Ивелина Димитрова
Илаян (28)

Глава двадесет и осма

Биещите се бяха около целия дворец. Войските бяха обградили с жив, защитен обръч последното убежище на Дюверноа и го отбраняваха, а бунтовниците като орли на мърша прииждаха до безкрай. Убивайки един, двама от войниците, те успяха да открият коридор и да стигнат до един таен вход. Вмъкнаха се, минаха през един прозорец и Илаян се хвърли да търси кардинала. Само той можеше да й помогне. На три пъти за малко да се натъкнат на войници, и едва в залата при балкона не успяха да избегнат нападението.

Когато се опита да обясни на Мишел защо е тук, той само я попита как може да вярва на Дюверноа, а тя му отвърна, че той е единственият, който е спечелил доверието й. Кардиналът я мразеше или… С блеснали очи и развети коси страшната жена разблъска няколко от грамадните мъже около кардинала, които го пазеха. Тя знаеше, че това е краят, смъртта, която чакаше от години.

Но не искаше да се жертва така. Тя искаше да повика самия сатана — кардинала, с тялото и душата си да спре страшното клане отвън. Хората искаха кръв, искаха гибелта на тези, които бяха причинили всичките им страдания. Илаян и Дюверноа! Те щяха да изкупят всички злини, ужаси и грешки. Графинята също искаше това, искаше да запази революцията чиста със своя живот.

Едва ли щеше да успее! Усети няколко удара наведнъж и почти падна.

— Мишел — тя изпищя.

Мишел се биеше в коридора, стараейки се да се измъкне. Той беше страхливец. Ядът й прерасна в лудост и не усети как зове кардинала:

— Монсиньор, Дюверноа! Дюверноа!

Една шпага прониза бедрото й. Падна на колене и чу нечий леки стъпки. Дукът скочи до нея и я защити с тялото си.

— Господа, стига! Това е графиня Ламури. Стига! Браните ни от приятели, а враговете май оставяте.

— Но, Ваше високопреосвещенство, това си е чисто нападение!

— Престанете! Доста глупаво е да нападате благородна дама. Вървете си и внимавайте. Станете, Илаян.

Той я облегна на една колона и й заговори пламенно:

— Благодаря ти, Господи, че я доведе. Радвам се, че се върнахте. Чаках Ви! Аз вярвах, че ще дойдете и ще избягаме заедно. Нали ще ме последвате.

Той я прегърна и тя цялата изтръпна. Болката бе нетърпима и тя остро отвърна:

— Да не сте луд да смятате, че съм дошла да избягам с Вас — усети болка на лицето му и меко довърши: — Не, не мога!

— Шегувате се! Но какво друго…

— Не, дук. Не мога да изоставя хората. Ще се опитам да ги спра! Успявала съм толкова пъти, ще успея и сега! Ще го направя.

— Вие сте умопобъркана. Оставете ги да се избият. Те са глупци. Единствено Вие имате значение, а не сте вечна и безсмъртна. Сега, когато Ви имам, няма да Ви изпусна!

— Няма да Ви се отдаде.

Той я разтърси доста силно и тя се извърна, за да не види сълзите й, притисна ръка до раната си и изохка.

— Любима! Трябва да се спасим, да живеем спокойно. Животът едва започва. Пред нас всичко ще е чисто!

— Какво? Да започнем на чисто! Животът свършва, дук — иронично добави: — Вярвате ли, че ще можем да живеем въобще заедно, защото аз…

— Замълчете! Естествено, че можем да поставим ново начало, винаги ще успеем. Вярвайте ми!

— На Вас вярвам, но на себе си не.

— Спрете! — Илаян беше направила крачка към балкона — Какво смятате да правите? Ако дойдете, аз ще забравя властта, ще забравя всичко и ще живеем чудесно. Моля Ви!

— Не, дук, твърде късно е и аз съм уморена. — Кардиналът се опита да я хване. — Нима не разбрахте, че това тук е нашият живот! Отминал живот. Смятате, че ще живеем спокойно — лудост е! Знам, че хиляди хора ще умрат, знаете го и Вие… спокойно! О, господи! И двамата страдаме от егоизма и величието си и двамата съдбата е унищожила. Ние просто не можем да живеем свободно.

— Обичам Ви!

— Но аз обичам революцията! Аз се заклех във вечна любов към нея. А тези хора долу са много по-истински, много по-реални от нас! За тях си заслужава да умрем. Борят се за правото си на живот, за правото да бъдеш някой. Ние ги унищожихме, заличихме нашето собствено аз. Не можем да продължим нататък. Съдбата ни е предопределила за минала епоха. Тези хора, които ще се родят, ще са добри, човечни и благородни. Нова нация — някой някога й го беше споменал. — Такива хора има и сега, но те са смазани от същества като нас, Дюверноа. Разбрах го по селата, а не в порочния Лашенжат. Открих истинския човек. Ние не сме истински, ние винаги ще се борим за идеали, власт и любов — говореше почти спокойно. — Отминаха годините на безскрупулния Ви произвол и на моя развратен морал. Трябва да спрете войниците, ако се налага с дяволския си живот! Ние сме до тук! Съветвам Ви да ме последвате, за да не проклинате после и последните си минути. Умрете като герой! За свободата и за Вашата любов!

„По-скоро като глупак“ — ядно си помисли министърът, когато тя изскочи на балкона.

Кървавата завеса се разкъса и се разкри най-страшната картина. Тази, която не може да се опише — войната! Слънцето, скрило се зад буреносни облаци от ужас, се появи и освети бялата рокля на Илаян. Със златен ореол от къдрици тя приличаше на божествено видение, на нимфа. Вероятно подтикван от някаква вътрешна и всемогъща сила, Дюверноа я последва.

Балконът беше почти разрушен от снаряди. Изстрелите и пушечният дим попречиха хората въобще да видят Илаян, камо ли да чуят пресекващия й глас, молещ за мир. Съдбовната двойка — графинята и кардиналът — останаха едва няколко мига, преди заблудено гюле да разбие терасата на парчета. Мишел изкрещя и се хвърли напред. Дукът се хвана за завесите, но Илаян падна. След нея полетя и Мишел. Двамата лежаха сред каменните блокове долу. Ръката й беше премазана, но за подобно падане тя беше просто щастливка. Той беше ужасно зле, но очите му горяха. У него се върна железния човек, който така добре помнеха и от който се възхищаваха всички. Въпреки болките той се изправи и й подаде пистолета си. Решението бе изписано по лицето му.

— Не, Мишел! Аз съм дошла не да убивам, а да моля за мир, да се предам.

Тя хвърли един пълен с копнеж поглед към балкона, но дукът със съсипаното здраве, бе припаднал почти веднага, след като тя изчезна сред каменните блокове. Мишел, сам едва движейки се, я повлече покрай олющената стена. Куршумите свистяха край тях, но не ги улучиха. Напредваха бавно, защото само той стреляше. Изведнъж пред тях се появи кървава локва, а в нея един обезобразен труп на млад войник. Беше толкова гадно, че Илаян се извърна и повърна. Тази адска картина й подейства като плесница. Дръпна Мишел зад една камара дърва и натисна спусъка.

— По дяволите! Всички! Мътните да ги вземат! Дюверноа беше прав — това не са хора.

С див вик презареди и продължи да стреля. Мишел също стреляше и не й показваше, че всъщност умира.

— Ако ще мрем, ще мрем, но няма да е лесно! Тия зверове ще ме хванат само мъртва. Аз няма да се дам! — мрачна усмивка заигра на устните й, но точно тогава се заби един куршум в бедрото й. — Копелета — простена тя и се облегна на неговото рамо, дишайки тежко.

Мишел я целуна и нежно я погали. На лицето му се бе появила безумна вялост. Илаян смътно усети, че смъртта го докосва с тънките си пръсти. Изсвистя още един куршум и повали Мишел. Нежната й длан стисна и неговия пистолет. Дори не се обърна да погледне, но усети топлата му ръка да стиска босия й крак. Беше жив!

Колко още щеше да се мъчи и защо въобще да живее.

Защо? Имаше толкова много въпроси към подлата съдба, но сега се налагаше само да стреля. Дори с болната си ръка унищожаваше враговете си. Или… нали тя бе за свободата?! Нищо. Беше се превърнала в пистолет, стреляща машина. Какво значение има чий враг е. Нали Мишел умира и трябва да се направи нещо. Но какво? Светът и времето загубиха реалните си очертания и графинята влагаше всичките си чувства и мисли за лудата стрелба. Инстинктът за съхранение на дивото животно я обсеби напълно. Неочаквано един снаряд се разби твърде близо до тях. Премазаха ги дървета. Погледна ръцете си и потърси пистолетите. Едната й ръка не приличаше на нищо. Взе оръжието в другата. Странно — нещо студено я стискаше за крака и направо го обезкървяваше. Тя се извърна с шеметна бързина, но беше късно. В изцъклените очи на Мишел горяха последните искри на живота. Той й изпрати въздушна целувка и сякаш в този нежен, но обикновен жест, вложи цялото си обичащо и благородно сърце. Въпреки раните си не бе издал нито звук. Големите му безжизнени очи се затвориха и студената му ръка се отпусна върху черната земя. Илаян не успя да преглътне вика, смарагдовата обвивка на крехката й душа се пропука и тя се хвърли върху трупа, ридаейки. Целуваше го и го разтърсваше.

— О, Пиер, Мишел, не! Не и ти! Това е краят, краят. Аз свърших — за миг цялата й мъка изчезна, и тя със зловеща усмивка потърка пръстена. — Малко остана и аз ще дойда при вас!

Отново зареди пистолета и продължи да стреля. Бавно отпадаше и мъглата пред потъмнелите й очи се сгъстяваше. Вече почти не виждаше, а движенията й се забавиха. Като връх на гадостта патроните се свършиха. Забрави болката и се изправи величествена и бяла като призрак от отвъдното. Предполагаше, че отровата е бърза и действа максимум до час, два, а вече течеше третия. Не може да не действа! Не е честно! Всъщност, кое беше честно и нечестно? Изстрел. Илаян падна и дори не осъзна къде е улучена. Нищо чудно, че я застреляха — беше перфектна мишена. Дано само смъртта да дойде по-бързо. Последният въпрос, който я занимаваше бе къде е Дюверноа? Краят не идваше, а вече не можеше да мисли. Внезапно се сети за мъничкия организъм, който носеше и който умираше. Дали е справедливо да го унищожи, дали беше справедливо въобще да го създава. Вината не беше нейна! Графинята знаеше, че не е така. За сетен път си каза, че е спестила само ужаси на детето. Още една лъжа. Къде е смъртта? Всичко се въртеше, в небето се появиха лъчи и облаците се разкъсаха. Пламъци от ада и пъклена топлина й се сториха като възмездие за всичките й прегрешения. Чувстваше как кръвта изтича и повярва, че има ад. Още живееше! Остатъците от прогизналите с кръв дървета паднаха върху нея. Настъпи мрак. „Господи, прости ми и ме приеми“. Илаян припадна.

Първото нещо, което усети при опомнянето си, бе задушаващия прах и тежестта на гредите, под които лежеше. Почти безчувственото й тяло, пръскащото се от болка съзнание и разбито сърце — всичко гореше в огньовете на ада. Гласът на кардинала разби прекрасната й надежда, че може да е мъртва.

— Боже, и тук ли? — простена тя, но вече знаеше, че е жива.

Уви! Дори Бог и Сатаната не я приеха. Нейната проклета съдба отново се бе подиграла с отлитащия живот. Усети болката с могъщата й сила. Дупката в рамото, раните в краката, обезформената ръка. Но и това не беше достатъчно. Страшно нещо разкъсваше вътрешностите й. Последният куршум се бе забил в стомаха й. Илаян инстинктивно разбра, че малкото създание я бе спасило от смърт. Мътните да го вземат Дюверноа! Дори и децата му са такива проклети. Опита се да се изправи, но всичките й рани и слабостта й не й позволиха да се помръдне. Детето, неродено, я бе оставило още да се мъчи, а то беше отлетяло за рая.

Очите й се разшириха от ужас — пред нея стоеше кардиналът, потънал в кръв, която се сливаше с алената му мантия. Тя искаше да крещи, да плаче и проклина, но беше безсилна. С изкривено от болка лице, той я освободи от дърветата, които й бяха направили гроб. Успя да седне. Наоколо все още бушуваше битката, но вече не се виждаха снаряди и хора. В далечината черни фигурки стреляха и викаха. Намираха се зад грамада от боклуци, която им служеше за добро прикритие. Макар че беше към 13 часа, тя си мислеше, че са минали години от смъртта на Мишел. Потърси тялото му, но камъните му бяха направили могила и само кръвта говореше за труп. Слънцето грееше в небето и я изгаряше като нажежено желязо. Отровата трябваше да подейства. „Сигурно е остаряла и затова е по-бавна.“ — детски помисли тя. Не искаше да повярва, че съдбата все още нея пуска. Не знаеше, че дори без отрова ще умре. От раните и особено от тази в корема, животът й щеше да свърши за броени часове. Дюверноа седна като парализиран. Кожата на лицето му беше почти смъкната, а в торса му зееха две дупки.

— Боже, не вярвах, че ще Ви видя отново — каза той.

Тя страшно се ядоса на това примирение със съдбата. Но понеже гърлото й беше свито и не можеше да говори, тя просто се допря до него. Страшният кардинал я приласка като малко котенце, но някакъв заблуден куршум се заби в ръката му. От лявата му страна се появи кървава дупка и той падна на земята. Без да мисли, тя вдигна главата му и я положи в скута си. Помилва челото му. Почувства се виновна за страданието му и за първи път в него не видя само враг. Цялото й същество се променяше и тя не уловила дори нишката на мислите си, проплака:

— Не умирайте! О, господи, не умирайте, моля.

— Илаян, — светещите му очи я заляха с топлина — О, боже, как исках да избягаме! Да живея с Вас, да Ви обичам! Как Ви молех, но Вие не пожелахте. Всичко свърши и сега е твърде късно. Няма смисъл да плачете! Обречени сме и ще умрем. Но ти унищожи себе си, унищожи нашето бъдеще. Не мога да ти простя!

— Кардинале, Вие добре знаете, че бъдещето не съм аз, че страната ни ще продължи да съществува — тя беше смазана, но викаше. Дукът с присъствието си й даваше сили. — Ако няма бъдеще, то това е само за нас. Светът няма да свърши, времето да спре! — Как искаше сама да си вярва!

— Стига с това „кардинале“, стига! Аз ти говоря като човек, като приятел. Не избягах заради теб! Защото те обичам! Влюбен съм в теб — една мечтателка и страхливка. И винаги съм бил. Боиш се да погледнеш действителността и адските й истини!

— Грешите! — очите й се присвиха. Накърненото достойнство се смеси с това, че всичко, което казваше дукът, беше истина. — Революцията ще я бъде! А колкото до мен — тя се усмихна — аз пих отрова. Не искам да живея въобще, още по-малко с Вас. Вярвайте ми, в този пръстен имаше отрова и аз я изпих! Не ми пука!

Тя тикна смарагда под носа му. Той стана бял като платно и извика нечовешки:

— Глупачка! Какво? Как си посмяла — гласът му трепереше. — Илаян, Илаян, — задави се, — ти си кралица! Кралица, избрана от съдбата! Не до там законна, но все пак! Кралица, родена да властва!

— Кралица? Моля? — писъкът й беше див.

— Да, любима. Ти си кралица! Майка ти беше прекрасна — очите му се отвориха и изглеждаха съвсем незащитени и много нежно сини, — точно като теб, беше нещо като куртизанка. Но беше велика жена! Успя да роди дете от краля! Баща ти е Карл ХVІІІ.

— Лъжете! Нещастник! Вие, Вие…

— Спестете си епитетите. Това е истината и е крайно време да я научиш. Да, Елеонор, Лиан — какво прекрасно име. Аз бях в манастира, когато майка ти те роди и изпи отровата! После ти изчезна, за да се появиш с твоите революционери, които обезглавиха брат ти!

Илаян искаше да извика, че не е вярно, че той е убиец, че е злобен и лъже. Но само гледаше с разширени от ужас очи. Майка й се беше отровила и беше обичала дука. Това бе тежък удар. Ламури се беше борила срещу монархията, собствената й институция и се бе опръскала с роднинска кръв. Тя — кралица — беше пила, беше се любила по оборите, беше водила масите срещу брат си и бе жигосана! Не! След покъртителното стенание тя се изсмя доста цинично. Кралица! Незаконородено дете.

Сети се за своето бебе. Детето на Дюверноа, човека, когото мразеше. Щом като той е толкова подъл да каже всичко това сега, тя щеше да му го върне тъпкано. Стисна зъби, в очите й блеснаха мълнии и му каза с чаровна усмивка:

— Бременна съм.

— Боже мой! И от кого! — ревността го накара да загуби и последната си капчица хладнокръвие. Любовта, с която бе изгарял по майката, се бе утроила по жестоката й дъщеря.

— Ваше! Да, монсиньор, това хлапе би било Ваше, ако вече не е мъртво. — Нещо в мозъка й се пръсна, но уви, не усети наслада от болката на кардинала — Ваше…

Той се изправи с пяна на устата като жив мъртвец.

— Илаян, как може да си такава мръсница! Защо няма милост за мен? — той падна пак на коленете й — Мое дете, мое, а аз умирам — треперещата му ръка потърси нейната, но тя се дръпна.

— Да, дук, Ваше! Аз Ви мразех, мразех Ви! Обичах други и въпреки това, всевластната съдба отрови и последните ми месеци. Сигурна съм, че е от Вас. Дете на свещеник и проститутка — очите й бяха сухи, от разбитата й уста течеше кръв в гърлото й, но тя спокойно гълташе сладникавата течност. — Проклятие! Това е божие отмъщение!

— Стига си се измъчвала! — Кардиналът беше потиснал мъката си и бе останало мъжкото му достойнство и дяволско самообладание. Беше красив, а хладният му глас не издаваше отлитащия живот. — Бог не отмъщава, за разлика от Вас, а наказва. И мен има за какво да ме накаже и аз ще изтърпя с радост участта си. Обичам те и винаги ще те обичам, но това е моето проклятие, моят кръст. Един стар приятел ми предрече, че ще страдам и любовта ми ще ме погуби. Но аз боготворя тази сладка мъка и болезнен копнеж. И ако съдбата ни събере на оня свят…

— Вървете при сатаната! Защото, Дюверноа, съдба няма! Съдбата сме ние, ние градим живота! Вие и аз съградихме само мъка, страдание и развалини, нали? И, моля се на Господ, да не се раждат хора като нас или поне да нямат деца — и у нея чувствата бяха изчезнали, беше се превърнала само в разкъсващи думи, а от сърцето й капеше кръв от мъка. — Със сигурност ще се срещнем в ада и това, кълна се, ще бъде най-страшното ми мъчение. Аз, Дюверноа Ви мразя и Вие ме мразите, но си въобразявате, че това е любов. Лъжа!

— Милост! О, аз умирам — очите му се затвориха. — Филип, Филип — поне веднъж ме наречете така! О, ако знаеш как мразя Дюверноа! Ненавиждам се! Имай милост, Илаян!

Кървава струйка бликна от посинелите му устни. Графинята усети ужасна парализа по изтръпналото си тяло и се зарадва, че това вече е благодатната смърт. Още една разбита илюзия. В далечината чу весела бунтовническа песен. Бяха победили! В сърцето й нещо се зароди. Някакъв нов ужас. Страх скова душата й. Но защо е тази болка? О, господи, накарай я да спре! Искам да умра! Графинята не можеше да си поеме дъх. С учудване откри, че това не е физическо страдание, а душевна мъка! Но защо? Толкова пъти бе виждала страшната и многолика смърт, а нищо подобно не се бе случвало. Умираше най-големият й враг, бяха спечелили свободата! Не, тя се измъчваше така, когато Люк, Шери, Руж, Роналд, Михаел, Ричард, Оливер, Хуго, Мишел умираха. Не може да бъде! Тогава това е… е, о Богородице, това е любов. Болката стана още по-парлива, за да й покаже, че е познала. За първи път в живота си откриваше нещо наистина толкова голямо и истинско. Тя беше обичала и любила, беше готова да умре за всеки, който обичаше, но при Дюверноа беше хилядократно по-силно. Мъжът, който я омъжи за генерала, който проваляше всичките й планове, който я жигоса и изнасили — той бе човекът, който тя обожаваше. Не! Той умираше.

„О, господи, какво съм сгрешила, какво? Защо ме наказваш така жестоко? Аз го обичам повече от всичко на света, но разбирам това сега, когато той си отива! Защо и аз не умра! Не ме оставяй сама!“ „Господ си прибира първо добрите, а оставя грешните да се мъчат на земята“ — Кардиналът й го бе казал. Вече нищо няма значение. Той я беше обичал и благодарение на тази любов той можеше да отиде в рая, а тя положително щеше да си остане в ада. Би отишла навсякъде, само и само да е с него. Но какво я интересуваше това сега. Той умираше! Дюверноа умира, а тя няма дори сълзи.

— Филип, Филип, обичам те! — целувката й беше най-нежната и най-страстната. Сълзите рукнаха, тялото й се тресеше от ридания. — Обичам те! Моля те, живей, Филип! — изкрещя Илаян, а горещите й сълзи се стичаха по хлътналите му бузи.

Изведнъж той отвори очи и се усмихна — омагьосващата, незабравима усмивка на залеза на един гений, залеза на една епоха. Илаян крещеше името на Дюверноа като молитва и проклятие едновременно. Искаше чрез любовта си да задържи живота му. Любовта умре ли, и животът свършва. Беше късно, безнадеждно!

Проехтяха изстрели. Псувайки, бунтовниците продължиха пътя си. Графинята беше паднала, стискайки ръката на кардинала. Все още виждащите й очи се зареяха в безоблачното яркосиньо небе. Слънцето блестеше и осветяваше пътя й към Господ. Щеше да иде при него. След смъртта душите им ще са заедно. Облаците изчезнаха и откриваха щастливото бъдеще. Бог я прибра и остави очите й отворени, отразяващи небето и още един свят на любов, жестокост и чест.

 

 

Виеха вълци, дошли от горите, макар да бе 31 май. Протяжният им вой се смесваше със стенанията на падналите на бойното поле. Две хлапета на около 13 години се щураха из развалините и обикаляха труповете в звездната нощ. Битката, отнела живота на хиляди, беше утихнала, само звездите отразяваха очите на умиращите, а вятърът довяваше тихите стъпки на смъртта.

— Ега ти! И от тук са минали! — едното се наведе и преджоби млад войник.

Другото разглеждаше замислено оплесканата с кръв значка и смучеше смачкано цветче на роза.

— Виж, Ник. Там свети нещо. — Децата се приближиха до два трупа.

Дрехите им бяха в контраст — червена и бяла. Като капка кръв паднала върху чистия сняг. Всъщност бялата брилянтна рокля на кралицата светеше с бял пламък в нощта. Човекът с червената мантия, със страшно изражение, беше около 40 годишен, а красивото момиче беше на около двадесет години. Главата на кардинала закриваше раните на изящните й гърди. Илаян бе сякаш изтъкана от лунни лъчи, мъртво бялото й лице се сливаше със сребристия цвят на дрехата и само зелените й очи светеха като два въглена. По-голямото момче стъписано извика:

— О, Света Дево Марио! Но това е тя! — то дръпна розата от устата на приятеля си и зяпна неземното лице на графинята.

— Коя е тя? — тези двама мъртъвци му вдъхваха страхопочитание и искаше, колкото може по-бързо, да офейка.

— Как можеш да не знаеш! Аз живях с Люпи Доминико и там тя беше с Шери. Тя… ами тя е една от тези, които поведоха борбата и победата може би дължим и на нея. — Хлапето се наведе и постави бялата роза до златната й коса, прекръсти се. — Тогава без нея едва ли щяхме да успеем, да оживеем! Никога, никога няма да те забравим, графиньо! Ти беше самата революция! Сбогом!

Вятърът разгони облаците и откри бледата луна, звездите заблестяха още по-ярко и някъде на изток избледняха. Хоризонтът леко просветна и в далечината отекнаха гръмотевици. После настъпи сякаш безкрайна тишина. Малки жълтеникави облачета късаха мрака — започваше новият ден!

 

 

Тази история няма нищо общо с нашия объркан свят, но е пряко свързана с човешката същност и съдба. Разказва се за епоха, в която мечтите са реалност, а безумните страсти гордостта — оръжия. Това е приказка за доброто и злото, които са във вечна борба; но не могат да се отличат едно от друго. Любовта е извън закона, свободата е опозорена, да живееш щастливо е строго забранено. Напред рицари на справедливостта и честта!