рая. Мишел се беше посъвзел и крачеха почти бодро, всеки с пистолет в ръка, а тя преметнала и каиша на масивното оръдие през рамо, го влачеше с тих скърцащ звук.
— Още малко! — въздъхна тя, преди град от куршуми да ги застави да се долепят до стената.
Мишел се показа и последваха нови изстрели.
— Засада! Много са и Дюверноа е там. — Той не й каза, че до червения изверг стои Роналд.
— Ще си пробием път — тя потупа оръдието почти весело.
Редуваха се да стрелят — единият се показваше и стреляше четири пъти, после другият, и така докато умората завъртя главите им. „Противниците са много, а патроните малко“ — отбеляза мимоходом наум Мишел.
— Ти ме прикривай. Ще извадя оръдието и ще им разкажем играта.
„Боже мой, не й позволявай да го види. Тя ще полудее, а и двамата ще умрем.“
Досега Илаян не се бе огледала за противниците, поради бързата стрелба и дима. Но докато изваждаше тежкото оръдие и вниманието й не бе приковано в мерника, тя успя да ги види ясно и дори ги преброи. Бяха останали около тридесет души. Сега кардиналът бе напред и говореше с някакъв човек. Илаян с риск да й бъде пръснат черепа отскочи назад и се опря на стената с широко отворени очи.
— Мишел, кажи ми, че не е вярно! Че не виждам добре! Излъжи ме, но ми кажи, че бъркам. Това не е той?
— Напротив, скъпа. Но ти знаеш жестоките методи на нашия велик министър.
Умът й отказваше да приеме, че Магнилър ги е предал.
— Ако искаш, ти ме прикривай, а аз ще работя с оръдието.
— Много си слаб. Ето ти единия ми пистолет и продължавай да стреляш… по всички.
Илаян се излегна й нагласи оръдието. Имаше около пет малки взривяващи се топки, които щяха да причинят смъртта на почти всички в дъното на коридора. Сега трябваше да приклекне и да дръпне силно буталото, но свистящите куршуми не й даваха да се изправи. Мишел видя, че е в безизходица и я издърпа отново зад себе си.
Сред общата пукотевица се извиси гласът на дука:
— Предайте се и няма да се стреля.
Много успокоително. Те отвърнаха с огън и Илаян успя да се премести зад оръдието. Дюверноа предупреди още веднъж, а патроните на Мишел се свършиха. Сега всичко зависеше от нея или от оръдието. Само да натиснеше и всички щяха да са във въздуха. И кардиналът и… Роналд. Тоя предател. Човекът, който обича. Ако имаше сълзи, би плакала, ако имаше глас, би вила, ако тялото й не бе така безнадеждно схванато, би се тръшнала на голия под. Нещо в съзнанието и се скъса, пречупи и в сърцето й настъпи празнота и не можеше да стреля. Не можеше! Нямаше нито сили, нито смелост и безчувственост, за да убие Роналд, който най-безжалостно я бе предал на инквизицията.
— Стреляй!
— Не мога.
— Стреляй, мътните те взели. Ще те убият, ще загинем — яростно изкрещя Мишел.
— Съжалявам, не мога!
— Моля те! Почти сме успели. Убий убийците, Илаян — той се промъкваше към нея решен на всичко.
Илаян мигновено вдигна пистолета и стреля. Мишел поблагодари с очи, защото един от войниците щеше да го направи на решето. Мъжът хвана ръката й и се готвеше да я измести, когато тя дръпна назад буталото и всички топки паднаха — беше свършено.
— Казах ти, че няма да стрелям!
Мишел припадна, а Илаян остана да стреля до тялото му по многочисления враг. Патроните свършиха, заловиха ги. Сбогом, свобода.
Нямаше представа дали е в същата стая, в която измъчваха Мишел, но ръцете й бяха оковани като неговите и тя висеше на веригата, стърчаща от стената. Чу плясък на камшик и понеже не усети острата болка по изранения си гръб, потърси с пламнали очи нещастния човек. На съседната верига бе прикован Мишел. Изведнъж пред погледа й изникна отвратителното лице на кардинала.
— Здравей, Илаян — тя се обърна на другата страна. Последва удар. Последва още един и още един.
Ноздрите й се разшириха, а устните и побеляха. Плясъкът се сля с гласа на Дюверноа:
— Дай ми информацията, Илаян и ще живееш! „Каква информация? Тя нищо не си спомня. А, да, пътя към лагера на Ричард. Никога.“ Почувства се почти удовлетворена и си внуши, че владее положението, след като й иска нещо. Окървавена и стенеща, тя се усмихна тихо и му кресна с цялата си гордост:
— Разкарайте се, кардинале!
Появи се черна яма и графинята потъна в нея. Писъци в далечината я изведоха от блажената безчувственост. Обърна глава. Мишел го нямаше. „Сигурно го разпъват“ безпристрастно си помисли между два удара. Отново започна да потъва, но чуваше гласа на противния червен дук:
— Илаян, моля те, кажи пътя и ще си свободна. Моля… — Свободна! Думата я замая още повече. Свободата неведнъж я бе лъгала и съсипвала. Никога няма да забрави последните разбити надежди, последната болка и отчаяние, след като се бе надявала, че е на една крачка от сигурността и спасението. Стига излъгани илюзии. Тя отказа. Като с клещи стискаха глезените й, лактите й. Виковете й продължиха и тя усети, че съвсем неволно зове едно име. Косите й настръхнаха, крещеше „Дюверноа“.
— Спрете! — изкрещя той, а тя изгуби съзнание. Влачеха я бавно и внимателно по каменната повърхност на най-затънтената градина край оградата на замъка. Качиха я на някакъв грозен кон. Обезформените й крака бяха обути във войнишки ботуши, ръцете й бяха вързани. Имаше още тринадесет коня и на единия вече седеше Мишел. Нищо не бе останало от него. Из двора се щураха двадесетина войника. Появи се Дюверноа. Тя обърна животното към него. Беше й приятно да го гледа отгоре.
— Графиньо, реших да Ви изпратя на заточение с г-н Мишел — вежливо, студено, но без предисловия й съобщи.
— Дук, доуточнете се. Веднъж на Вие, веднъж на ти. Избирайте.
— Радвам се, че не сте загубили нито частица от духа си. — Мълчанието й граничеше с неуважение. — Е, както и да е. Съжалявам, че ни напускате, Илаян, но уви, това се налага. Но на изпращане съм Ви приготвил сюрприз, ще останете очарована.
— Ще ме очаровате още повече, ако ме освободите от противното ми Ваше присъствие.
— О, разбира се. Твърде скоро — от устата му капеше мед. — Но просто исках да предадете на г-н Самулере, че за съжаление няма да мога да присъствам на обесването му. — Илаян пребледня. — Искрено съжалявам, но ще съм зает с размазването на бунтовническия лагер. Край на обсадата. Аз никога не съм предполагал какво могат да направят едни нажежени клещи, нито пък, че Вие Илаян си спомняте с такива подробности оня маршрут.
— Лъжец! — изкрещя тя и с цялата си останала енергия го ритна в лицето.
Той падна, но веднага се изправи на колене, подпрян на една ръка, а с другата с много красноречив жест спираше двадесетте насочени пушки.
— Не! Не, не стреляйте! — приближи се до вкаменената жена и й изсъска — ще си платиш, много скъпо ще си платиш.
После Дюверноа тичешком прекоси ливадата, разтривайки окървавената си буза, влезе в каретата и тя препусна към двореца.