Ивелина Димитрова
Илаян (10)

Глава десета

Болка. Всепоглъщаща, убийствена болка. От треската тялото й се беше стопило, съзнанието й се бе размътило и единствено инстинктът за живот я накара да проговори:

— Вода — напуканите й устни трепереха.

Илаян отвори смарагдовите си очи. Първото нещо, което видя, бе схлупен покрив, прогнили дъски и някакви сухи билки. Беше адски горещо и задушно. Усети дъха на алкохол и на село.

Пред нея стоеше около 25-годишен мъж с небръснато лице и с груби черти. Малките му сиви очички светеха под рунтавите му черни вежди. Носеше обикновена червена шапка, изпод която се подаваха прави, несресани кичури. Огромната му, космата ръка й подаде дървено хаванче, пълно с блудкава течност, подобна на вода. Той се наведе и очите й се замъглиха, но тя намери последни сили да попита:

— Кой?

— Али Руж, Намираш се в село Транжер до източната граница.

— Моля? — Илаян се опита да се изправи. „Транжер беше на хиляди мили от Сент Лашенжат: Кога ще може да се върне?“ — Тя потъна в черна дупка и изстена.

— Предполагам, че си зле, но все пак с тия рани и след тоя глад би трябвало да си мъртва — тембърът на гласа му беше мек, приятен и спокоен.

Този глас тя беше чувала през цялото време, този глас я накара да живее, но и я върна към ужасната действителност.

— Говорете… — Илаян усети, че губи съзнание.

— Ами… Ами някои наши селяни са те намерили близо до Лашенжат, край една река. Била си като мъртва, но, изглежда, не те искат там много — той весело се засмя и лицето му чаровно светна. — После те донесоха и те оставиха при мен, понеже живея сам и има място. Оттогава мина близо месец. Ти все бълнуваше. Раните ще зараснат, само тази на рамото…

Илаян пребледня и въпреки болката сведе красноречиво глава към лявото си рамо. Руж внимателно отстрани конопената риза и се появи кървав, ярко розов белег с формата на корона. Тя стисна чаршафите и затвори очи, за да скрие ужаса в тях. Но мъката, изписана по бялото й неземно лице, не остана скрита за Руж.

— Спокойно, спокойно. Това е нищо. А как ти е името?

— Илаян… — машинално отвърна графинята, но не продължи. „Господи, аз съм далеч от дома, от всички, които познавам! О, боже, о!“

Чувстваше се като в ледено море, далеч от познатия бряг. Сълзите се появиха, не беше графиня Ламури вече, не беше нищо. В името на революцията, в името на скапания живот, трябваше да мълчи, да мълчи. Но мисълта за жига и за бунта я накара да се стегне и тя изправи брадичка. „Тъпкано ще му го върна на Дюверноа.“

— Виждам, че се съвземаш, ще отида да повикам жените.

Мъжът закри с раменете си оскъдната светлина, навлизаща през малкия прозорец, и изчезна. „Доста силна е! Захвърлена и при това благородница, явно с жиг, а се съвзе“ — помисли Руж.

Илаян се насили да седне и да огледа стаята. Раните бяха зараснали, но грубата нощница дразнеше нежната й кожа. Схлупеният таван сякаш след миг щеше да падне, стените бяха опушени и покрити с цветни рогозки. Макар че беше август, в огнището гореше огън. Слънцето правеше слънчеви зайчета по прашния двор, лоза или бръшлян затуляше светлината. Миришеше на изгоряло и на слама. Илаян много обичаше свежия аромат на сеното, но сега възвръщащият й се мозък се занимаваше с нерадостни мисли. Транжер беше далеко от Сент Лашенжат, значи нямаше опасност, но, от друга страна, беше изолирана и забутана накрай света. За извънредно гордата девойка животът на село беше ад и тя се чувстваше ужасно. Али Руж не й зададе повече въпроси — това клопка ли е, или просто е лаконичен? „Сама, сама — никога не беше се чувствала така сама — Шери, революцията! Мишел, Роналд и Люк“ — с вик се отпусна назад. Животът на наслади и на опасности беше свършил, настоящето беше този груб мъж и спокойствието на селския живот. Не! Нима цялата борба и мечти бяха отишли по дяволите, нима никога няма да види величествения дори в своята разруха Лашенжат!

Минаха седмици и изключителният организъм на графинята се съвзе. Слабостта придаваше на чертите й повече нежност и твърдост. Бялата й кажа се покри с лек, млечен загар, а косите й светеха с цвета на житото.

Селото не беше голямо, но много уютно, и селяните се обичаха и се уважаваха страшно. Жътвата приключваше и всички работеха на полето. От ранна сутрин до късен мрак цялото село се трудеше на нивята. Тя обожаваше, яхнала някакъв обикновен впрегатен кон, да обикаля и да гледа златните жита със стотиците черни точки на жътварите, като работни мравки. Чувстваше неповторимо величие и неземна красота в тази есенна, омагьосваща картина. Жалко, че Руж твърдеше, че е още слаба и болна. Ето защо повечето време тя прекарваше със старици и слушаше дългите им разкази за герои и самодиви. Топлият и доверчив характер на хората порази Илаян. Тя откри, че това съвсем не са озверелите граждани на Люпи Доминико и Лашенжат. Студенината и лицемерието бяха забранени и тези хора бяха изключително морални и държаха до лудост на верността, почитанието и законите. В тази немалко консервативна обстановка свободолюбивата Илаян се чувстваше потисната, но се и възхищаваше на обикновения човек и неговите принципи. Въпреки строгостта и подчинението на скрупули тя уважаваше Руж и другите. В тях откри истинския човек. Видя спокойния живот, който нито революция, нито диктатура може да разруши. Усети слабостта си в тази велика система на живота. Всяко паднало есенно листо, всеки слънчев лъч, всеки закачлив поглед, пламнал в светлите очи на мургавите селянки, бяха за Илаян скъпи неща, които й разкриваха реалността с цялата й красота, но и с безпощадния труд. Графинята запази идеите, мечтите си, твърдия си и неповторим характер, но помъдря, разбра стойността на житото, на труда и потта на челото.

Като гледаше хармонията в селото, се запита за какво се бори, замисли се за ненавистта към войниците и към всеки, който се опитва да обърка лудия кръговрат на истинския живот. Все пак Илаян въпреки разкрепостеното си мислене беше подвластна на революцията и просто не можеше да си представи света без прогрес. Тя беше сигурна, че отношенията на тези хора са невъзможни и до известна степен беше права — консерватизмът и стегнатостта пречеха на по-младите. Строгият морал съсипваше много любов.

Всички приеха Илаян с любов, някои искрено се радваха на нейния стремеж към свобода, защото понякога тя не се въздържаше, а други като Руж смятаха, че това е лудост и глупост. Скоро тя се сприятели с всички. Настъпваше есента и времето започна да се захлажда. Руж често си седеше по цял ден вкъщи. Двамата се разбираха чудесно, доколкото можеше да се разбират противоположностите. Макар че често спореха, на графинята й се струваше, че Руж подкрепя революцията, но не открито. Сухият и чудесен климат на източните райони потискаше Илаян, която като цвете се нуждаеше от слънце и топлина. Всъщност графинята имаше нужда от нежност, желаеше обич, а недоверчивите и прекалено добри — селяни не можеха да й дадат тази ласка.

Руж, често заядлив, понякога шокираше изтънчената аристократка с практичните си, но прекалено груби и прости идеи. Но когато й предложи да играе в цирка, с който обикалят селата през зимата, тя едва не припадна.

— Какво! Аз — циркаджийка! Руж, откачаш ли?

— Глупости. — Руж беше изключително честолюбив и презрението, с което тя се отнасяше към някои крайно необходими задължения и дейности, го влудяваше. Той се обърна към нея, грубите черти на лицето му се изпънаха и сложи ръце на кръста — Първо, само с чаровни усмивки и идеи за свобода не можеш да се изхранваш и, второ, мислех — усмихна се подигравателно, — мислех, че не си така консервативна и не страдаш от излишни скрупули!

— Но, но как ме виждаш да жонглирам с ножове, да свиркам на кучета или да ходя по въже?

— Напротив. За въжеиграчка си чудесна, великолепна — той огледа не без възхищение тънката й гъвкава фигура, — ще печелим луди пари.

— Ти си луд! Няма да пълзя по корсет и жартиери по въже! — наглостта на Руж бе изкарала графинята от кожата й. — А ако искаш да знаеш, не ми е притрябвала помощта ти и мога да печеля пари сама.

Ружи удари плесница и се облегна на масата. Гласът му беше необичайно студен и рязък:

— Внимавай! В Транжер ценим морала и нормите и се постарай да не рушиш тези правила. Ясно ли е? Ако е за въпрос, не си кой знае каква светица, за да те изхвърлят така от столицата, нали, Илаян.

— Млък! Не знам за какво намекваш, но нямаш право да ме удряш и ще правя каквото искам!

— Глупости! Ти си в моя дом. Аз съм мъжът у дома и ще ти казвам какво да правиш, скъпа принцесо. За да те жигосат, значи е имало нещо и аз направо жертвам честта на дома си…

— Как смееш!

Руж удряше наслуки, но беше уцелил в кървящата рана на Илаян. Той не искаше да я нарани истински, но нещо у това непокорно и своеволно момиче го караше да губи контрол над иначе спокойните си действия.

— Това си е моя работа и ти, нищожество такова, нямаш право да се бъркаш. А колкото до скапания ти дом, бих предпочела да живея в обор или под открито небе. Знаеш ли, твърди се, че в замъците стените са пропити с лицемерие и лъха студ, но там ми беше много по-уютно и топло, отколкото в твоята къща, където управляваш само ти, мъжът!

Руж стисна юмруци и залитна напред, но се овладя, на лицето му се изписа презрение и той апатично тръгна към вратата. Преди да я затръшне рязко, каза ледено:

— Ако не ти харесва, върви си.

Останала сама, Илаян уморено, със стенание, се отпусна на един груб селски стол. Руж беше първият, когото не можеше да покори с чара си. Или не е първият — Дюверноа изникна като пламък на нажежено желязо, като огромна вълна кръв, която я задушаваше. Буца заседна на гърлото й, но както беше обещала на Мишел в онази бурна нощ никога да не плаче, така и сълзите й бяха изчезнали завинаги. Неволно й беше припомнил ужасни картини и моменти от близкото й минало, изпълнено с болки и страдания. Тя се върна в столицата, пренесе се в блестящия свят на баловете и гадостите, на смъртта и измамата. Силите й я напускаха и тя вдървено падна на сламеното легло. Права беше, че й липсваше топлината, разбирането, любовта, но и Руж беше прав, че тя крие миналото си и така хората могат да си направят погрешни изводи. Реши, каквото и да стане, да му каже за революцията и за всичко останало.

Малко след полунощ вратата се отвори и влезе Али Руж. Не беше сам, но другият мъж чакаше навън, скрит в сянката на вековните дървета.

— Илаян, имам изненада и едно извинение за теб.

Тя разтърси сънено очи и каза:

— Първо изненадата.

На вратата се появи Себастиян Шери. Бледата луна, която искреше на небосвода и разпръскваше облаците, правеше нещо като ореол над кестенявата му коса и той изглеждаше като видение.

— Себастиян! — тя зарови глава в якето му и когато вдигна поглед, изпълнен с щастие и любов, още дишаше на пресекулки.

Той се усмихваше нежно, а блестящите му очи бяха влажни.

— Значи не съм сбъркал. Съкровище, това си ти.

— Ако всичките ти помощници са така опърничави, ти имаш изключително самообладание.

— О, не! Тя е наистина упорита като магаренце понякога, но иначе е неповторима.

— Извинявай, Илаян — Руж сведе очи, — Шери ми разказа доста за теб.

— Ах, Али, може би и аз съм сбъркала. След като си приятел на Себастиян, значи не си толкова лош. Но разказвайте! Шери, обясни ми всичко.

— Виж, Илаян, и в Транжер се организира бунт — започна отдалеко Руж, който по принцип беше мълчалив.

— В селото имаше комитет, който централно се свързваше със система на още две села и се командваше от щаб, който беше унищожен. Само Себастиян се е спасил от арестите и едвам е пристигнал тук. — Руж започнал да му разправя за невъзможната лашенжатка и Шери веднага познал графинята. — А циркът беше само прикритие за събранията и така обхождаме почти цялата страна — завърши гордо Руж.

Започнаха да измислят план за действие, за да залепят парчетата на разпадащата се организация, за да влеят кръв във вените и сърцето да започне да бие отново и да отмерва времето на свободата. Въпреки че Руж не държеше много в Транжер да е центърът и говореше за помирение и разбирателство, в края на краищата се споразумяха. Протегнаха ръце над масата, дланта на Илаян, огнена и трепереща, докосна тежките, силни и здрави юмруци.

Хармонията, пълното единство и природосъобразните принципи в селото спираха в началото бунтарските стремежи и пориви за свобода. Но с оратори като Шери и Илаян скоро тази благородна и единна сила се обедини за борба срещу натрапените войници и разрушенията. Не малко бяха хората, които не разбираха, че революцията ще разбие живота им, ще е прелом, след което никога няма да се върне старото и може спокойствието им да е безвъзвратно загубено. Но хората, вярващи в бъдещето, идваха, искаха като нощни пеперуди да се приближат до огъня.

Нощ след нощ Шери и Илаян полагаха нечовешки усилия да запалят хората за каузата. Дразнеше я скептицизмът им и обезкуражаващата разсъдливост. Селяните като че ли не мразеха никого, богатите не ги дразнеха. Всичко е от Бога и за Бога — беше като поговорка, която разбиваше теорията на свободолюбивата и прекалено екстремна графиня. Шери понасяше недоверието по-леко, но той чувстваше, че го уважават поне малко затова, че е мъж. Страшно консервативният им мозък не признаваше жената за равна на мъжа. Илаян беснееше, а Шери и Руж не го приемаха за сериозно. Но нервите на момичето бяха изпънати до скъсване и понякога не издържаше да не избухне. „По дяволите! Какво от това, че съм жена, аз съм силна, по-силна от всеки мъж и ще им го докажа“ — мислеше си Илаян, стискайки зъби след последната подигравателна забележка.

С Руж по пътя на връщане не бяха си разменили нито дума. Въпреки кучешкия октомврийски студ тя чувстваше, че той толкова е ядосан, че чак изпуска пара. Тя също беше бясна. Но когато вечеряха и той не й сипа бира въпреки молбата й, тя извика:

— За бога! Руж, аз бях права. Каква е тази ужасна дискриминация, какво от това, че съм жена.

— Стига. Това е дълго за обсъждане, но това, че ги нарече „мъжки свине“ беше недопустимо. Ако не бяхме аз и Шери, щяха да те пребият, макар че и на мен ми се иска да го направя — прибави той ядно.

— А, значи така! Борите се за свобода и братство, г-да, а за равенство между мъжа и жената не помислихте. Прекрасно. Да, съжалявам, че ги нарекох свине, обидих животните! — кресна тя и се изправи така рязко, че столът падна с трясък назад.

Той скочи и й удари два шамара.

— Това не ти е Лашенжат, за да говориш така! Ще се съобразяваш с нашите норми или ще… — той хвана нежните й рамена и я запрати в ъгъла на леглото.

Илаян се уплаши и го загледа с очи, хвърлящи мълнии, а устните й бяха свити от омраза.

— Гледай свирепо колкото искаш. Но разбери, че аз съм господарят тук. Ти си жена и трябва да се подчиняваш на мъжа!

— Това ли ви е хармонията? Изградена е на потисничество, на несправедливост. Щастието, разбирателството е само лустро, а истината е скапано диктаторство. Селото ви се управлява от нещастни, самодоволни тирани като теб!

Тя се изправи и пристъпи гордо с бавна крачка към него, но когато Руж се извърна, сви юмруци и я погледна злобно, инстинктивно отстъпи назад, а очите й блеснаха.

— Нима не разбираш, че това е нормално. Било е векове така и така ще бъде векове. Има правила, има предопределение от Бога — такъв е светът.

— Не! Не, за бога! Бог ни е създал равни — Руж се удиви от красотата й и жара, чара, с който говореше. — Точно защото не съм разбирала каноните и думата „трябва“, аз съм тук и ще продължа да се боря. Светът ще се промени, независимо дали ти или Бог иска. Господ е направил човека, за да създава, да обича, да мрази. Точно такъв човек, истински човек е необходим на света, за да оцелее. Ясно ли ти е? От векове ще се промени всичко, новото…

— Добре, добре… — той вдигна рамене.

Тя беше несравнима, неповторима и Руж за първи път чувстваше уважение и възхищение към една жена.

Ако селяните смятаха да бездействат, то Илаян имаше сериозни намерения да промени затворения, консервативен свят, в който живееха. За комитета трябваха пари, а никой не се сещаше да ги намери отнякъде. Тези смели мъже, които се опълчваха с мотики срещу въоръжените до зъби войници на Дюверноа, връщаха се в полунощ през горите, подготвяха бунт и смятаха, че мъжът е непобедим, не знаеха откъде да съберат средства. Почти всички семейства бяха бедни като църковни мишки, богатите се брояха на пръсти и хитрата графиня реши да използва ентусиазма на две-три хлапета с интуиция към промените. Разбра, че няколко от богатите фамилии изпращат парите си в града за закупване на недвижими имоти и им устрои малка засада. Не беше казала на Шери и Руж, защото знаеше, че няма да са очаровани, но не беше и помисляла за истинската им реакция, за страшната буря, която се развихри по повод на „благородното“ й престъпление.

Тя чудесно обра касата. Беше научила много разбойнически номера от Оливер, и кочияшите дори не разбраха, че е сама, при това жена. Тънко изпипана работа, но се вдигна ужасен скандал. Дори Шери не знаеше на коя страна да застане. „Слава богу, не върнаха парите“ — помисли си Илаян и беше права до известна степен, защото само дипломатичността на Шери успя да овладее възмутените и скандализирани селяни. Беше нарушена хармонията и сега те направо не понасяха Илаян. Разпра след разпра, скандал след скандал и вечното пренебрежение и недоверие поради презрението към жената, я влудяваха. Подмятания като „фуста ли ще ни води“ или „мястото на жената е край печката“ дълбоко нараняваха нежната душа на извънредно гордата графиня. Безкомпромисна във всяко отношение, тя не прощаваше и жестоко им го връщаше.

Тази вечер напрежението беше достигнало връхната си точка и из въздуха се носеше взривоопасно раздразнение. Отчуждението беше ядосало така Илаян, че гневът й се беше покачил над допустимите градуси.

— И така, г-да — подигравателно възкликна Илаян.

— Значи не признавате моя план за спиране на доставката с провизии за войниците само защото съм жена!

— Илаян, стига. Това са глупости! — Шери също се изнервяше от пренебрежението на селяните, но прекрасно знаеше, че ако не запази добрия тон, всичко ще се провали.

Тя разтри слепоочията си и тихо предложи да гласуват. Присъстващите се разшумяха ядосано и след половинчасова караница, която и Руж не успя да предотврати, един овчар излезе с нещо като декларация от името на всички.

— Ние искаме бунтът да не засегне живота ни.

Нашето желание е никой да не се бърка в работите ни и да живеем спокойно — той облиза напуканите си устни.

— Не ни трябва въоръжаване, не ни трябват тези идеи и разбирания. А още по-малко, когато ги проповядва една жена, която трябва да си седи вкъщи. Ти дори не си женена, живееш с мъж, яздиш по мъжки и се държиш така. Това е греховно и ние се страхуваме от тези лоши неща — в залата се чуха одобрителни гласове. — Освен това ти обра наши приятели, ти развали отношенията ни, с държанието си объркваш всичко. Съгласни сме на бунта, но няма да посрещнем пратката с провизии. Край!

— Чудесно! — кресна Илаян и изхвръкна от стаята.

Въпреки че вървеше много бавно, — никой, нито Шери, нито Руж — не се опита да я настигне. Илаян имаше страшното желание да се върне и да им каже, че нищо не струват и че революция никога няма да вдигнат, но не намери сили, пък се и страхуваше от разправии с Руж, който никак не се интересуваше от това, дали е дама или не.

След скандала Илаян се отказа да посещава съветите. Седеше по цял ден вкъщи и не излизаше. Не се интересуваше от нищо и почти не ядеше. Руж, който съвсем не й обръщаше внимание, не забеляза нищо, но Шери предполагаше, че страда по Лашенжат. Наистина носталгично чувство измъчваше Илаян, но на нея й липсваха не къщата и приятелите, а признанието, че е най-умната и красива на света; нуждаеше се от доверието и любовта на хората. И точно този копнеж я накара да излезе навън след двуседмично доброволно затворничество.

Беше топла ноемврийска утрин и Илаян бе решила да зарадва Руж, като му сготви единственото ястие, което умееше — яйца на очи. Взе кошницата и уморено потегли по калдъръмената улица, когато разпозна гласа на Али Руж. „Странно, не знаех, че го познавам така добре“ — с трепет си помисли тя. Нима строгият моралист и педант беше пред извикал някакви чувства у младата и прекалено буйна графиня? Затова тя нямаше време да мисли, защото ковачът, който беше председател на оръжейната комисия, подаде една метална, яркочервена звезда на Руж, която той по погрешка пусна в скъсания си джоб и тя падна на улицата. Мъжете се отдалечиха, а към мястото се насочи млад войник, който подозрително гледаше блестящата емблема. Илаян, знаейки колко е компрометиращо и страшно, ако открият значката, се хвърли напред. Военният още не бе забелязал какво точно лежи на паважа, когато красавицата ловко и с престорен ужас изпусна кошницата с яйца върху значката.

— О, господи! Какво направих. Съжалявам, господин офицер — развика се тя като кречетало, хвърляйки прелъстителни погледи на войника.

— О, няма нищо, няма нищо — младежът се наведа да й помогне, но тя ловко намъкна звездата под кошницата и я пусна в джоба си.

Руж, бърз като вятър, се появи на произшествието.

— Нито едно здраво! — тя повдигна вежди и хвърли един нежен и виновен поглед на Руж.

— Какво?

— Г-не, грешката беше моя! Момичето внимателно носеше кошницата — бързо и смутено рече войничето.

— Ах, така… — Руж й метна убийствен поглед.

Понякога графинята с дързостта и прекалено свободното си и самонадеяно държание му лазеше по нервите.

— Ако искате, мога да помогна на младата Ви съпруга, г-не — готовността и упоритостта на момчето развеселиха дори и мрачния консерватор революционер.

— Съпруга! Съвсем не — възкликна той, — тя, тя ми е сестра. Отскоро е тук и се казва Маринела.

Бяха се събрали още 5–6 войници и Руж се почувства неудобно. Той усещаше предизвикателните им погледи, отправени към божествената графиня, и с ужас установи, че тя им отвръща с галантни усмивки. Но върхът беше, когато Илаян му се хвърли на врата и нежно го целуна.

— Нали не ми се сърдиш, братко?

Седяха на почти голата маса и се гледаха мълчаливо.

Илаян остави звездичката и плахо погледна Али.

— Брат, а? — попита тихо. — А защо не съпруг. Толкова ли съм страшна?

— Стига измишльотини! Доколкото знам ти, графиньо, си можела да имаш всеки в Лашенжат, нали?

— О, не бъди такъв скептик!

Изправи гъвкавата си фигура и се облегна на леглото. Започна бавно да развързва връзките на роклята си.

— Ти си луда. — Руж извърна глава към огъня и притеснено започна да върти ръце.

Илаян беше останала само по риза и се приближи към него като видение от рая. Той протегна ръце и я притегли към себе си. Тя нежно махна шапката му и разроши сплъстената му коса. Но когато реши да го целуне, той извърна глава и тя се одраска в небръснатата му буза.

— Закълни се, че аз съм първият и последният мъж в живота ти — гласът му трепереше от обич и честолюбие.

Руж желаеше той да е единственият любим и господар на тази приказна жена, заради която пренебрегваше дори моралните си принципи.

— Кълна се — Илаян дяволски го обичаше и лъжеше само за да го притежава. Тя трябваше да го има. Целунаха се и тя повтори: — Кълна се Руж!

 

 

Шери дойде при Илаян направо от заседанието на комитета и внимателно й каза решенията му.

— Не! Шери, повтори го още веднъж!

— Взе се решение да се оттеглиш от съвещанията. Ти и бездруго напоследък не идваш често. Освен това само аз и Руж бяхме против — болката и ядът му бяха очевидни. — Нямахме друг избор. Революцията иска жертви. Знам, че звучи банално, но това е истината. Още е рано да започнем да рушим тези норми.

— Но тогава те не са дорасли и за бунта? След като не разбират, че са равни помежду си! — Илаян хапеше юмрука си, за да не извика.

„Да я изхвърлят, да я прецакат, да я смажат точно когато беше успяла да спечели любовта на Руж и очакваше проектите й да се приемат“

— Не, не, не!

— Нищо не можем да променим, нищо. Само да запазим спокойствие и да се надяваме, че бъдещето ще е по-добро.

— Да се надяваме! — иронията в гласа й го засегна дълбоко и Шери се опита да смени темата.

— Какво става с Руж? Той напоследък…

— О, а ти какво си мислиш! Той не е такъв моралист, пък и аз съм графиня Ламури.

Тя звънко се разсмя, премрежи очи и разтвори кораловите си устни за целувка. С нежно движение той отстрани презрамките на скромната й рокля и я прегърна.

Илаян не спираше да се бори и да тормози Руж за комитета. Тя знаеше, че сега има страшна власт и не смяташе да пропуска шанса си, за да победи скрупулите и нормите на селяните.

— Но, скъпи Руж, нима не разбираш, че аз не мога да живея, без да ходя там. Използвай влиянието си и, моля те, направи нещо.

— Всичко опитах! С Шери просто се скарахме с всички и нищо. Нищо. Знам колко искаш да работиш с нас.

— Но тогава! — кресна тя.

— Просто не може! Има невъзможни неща!

— Наистина ли? — зелени пламъчета лумнаха в очите й. — За мен няма!

— Права си! — Руж просто не разбираше как става така, че графинята го завладява все повече и повече.

Илаян мрачно се усмихна и се надвеси над изображението си в реката. Потръпна — беше се променила страшно. „По дяволите! Точно заради тези хора, заради борбата. Но аз пак съм си прекрасната графиня Ламури“.

Въпреки всичко Шери и Руж се потрудиха доста и в комитета вече цяла седмица всяка вечер обсъждаха незабравимата графиня. Хората от комитета се бяха съгласили Илаян да идва само на някои съвети и с Руж вечно спореха да присъства или не.

Тази вечер беше изключително опасно, защото войниците бяха надушили нещо и сновяха насам-натам. Той не беше се съобразил с предупрежденията й и с полицейския час, затова щом мина един часа след полунощ, Илаян се загърна с дебелия кафяв шал и излезе навън. Ясно чу нечии стъпки, но веднага позна, че не е Руж.

— Сигурно вдигат бунт и са се събрали в кръчмата. Ти повикай другите, аз ще вървя.

Когато униформените изчезнаха, Илаян успя да събере мислите си. Самият вид на военните я побъркваше и я парализираше, навявайки й страшни спомени. Но тя бързо се съвзе и хукна по една от страничните улички.

Трябваше на всяка цена да стигне до кръчмата. Тихо, като котка, се промъкваше покрай къщите. Тичешком премина площада, а студът кристализираше въздуха. В далечината чу тракане на ботуши и зареждане на пушки.

Спомни си Доминико, спомни си Лашенжат и едва не припадна. Кръв, убити, провал и нищо. Едно разочарование, което ще я довърши, ней даваше покой и тя, накрая на силите си, с премръзнали крака и ръце и със сърце близо до пръсване, нахлу в кръчмата и влезе в мазето. Всички скочиха на крака и някои започнаха да викат ядосано.

— Млък! Пълно е с войници и са научили нещо.

— Илаян, обясни по-ясно! — викна Руж.

— По-ясно ли! Били сте достатъчно непредпазливи, но това е тема на друг разговор — тя хвана една бутилка вино и я разпръска. — Трябва да се правите на пияни, да миришете на алкохол, да се натряскате. Хайде!

Чуха се псувни и гневни думи за лошата и невъзпитана аристократка.

— Мътните да ви вземат! Но да се разберем. Аз няма да позволя да се провали революцията заради капризите на няколко глупави, самонадеяни простаци!

Тя дръпна силно Руж за ръкава и му лисна една кана с ракия в лицето. Шери надигна една бутилка и кимна дяволито на Илаян.

Когато излязоха навън, бяха по-трезви и от краставички, но отдалеч миришеха на вино. Войниците се появиха с пушки в ръце. Илаян като единствения трезвен в пиянската групичка им каза да се разкарат. След кратък безуспешен разпит, военните бяха принудени да ги пуснат.

— Ей, красавице, ще ни дойдеш ли на гости?

— Самозабравили се негодници — процеди Руж по повод на гадните подмятания, но Илаян само чаровно отвърна:

— Внимавайте, момчета, че ако изтрезнее брат ми, ще стане лошо!

Руж имаше много неприятности. Работата никак не вървеше, караха се постоянно. Дори и с Илаян вечно спореше за налудничавия й проект в бунта да включат и други села. Явно повечето бяха съгласни и само чакаха неговата дума, но той твърдо смяташе, че рискуват прекалено много, ако се доверят на още хора. Освен това всички се държаха с него лошо заради графинята — не можеха да му простят погазването на най-важните принципи и не разбираха любовта му към нея.

Всъщност защо я обичаше, се беше питал и той стотици пъти. Тя беше ужасна домакиня, непоправима авантюристка и нямаше никакво намерение да се промени. По цял ден не правеше нищо, не се учеше и оставяше него да върши цялата домакинска работа. А сега, когато го попита защо не казва колко хубав е мазният, полуледен боб, той не издържа:

— Ти си ужасна готвачка.

— Мерси!

— Наистина, трябва да се научиш да готвиш!

— Но аз не съм автомат. Аз се уча, старая се — в гласа й трепна болка, но нараненото й достойнство взе превес.

— Знам, че ти е трудно, Но…

— Здрасти! При това съвсем не искам да стана готвачка. Не ме интересува готвенето.

— Да, ти си специалист по бунтовете — каза саркастично той и вдигна очи към небето.

— Точно така! — Илаян скочи и с рязко движение на нежните си ръце събори всички съдове от масата. — Аз съм графиня! Не си въобразявай, че ще стана обикновена жена, която готви на мъжа си.

Руж се изправи и хвана като в клещи крехките й рамене, разтърси я и изсъска:

— Никога не го казвай пак! Аз не съм един от слугите ти, малка лигла!

— Да! Те бяха по-добри!

Той й удари такава плесница, че я запрати до стената. Натискайки бузата си, Илаян процеди:

— Нещастник.

Руж се облегна на масата със заплашителен вид и хладно попита:

— Какво каза? Повтори!

Илаян пребледня и прехапа устни до кръв, но нищо не каза — тя познаваше твърдостта на Руж и жестоките му методи.

На съвета вечерта отиде с ужасно синьо петно на бузата. Слава богу, почти никой не забеляза. Само Шери, загрижен я попита дали всичко е наред, но събирайки остатъка от достойнството си, тя мило му отвърна, че е паднала. Всъщност, преглътнала обидата, Илаян се интересуваше само от решението на комитета за нейния проект. Честолюбивата графиня с нечовешка радост забелязваше, че дори тези самозабравили се деспоти започват да й вярват. Това можеше да го направи само тя, но все пак всички очакваха мнението на Руж, който още не беше дошъл. Илаян, която беше сигурна, че той ще откаже, с помощта на Шери ги убеди да започнат обсъждането. Бяха стигнали до гласуването и чарът на графинята почти ги беше убедил, че и без всезнаещия Руж ще могат да решат, когато влезе самият той. Тя сви устни и стисна юмруци. Шери ги подкани да гласуват.

— Може ли да взема думата? Аз искам да поздравя създателя на проекта, защото той е грандиозен сам по себе си, но е същевременно и с голямо значение. Ако обединим усилията си, ще победим по-лесно, а на успеха ни ще се радват много хора. Прекрасен проект, най-добрият, който съм виждал! Гласувам „за“, за теб, графиньо!

Илаян изпищя и се хвърли към Руж. Никой не погледна възмутено на тази малка волност. Решено беше да се вземат сериозни мерки за подготовка на въстание.

Дълги езди въпреки минус 32-градусовия студ и много любов биха изтощили всеки организъм за няколко дни, но Илаян препускаше и обясняваше едно и също нещо по двадесет пъти няколко седмици подред. Преумората се появи и у тази изключителна жена. Желязната красавица от два-три дни повръщаше всяка сутрин, а цял ден й се виеше свят. В началото тя го отдаде на напрежението, но после се уплаши да не е бременна. Имаше пълни основания за това и почти не се съмняваше.

Едно дете в борбата, една грижа в повече и един товар, който няма да й позволява да язди, да стреля, да се бие, я влудяваха. Да забременее по никое време й се струваше ужасно и страшно. Илаян дори не знаеше кога ще роди и кога всъщност е станало. Изпаднала в паника, графинята имаше нужда да говори с някого. И когато се появи Руж, без каквито и да било заобиколки, тя му каза, — че ще има бебе. Педантичният светец се зарадва страшно много и забравил всякакви скрупули, изхвърча навън пеейки, за да съобщи хубавата новина.

В началото на Илаян й беше адски весело от промяната у този човек, промяна, която се дължеше на нея. После се замисли над странната съдба и за изненадите, които бурният живот й поднасяше. Всъщност детето въобще можеше да не бъде негово. Най-малкото можеше да е и на Шери. Но Илаян не знаеше със сигурност на кого беше това нежелано бебе. Отпусна се на сламеното легло, сложи ръка на очите си и се върна в Лашенжат преди около 5 месеца. Спомни си нежността на Михаел, страстта на Хуго. Замисли се за Мишел, не знаеше дали е жив, как е. Нямаше представа какво е станало с Люк и с Роналд, с къщата. Всички хора, които обичаше, чезнеха в забравата и в мъката на миналото.

Илаян не се остави дълго да се самосъжалява и с твърдата увереност на войник преди първия си бой се върна в настоящето. Тя имаше Шери и Руж, които я обичаха до полуда, и това глупаво бебе.

Както предполагаше, доста неща се промениха. Трябваше да се ограничи от удоволствието да командва и трябваше да си седи вкъщи. Али Руж се оказа страхотен баща и освен че се грижеше непрестанно за майката, занемари приготовленията за бунта. Шери, който не си правеше илюзии за безметежно бъдеще на детето, а и знаеше как стоят нещата, правеше опити да не се спира подготовката, но напразно. Руж се интересуваше само от Илаян, а хората искаха и да се подготвят за зимните празници. Илаян се месеше и често скандалите й с Руж нямаше да завършват без битка, ако той не я щадеше. Войниците бяха забелязали раздвижването и ако сега не продължаха подготовката, всичко щеше да е загубено. Единствените, които разбираха опасността от намеса на войници от Лашенжат, бяха Шери и Илаян. Свареха ли ги неподготвени, войските на Дюверноа щяха да избият всички. В края на ноември Илаян с радост откри, че не е бременна. Отчаянието на Руж нямаше граници, но поне приготовленията за борбата се ускориха. Обаче вече беше късно.