Ивелина Димитрова
Илаян (15)

Глава петнадесета

Последва поредица от празници, балове и забави, но първият й танц, първият флирт и първото усещане за силата на красотата, която притежава, останаха неповторими. Илаян бе права — откри много приятели сред господата, но дамите упорито отбягваха опитите й за приятелство, докато една вечер, точно в полунощ, се появи 25-годишна жена с ослепителна хубост. Илаян беше красива и излъчваше обаяние — това бе просто така и никой не можеше да й устои. Но контеса дьо Дари бе привлекателна, без да притежава изтънчени черти, приятна събеседничка, без да е интелигентна и не накрая желана, въпреки закръглената си фигура. Контесата блестеше и сияеше с ослепителен огън, който привличаше мъжете като мухи около лампа. Тя бе по-едра от Илаян, с гарвановочерна коса и малки, игриви и смеещи се сини очи. На пръв поглед изглеждаше повърхностна и кокетка. Дори много семейства не я канеха като скандална жена. Но дьо Дари, макар и простодушна, бе надарена с благородна душа и природна изтънченост, която не съответстваше с лустрото на лъскава, но куха кукла. Антоанен дьо Дари от седмица скрито се наслаждаваше на успехите на Илаян и искрено се възхищаваше на твърдоглавото, смело и божествено създание. Към края на вечерта тя се приближи до Илаян.

— Трябва да поговорим някога. Човек рядко среща личност като Вас и бих се радвала да мога да ви предложа скромното си приятелство.

След като Илаян се освободи от настоятелните си ухажори, тя изтича към спокойно чакащата я контеса.

— Е, успяхте ли да се освободите от тези досадници?

Ламури само повдигна вежди изпитателно.

— О, извинете! Аз съм Антоанен дьо Дари, съпруга на покойния конт Дари.

— Илаян дьо Ламури — сведе очи младата жена, премълчавайки, че е и баронеса Шаундънър, защото след смазването на бунта в северозападните области генералът бе станал и барон.

Разговаряйки, Илаян се удиви колко деликатен човек е дьо Дари и какъв чудесен характер, какво обичащо сърце има. Контесата не искаше да измъчва графинята с въпроси и затова разказваше за себе си, макар че някои спомени предизвикваха болезнени чувства.

— Моят съпруг, Бог да го прости, загина миналата година. Обичах го като баща, а сега си нямам никого. Контът би бил на 64 години. Революцията го уби — той бе един от първите роялисти, загинали без съд и присъда, а после толкова по-високопоставени лица останаха живи. Смъртта е повече от жестока, особено за тези, които остават живи.

— Но Вие може би знаете, че аз…

— Точно защото зная за разбиранията Ви, исках да се запозная с Вас, а сега Ви се възхищавам и съм сигурна, че Вие нямате нищо общо със зверовете, които заклаха съпруга ми.

Това бе последната дума за политиката от страна на Антоанен. Младата жена сякаш забрави скръбта си и се отдаде изцяло на новата си и единствена приятелка. Илаян също с нескрита радост откликна на подадената ръка, защото тя никога не бе се радвала на женска нежност и внимание. Скоро станаха толкова близки, че за неспиращите им разговори нямаше граници, с изключение на политическите идеи.

Илаян продължаваше да се вижда с дука, но по-рядко, защото сега, когато бе приета отново в обществото, имаше много посетители и почти не й оставаше време за ненастойчивия и меланхоличен кардинал. Той никога не бе показвал дали одобрява или не приятелите й. Дори когато Илаян бе твърдо убедена, че ревнува, Дюверноа оставаше студен и непреклонен и тя реши в крайна сметка да не си хаби закачките и преструвките за мъж, който често е самовглъбен в себе си. Но изумителното бе, че сдържаният министър ясно й демонстрираше негативното си отношение към дружбата й с контеса дьо Дари.

Въпреки това графинята се радваше на топлото приятелство на Антоанен и на постоянните си ухажори. Продължаваше да живее в отдалечената си къща, но скоро домът й стана сред най-посещаваните в Лашенжат. Макар че приятелите й, чаровни млади благородници, влюбени до уши, бяха настойчиви в молбите си за внимание и целувки, тя не обичаше никого. Бяха приятни момчета, но сърцето на Илаян вече принадлежеше на девет прекрасни рицари, двама, от които бе погребала, а още шест бяха в неизвестност. С Роналд не се виждаше много напоследък и въпреки че тя не му се сърдеше, празнота и лед бяха разкъсали нежната им любов. Живеейки в лудо време и наслаждавайки се на шеметните дни, графинята често си мислеше за бъдещето. Какво правеше сред тези аристократи, когато мястото й бе сред нейните войници, хора, на които беше вдъхнала вяра и надежда в доброто. Но дали наистина тя бе родена за този свят или златната шпага и пистолетът с рубини бяха по-подходящо оръжие за десницата й в кадифени ръкавици?

Илаян не виждаше само себе си на кръстопът — цялата революция, святата борба, която водеха, имаше две лица — въстанията, кървавите бунтове и изтръгването, смазването на всичко старо, а другият, новият и по-трудният вариант бяха протестите, създаването на висши събрания, преговори и безкръвна смяна на управниците. Кой от двата е правилният, кой от двата пътя да поеме, за да спечели? Опита се да си представи кой от нейните приятели какво би избрал: „Шери сигурно би предпочел да минем без убийства, но Оливер твърдо ще е за истинско размазване на поробителите. Мишел, Мишел се бои понякога и сто на сто ще иска да има преговори. А Ричард — той стои пред обсадата и ме чака. Той иска да смаже този град на лъжата, но аз не. Не и аз, Ричи! Аз го обичам и искам той да остане здрав и читав. Искам те жив и теб! Страхувам се за теб! Станала съм страхливка и май искам мирни протести. О, сбогом, Ричи!“

Илаян твърдо крачеше по улицата, когато черна карета спря, почти събаряйки я, и мъж в черни дрехи я покани да влезе. Илаян неволно потрепери, докато се вглеждаше в до болка познатото, сурово лице, а съпругът й подигравателно предложи да й помогне да се качи.

— Г-жо, не по-малко от Вас ми е неприятна тази среща, но трябва да Ви обясня някои новости.

— Слушам Ви, господине — смирено, пред зловещата му усмивка каза Илаян.

— Налага се да дойдете да живеете при мен в двореца.

Дори Шаундънър в най-злобните си мечти не си представяше реакцията на графинята така бурна. Жената пребледня, после с писък закри лице и когато вдигна очи, погледът й блуждаеше. Съпругът й бе в правото си, имаше всички основания да я вземе при себе си, но Илаян не бе подготвена за този миг. Той каза да живее при него, а не с него — това до известна степен спираше кошмара от Транжер да стане реалност. Но тя не можеше да се отърси от погнусата и от ужаса, които изпитваше към черния генерал. Баронът с нескрита радост наблюдаваше как уплахата и смазващото объркване се сменят с отчаяна твърдост.

— Но, г-не, ако не желая да се подчиня на заповедите Ви?

Бе ред на генерала да зяпне от учудване, преди да отговори саркастично:

— Нямате избор. Такова е желанието и на г-н кардинала и Вие просто трябва да се подчините!

— Но… нали Вие ме мразите и нали знаете, че съм била в Транжер, била съм с Ричард. Нали ме мразите! — тя се унижаваше и с пареща болка си спомняше за живота си в провинцията.

— Точно така! И затова да Ви виждам често ще е удоволствие за мен, както ужас за Вас — Шаундънър продължи със злобна и цинична усмивка: — Не се притеснявайте. Няма да продължа започнатото на онази поляна в отвратителното селце преди простият Ви приятел да се появи. Бракът с Вас бе сделка и това не влиза в условията, но знаете ли, дори да ми се бяхте предлагали, както почти на всеки мъж… не бих се съгласил и да Ви погледна!

Унижението и смазаното й достойнство задушиха страха и ужаса. Илаян скочи, блъсна съпруга си и изхвръкна от каретата, разкъсвайки роклята си. Въобще не обърна внимание на профучаващите коне, нито на подсвиркванията на хората, а само затискайки с трепереща ръка плюшената си шапка в морскосиньо, пресече площада и се затича към дома на министъра. Вратите на Дюверноа бяха отворени за нея по всяко време. Тя влетя в кабинета му, изпреварвайки протестиращия лакей, който дори не бе успял да съобщи за посещението й.

— Жозеф, оставете ни сами, ако обичате — с властен жест кардиналът отпрати младия човек с червена ливрея.

— Монсиньор! — Илаян едва дишаше и вълнението й пречеше да говори.

— О, г-жо графиньо, седнете и после ще можете да ми се оплачете или да ме обвините в някоя нова подлост — засмя се той.

— Ох, съвсем няма да чакам! Вие, Вие ли решихте да се преместя да живея при генерала? Той е така…

— Почакайте! Той е Ваш съпруг, доколкото си спомням. И без аз да му нареждам, би трябвало да живеете заедно.

— Не е вярно! Той ме мрази. И аз го мразя. Монсиньор, Вие сте го накарали да направи това, за да ми отмъстите.

— Аз! Да Ви отмъстя. Вие наистина ме обърквате — искрено се удиви с лека досада кардиналът. — И защо, прекрасна г-жо!

— Имате достатъчно причини, Ваше високопреосвещенство.

— Наистина ли? Думите Ви са твърде прозрачни! Отмъщенията са за обикновените хора. Аз съм кардинал и мога да правя, каквото си поискам! Един министър унищожава враговете си по много по-различен начин, графиньо! А това, че Вие сте имали много случаи да увиснете на въжето и аз още не съм Ви отнел живота, е явен пример, че не желая да наказвам всички хора, които са престъпили закона. Винаги има изключения, но това не значи да продължавате с наглостта си. Трябва да разберете, че държавният глава наказва, а не си отмъщава и винаги има основателни причини. Престанете да търсите грешките у другите, а винете себе си! Ако все пак някога Ви накажа, не смятайте, че смъртта Ви е отмъщението на слаб човек, а се замислете за държавната си измяна и за заслуженото възмездие от справедливия управник.

— Справедлив управник! Глупости! — грубият смях на красавицата накара прозорците и кардиналът да трепнат. — Да, дук, владетелят наказва, министърът осъжда, но Вие сте и човек, мъж, слаб при това и си отмъщавате!

— Изяснете се, госпожо! Внимавайте да не се разсърдя!

— Ако имаше някакво справедливо възмездие, досега да сте ме осъдили, но пак Ви казвам — Вие се държите не като властелин и оръжията Ви са подлостта и жестокостта.

Илаян се премести в апартамента на генерала и макар че имаше собствен будоар, нейният съпруг я накара да спи в брачното ложе, което бе превърнал в нещо като библиотека. За огромно облекчение на младата графиня той не посещаваше често общата им спалня. Обикновено отсъстваше или водеше други жени в собствените си стаи. Въпреки това редките им срещи бяха кошмар за момичето. Шаундънър почти винаги бе груб, заядлив и заплахите му не бяха напразни. По принцип той идваше, за да оставя документи в шкафовете от тежко, тъмно дърво с големи сребърни заключалки. Ламури също не държеше много да остава в мрачната стая, но мъжът й не допускаше тя да отсъства дълго.

Една вечер, когато се прибра от празника на лятото, тя видя небрежно оставени книжа на масивното бюро. Баронът бе много потаен и никога не оставяше нещо на бюрото. Момичето се подвоуми дали да разгледа чертежите или да излезе отново, защото се боеше да не би Шаундънър да я завари до документите му. Любопитството надделя. Разгърна шумящата хартия и се взря без интерес, — тъй като мислеше, че това са стари или маловажни неща. Но датата над огромния чертеж опровергаваше подозренията й, а за значимостта на картата на постовете и армейските части в града можеше да се сети и сама. Това бяха изключително ценни сведения и Илаян инстинктивно, по стар навик, взе лист хартия и започна да прекопирва чертежа. Подсъзнателно тя се питаше защо ли ще й трябва това, дали въобще ще види някога бунт или ще участва отново в борбата. Но разумът трескаво работеше и графинята се върна отново към лудия, опасен живот на заговорника. Как бе успяла въобще да престане да мисли за революцията, как бе успяла да забрави за жертвите, любовта и усилията! Не, тя се връщаше с нови сили и твърдо решена този път да разяде империята отвътре. Илаян щеше полека-лека да предаде съпруга си. Трябваше да намери Мишел, Оливер, да се свърже с Ричард. Да отиде при него или по-добре да остане тук и да им дава информация, да пречи на апарата на властта, докато рухне.

Вратата рязко се отвори и влезе Шаундънър. Илаян бързо сгъна готовия лист, който знаеше наизуст, и се обърна почервеняла. Няколко минути мълчаливо се стрелкаха с погледи.

— Дайте ми листа! — хладно заповяда баронът.

— Какъв лист, г-не?

— Казах, дайте го! А иначе ще отидем при Негово високопреосвещенство! Надявам се поне сега да постъпите разумно — пристъпи напред и протегна ръка.

— Е!

— Утежнявате си положението, графиньо!

— Каква полза, като го получите?

— Илаян, внимавайте! Няма заради Вас да прегрупирам отново войсковите части! Бъдете добра и ми предайте това листче! Не забравяйте, че сте ми съпруга!

— За нищо на света не бих забравила, но Вие нищо няма да спечелите, като ми вземете чертежа — тя му хвърли топката хартия. — Ето.

Генералът я удари силно по бузата. Въпреки че се олюля, Ламури леко се поклони с подигравателна усмивка и пълен с омраза поглед.

— Никога няма да забравя, че сте ми съпруг!

Барон Шаундънър я гледаше с такава убийствена омраза няколко мига, че ако с очи можеше да се убива, Илаян на секундата щеше да е мъртва.

— Реших. Няма да отидем при кардинала. Не знам защо, но той е много снизходителен спрямо Вас. Аз досега щях да съм Ви обесил, но щом не мога да сторя това, ще направя така — зловеща усмивка озари грубото му лице, — че да се страхувате само от мисълта за мен!

Юмруците му, разбиващи хубавото й лице, я повалиха на земята. Тежко дишайки и слепешком графинята се изправи и каза едва чуто:

— Г-н генерал, някога, някога всеки плаща за делата си.

— Точно така. И Вие ще платите за измяната, блудството и измамите сега! Бог няма да Ви помогне.

Стисна крехките й рамене, вдигна я от земята и я хвърли лека като перце към черния шкаф. Илаян постоя сковано на земята, после стенейки се изправи. От носа и устата й течеше кръв, едното й око се беше надуло, а под другото имаше голяма синина. Зъбите на графинята скърцаха. С бързи крачки генералът се приближи и размаха ръцете си, оставяйки тежки рани по кадифената кожа на момичето. Единственият спомен, който остана в измъченото съзнание на Ламури, беше разкривеното от омраза и злорадство лице на многоуважавания си съпруг. Тя се строполи на земята безмълвна и безчувствена. Мъжът я обърна по гръб с тежкия си, прашен ботуш и се отдалечи. Взе документите от бюрото и когато излизаше от стаята, отривисто промърмори:

— Това ще се повтори, ако трябва!

Илаян се съвземаше по-бързо, отколкото тя самата предполагаше. Затворена в мрачната си стая, изолирана и отказваща всеки контакт с живо същество, освен с контеса дьо Дари, която остро осъди зверската жестокост на Шаундънър, тя имаше много време за размисли. Побоят й бе подействал отрезвяващо — целите и действията си тя виждаше кристално ясно. Съжаляваше, че е пропуснала цял месец, за да осъзнае как да се посвети на борбата. Решенията, взети докато преписваше чертежа, се затвърдиха и придобиха реални измерения. Бе дочула, че Пиер Мишел е в града, че войските все още обграждат столицата, но не знаеше нищо за настроенията на хората. Трябваше да излезе да проучи обстановката и да планира на място. Но й трябваше свобода, независимост. О, как искаше доброто старо време да се върне! Да не е съпруга на изверг като барона и да не я следят копои на всяка крачка. И тя се питаше през боледуването си дали ще намери Мишел, дали хората ще й повярват и дали ще успее да се свърже с Ричи. Въпросите бяха безброй, а някои оставаха без отговор.

Илаян нямаше никаква подкрепа, дори не знаеше как народът възприема окупацията и не на последно място — тя нямаше средства. Не знаеше какво е станало с имуществото й, но прекрасната розова къща бе изгоряла и там растяха бурени. Веднага щом раните почти не личаха и можа да се освободи от охраната, графинята се измъкна от двореца и пое по прашните, жарки улици на столицата. Ламури въобще не забеляза какво внимание й оказваше кардиналът с далекоглед в ръка. Той не бе пропуснал да се осведомява за състоянието й ежедневно.

До министъра стоеше войник, готов да препусне по заповедите му, но Дюверноа прибра далекогледа, сведе замислено глава и се отдалечи от терасата.

Илаян продължи опасната си разходка, влизайки тук и там и заслушвайки се в чужди разговори. Не очакваше да чуе името на Мишел или Оливер, но се надяваше да види някой познат. Уви, посрещаха я само студени, враждебни погледи и посърнали, измъчени лица. Тя се бе облякла семпло и безлично, но красотата й и явният й благороднически произход не можеха да се скрият. Повечето хора проследяваха гъвкавата й фигура с учудване или безразличие. Не бяха малко и тия, които й подвикваха и я закачаха, но тя най-вече се изненада от злобата и неприязънта, стаена у хората. Яростта и гневът срещу всеки благородник се изливаха в ругатни и заплахи, а понякога и немного малки камъни бяха отдушник на бурните страсти. Ламури, огорчена, не желаеше да рискува повече и да се наслаждава на падението на гражданите. Реши, че е крайно време да се върне в двореца — следобедното слънце клонеше към зелените, уханни гори. Тъкмо когато излизаше от долнопробна кръчма, видя за миг слабото лице на Мишел. Бързо се извърна кръгом и понечи да влезе. Макар че Илаян не бе направила нищо особено, чашата на безграничното търпение на народа преля.

— Върви си в двореца, принцесо! Вън богаташите — ревът на освирепелите хора се смеси с плача на децата.

Графинята пристъпи напред, защото сега съвсем ясно виждаше Мишел, застанал до перилото на втория етаж. Той я видя.

— Вън предателите! — сред общия вой се открои ясен глас. — Смърт за изменниците.

Илаян познаваше сбръчкания, но все още як човек, който яростно размахваше тоягата си. Той успя, разблъсквайки множеството, да се приближи до нея:

— Върви си при Дюверноа, мръснице! Ние не щем предатели! Вие провалихте революцията.

— Не е вярно! Лъжете се, бъркате! — несъзнателно възкликна тя и после изпищя, защото Мишел си бе отишъл. — Пиер! Пиер!

— Пиер Мишел. И него познавах, страхливец и двуличник — съскаше старецът. — Предадохте ни на Дюверноа, изоставихте обсадата, нали графиньо?

— Не, нее…

— Не е вярно, нали? Вярно е! Върна се, за да си при своите. При тези, които ти подхождат. Ти не си за нас и никога няма да бъдеш от нас. Носиш синя кръв и рано или късно щеше да ни изоставиш, да ни предадеш! Самата революция е предателство, измама. Хвърлиха ни прах в очите, за да управляват отново и отново. За да им повярваме, направиха всичко. Но край, стига! Няма да търпим вечно! Смърт на предателите! Долу фалшивата революция!

— И аз не я подкрепям! — успя да промълви Илаян, преди тълпата да поеме вика и няколко ръце да посегнат към роклята й.

Разкъсвайки живия обръч около себе си, тя се затича към парка.

— Долу изменниците! Оставете ни на мира! Смърт за измамниците — водачи! Вън аристократите! Не щем революции, а за виновните екзекуции!

Един камък я удари по рамото и остави кървяща рана. Графинята дори не се спря. Думите на хората не се побираха в пулсиращото й съзнание, тяхната омраза разкъсваше душата й. Крясъците им я преследваха до железните порти на парка. Малко бяха тези, които последваха бягащото момиче. Може би съвест или нещо добро бе заговорило у тях, защото преследването на невъоръжена жена не бе никакъв подвиг, дори тази жена да бе графиня. Може би тези хора разбраха, че няма да могат да прогонят всички аристократи, че армията на Дюверноа няма да се уплаши като това момиче. Смътно се досещаха, че бе невъзможно да унищожат всички по-богати, защото накрая ще трябва да се убиват взаимно. Но на Илаян й бяха достатъчни омразата и отчаянието на тези, за които се беше борила и би умряла.

Едва затворила вратата, силите я напуснаха и сгърченото й тяло се отпусна на белия чакъл. Очите й срещнаха безлюдните алеи, а преследвачите й бяха изчезнали. Мрачната тишина, последвала адската врява, засили пустотата, разстилаща се в кървящото й сърце. Хората я мразеха. Мразеха революцията. Нямаше надежда. Графинята усети как животът се изнизва от хубавото й тяло — куха черупка, пълна с мъка и болка. Почувства се лека, ефирна, но след първите крачки тежестта на отговорността, обидата и безизходността на положението подкосиха краката й. Галопиращ конник се приближи и точно преди Илаян да падне в безсъзнание, мъжът скочи от врания си кон и я сграбчи за безчувствените рамене.

— Илаян! Илаян! За бога, говори ми! — разтърси я и после с леко колебание допря устните си до нейните.

Изкуственото дишане й помогна и тя отвърна на последната му целувка. Очите й бяха затворени и когато той я поведе да се отдалечат от вратата, тя слепешком го последва.

— Всичко ще е наред, само започни да движиш тялото си, отвори очи и не мисли за нищо — кадифеният му глас винаги й бе действал омайващо. Като хипнотизирана тя изпълни командите му и се облегна на грамаден дъб. — Не знам дали сега е моментът, но ти много ми липсваш. Не мога да живея без теб. Ще ми простиш ли? Ако искаш не сега…

— Напротив, Рон. Точно сега е времето да поискаш всичко от мен и да знаеш, че аз няма да ти откажа. Бъди сигурен! И аз те обичам — каза изненадващо тя.

Роналд я прегърна и я целуна по-скоро страстно, отколкото нежно. Макар че беше много слаба, Илаян отвърна на целувката му. Не за първи път, нито за последен, му прощаваше.

Вечерта предвещаваше да бъде тиха и много топла. Двамата тръгнаха към най-дивата част на парка. Когато слънцето докосваше шумящите поляни и последните отблясъци на отминаващия ден позлатиха сладката тишина, Роналд и Илаян бавно и смутено пристъпваха по мостчето на влюбените. Неподвижните води отразяваха огненото кълбо и виолетовото небе, а в далечината около тръстиките плуваха черни и бели лебеди. Облегнати на парапета и загледани в залеза, те приличаха на статуи, ако не бе лекият ветрец в косите на графинята. С едната си ръка прегърнала Рон, а с другата облегната на парапета, тя сякаш бе погълната само от красотата на природата и бе забравила за всичко останало. Само от време на време, като нервен тик, Илаян вадеше инстинктивно сватбения си пръстен и го връщаше на тънкия си пръст. При едно от тези несъзнателни движения малката златна халка тихо се търкулна между гредите на стария мост и беззвучно падна в застиналата тиня.

Ламури не забеляза това и отвърна с цялата си нежност на прегръдката на Роналд. Но друг забеляза ярко проблясващия златен пръстен, преди да падне в мръсотията. Близо до реката имаше наблюдателна кула и Дюверноа обичаше тук да се отдава на спокойни размишления или да наблюдава с изключително мощен далекоглед божествената околност. Със стиснати устни той свали далекогледа и се усмихна ужасяващо.

— Сега Ви хванах, графиньо!

Илаян, въпреки лудия си страх и голямото унижение, на което се излагаше, обходи още няколко пъти града и веднъж й се стори, че пак видя Мишел. Точно по страничните улички забеляза младия мъж, който веднага изчезна в мръсен вход. Този път се сдържа да не извика и с учудване и объркване се върна в двореца. Трябваше да се приготви за бал. Графинята редовно посещаваше честите балове, които даваше Дюверноа. Обикновено не присъстваше генералът, който ненавиждаше светските събирания. Макар че го нямаше тъмничаря й, тя не се наслаждаваше на свободата си, не флиртуваше открито и се ограничаваше с топлото приятелство на контеса дьо Дари. Илаян беше много притеснена от реакцията на Мишел, тъй като това бе именно той, и попита Антоанен какво би правила, ако някой неин познат на два пъти се прави, че не я вижда.

— Ами не знам, скъпо дете. Положително не бих го търсила повече. Особено ако имах съпруг като Вашия — тя се разсмя.

— О, а той защо се крие? Как смятате: аз ли съм причината или обстоятелствата?

— Сигурно не сте Вие!

Контесата и графинята бяха станали толкова близки, че Илаян едва се въздържаше да не започне да разказва на дьо Дари за революцията. Но думите на Антоанен я бяха довели до извода, че може би Мишел наистина се е отказал от борбата и се крие от всеки, който би го познал и изложил на опасност. Ламури не искаше да повярва, но не можеше да сподели страховете си с добрата си приятелка. Те често се разхождаха в парка и контесата бе далеч по-пряма и открита, тя разказваше на момичето за всичко, свързано с нея, а и не само със скромната й личност. Илаян, която никога не бе се интересувала от клюки, сега знаеше всички подробности за живота в двореца, което неуморната графиня използваше, за да гради план след план за борбата.

Бе прекрасна юлска вечер и, естествено, имаше голям бал при граф Хансбъри. Целият отбран свят щеше да празнува, докато зад стените Ричард с войниците си гладуваха, а в града хората недоволстваха и често ставаха пожари и убийства. Илаян не се приготвя особено за този прием — генералът щеше да присъства, но както обикновено, изглеждаше божествена в бледосинята си дантелена рокля.

Балът почти свършваше, когато към четири часа се появи кардинал Дюверноа. След като си размени няколко думи с домакина и хвърли един странен поглед към Илаян, той се отдалечи в тъмен ъгъл и седна в малко кресло, дълбоко потънал в мислите си. Бръчки очертаха бледото му чело.

— Господи! Защо страда толкова? — едва доловимият шепот откъсна Илаян от мислите й и тя се обърна сепнато и смутено.

— Красив е, нали?

— Кой?

— Г-н кардиналът — гласът на дьо Дари трепереше.

Илаян пребледня и като че ли за първи път видя министъра. Сините му проницателни очи изглеждаха празни, високите му скули бяха огрени от някаква вътрешна светлина и само кривата му, горчива усмивка бе земна. Слабите му ръце, обхванали главата, потръпваха. Макар че мустаците и брадата му, някога катраненочерни, бяха прошарени, всички признаваха кардинала за млад мъж в разцвета на силите си. „Красив? Дьо Дари го обича“ — мислите й се мятаха и с болка се блъскаха в реалността. Илаян никога не би предположила, че някой е способен да се влюби в Дюверноа.

— Илаян, прилоша ли Ви? Защо замълчахте?

— Не, не. Нищо ми няма. Просто се учудвам, че Вие харесвате дука.

— Защо, какво има? — нетърпеливо попита дьо Дари.

— Нищо, нищо. Просто Вие сте млада, хубава и може би бихте могли да се омъжите повторно. А Дюверноа… той е кардинал, той е свещеник и просто няма да…

— Вие не се обичате много с него, нали?

— А, не. Просто той е свещеник — безпомощно повтори графинята.

— Хайде, Илаян, не бъдете такава моралистка? Но Вие отклонявате въпроса ми. Той с нещо Ви е наранил, той, който е така благороден…

— Замълчете! — Илаян откри колко й е трудно да обсъжда отношенията си с дука. Беше й невъзможно.

— Скъпа, кажете, ако имате нещо против любовта ми към Негово високопреосвещенство. Той не е първият кардинал, който ще има любовница. Така че…

Думите на дьо Дари заглъхнаха. „Дали имам нещо против? Нещо против да обичате изверг! О, Антоанен, защо? Та той не заслужава дори усмивката Ви! Дали ме е наранил! О, нее! Такива рани. Господи, трябва да я предпазя, трябва да й го кажа. Но не мога! Не мога да говоря за това.“

Контесата разбра, че темата не е приятна, и започна да разказва за това, как ловувала. Скри чувствата си. И преди бе забелязала, че Илаян се държи странно с министъра. Макар че й бе много неприятно приятелката й и човекът, когото обожаваше, да са в лоши отношения, тя реши да не задълбочава темата. Обаче, когато се разделиха вече с граф Хансбъри и Антоанен, видя мъката на Дюверноа поради студеното отношение на Илаян, тя не издържа. Дръпна я и се скриха сред цветята. Контесата промълви две думи бавно, без ревност и само разкъсващата болка накара шепотът й да прозвучи като вик:

— Обича Ви!

— Моля?

— Той Ви обича, Илаян! Той, който е толкова добър, а Вие го мразите!

— Не е възможно! — замаяно рече графинята.

— Напротив. О, господи, защо съдбата го наказва така жестоко. А мен? Вие наистина ли не ми вярвате? Нямате ли сърце!

— Предполагам, че само Вие сте забелязали. Надявам се.

— Права сте. Само очите на любовта виждат такива страдания. Само измъчената ми душа може да усети болката в неговата. Въобще ли не го обичате? Поне заради мен го направете щастлив. Моля.

— Не — студено отсече Ламури.

Дьо Дари изчезна от погледа й. Що за глупости! Илаян не вярваше на нещастната контеса и трепереща от яд, се чудеше как да накара най-добрата си приятелка да разбере, че обича звяр в човешки образ.

За да запази дружбата си, графинята се примири с мъката на Антоанен по Дюверноа, както пък контесата свикна с резките отговори, когато въпросите опираха до кардинала. Само той не бе казал последната си дума.

Илаян се прибра към 2 часа през нощта от поредния бал. Всичко това й бе дошло до гуша. След като взе вана, се отправи към леглото си. Сключи ръце над главата си и се протегна. Опипа пръстите и потръпна. Отдавна бе разбрала за липсата на сватбения пръстен, когато не усещаше хладния метал, тя се сещаше за Шаундънър — той бе заминал веднага след приема у Хансбъри и не се бе връщал оттогава вкъщи. Младата графиня не се притесняваше за изчезналото бижу, тъй като смяташе, че едва ли съпругът й ще го потърси някога. И се лъжеше.

С котешка походка, несъответстваща на грамадното му тяло, генералът влезе и затвори рязко масивната, тъмна врата.

— Добър вечер, г-жо! Радвам се, че все пак се прибрахте — той уморено и някак сковано седна на една от табуретките, покрити с износена червена коприна, и запали ароматна пура. — Е, как мина забавата? Добре прекарахте, надявам се.

— Да, благодаря. А Вашите дела как вървят? — вяло попита Илаян.

— О, не съм дошъл да си разменяме любезности! А още по-малко бих обсъждал с Вас въпроси за войската. Исках да Ви попитам нещо. Ако можехте, бихте ли се развели?

— Какво?

— Да се разделите с мен по законен начин.

— Откъде Ви хрумна това?

— Ами Вие се нуждаете, Вие не можете без една луда, безгранична и неподвластна на всякакви благоразумни норми свобода. Свобода, която като че ли моето нежелано присъствие ограничава.

— Един развод би унищожил и бездруго пострадалата ми репутация, сър.

— Само това ли Ви спира? — с горчивина промълви.

— А Вие какво предполагате? Може би светостта на този брак, който сключихме заради омразата на един мъж и против политическите ми убеждения? Когато аз казах „да“ на съвместния живот с Вас, бях полумъртва и на границата на лудостта. Може би ще ми е жал за Вашата нежност и любов или за закрилата Ви? Не, г-не. С удоволствие бих се отървала от Вас, но просто не е възможно.

— Тъкмо обратното! — бързо каза Шаундънър. — И на мен ми омръзнахте. Никога не съм обичал жени като Вас. Пък и не всяка жена може да ме забавлява! Както гледам — той посочи тънките й пръсти. — Вие сте направили първата стъпка.

— О, това още нищо не значи.

— Така ли? Аз пък мисля, че халката е символът на брачния съюз.

— Съюз? — сякаш изплющя камшик. — Какъв съюз, та аз Ви мразя. Това не в съюз, а договор, сделка, която аз подписах с кръвта си. — Генералът се наведе напред, но Илаян не забеляза отчуждеността на напрегнатото му, изопнато лице и ясно продължи: — Господи! Какви ли грехове е трябвало да плащам, та да живея с Вас!

— Сигурна ли сте, че съжалявате?

— Естествено! — „Що за глупости говори. Поне от него не очаквах такива щуротии!“ — й мина през главата. — Ако не бяхте Вие, аз щях да правя това, което искам.

— Не ме прекъсвайте, скъпа графиньо. Нима Вие не правите това, което искате и сега? Нима не чезнете нощем по балове, нима не сте най-ухажваната жена в целия дворец, а? Или съжалявате, че кавалерите Ви запазват приличие, защото сте омъжена. Омъжена, при това за мен? Доколкото си спомням, първия път, когато бяхте в Лашенжат, имахте около пет връзки, а сега…

— Престанете — тя скочи с посинели страни.

— Останете на мястото си! — той натисна раменете й и я лъхна остър дъх на уиски. — Ако Ви липсва сексът, аз не държа да спазвам условията на нашата, как я нарекохте, сделка.

— Вие сте пили! — извика тя ужасена и пребледня не от възмущение, а от страх.

Шаундънър никога не пиеше, а когато си позволеше, издържаше толкова, че никой не го бе виждал дори леко унесен. А сега бе пиян. Той, винаги стриктен и изряден, си бе позволил да й говори така, бе се оставил на алкохола и със сигурност нямаше намерение да й спести нито унижението, нито болката, стига само да му дадеше повод.

— Да приключим разговора за днес — уклончиво и любезно промълви Илаян.

— Ха! — изсмя се той и после отчетливо, сякаш думите му бяха ножове, продължи: — Илаян, нима не сте виждали пияни или пък алкохолът Ви връща именно към тези спомени? Смятам, че в контактите Ви с Руж и с други нищожества сте се сблъсквали с подобни сцени. Чувал съм дори, че алкохолът възбужда, нали? Тогава забравяш всичко — и доброто, и лошото! Знаеш ли, забелязах, че гарафата с черешовото бренди бавно губи съдържанието си, а аз, любима, не пия…

— О, така ли!

Тя скочи и се извърна да побегне към вратата, водеща в покоите й, но със светкавично движение той настъпи халата й, обърна я и я стисна в мощните си ръце.

Тя извика и започна да блъска с дива ненавист неподвижните му рамене.

— Пуснете ме, по дяволите!

Той я хвърли на леглото и разкопча колана си. Халатът й се бе скъсал и Шаундънър с мрачна усмивка наблюдаваше оголените й рамена. После, сякаш се събуди от страшен кошмар, се завъртя на токове към камината. Огънят извайваше странни, зловещи сенки на бледото му лице, а в празните му очи чезнеше с ярки отблясъци.

— Г-жо, пръстена на някого от любовниците си ли го подарихте? Или, ах каква благородна постъпка, го дадохте за святата си кауза? — В отговор Илаян само скри восъчното си лице в сгърчените си ръце. — Не отговаряте, значи е вярно. Не че държа да знам какво правите с вещите, които принадлежат в крайна сметка и на мен, но ми беше любопитно. Защо ли няма закон за неверните съпруги?

— Грешите! Аз го изгубих, генерале, изгубих го! И ако тези, които така любезно са Ви осведомили, са пропуснали този дребен факт, то те са злонамерени лъжци. О, но какво правите?

Той бе захвърлил куртката си и само по риза, с разкопчани панталони, с колан в едната ръка, а другата протегната към нея, се приближаваше като кошмарно видение.

— Нима! Сигурно не сте били Вие чаровната аристократка, която под път и над път търси някакъв си Мишел? В името на Всевишния ще спрете с Вашите изневери!

— Кълна се, че съм Ви вярна. Та аз… аз, откакто дойдем с Вас в двореца…

— От няколко седмици — жлъчно вметна съпругът й.

— Е, да. Но, г-не, огорчават ме лъжата и всички злословия по мой адрес. Трябва да разберете все пак, че аз не се омъжих по собствено желание и не смятам да променя живота си само заради.

— Мен — рязко довърши затихващите й думи. — Да бъде проклет мигът, в който се ожених, защото Вие бяхте и си оставате малка блудница.

Илаян събра остатъците от достойнството си, изправи се на колене върху атлазената кувертюра и потискайки страха си, равно и предизвикателно му отвърна:

— Г-н барон, аз бях тази, която пряко волята и цялото ми същество омъжиха за човек, когото мразя. Вината не е моя, а на г-н кардинала!

— Зная, зная. Постъпих като мизерник и сега плащам, но, обещавам Ви, няма да позволя честта ми да бъде опетнена с Вашето непростимо държание.

— Добре. Има един изход и Вие първи заговорихте за него. Развод, сър.

— Проклетница! — коланът се отбеляза на меката й бяла буза.

Шаундънър бе много пиян и жестокият му суров нрав се бе превърнал в зверска страст към насилие. След кратък разговор с кардинал. Дюверноа бе дошъл при измамната си съпруга само, за да й отмъсти за унижението. Дукът майсторски разпалваше справедливото възмущение, прерастващо в гняв у твърдия моралист, и поддържаше тлеещата ненавист към младата бунтарка. Илаян знаеше всичко това, но тъй като бе свикнала на грубостта и болката, не се впечатляваше много от садистичните изблици на барона. Тя таеше в сърцето си такава тиха и всеобхватна ненавист, че не се изкушаваше да отмъсти на съпруга си, преди отмъщението й да е пълно и водещо до унищожение. Но нито графинята, нито кардиналът смятаха, че той ще упражни някога, в момент на луда ревност и неприязън, съпружеските си права.

Илаян напрегна всички сили и се опита да изчезне зад колоните на леглото и после към будоара си. Но тя се заблуждаваше — сцената на ревност не бе едно от поредните й спречквания с него, а план на жестокостта на един пиян. След няколко зашеметяващи удара той се опита да върже ръцете й с колана. Ловка и гъвкава като змиорка, графинята му се изплъзна и запълзя към открехнатата врата на стаята си. С един ритник той затръшна вратата и разрани нежното рамо на Илаян. Тя се свря под бюрото и извика задавено, като се стараеше да не бъде уплашена:

— Стига, г-н генерал! Ако искате да ме накажете за въображаеми изневери, по-добре ме убийте, отколкото да ме мъчите. Така ще ми спестите и отвратителното си присъствие.

Илаян знаеше колко рискува с тези думи. Той или щеше да я пребие, или да излезе от стаята с ругатни. Тя се изправи, удряйки се в дръжките на чекмеджетата и олюлявайки се. Студената реплика на Шаундънър смрази кръвта й и очите й се разшириха от ужас.

— Колко ли ще се радва кардиналът, ако разбере, че съм спал с Вас?

— Това го няма в… — тя изпищя и като вкаменена млъкна, защото той я бе дръпнал, впивайки нокти в ръцете й и теглейки тънката й нощница.

— Чудя се понякога кого мразя повече — теб, Илаян, или него?

— Вървете в пъкъла!

Шаундънър я задържа в премазващите си ръце, наслаждавайки се на дивия й ужас и на безпомощните й гърчове. Пряко нормалните си възможности, тя се изплъзна. Но успя само да се добере до камината.

Съпругът й скочи върху крехкото й тяло и жадно захапа брадичката й. След това премести нейните китки само в едната си ръка, а с другата грубо започна да гали гърдите й. Внезапно Илаян усети, че я залива огнена, гореща вълна. В първия момент го отдаде на психическото си състояние, но като погледна над разпиляната си коса, видя, че при падането си е изблъскала килимчето към камината и сега то гори. Нямаше дори сили да извика, скованото й тяло се парализира още повече. Генералът, сякаш забравил за всичко наоколо, пусна безжизнените й ръце и със зъби разкъсвайки бледорозовия плат, се спусна надолу. Взела решението в един миг, ръцете на жената се плъзнаха към пламъците и извадиха горящ прът. Огненото кълбо падна до един стол и запали ръкава на барона. Той я удари със злоба и проклинайки, се изправи да гаси пожара.

— Мръсница! — изрева той.

Графинята с шеметна скорост напусна стаята и се затича по коридора. Тя едва сдържаше риданията си. Полуприпаднала, тя стигна до главното стълбище. Сега то бе безлюдно и пустотата я смрази. Краката й стъпваха по мекия персийски килим, който в момента с аления си цвят и напомняше потоци рукнала кръв. Трябваше да стигне до стаите за гости, трябваше! Изведнъж пред премрежения й поглед изникна движещо се петънце, което се отличаваше от общия кървав фон с по-ярък цвят на червеното.

Дюверноа, застанал две стъпала под нея, вдигна поглед и преди да се появи учудването, на изпитото му лице изникнаха болката и безсилният гняв към целия свят и най-вече към самия него. С несъзнателно движение Илаян прикри с измачкан парцал голата си гръд и високо вдигна глава. Изражението му бавно премина към скептицизъм и подигравка и само стиснатите юмруци издаваха изгарящото го самообвинение. Усмихна се иронично и попита:

— Къде може да отива толкова късно млада жена като Вас, графиньо?

Илаян, без да показва, че въобще го е забелязала, направи няколко крачки, но дукът я хвана за ръката. Лицето й се сгърчи и той бързо, с виновен поглед, я пусна.

— Хайде, Илаян, бъдете добра. Какво Ви става? Аз съм изповедник, дете! Недейте ме измъчва повече!

— На Вас какво Ви става, кардинале? — рязко и отривисто попита.

— Разкрийте душата си. Семейни проблеми ли имате? Господ прощава, ако му се доверяват, г-жо. И така…

— Как познахте? — злобно го изгледа. — Но нали сте в дъното на всичко.

— За бога, защо все мен обвинявате — засегнато викна кардиналът. — Ако земята спре да се върти, мен ли ще вините? А аз съм Ви донесъл подарък! Вижте и забравете грубия генерал.

С ловко движение той извади блестящ диамантен пръстен — брачната й халка. В очите му светеха закачливи пламъчета, а белите му зъби проблясваха в усмивка.

Илаян тръсна главата си и косите й покриха гърдите й, когато се изсмя: „Ха! Негодник!“ А на въпросителния поглед на Дюверноа с жестока наслада отвърна:

— И аз имам с какво да Ви зарадвам. Генералът се прояви като нежен съпруг — след пресилената й усмивка едно ъгълче започна да трепка и да се извива надолу.

Илаян бе толкова заета да запази маската, прикриваща отвращението и страданието й, че не забеляза мъртвешката бледност на министъра и не откри нищо, освен омраза в едва чуващия се леден шепот:

— Наистина прекрасно. Е, значи моят скромен подарък е съвсем навреме, за да ощастливи прекрасния Ви съвместен живот, нали?

— Не смятам, че ми е нужен след тази нощ — със злобна радост графинята рязко отклони предложението.

— Но ако баронът, който така Ви обича, го поиска пак?

— Съмнявам се. По-скоро ще побеснее, ако съм го получила отнякъде.

— Напротив. Вие сте го намерили. Нали го изгубихте в парка при известни и на двамата обстоятелства. Сега в името на съпружеската любов сте го открили след упорит труд.

— Не вярвам, а и Вие не допускате, че съпругът ми ще повярва на такива щуротии. По-скоро предпочитам да ме подозира, че имам връзка с някой дрипав мизерник, отколкото с Вас.

— Сигурен съм. Но не смятате ли, че не е въпросът в пръстена, в изневерите, а в това, какво мисли Шаундънър за Вас. А той, разбирате ли, мисли така…

— Както Вие искате. Точно за това Ви презирам, Ваше високопреосвещенство.

— Внимавайте! Може би Ви трябват още нощи като тази, за да намерите у себе си капка разум и да разберете какво наистина се иска от Вас — очите му изпускаха гневни искри. — Във всеки случай не някакви пръстени, морални принципи или лицемерни ласки…

— Откъде Ви хрумна, че аз не споделям топлите чувства на мъжа си? — рязко и самонадеяно го попита тя.

— Точно защото ги споделяте, се чудя как не сте се изклали досега. Но една Ваша дума, един жест и генералът ще спре да ревнува…

— Невъзможно.

— Или ще изчезне да потушава провинциалните вълнения — кардиналът многозначително замълча.

— С други думи, ако бъда Ваша, Шаундънър ще спре да ме тормози — Дюверноа, изпънат като струна, леко кимна. — Това няма да го бъде! Предпочитам генерала пред Вас — тя се наслаждаваше на въздействието, което оказаха думите й, пълни с ненавист и направо изстреляни от треперещите й свити устни.

— Ваша работа.

— И, монсиньор, за последен път Ви повтарям, че по-скоро бих се любила със самия сатана, преди да си помисля само да Ви целуна.

Тя му обърна гръб и с подновени сили от безграничната й омраза се затича по играещите пред очите й стълби. Когато слезе долу и се обърна, той още стоеше неподвижен.

— Вървете по дяволите! — изкрещя тя и изчезна в мрака.

Филип Дюверноа стисна пръстена и камъкът остави кървав отпечатък върху меката му длан. Сгърченото му и изтръпнало от фалшиви усмивки лице се отпусна и той с цялата си сила хвърли пръстена към стъклените, грамадни, блестящи, френски прозорци. Звукът от стъкълцата се понесе като звън на сребърни звънчета в тихата нощ и разби глухата тишина.

Илаян не издържаше и минута повече в двореца. Постоянните полуусмивки и недомлъвки от страна на кардинала я дразнеха и я вбесяваха, но истински смут предизвикваше леденото и заплашително поведение на съпруга й. Генералът дори не беше говорил с Илаян, откакто тя запали стаята, но самото му мрачно присъствие ужасяваше младата му съпруга.

Отказала се да търси Мишел, Илаян предприе безцелна разходка из дивия, шумящ град. Улиците й се сториха пусти. Тук-там се виждаха дюкянчета с някой търговец, застанал пред малка врата. Пазарите бяха глухи и напрегнатата тишина от време на време се нарушаваше от подканите на някой нетърпелив продавач. Илаян се учуди колко бързо градът се бе съвзел след трагичните разрушения от миналата пролет. Архитектурата на повечето сгради не отстъпваше на тази преди революцията. Гражданите бяха създали отново великия си град за по-малко от година. Естествено, Дюверноа бе помогнал за възвръщането на блясъка на някои сгради.

Илаян беше сигурна, че колкото пъти смазват града, толкова по-красив ще се издига от руините. Той бе неразрушим и духът му, надменен и свободолюбив, щеше да надживява векове и епохи. Възкръснал като птицата Феникс, Лашенжат се възправяше отново да стане център на империята и храм на непобедимите.

Илаян излезе на големия площад и глъчката и врявата, идещи от павилиончетата и от хората, излезли на разходка, повдигнаха настроението й. Заслуша се в мотивите на стара народна песен и малките й пантофки от син марокен с блестящи панделки потропваха под дантелената рокля, богато обшита с прозрачна коприна.

Младото й сърце, обожаващо веселието, танците и забавите, литна под звуците на простите свирки, барабани и лютни. Тя се наслаждаваше не само на ефирните валсове по баловете и на нежните звуци на пианото и цигулката, а още и на грубото потропване на кастанетите и на дивата, някак мистична древна мелодия от веселбите на простолюдието. С мъка и копнеж си спомни за Транжер, за тихите вечери и за обятията на Руж. Веднъж нападната от спомени, тя не успя да спре парещата болка и безсилния гняв. Като ехо достигна до нея името на Шери. Тя си помисли, че гласовете от миналото и от отвъдното са реални. Затвори очи и се опита да се откъсне от милите образи на Руж и Шери, но те изгаряха съзнанието й. Трябваше да ги забрави сега, да мисли за тях по-късно. Уплаши се, че може да издаде чувствата си просто така на площада и гордо вдигна глава. Тогава отново отекна: „Шери“. Две лелки на средна възраст с наперен и надут вид си говореха в странна близост до нея, уж тихо и закривайки с ръце сбръчканите си физиономии. Но и двете понякога многозначително поглеждаха младата жена, седнала до тях на стъпалата под паметника с коня.

— Чу ли, бил жив! Някъде в подземията на оня пъклен дворец.

— Жив е, жив е, ама дали ще живее още дълго?

— Така си е. С оня звяр кардинала…

— Мълчи бе. И ти ли искаш там да идеш?

— Не, но добро момче беше. А да го изоставят всичките му приятели.

Илаян, макар че не си даваше вид, че слуша, поглъщаше всяка дума от разговора. „Жив.“ Тази дума я влудяваше.

— И оная там била близка с кардинала, а нищо не прави.

— Ами, ще прави! И ти каква си. Нали и тя ще иде в подземията.

— Няма. В този ад не приемат такива като нея. Аа, я ми кажи, че после ще забравя, ти яйца купи ли си?

На графинята й се искаше да изкрещи, да разпита тези жени за Шери, а те си говореха за яйца.

— Ами. Къде ти. Нали кокошкарите стачкуват. То тия стачки и бунтове не се свършиха. Пък то Шери е в затвора, а като излезе…

— Като излезе, ще вдигне една истинска революция и толкоз. Всичко лошо ще свърши!

— Едва ли ще излезе.

— И аз така мисля, но човек знае ли? Господ…

Илаян не издържа и скочи. Не можеше да слуша повече, без да се издаде или без да припадне. Тичешком прекоси площада и преди да се шмугне в една тясна уличка, пряко водеща в двореца, погледна жените. Те й кимнаха одобрително, а в очите им прочете надежда.

Боже мой, те вярваха в нея, доверяваха й се, а тя бе така самотна, уплашена и слаба. Когато тя изчезна от погледа им, един млад мъж, много слаб и с чисти, но вехти дрехи, се скри зад павилионите. Той бе свидетел на странната и поучителна сцена край паметника.

Илаян стигна до двореца, без да си поеме дъх, и когато тръгна трепереща по мраморното стълбище към кабинета на кардинала, се разплака. Приседна на студените стълби, без да се оглежда дали някой я наблюдава, и залепи мокрото си лице на перилата от лъскав месинг. Сълзите изгаряха нежните й бузи, а очите й не виждаха. Чувствата й бликнаха с нова сила и я погълнаха. Известно време се носи от щастието и сладостната мъка, че Шери е жив в мрачните подземия, а после бе запокитена в бездната на ужаса от това разкритие.

Трябваше да действа бързо, но внимателно. Сълзите й пресъхнаха, а пред сухите й горящи очи се показа обкованата със злато врата на кабинета на великия кардинал. По това време 39-годишен и с пълна власт, той бе най-известният човек в империята. И защо Илаян бе дошла да търси подкрепа именно от него, нима в неистовия си страх се надяваше той да й помогне? Към министъра, към всевластния кардинал, който можеше всичко, ли се обръщаше, или обърканата й душа се бе насочила инстинктивно към човека, който се криеше под кухата алена мантия. Илаян не разбра и не искаше да знае защо точно при него отива най-напред.

Тя събра силите си и стана. Лакеят в преддверието й говореше нещо, но тя не го чу. Казваше, че кардиналът е зает и че разговаря с г-н Магнилър, но Илаян само му отвърна, че това не е никакъв проблем. Със замъглени очи тя рязко отвори вратата. Рон тъкмо ставаше, за да види каква е тази шумотевица. Двамата тихо извикаха и Дюверноа направи знак на лакея да се оттегли. За секунда стояха безмълвни, а после Магнилър се приближи, галантно се наведе и й целуна ръка. Устните му се допряха до изтръпналите й пръсти, погледът — му закачлив, и прелъстителен, й говореше „Животът е един, но неведнъж трябва да живееш истински.“ Сякаш усетил състоянието й, той стисна ръката й и вля сили и страсти у нея, устните му между ласкавите движения й прошепнаха: „Стегни се“. Това бе най-дългото целуване на ръка в живота на графинята! Но на нея сега не й бе до любов, но именно любовта я накара да се отърси от унеса. Тя неохотно помръдна пръстите си и игриво просъска: „Роналд стига.“ Той се покашля и с преигран, любезен втори поклон целуна почтително ръката й. Кардиналът стоеше като истукан. Илаян пристъпи към него и когато заговори, се удиви колко спокоен е гласът й:

— Монсиньор, извинявам се предварително на г-н Магнилър, но се налага да говоря с Вас на четири очи. Моля Ви.

— Но, разбира се — бързо и леко засегнат отвърна вместо дука Роналд. Поклони се ниско и излезе.

— Седнете, графиньо. Така нахлувате в кабинета ми, изгонвате чаровния ми посетител и ме молите за тайна аудиенция с такъв глас. Аз съм силно поласкан и много заинтригуван.

— О, Вие се подигравате!

— Съвсем Не. Наистина се интересувам от посещението Ви, особено от причината за него. И така, скъпо дете, говорете. Или нека аз да отгатна — имате някакъв проблем, нали?

— Да, т.е. не!

— Ах, виждате ли, Илаян, аз съм прав — с горчива усмивка продължи той. — Вие винаги идвате, когато се нуждаете от нещо или искате нещо. Мога да се радвам на Вашето присъствие само когато нещо се е объркало и Ви трябвам.

— И въпреки това Ви моля да ме изслушате, Ваше високопреосвещенство. Имам един въпрос, много важен въпрос и една молба. Молба, която само Вие можете да изпълните — Дюверноа повдигна скептично вежди. — Монсиньор, не става дума за това, че Ви молих да не живея с човека, когото мразя, за това че съм подложена на постоянен тормоз, и за още куп глупости. Сегашната молба е нещо истинско и много важно за мен.

— Е, добре. Ще се радвам да Ви помогна. Всъщност по-добре седнете — той се отпусна в мекото канапе зад бюрото.

— Не, благодаря! — отсече младата жена, облегна се на бюрото и гордо изправи глава. Усети прилив на енергия, а слепоочията й запулсираха от напрежение. Последната задръжка падна. — Искам да поговорим за един затворник — гласът й прозвуча малко заповеднически и тихите й думи отекнаха в просторната стая.

— Затворник значи — промърмори министърът. — Но, г-жо, преди да сте го назовали, искам да Ви кажа, че властта ми не се простира върху престъпниците. Напълно безпристрастен народен съд отговаря за присъдите.

— О, г-не, ако оставят народа да го съди!

— Вие знаете, че народният съд е сформиран от честни хора, които все пак не се подчиняват на масите.

— И все пак, монсиньор, ако ме изслушате, ще видите, че за този г-н въпросът може да бъде решен от Вас.

— Хайде, Илаян, аз не съм всевластен!

„Ами не сте!“ — помисли си с болка тя, а иначе твърдо и бавно произнесе:

— Става дума за г-н Себастиян Шери.

Кардиналът пребледня и сви скептично устни: „Господи, колко е нагла!“

Илаян се облегна още по-здраво, още повече вдигна потръпващата си брадичка и сякаш настръхна. Той се удиви колко бързо се променяше състоянието й. Когато влезе в кабинета му, беше уплашена и объркана, после изведнъж всички вълнения се стопиха и тя стана твърда и делова. А сега гневът и безграничната й дързост взимаха връх и тя приличаше на тигрица, готвеща се за бой, за да защити малките си. Макар че кардиналът се стресна от безумния блясък в очите й, хладно рече:

— Много съжалявам, но въпросът с Шери не подлежи на обсъждане.

— И защо, Ваше високопреосвещенство? — думите й изплющяха като камшици.

— Ами, защо… той е предател, изменник, негодник и безскрупулен убиец.

— Моля?

— С една дума много опасен човек, Илаян — с усмивка допълни Дюверноа.

— Но… но аз съм същата. Значи, дук, Вие обвинявате него във всички тези престъпления, хвърляте го в тъмницата, подлагате го на мъчения и унижения. А мен, мен издигате в обществото и правите така, че хората да са поне любезни, ако не ме уважават — Илаян си бе върнала способността да говори.

— Точно така.

— Да, но Вие знаете, че и аз съм толкова виновна, аз по нищо не се различавам от него! Той е в подземията, а аз…

— Това, скъпа графиньо, ще е Вашият кръст. Докато той страда, Вие ще се забавлявате и нищо няма да сторите. Жестоко е, но няма избор! Така ще е винаги, Вие ще се отличавате от приятелите си, ще бъдете заедно, но после ще Ви съдят по различни критерии, защото сте различни и самите Вие — думите му като на зловещ пророк й напомниха нещо далечно, причинило й някога болка. — Това ще е наказанието Ви и трябва да Ви уверя, че е много по-тежко от различните мъчения.

— Отказвате! — от отчаяния й писък го побиха тръпки. — Заклевам Ви, не е честно само, за да си отмъстите на мен, да жертвате други хора. Моят кръст — това са глупости! Моля Ви!

— Не! Илаян, казах Ви вече. Да не бъдем банални — той си хапеше мустаците.

— Тогава, дук бъдете сигурен, че ще Ви го върна. Ще ми платите скъпо — ъгълчето на устата й, бледа и напукана, потръпна. — Да забравим това за кръста, но как ще обясните наистина, че държите такава престъпница като мен на свобода. Има много интересни въпроси и зададени по подходящ начин, ще предизвикат много забавни и недвусмислени отговори. Не ме е грижа дали след това ще гния в скапания Ви затвор. Пет пари не давам за себе си. Но Вие, Вие внимавайте. Не само ще изгубите дяволската си власт, но може би ще ме и последвате.

— С удоволствие, графиньо. Дори и в ада!

— Знаете ли, че никога не съм Ви уважавала, дори изпитвах негативни чувства. Но сега, сега, дук, Ви мразя! Мразя и презирам. Презирам Ви, защото сте нищожество. Подлец, който, за да ме унищожи, убива невинни хора, защото знае, че мен самата не може да ме нарани. Точно така, Вие не сте способен да ми направите нищо!

— Сигурно. Аз Ви спасявам от нещо ужасно, но просто не мога да извадя Вашия приятел, който между другото е убиец. Та като стана дума за Вашите приятели, защо толкова късно се сетихте за любимия Шери? Или какво става с чаровния Руж?

— Дук, след като приключихме, аз ще Ви оставя да се наслаждавате на пировата си победа сам!

— Стойте на мястото си! Не мърдайте, или Шери ще пострада. И така, защо да не поговорим за Али Руж и за прекрасното му вонящо село. Доколкото не ме лъже паметта, той пиеше и Ви биеше, нали?

— Доколкото мен пък не ме лъже паметта — тя го имитира подигравателно, — собственият ми съпруг е на същия хал. Даже по-зле, а Вие лично, г-н кардинал, го избрахте!

— Е, може би, но поне не живее в барака. Или оня живот в дивата пустош и селска простотия Ви липсва? Да не би да сте създадена да готвите на неграмотен селяк? Но, извинете ме, интимен въпрос — министърът се усмихна сатанински — Как успяхте да изпаднете до леглото на един въшлив бедняк? Или пък честният Али Руж е стигнал до там, че да спи с такава като Вас?

— Като мен! Изяснете се, за бога!

— Той въобще знаеше ли, че сте омъжена, че половината Лашенжат е в краката Ви и че, благочестива ми г-жо, имате над половин дузина любовници!

— Млъкнете! Нямате никакво право да ме обиждате! Нямате въобще право да обсъждате личния ми живот!

— И все пак го правя.

Тя скочи и почти стигна до вратата. Как се осмеляваше да се подиграва с чувствата й, да потъпква най-истинското у нея — любовта. Без любов тя не би могла да живее, а Дюверноа съсипваше прекрасните й спомени, скътани дълбоко в закоравялото й сърце, разбиваше нежността й и я правеше нелепа. Всичките й чувства бяха попарени и дори нямаше сълзи да плаче, за което всъщност благодареше на Бога.

— Графиньо, и последна дума за Леанър. Той като че ли излезе най късметлия — отърва се от Вас, без да изгуби главата или свободата си.

— Правилно! И скоро ще превземе Вашия град.

— Да се надяваме. Но, честно казано, защо го напуснахте? Той бе най-подходящият за Вас, така да се каже.

— Заради Вас, дук — изкрещя Илаян и в безсилната си ярост въобще не забеляза колко напрегнато и изпитателно се взира в нея кардиналът.

— Да не повярва човек! И все пак, Илаян, не се сърдете, че не съм Всевишният, та да освободя приятелчето Ви!

Тя се задави. Въобще не разбра извинителните му думи и че в тях прозираше наистина съчувствие. Мъката и омразата я задушиха. И за да не издаде бушуващите си чувства, тя отвори вратата и насочи леден поглед към огромното бюро, зад което чезнеше червената роба на дука.

— До скоро виждане, графиньо.

— Сбогом! И предайте моите поздрави на сатаната!

Вратата се тръшна и кардиналът затвори очи и впи ръце в креслото. Едва доловимо стенание се откъсна от гърдите му.