Ивелина Димитрова
Илаян (4)

Глава четвърта

Тя изтича и се качи в каретата. Имаше чувството, че са я осакатили. Гледаше с насълзени очи, опряла чело на задното стъкло; докато не изчезнаха пламъците на замъка. После потъна в мрак, всичко беше изчезнало — и доброто, и лошото. Още в Роулси тя позна любовта и я завладя, но в Люпи Доминико животът й бе озарен от една свята цел. Тя се бе борила, за да я постигне, но с отдалечаването от градчето сякаш всичко изгасна. Напрежението, битката и революцията останаха назад.

Наистина трябваше да помисли за всичко, но този стремеж, този живот я привличаха неудържимо и в главата й кънтяха думите на маркиза: „Ти си родена за водач.“

Беше около 4 часа, когато каретата рязко спря. Чу се твърд мъжки глас, който заповяда на кочияша веднага да слезе. Тя подаде нежната си главица и попита какво става. Галантно й беше подадена ръка и един шик глас каза:

— Госпожице, ще ми подарите този пръстен, нали? — тя видя едно красиво лице, принадлежащо на около 30-годишен разбойник.

Гледаха я две присмехулни пъстри очи и две плътни устни се наведоха да целунат ръката й наболата му брада я одраска и той нежно започна да измъква рубинения й пръстен.

— В знак на добро приятелство ще направите тази жертва за бедния влюбен, принцесо.

Насмешката я накара да вземе бързо револвера, който криеше в полите на копринената си рокля, и да го блъсне в леко орловия му нос.

— В знак на добро приятелство ми пуснете ръката и хвърлете оръжието!

— Боже мой, Оливер, тя имала пистолет — младият къдрокос съдружник викна възмутено.

Илаян скочи от колата леко, придържайки се с една ръка за рамото на разбойника, а с другата здраво хванала пистолета.

— Е, господа? Жули, вземи пистолетите и да вървим, да оставим тези бандити да си починат край някое дърво.

— По дяволите! — изкрещя по-възрастният разбойник.

— Наистина има за какво да проклинате, г-н Оливер — тя се усмихна така чаровно, че почувства как пленникът й въздъхна.

Вързаха ги край едно дърво и те, проклинайки съдбата си, останаха там.

— Чакай ме, Жули. Искам да кажа две думи на тези господа, а конете им остави тук — след като кочияша се отдалечи, тя подигравателно се обърна към вързаните:

— Значи, имам честта да говоря със самия Оливер Самулере и с неговия съдружник. Е, аз съм графиня дьо Ламури, и както ви казах, смятам да ви оставя да си починете под тази дебела сянка, но…

— Вървете по дяволите! Та тя ни се подиграва!

— Както каже дамата, глупако — Оливер явно беше усетил, че Илаян им предлага нещо, — но, г-це Ламури, бъдете сигурна, че няма да е за дълго.

— Нима! Всъщност аз смятам да ускоря процеса — тя извади много красива кама с дръжка от слонова кост, но искам вашето съдействие за една наистина благородна кауза.

— А, бе ние да не сме благотворително дружество или пък Робин Худ.

— Ако не сте, ще станете! Вие нямате друг избор, нали? — зелените й очи се превърнаха в две пламъчета, а устните й се разтвориха в най-нежна усмивка. Самулере гледаше като омагьосан. — Искам да помогнете на революцията. Сигурно сте чули да се говори за въстание, за бунт и вместо да харчите парите си по проститутки, можете да ги заложите за народа. Ако революцията победи — печелите, ако не, е вие бездруго сте извън закона — и тя се усмихна дяволито, знаеше, че Оливер Самулере е един от известните разбойници, влиятелен е и ако го привлекат на своя страна, щяха да имат силен съдружник.

— Прието — каза Оливер и Дик го погледна плахо — тази графиня наистина е магьосница.

Тя им подхвърли ножа, гледайки ги чаровно, лицето й, озарено от победата, сякаш грееше. Изведнъж тя се извърна, свали рубинения си пръстен и го остави на тревата.

— И така, за каузата! Сбогом, господа!

Пристигнаха по обяд и още докато препускаха, една жена им извика, че графинята умира, ако не е умряла вече. Илаян отвори вратичката на каретата и се облегна на нечия силна ръка. Почти машинално каза „Здравей“ на Роналд Магнилър и чак тичайки по коридора, можа да асимилира неговото присъствие. „Боже мой, графинята значи му е простила! Ах, какви неща прави чарът!“ Сърцето й се сви, този чар отдавна я беше завладял и нея. Тя тихо отвори вратата към стаята на Мари и се спря на входа стъписано — това не беше вече жената, която я караше да трепери от омраза или страх, а една бледа, с хлътнали очи старица, губеща се под грамадния, пухкав балдахин.

— Илаян, влез! Влез, тебе чакам, за да си отида — старческият глас заглъхна в далечината и момичето се отпусна на края на леглото с болка, от очите й капеха сълзи. — Е, чаровнице! Брат ми добре те е подредил — тя се усмихна, гледайки нишките по лицето й.

— Той умря!

— Знам, всъщност почувствах го. Аз всичко завещавам на теб, но не за това ми е думата. Искам да ми простиш!

— Аз, Вие се шегувате! Вие ми бяхте като майка…

— Стига лъжа! Никога не съм те обичала достатъчно, не и от колкото се нуждаеше. Ти много обичаш, но трябва да си и обичана! Ще бъдеш! Може всичко друго да се руши, но твоята любов ще остане! Такава беше и майка ти… Виж, пръстенът със смарагда беше неин някога, сега е твой — носи го и го пази! Под смарагда има смъртоносна отрова, ако, е, ако се наложи… Майка ти изпи половината — графинята се задъхваше.

Илаян изпищя и ръцете й се впиха в ръцете на старицата.

— Говорете, разкажете ми за майка ми! — Мари мълчеше, момичето хлипаше — Моля Ви!

— Аз не зная много, пък и умирам, но при раждането ти майка ти те нарече Лиан, Лиа. Това име го знаем само ти, аз, тя, бог да я прости, и един човек, когото тя обичаше, а той страшно я мразеше, защото искаше да е на мястото на баща ти. Така стана… тя се страхуваше за теб — Мари затвори очи и едва дишаше. Илаян стоеше като вкаменена, стискайки пръстена. — Не казвай никому за името и за пръстена! Онзи човек е жив. Лиа, Лиа, бъди щастлива и… ми прости — графинята отпусна глава и сякаш сянка премина.

— Нее! Нее! Обичам Ви! — Люк я хвана в прегръдките си и я отнесе като малко дете.

На погребението присъстваха малко хора. След това тя води дълъг разговор с Роналд Магнилър, който й предлагаше да се оженят, но тя твърдо отказа и на излизане забеляза:

— Ако ме обичаш, няма да искаш да се ожениш за графиня Ламури, а ще живееш с Илаян.

Същата нощ прекара в обятията на Люк. Целият декември те яздиха, събираха листа, любеха се и се радваха на всяка своя усмивка, сълза или целувка. Илаян се опитваше да се отърси от ужасите на стрелбата и разказваше с гордост за Шери, за маркиза и за собствените си подвизи в началото на Хансон, а по-късно и на Магнилър, който, изпълнен с любов, се завърна за Коледа. Седмиците, прекарани в едно далечно имение го бяха уверили, че просто не може да живее без Илаян, била тя графиня или просякиня.

Зимата, която прекара Илаян, беше прекрасна — дълги езди, състезания с шейни, теглени от кучета, страстни вечери край камината, много любов и щастие. Тя дълбоко осмисли целта и начина за постигане на успех за революцията. Дълго разсъждава над книгата „Бунтове, заговори, революции“ и се закле да остане вярна на тази кауза, борейки се, но отстоявайки и принципите на справедливостта и идеята, че, нежна, революцията ще е по-полезна. Тя дори обмисляше и план през малкото време, което й оставаше от игри, празници и страст.

В началото на март Роналд предложи да заминат за столицата и да се установят там. На Илаян, създадена за развлечения, опасности и балове, й липсваше бурния живот в Люпи Доминико. В края на март беше уредена красива къща близо до двореца и Роналд беше говорил вече с много свои влиятелни познати. Тя, Люк и Магнилър вече стягаха багажа си, без да помислят колко много нещастия ще им донесе Сент Лашенжат. Илаян още от малка си мечтаеше да отиде там, нещо я влечеше непреодолимо. Тя, със своята вечна дива страст да покорява, искаше да завладее този величествен град. Тя, с крехкото си тяло и ослепителната си усмивка, искаше да властва, да стане кралица. Точно там, в центъра на голямата империя, сякаш се извършваше някакво тайнство, което я привличаше като магнит. Баловете, кулите, дворците, властта — всемогъщата фантазия рисуваше повече от приказни картини. И тя — владетелка на всичко. Но графинята не мислеше само за своите копнежи и мечти, понякога, разсъждавайки трезво, тя стигна до извода, че ако иска да създаде силна и печелеща революционна организация, ядрото й трябва да е в Сент Лашенжат.

Илаян се качи на колата с разтупкано сърце и с дързост, смелост и чар в излишък, но колкото повече дни минаваха от половинмесечния им път, толкова повече се плашеше. Дали ще успее, дали ще организира бунта, дали ще може да запази този непокорим град. Но нямаше връщане назад. Роналд беше продал имението и сега тя беше красива и богата графиня — неща не за пренебрегване. Въпреки всичко най-силното оръжие беше нейният непримирим, волен дух и вярата й в любовта и в доброто.