Ивелина Димитрова
Илаян (8)

Глава осма

Когато им съобщиха в края на март, че революцията е избухнала, за по-малко от два часа каретата излетя по пътя за Сент Лашенжат. Не се знаеше кой иска първи да стигне и кой се вълнува повече — Илаян или Дюверноа, — той беше избран за главнокомандващ. Казаха им, че столицата е в пламъци и всички чакат да дойде кардиналът като месия. Много странно. Той — черният министър — спасител.

Графинята предчувстваше нещо толкова лошо, че през целия едноседмичен път имаше треска. По пътя тук-там се виждаха опожарени общини, тревата вместо сочна и зелена беше кафява. Имаше и трупове и всичко просто приличаше на ад.

Пристигнаха. Още отдалеч се виеха стълбчета дим, черни облаци се носеха, разкъсвани от грамадни гарвани, миришеше на изгоряло и на мърша. Хората по пътя им се разбягваха. Далеч, сякаш от небесата, се чуваше плач на дете.

Стените на града бяха покрити с главите на бунтовниците, чуваха се стенания и проклятия. Ясносиньото априлско небе разкриваше тъмните разрушения в пълния им ужас. На главния площад се изправяше въздигнатата като върховен символ и покровител огромна кула. Почерняла от кръв и от огъня, тя се извисяваше и покриваше със смъртоносната си сянка цялата мъртвешка долина. Убити, простреляни, ужасни разрушения, като кървав кошмар. Илаян изпищя. Революция — сарказмът на Дюверноа потъна като куршум в телата на убитите. Графинята вече не спираше сълзите си, тя ридаеше, впивайки нокти в тапицерията.

Бяха умрели хиляди. Те не успяха. Сент Лашенжат беше разрушен. Вечният град беше разрушен, не! Кардиналът спечели или просто Сент Лашенжат се самоунищожи, революцията се самоунищожи.

Всъщност какво се беше случило? Три месеца по-рано от предвиденото бе избухнал бунтът. Най-заклетите аристократи начело с Дюверноа, усетили силата на бунтовниците, бяха решили да ги изпреварят и да провокират бунта. Те преценили, че всъщност народът ще свърши черната работа, ще ги отърве от противниците и ще отслаби собствената си мощ. Дукът — главнокомандващият на това адско шоу, спокойно караше ваканцията си — ако спечелеха, щеше да властва, ако загубеха, щеше да е първият притекъл се на помощ на монарха.

Маси от хора от всякакви прослойки се вдигнаха, комитети призоваваха на бой, всяко късче от старото се рушеше, но войската остана на страната на управляващите и тя разбиваше тълпите. Империята се удави в убийства и арести, сградите се рушаха като от картон. Кралят беше заловен и гилотиниран. Още една точка — нацията се раздели на две, защото някои много обичаха и уважаваха едва 24-годишния красив владетел. Мнимата революция, без да постигне целта си, успя да вземе много жертви от своите.

Непокоримият Сент Лашенжат бе изяден отвътре, беше останало само величественото русло на мъртвешки кухите сгради. Дивите му и несломими жители бяха пречупени, но не изчезна инстинктът „Убивай и руши.“

Смътно разбирайки жестоката измама и манипулация, жителите на столицата се изправиха от руините и от бунищата за втори бунт. Те мислеха: „Първия тур ни надхитрихте, но сега ще се бием докрай!“ Малкото останали водачи умоляваха да изчакат, да не правят втора грешка. Но никой не ги послуша, не послушаха гласа на разума. Нарекоха Шери, Мишел и много други предатели, монархисти и съюзници на Дюверноа. Отново пожари, убийства, кръв, кръв… Армията като могъщ юмрук разби и смаза всяка съпротива срещу властта. Този път провинцията не се вдигна, само столицата като последна тръпка на отмиращата революция беше срината до основи. Сент лашенжатци, съсипани, но не и унищожени, останаха да чакат смъртта в разруха и мизерия. Революцията беше смазана в ядрото си. Тогава стана най-лошото — започнаха безразборни убийства, изнасилвания, грабежи. Армията, която се бе справила с озверилите тълпи, не можеше да спре нечовешките престъпления. Или не искаше. Всеки, който имаше останал минимален разум, а такива все още се намираха, молеше за закон, за владетел, дори и за Дюверноа.

Кардиналът не очакваше втория бунт, но положението в столицата „бе добре дошло“. Изключително амбициозният дипломат бе решил да превърне Сент Лашенжат в своя крепост. Той прекрасно знаеше, че в провинцията структурите на бунтовниците не са унищожени, че ще има още сражения, но от руините той щеше да направи истински могъщ град. Дукът обичаше страната и трябваше да успее да я издигне от праха и да победи тези глупави анархисти. Илаян вече нито пищеше, нито мислеше, а чувствата отдавна я бяха напуснали. Седеше в каретата като в транс, впила зелените си очи в приятното лице на кардинала. Той се усмихваше, когато й подаде ръка пред къщата. Мазилката и прозорците бяха строшени от куршуми, розите изпотъпкани, но сградата беше здрава, пожарът не беше я засегнал. Тя беше същата розова, красива къща, каквато графинята я беше видяла преди година с Роналд и Люк. Тя се отърси от шока и се затича към вратата.

Роналд се сбогува с министъра и се отправи с бавни крачки към градината. Илаян бягаше по безлюдните коридори и викаше. Изведнъж зад сноп лъчи, и зад прашната завеса се появи Люк. Якето му висеше на парцали, а над лявото му око имаше малък кървав белег.

— Лююк!

— Илаян! — той я притисна към себе си с все сила.

Сълзи, думи, прегръдки и дълги, изпълнени е мъка погледи. Накрая той тихо и тържествено й каза:

— Ела, това остана за теб.

Влязоха в мрачна стая и тя видя пакети и документи от комитета. Последните известия, пратки и заповеди я накараха да пребледнее. Как и с цената на какво Люк беше успял да ги вземе, тя не попита. Седеше, погълната от тези обгорели книжа, отразяващи цели светове.

Всичко беше свършило. За да започне отново пак една трезва мисъл, Илаян трябваше да вземе тези разкъсващи спомени и да ги прочете основно. Люк бавно й разказваше, бавно паднаха на прашния под в целувки и бавно и несигурно убийствената мъка започваше да я изгаря, но съзнанието й почваше да се прояснява.

Седмица по-късно положението се беше доста променило. Дюверноа наистина се стараеше да пресече потока от престъпления, трябва да му се признае, успяваше. Пожарите, въоръжените грабежи бяха почти изчезнали, но понякога Сент Лашенжат беше озаряван от някое ново огнено нападение.

 

 

Хубава майска нощ, щурците пеят тихо и небето е осеяно със звезди. Илаян тъкмо се готвеше да съблече тъмносиния си плюшен халат, когато се разнесоха изстрели. Горяща факла профуча, приличаше на комета и се заби с трясък в съседния прозорец. Викове, дандания и ярка светлина накараха девойката да изтича към прозореца. Крайно необмислена постъпка — градушка от камъни и куршуми разби стъклото и разкъса халата й. Тя пристегна колана около гъвкавата си фигура, взе револвер и излезе в задимения коридор. Къщата бе вледеняващо тиха. Изведнъж се чуха стъпки, трошене на мебели, крясъци и ругатни. Някъде на първия етаж се стреляше. Илаян изтръпна, припомняйки си страшната нощ в Люпи Доминико: цялата хубава къща опожарена, масите, килимите изчезнали или счупени. Нейният труд, време, мечти — разбити.

Сега в тази къща бяха само тя, камериерката и Люк. Слугите бяха избягали. Тя се затича с пистолет напред, стигна стълбището и вече ясно чуваше грубите гласове долу. Псуваха нея, Шери, Дюверноа, Мишел, революцията и живота. Биеха се кой да намушка портретите и диво ревяха, откривайки някоя скъпоценност. Илаян се втурна напред — през горящата завеса тя видя как Люк се биеше и изчезна в хамбара. Изскочи на двора и се скри в сянката на една колона. Гледката я порази. Осакатени, обезобразени хора. Треперещи ръце, сгърчени лица и освирепели, налети с кръв погледи. Те проклинаха революцията. Грозните им думи накараха Илаян да се изчерви и да запуши уши.

— Да го духат и Дюверноа, и скапаните бунтари. Да живее човекът! — дори нямаше сарказъм в думите на еднокракия оръфан оратор.

Светлината на факлите падна върху момичето и тълпата зарева страхотно. В същия миг изплющя камшик и загърнат в черна пелерина конник си пробиваше път към графинята. Той леко я вдигна и я загърна с плаща си. Полетяха камъни, които мъжът приемаше с тялото си и ловко избягвайки куршумите, излезе от събралото се множество.

— Долу ръцете, свине такива! Жалки негодници — той смело риташе насам-натам.

— Скапан революционер! Ти си мръсен бунтар. Съединихте се с оня Дюверноа. Смърт! Смърт! — скоро нечовешките крясъци заглъхнаха в мрака.

Ездата й се стори вековна. След половин час той спря коня край една запустяла колиба извън града.

— Кой сте Вие?

Той дръпна качулката си и се показа красивият профил на Пиер Мишел. Рояк объркани мисли нахлуха в главата на Илаян. Какво прави в Лашенжат? Къде е Шери? Защо ме спасява, защо рискува? Интересният и крайно предпазлив Мишел винаги имаше ожесточени спорове с безумно смелата Илаян. Винаги казваше противното, винаги!

— Трябва да бягаме! — той я смъкна от коня и внимателно остави схванатото й тяло на една порутена пейка. — Да се махаме! Всичко е загубено. И двете страни желаят смъртта ни. В провинцията, в чужбина, само…

— Глупости! Всичко едва сега започва — през сплъстените къдрици го изпепеляваха два зелени огъня. — Трябва да организираме хората!

— Хората! Те ни мразят! Нима не видяхте, нима не разбирате, че те дори не са хора!

— Не можем да захвърлим всичко! — дори самата мисъл я влудяваше. — Имаме провинцията! Тя е наша. Шери е жив. Налага се да победим или да умрем. Мишел, идете по селата, вдигнете ги, съберете армия и завладейте този град! Трябва! Той трябва да е мой… наш — тя спря.

— Невъзможно. Ще загубим.

— Не! Аз ще остана в града, ще подготвя всичко. Аз ще поведа — в погледа му имаше тъжна подигравка. Тя изпищя. — Трябва да победя! — изправи се рязко.

— Спокойно, Илаян, спокойно — той обгърна раменете й. — Ще отидем ние двамата далеч, някъде в страната на спокойствието.

— Не можем. Ние се заклехме — безжизнено отвърна момичето. — Аз ще се боря. Вие също. Карма! Няма друг избор. Ще унищожим омразата и ще създадем любов. Няма връщане назад!

— Няма! — той я погълна цялата.

Атакуваше я с целувки, ласки и накрая победи. Тя с огнения си луд темперамент се сля с непостоянния му странен характер. Две противоположности, хладната нощ и пламъците на Сент Лашенжат, полюсите на силата и слабостта. От сблъсъка се разхвърчаха искри, които запалиха една изпепеляваща, неподвластна на нищо стихия — любовта. Графинята се изповяда и дълго плака. Мишел просто летеше във въздуха, нежно притискайки най-ценното същество в живота си.

— Повече никога няма да ме видите да плача. — Лицето й беше от изумруд, а сърцето бавно беше започнало да се вкаменява. — Никога!

— Илаян, говори ми на ти, моля те! — беше милият отговор на Мишел.

Мишел замина с още двама от комитета. Дюверноа бавно заграждаше своята крепост с непробиваеми стени. Строеше тунели, ровове, грамадни кули, но и красиви къщи. Пожари вече нямаше, народът се беше примирил. Отрезвял от мъката и яростта, всеки се беше затворил в къщата си, както щраусът зарива глава в пясъка. След успокоението на духовете щеше да дойде и желанието за борба, мислеше си Илаян. Към средата на май градът беше почти възстановен. В столицата нямаше нито един останал революционер и решението на Илаян за борба се считаше за лудост, но тя с помощта на Люк успя да установи връзка с Оливер два пъти седмично. Единствено тя знаеше един таен вход към града. Люк й помагаше много, между тях страстната любов се беше превърнала в чувство, твърде рядко срещано и затова безименно. Въпреки безсънните нощи, вечния страх от провал и не особено приятния живот Илаян не спираше, да обича пагубно и да вярва в бъдещето. Планът й беше прост. Неведнъж го беше излагала на Оливер и Люк.

— Чрез постоянната връзка аз ще получа хора и муниции след време. Вие ще съберете войска, ще действате предпазливо и ще завладеете повечето от провинциите. През това време аз ще организирам жителите и ще завземете Сент Лашенжат без бой.

Люк харесваше почти мирния й план, а Оливер правеше всичко възможно да поддържа минималната връзка между света и хората в заградения, изолиран, мрачен град. Прекрасна ездачка, графинята не се плашеше от нощните мъгли и от мрака. Препускаше край стените на столицата и се чудеше, че някога е била крехко и мило създание. Сега беше по-твърда от гранит, самозалъгваше се донякъде тя. Наистина тялото й беше от железни мускули, духът й беше непоколебим, но тя продължаваше да очаква по-скоро целувка, отколкото изстрел, пребледняваше при вида на труп и викаше камериерката да оправи леглото й.

Илаян не забелязваше колко много доносници има дукът. Просто имаше безработица. Много хора, по-предпазливи и умни, вместо да рушат и убиват, се бяха записали в списъка на страшните куриери на негово високопреосвещенство. Доносничеството беше доходна професия и Дюверноа се радваше на чудесни сведения, но най-много го вълнуваха новините за красивата графиня Ламури. Не че се боеше от нейните глупави заговори, просто понякога жилото на ревността мъчеше сърцето му. Една от най-верните му куриерки беше Анна Транжер, хубавичката брюнетка, която не прости изневярата на Оливер. Последният й доклад го накара да побеснее.

Трябваше да говори с Илаян, явно подмятанията му не вършеха работа.

 

 

Игрива като котенце, графинята се беше преоблякла като кардинала и сега седеше в неговия кабинет. След като страхът беше изчезнал от живота й завинаги, чаровната девойка си позволяваше доста волности. Тя прочете някакъв лист с премрежени очи и после с тънките си пръстчета го скъса. Беше заповед за арест. Може би на човека, който пред очите й уби жена, а може би не. Да не бъдем дребнави — усмихна се тя и се завъртя към камината. Вратата се отвори и се появи Роналд.

— Монсиньор.

— Да — тя се разсмя, гледайки глупавата му физиономия.

— Ти си олигофрен! Веднага махни тези дрехи.

— Нима не ти харесвам?

Тя се изправи величествена като кралица, гордо вдигна острата си брадичка и покри смарагдовите си очи с гъсти, черни мигли. Изправените й рамене и немалкият бюст изпъваха пурпурночервената тога на дука. Красивите форми на краката личаха под дългата, тежка мантия и накрая малката кокетна кардиналска шапчица, символ на могъществото, се открояваше върху златото, спускащо се по врата й. Задъхвайки се, Роналд отстъпи от вратата. На прага стоеше Дюверноа!

— За бога — промълви смаяно той, но после бързо се усмихна и подигравателно, закачливо попита: — А подписахте ли някои от документите ми, за да облекчите работата ми, г-це министър.

— Ах, да. Унищожих два ареста.

— Вижте, г-н кардинал — започна Роналд смъртно блед, — не се сърдете на графинята, тя е почти дете и просто греши. А мен ме извинете — той бързо излезе от кабинета.

— Жалък страхливец — изрече дукът. Илаян прехапа устни, презрението на дука я беше поразило. Той се приближи със сладострастие усмивка и с искрящи очи. — Вие ми харесвате още повече, Илаян — тя сбърчи нос и го погледна с досада, — но няма да Ви хареса, ако знаете колко много показания има срещу Вас.

— Да, да, видях — насмешката й беше очевидна. — Монсиньор, налага ли са да поддържате огън в края на юни? — повдигна вежди и го изгледа весело. — Е, щом се налага… Желая само да не се простудите.

Хвана бързо две папки и ги хвърли в пламъците. Дукът се хвърли с ужасяващ вид към бюрото и стисна дланта й, така че костите й изпращяха. Илаян в първия момент се уплаши, но после го погледна спокойно и очарователно. Прелъстителната й усмивка, омайваща и завладяваща, и новата й опасна твърдост и убеденост накараха негово високопреосвещенство само да промълви:

— На котки и мишки ли ще си играем?

— Е, аз няма да съм мишката — тя дръпна ръката си и се отдалечи.

— Илаян, хайде да бъдем възрастни. Не ме засяга скапаният ви бунт. Зная, че ще загубите, но аз те желая и ако трябва, посредством сила ще те накарам да ме обичаш. Мога…

— Наистина хайде да бъдем възрастни, дук. Този въпрос е отдавна приключен. Колко пъти да Ви кажа, че не е възможно. Не! На каквато и да е цена.

Кардиналът хвана раменете й и ги разтърси, пръстите му оставиха сини следи.

— Аз мога да Ви смажа, да Ви унищожа заедно с всички гадове, на които лижете… Защо не ме обичате!

Той отстъпи назад, сякаш го беше ударила, и изкрещя със свито от болка лице.

— Мразите ме! Мразите ме за това, че поддържам реда в тоя идиотски град.

— Да, мразя Ви, Дюверноа. Мразя Ви за това, че ме преследвате, за това че ме лъжете, за това че превърнахте един цветущ град в бунище, затова… Стига толкова. Прекалих. И Вие. Съжалявам. Правете каквото искате, но аз никога няма да бъда Ваша.

Тя излезе. Той се отпусна като пребит. С едната си ръка галеше шапчицата, все още затоплена от златните й къдри, а с другата притискаше пулсиращото си слепоочие. Между политически гении като тях думите бяха излишни и графинята чувстваше, че е победителка в една изключително страшна битка.