Ивелина Димитрова
Илаян (25)

Глава двадесет и пета

На следващия ден, без дори да споменават за желанието си да отидат в Сент Лашенжат, всички поеха натам, към столицата. Беше девети март. Колкото пъти тръгваше към Лашенжат, на Илаян й се струваше, че отново е 16-годишна и лети на крилете на детските си мечти. Отново превземаше града със своя чар и с армията на Ричард. Този трети, дълъг преход обратно към непревземаемия град, не беше поход на победата или приказен сън, а последна отчаяна стъпка, родена от гордостта и лудостта на бойците, станали обикновени разбойници. Въпреки че пътят им водеше на север, пролетта съживяваше природата и свежото и невинното в морните пътници. Малко време им оставаше да говорят с предводителя на малобройния отряд. Илаян и Ричард спяха в една палатка, но не се поглеждаха. Вечер си лягаха съсипани и изтерзани от нови разочарования и несгоди. Но нали бяха просто разбойници! Ричард се обърна към нея, за да я вижда по-добре.

— Илаян, не знам как да започна, но… но това положение на неяснота ме измъчва.

— Положение на неяснота? Това пък какво значи?

— Ами, ние спим заедно, живеем пак заедно, делим и загубите, и победите, а сякаш сме непознати. Ние сме заедно, но всеки живее само в своя свят и другият не значи нищо. Не е ли така?

— Не знам — тя понечи да се извърне на другата страна, но той хвана ръката й.

— Недей, Илаян. Толкова ли ме мразиш! Нима вече всичко е свършено?

— Не. Променила съм се и такива разговори само ме карат да страдам.

— Не си се променила. Светът се променя, всичко се руши и в живота няма нищо постоянно, освен… освен любовта.

— Любовта? Това точно е най-преходното.

— Ще ми простиш ли?

— Да. Аз всъщност вече съм ти простила, но не съм забравила. Никога няма да забравя.

— Зная, но въпреки това не ме ли обичаш вече?

— Ричард, ти ме предаде точно когато се нуждаех от любов, от сигурност и доверие.

— Знам, знам. Мишел ми разказа всичко. Но аз бях бесен. Представяш ли си, цялата ми армия разрушена, разкъсван между дълга и любовта!

— Но как успя да повярваш?

— И ти, доколкото ми е известно, не си се зарадвала, когато Мишел ти е разкрил истината!

— Мишел е станал голямо плямпало.

— А ти си станала злопаметна. Та аз се самоунищожавах. Обичахте и преди и след екзекуцията на Оливер. Обичам те все по-лудо.

— Но тогава защо? — гласът й трепереше.

— Не знаех, че си там. Дойдох, за да спася Оливер, но хората ми бяха малко. Ти беше като гръм от ясно небе. След като не успях да помогна на другаря си, просто не бях на себе си. Нямаше как да те измъкна, пък…

— Пък и да имаше начин, не би го сторил, нали?

— Може би. Не, сигурно щях да те спася, каквото и да ми струваше.

— Как? Една предателка…

— Стига! Как може да си толкова жестока.

— Такава станах. Вече няма за какво да живея.

— Напротив. Има нещо, за което си заслужава човек да умре.

— Да. Любовта — тя се хвърли в прегръдките му.

Отрядът им, едва от двадесет души, напредваше стремглаво към Лашенжат. Само от време на време се отбиваше в някое село. Посрещаха ги като месии, но понякога ги чакаха и заредени пушки и проклятия. Страната бе разделена на две. Хляб и сол — омраза и оръжие! Налагаше им се да се сражават, за да докажат добрите си намерения. Графинята често упрекваше бунтовниците в мародерство, но Ричард със завидна въздържаност казваш, че все пак и те са хора и трябва да се хранят с нещо. Мишел бе станал по-мрачен и затворен от обикновено — това падение го съсипваше.

В началото на април те отседнаха в едно прекрасно селце край голяма река. Рядко ги бяха посрещали така радостно и бойците отново се почувстваха нужни на загиващата държава. Топлият прием разтопи отчуждението и групата остана почти цял ден под внимателните грижи на добрите хора. При Илаян идваха старци и я благославяха. На забавата, организирана в тяхна чест, тя отново се почувства първа хубавица. Единствената дума, подходяща за този прекрасен и безметежен живот беше, хармония. Обърканите, смазани бунтовници точно това и търсеха. Те дори обсъдиха с мъдрите старци по-нататъшния им маршрут. После в тихата звездна нощ, Илаян дълго плака в прегръдките на Ричард, защото може би тя вече никога нямаше да се наслади на подобно щастие.

Рано на следващото утро поеха с пожелания за дълъг път, но не стигнаха далеко. Още в малка, китна горичка над селото ги чакаше засада. Преди куршумите да засвистят Ричард изкрещя:

— Нека да умрем за свободата заедно! Да не бягаме и в смъртта си да простим на предателите.

Илаян твърде често за годините си бе присъствала на кланета, но сегашната жестокост на военните й направи страшно впечатление. Никога нямаше да се изтрие от съзнанието й ужасният, зловещ спомен. Поведоха ги обратно надолу към веселото, а сега сякаш пусто и разрушено село. Влачеха ги окървавени и полумъртви по безлюдните улици. Бяха останали само четирима и тя и Ричард. Някои от бандата бяха успели да избягат, въпреки че обръчът бе железен. Мишел може би бе с тях. Вкараха ги в кметството. Знаеше само, че се опитват да я наранят, но какво правеха с тялото й съвсем нямаше представа. Светът свършваше и често сама се чуваше да вика: „Не! Не!“.

Събуди се чак привечер, а ги бяха довели в ранния следобед. Ръцете й извити до счупване бяха вързани отзад, а от ризата и панталоните й бяха останали само дрипи. Илаян съзнаваше, че това е може би краят. Нечии ръце я вдигнаха за въжетата и я хвърлиха в един ъгъл върху сламата. Тя вдигна уморено поглед. Не успя да издаде звук, макар сърцето й да крещеше. Двама от разбойниците бяха мъртви и труповете им лежаха пред входа. Друг беше разпънат на самия прозорец и приличаше на грамадна нощна пеперуда, прободена с карфица — само дето не пърхаше с крила. „Ричард“ — съзнанието й простена и за секунда пулсът й спря. Той висеше на една кука. Въртяха го и се смееха двама войника, сякаш гледаха пушен бут. Като видя разкъсания му гол гръб, Илаян отново си спомни за дългата нощ в Костен, за побоищата на генерала, за подземията и Дюверноа!

Кога всичко щеше да свърши? Може би сега щяха да я убият, да я обесят или разстрелят заедно с другите. И най-жестоките страдания имаха край. Надеждите й останаха излъгани. И този път кардиналът унищожи пламенното й желание. Не само че я бяха познали, а и имаше заповед лично от министъра за експортирането й в Лашенжат.

Илаян чу присъдата — обесване. Но тя нямаше да е сред щастливците. Настъпи утрото — студено и мрачно. Затворниците с вързани ръце бяха изправени на крака. Илаян успя да се доближи до Ричард и се облегна на рамката на прозореца. Потърси погледа му, но той гледаше към сивия небосклон.

— Ще умра. Най-сетне Бог изпълни молбата ми — гласът му пресекваше. — Но няма да видя синьото небе на запада, никога не ще усетя червената родна глина под краката си. Ще си отида като чужд, няма да зърна скалите, облаците и безкрайните долини. И сега ги виждам!

Възпалените му сини очи все още се рееха из чезнещата далечина, а косата му бе загубила аления си цвят и беше побеляла. Стори й се много стар. Бесилката беше готова — две примки на грубо, пропито с влага дърво. Другите трима разбойници бяха мъртви. Краката й не издържаха и тихо проплаквайки, Илаян се свлече на земята. Изведоха ги навън. Погледите на хората се приковаха към тях. В тях нямаше нито злобата и зверската жестокост на тълпата от Лашенжат, нито бездушие и безразличие. Те ги гледаха със състрадание и жал. Повечето плачеха. Това беше последното сбогом за осъдените.

Конете и двама войници чакаха, за да тръгнат с графинята за към столицата. Илаян веднага обърна премрежени очи към командира с такава молба, с каквато до сега не беше молила. Без да му каже дума или той нещо да й отвърне, той махна на хората си да изчакат. Пуснаха Ричард и другия да ходят сами и те залитайки тръгнаха към ешафода. Хората им направиха път и те минаха през живия коридор. Изведнъж Илаян се изтръгна от мъжа, който я държеше за раменете и се затича напред като птичка. С босите си обезобразени крачета стигна до Ричард и застана пред него. Процесията спря. Тя се повдигна на пръсти и го целуна нежно и съвсем леко по кървавите устни. И на двамата ръцете бяха завързани. Това и копнеещият, пълен с горест поглед, бяха тяхната прощална прегръдка.

— Обичам те — шепотът й бе едва доловим, а той само кимна и продължи към смъртта.

Когато осъдените се качиха на платформата, тя падна на колене. Един войник я вдигна и отнесе при конете. Блъснаха двете столчета едновременно. Въжетата се залюляха и той обърна замъгления си поглед към нея. Сякаш се усмихваше. Слънцето разкъса облаците и засия. В душата на Илаян настъпи мрак.

Дълго препускаха. Ден след ден, нощ след нощ, пътят към Сент Лашенжат се скъсяваше. Тя нямаше да влезне в него като победител, като чаровна красавица, готова да покори целия свят. Не можеше да бъде и завоевател, твърдата жена — войн. Дори нямаше възможност с отчаяна смелост да поведе отново побеснялата тълпа. Пристигаше като пленничка, позорно и безнадеждно. Но минавайки през запуснати градове, опожарени села и хиляди гладни просяци, Илаян разбираше, че армията на неоправданите, гладните и бездомните няма да се вдигне. Страната изглеждаше сякаш през нея беше минала чума или разяждаща проказа, сякаш природно бедствие бе унищожило всяка педя земя. А всичко бе дело на човешката ръка или на силата на злото, което стои зад нея. С революцията, с победата на свободата бе свършено или единствените победители щяха да са мъртъвците. Миналото се бе превърнало в настояще, а бъдеще няма.

Така, смазани от зловещите картини по пътя, те стигнаха до гората, обграждаща столицата. Някога тя гъмжеше от разбойници, а сега в пустотата дори птички не се чуваха. Единствените признаци, че животът не е спрял, бяха пладнешкото майско слънце и лекия вятър. Навлязоха в кичестата сянка. Неочаквано млад мъж, в нещо като шаячно расо, се преметна през клоните и с ритник събори двамата спътници на Илаян. Той още висеше на дървото, когато и трите коня, подплашени се хвърлиха в различни посоки. Конят на Илаян се изправи на задните си крака и препусна обратно по пътеката. Тя се обърна и се взря в младото лице на спасителя си. Той точно довършваше войниците. По дяволите, тя познаваше тези сини очи отнякъде. Огромен клон прекъсна мислите й, тя тупна на земята в безсъзнание.

— Илаян! — той се хвърли към нея.

Тя се свестяваше бавно. Графинята откри, че доста често е била лекувана от някой, но никой не се бе грижил за нея както разбойника. Той постоянно наливаше разни билки в пресъхналото й гърло. Най-накрая тя отвори очи и видя усмихнатото му лице. Леко я целуна по носа и се отдръпна.

— Но кой сте Вие? — едва попита.

— Познай!

— Не смятате ли, че не е честно в моето състояние да ме тормозите — уморено отвърна тя и се опита да се изправи, но сковаващата болка не й даде да помръдне.

— Илаян, — укорително възкликна непознатият — нима толкова бързо ме забрави.

— Но какво говорите! Кой по дяволите… — Илаян започна почти закачливо, но той с леко прегракнал глас я прекъсна.

— Наистина ли си забравила? Помисли. Лашенжат и една студена страшна зима. Една трагична Коледа и унизителното заминаване с настойника ти в имението на един зъл човек, на един кардинал, който ме осъди заради собствената си ревност. Нима не си спомняш лудата нощ и утрото, когато за последен път се видяхме.

— Михаел! Михаел! — тя с мъка се изправи. — Отче, но какво е станало с Вас?

— Промених се — как мразеше тази дума. — От плах свещеник се превърнах в преуспяващ разбойник. Нали знаеш един грях веднага води до друг.

— Но как… Все пак разкажи ми.

Бившият отец бе коленичил до нея с цялото си преклонение, което преди бе отдавал на Бог.

— Сега си уморена. Трябва да си почиваш. Но с две думи: след побоя избягах в родното си място и започнах да събирам билки, да помагам на хората, да се боря срещу несправедливостта. Е, това е то, твоето опасно влияние. После, след като великият Оливер бе хванат и обсадата падна, аз се заселих по тези земи и в тази гора, кълна ти се, никой не може да мине безнаказано. Благородниците въобще не припарват насам, ама на някои много съм се заканил. Някои избягаха, но има хора, които моето отмъщение ще достигне още за предишните им грехове — в потъмнелия му поглед блеснаха мълнии, но Илаян не разбра недомлъвките му. — Случайно узнах за теб, пък и по цял ден вися точно на този път.

— О, Михаел, ти ме спаси, ти направи невъзможното.

— Глупости! Но ти сега трябва да спиш, а после ще говорим.

— Не! Не ме оставяй със съня. Сънищата са кошмари. Знаеш ли, че всичките ми приятели или поне повечето умряха.

— Шт, тихо. И утре е ден. Не се притеснявай, ще легна до теб и ще поспиш съвсем спокойно.

— Я стига глупости. Точно сега? — тя прехвърли крак върху разбойника и Микаел, повален на леглото и вцепенен от учудване, остана в плен на целувките й.

След по-малко от седмица тя беше добре. Чувстваше се в отлично физическо състояние и само един въпрос я тревожеше. Досега не бяха говорили с отеца сериозно.

Той отклоняваше въпросите й, посвещаваше я в света на билките и я оставяше да живее в блаженството на прекрасната гора. Илаян се чудеше какво е станало с детето. Той сигурно знаеше, че е бременна и колкото и да не искаше да си признае, тя се вълнуваше и страхуваше за съдбата на мъничкото създание вътре в нея. Най-сетне веднъж се разговориха по важни въпроси и той мрачно продължи:

— Илаян, знам, че искаш да отидеш в Лашенжат, но много неща са се изменили, цялата страна…

— Зная. Пусти, разрушени села, призрачни градове и дълги, безконечни редици от болни, сакати, умиращи — прекъсна го тя. — Те загиват, а с тях и мечтите. Точно затова трябва да отида.

— Не, скъпа. Вече нищо няма да е същото. Разрухата е необратима, но не земята ни само е разкъсана, а сърцата на хората са кухи. Знам, че много си видяла, но най-лошото иде. Тези озлобени, отвратени от живота хора се събират и се отправят да унищожават, рушат, смазват. А от другата страна е армията на Дюверноа. Сблъсъкът ще е страшен и ще помете и доброто, и злото. Запомни го! Вече не можеш да им помогнеш. Аз вярвам в Бога, но смятам, че той окончателно е забравил болната ни, прокълната страна — той коленичи, дръпна я на тревата и я прегърна. — Няма надежда, освен… освен ако от развалините не се роди друга нация. Нова, добра и силна нация, която ще превърне последните отломки в нов и цветущ живот. Истински живот. Но за това не е нужна твоята намеса, не се нуждаят от нищо от миналото. А ние, Илаян, сме само страшното минало.

— Аз не съм минало! Аз вярвам в бъдещето, ако не видя бъдещето, за какво съм се борила.

— Ти искаш бъдещето, но то теб не!

— Не е вярно. Дори Шери ми заръча да пазя бунта, да помагам на хората. От мен зависи тяхното бъдеще — увереността й го трогна. — Той умираше, а аз му обещах да не позволявам революцията да се обърне сама срещу себе си. Значи съм се провалила! Не успях.

— Не, успяла си и от твоята победа ще се родят нови хора.

— Но аз още не съм свършила. Аз трябва да отида в града. Там е последната надежда, трябва да опитам отново. Отче, ти нали би изпълнил волята на един умиращ? Нали?

Ако Михаел не усещаше чувствата й, доста би се объркал от неясното изказване, а той промълви:

— Да!

Паднаха в младите храстчета и се любиха диво, лудо, страстно, забравяйки, че въобще живеят.

Към края на май графинята, угнетена отиде при разбойника. Той седеше и дялкаше един лък.

— Искам да тръгна за града — колебливо започна. — Налага се. А може би е късно?

— Не е. Армията на въстаниците още не е пристигнала, а тази на кардинала лагерува наблизо.

— Михаел, аз трябва да опитам да ги спра. С цената на всичко и заради всичко. Няма ли да дойдеш с мен?

— Господи, графиньо! — той скочи и ядно я притисна към себе си. — Не мога. Не мога, макар и да искам. Аз оставих честта си, обета си, обрекох се на ада. Изтърпях болки и унижения. Забравих манастира, а исках да стана кардинал! Станах разбойник. Направих всичко това за теб и бях щастлив, че ти осмисли живота ми. За секунда не съжалявам затова, което безвъзвратно загубих, защото те обичам. Не ме ли обичаш и ти? Не разбираш ли, че това е страшна жертва и за самата теб. Не ходи, моля те! Не!

— Ти обеща, че няма да се противопоставиш на избора ми.

— Аз не се противопоставям. Отец Михаел, разбойникът, билкарят, който се бори за доброто, казва върви и спаси революцията, но аз те моля да останеш. Заклевам те, остани, Илаян!

— Отче, моля те, за бога, недей!

— Графиньо, опитах се да те накарам да обикнеш природата. Да разбереш Бог и земята, за да се радваш на обикновените наслади, защото майката Природа е велика. За нея няма минало и бъдеще. Всичко е вечен кръговрат. И ти, и бунтът са прашинки в стихиите на света. Но ти не разбра, че единствено земята може да ни съди справедливо, че нашата измамна правда само нарушава вечните божии закони. След нас ще се родят други, които ще ценят истината и същността в живота. Илаян, остани и нека започнем отначало. Нека създадем деца, които ще живеят според природните закони. Нека да се обичаме!

Михаел започна жадно да я целува. Тя до известно време отвръщаше на любовта му, после се отдръпна и се прибра в малката му дървена колиба. Той не се прибра до полунощ и графинята реши, че е прав — без сбогуване раздялата нямаше да е толкова тежка.