Ивелина Димитрова
Илаян (19)

Глава деветнадесета

Когато графинята отиде на срещата, не намери Оливер. Войниците я хванаха още преди да е слязла от коня. „Капан, както си и мислех“. Нямаше нужда от съпротива — бяха около петдесет души и тя, без да загуби хладнокръвието си, ги последва на врания си кон.

Заведоха я при някакви мъже, един, от които явно бе много високопоставена личност. Ако съдеше по отношението към него — най-малко генерал. За миг се изплаши, че може да е Шаундънър. Но съмненията й се разсеяха, когато с приглушен глас, който й се стори познат, човекът с черната пелерина отстрани всички и те останаха на около десетина крачки зад тях. Той дръпна качулката, покриваща бледото му лице. Беше кардиналът. Илаян силно пребледня. И тъй като не искаше да слуша поучителните му лекции или заплахите му, проскърца със зъби:

— Е, монсиньор, толкова дълго сте ме спасявали, ще ме отървете и сега.

— Хм, не си прави илюзии. И ако Ви спася, няма да е даром.

— И какво искате? — отегчено и вяло промълви Илаян.

— Знаете много добре!

— А Вие знаете също толкова добре, че няма да стане.

— Е, тогава.

— Тогава ще ми помогнете съвсем по християнски, без да очаквате нищо в замяна.

— И защо смятате, че и да го направя.

— Ами, защото всеки път правите така.

— Всеки път? Та аз съм бил много благороден — под иронията прозираше гняв. — Сега вече край! Давате — получавате, това е.

— Вие винаги така казвате!

— Внимавайте. Я си спомнете, че подписахте, че се омъжихте, че сте жигосана — той се наведе към нея. — Помислете за мъртвите и се погрижете за живите. Каквото реша, става!

— Не Ви вярвам!

— Добре тогава. Ако не дойдете в 10 часа вечерта при стъклената беседка под канарата, се считайте за мъртва.

— Няма да дойда, не си правете труда, Дюверноа.

— Нямате друг избор. Стража, освободете г-жа Шаундънър. До утре, графиньо.

— Храните празни илюзии — вбесено му просъска Илаян.

Не знаеше защо, но отиде в беседката с пет минути по-рано. Страхуваше се от смъртта или любопитството я тласна към тази авантюра? Тя определено се притесняваше и объркваше в присъствието на страшния министър. Още тръпнеше от вечните заплахи и си спомняше подлите му лъжи и постоянен тормоз. Но същевременно се чувстваше сигурна и защитена и бе убедена, че Дюверноа никога няма да я предаде. Естествено дукът я чакаше и я посрещна с усмивка, сякаш това е най-нормалното нещо и никога не се е съмнявал, че тя ще дойде. Въпреки галантността му я обзе смъртен страх.

— Монсиньор, откъде сте толкова сигурен, че ще дойда?

— Ами, аз, Илаян, Ви познавам по-добре, отколкото предполагате.

— Ах, така ли?

— Няма да съжалявате.

— Да, но Вие ще съжалявате. Дойдох само, защото ми бе жал да Ви оставя да чакате.

— Нима? Е, тогава сбъркали сте. Ако до 15 минути не се бяхте появили, аз щях да изпратя стража и на път за подземията без друго щяхте да минете оттук. — Той със сарказъм допълни: — Единственият проблем щеше да е, че нямаше да Ви видя насаме.

— Е, и това можеше да се поправи. Щяхте да дойдете в килията ми да ме изповядате, да спасите една грешна душа.

— Нямаше да е същото. Тогава щяхте да сте изпотрошена, погрозняла. Пък и тогава аз щях да Ви водя към избавление, а не… към грях: Аз се радвам, че дойдохте.

— Не се и съмнявам.

— О, не си мислете, че е за това, че съм победил. Не! — той в уплахата си посегна да хване ръката й, но тя рязко я издърпа. — Радвам се наистина.

— Хубаво.

— Искате ли да се поразходим?

Прекосиха горичката и се отправиха към прокълнатата канара.

— Ваше високопреосвещенство, искам да Ви задам един въпрос от лично естество. Вие имате, каквото си поискате в буквалния смисъл на думите. Но искате мен. Сега съм убедена, че е така. А аз единствена Ви се противопоставям. Защо тогава?

— Човешката природа е такава. Ако имам всичко и поискам луната, ще се стремя само към нея и всичко друго ще забравя. Вие сте луната.

— Но никой не може да стигне луната.

— При добро желание всичко става.

— Не Ви вярвам! — тя се разсмя и той упоен от този звънък, безгрижен и мелодичен смях се усмихна нежно.

Наближиха канарата. Тя бе огромен камък, който можеше да се върти и пада в изкопания от дъждовете луфт.

— Разкажете ми легендата за прокълнатата скала.

— О, тя е глупава и неприятна. Няма да Ви хареса. Но… някога живял един младеж, който се подигравал и не признавал любовта на едно много добро момиче. Докато бил на лов, тази канара го премазала — дукът замълча. Изведнъж той се наведе над нея и тихо и притеснено попита — Мога ли да Ви целуна?

Илаян ахна. Очакваше атака, опит да я прелъсти и въобще нещо жестоко, но той се държеше като 20-годишен хлапак, когато се готви да направи предложение. Той не я обичаше, само я желаеше — така бе казал Роналд. Но Илаян се изчерви и смути като девойче, което за първи път канят на танц. Чувстваше се уплашена и много объркана — защо той не се хвърли към нея, та кой моли за целувка! После вълна от ярост зачерви бузите й и с мълнии в очите рязко се дръпна.

— Я стига глупости! Целувки — от съвсем неочакваното й движение кардиналът почти падна.

— Дойдохте да се отплатите! — извика излъгано той, но веднага възвърна самообладанието си.

— На никого не плащам данък! — гневно промълви графинята.

Дюверноа помълча малко, в очите му за секунда се появи болка, но после ъгълчетата на побелелите му устни скептично се свиха.

— По-спокойно, де! — думите сами се изплъзнаха от устата му. — Смешно е една жена като Вас да се прави на непорочна девственица.

Думите я уязвиха. Изпита остра болка, пареща болка и задушаващ яд. Но защо се засегна, та генералът й разправяше много по-гадни неща, пък и не само той. Оскърбената й чест се надигна и тя спря да владее реакциите си. Искаше да го издере, да му извади очите. С какво удоволствие би видяла рани върху бледото му лице, би изтрила от очите му този изплашен, извиняващ се поглед. Да се извинява! Късно е. Тя се метна към него с цялата си сила, Но сухият пясък подаде, ронливата почва се срути, кракът й попадна в коловоза на канарата и тя с ужасяващ вик падна в пръстта, а грамадният камък затисна крака й. Дюверноа се хвърли към нея, но тя протегна сгърчените си ръце към него и изрева:

— Мразя Ви! — очите й светеха със сатанински пламъци и той отстъпи ужасен.

Погледът му, цялото му тяло молеше да й помогне, но тя само стенеше. Накрая той остана край извиващото й се от болка тяло вкаменен. Странна картина бяха — студеният, но покрусен кардинал и падналата на земята, но атакуваща графиня. Кракът й мажеше да бъде счупен, но заради твърдите, груби ботуши и инстинктите й, той бе само изкълчен.

— Проклет да сте! — болката й не личеше.

— Радвам се, че мислите така Илаян, защото без друго искам да Ви освободя от отвратителното си присъствие.

— Но… — промълви доста меко тя.

Илаян чак сега осъзна, че яко не й помогне кардиналът, тя може да загуби живота си. Преглътна омразата си и се опита да се изправи на лакти, гледайки почти мило след предишните й убийствени погледи. Той дори не я погледна и отстъпи назад.

— Имам среща в пет часа, г-жо. Беше ми приятно да разговарям с Вас.

— Моля Ви… помогнете ми! — тя протегна ръката си с нямо страдание.

— Съжалявам, Илаян, Вие отказахте помощта ми.

Аз трябва да тръгвам — той се извърна и тя видя как се промени лицето му.

— Помогнете ми, моля.

— Не мога. Довиждане.

— Вие камък ли имате за сърце? — гордата графиня просеше подкрепа с протегната ръка, която сега се сви на юмрук.

— Уви, не! — той се отдалечи.

— Моля Ви! Моля Ви! — сърцераздирателните й писъци заглъхнаха, треперещата й ръка се отпусна и изпила до дъно чашата на унижението, тя загуби представа за реалния свят.

Десет минути по-късно дойдоха хора и я измъкнаха. Нараняването бе тежко и младата графиня остана седмица с отекъл и трудно подвижен крак. Но на нея не й се налагаше да излиза. Не знаеше какво е станало с Оливер, хванали ли са другите. По-късно, въпреки режещата болка и забраната на лекари и приятели, тя скитосваше по улиците без придружител или карета, куцукайки. Хората отново се бяха отдръпнали от масовите действия. Правеше й впечатление колко много просяци има. Със съжаление се вгледа в един сляп старец с дрипава мантия, който стоеше на стотина крачки от нея. Само ужасната мизерия би могла да накара този сакат човек да проси. Или… Илаян с присвити очи се вгледа в набразденото лице под мръсната качулка и си пое дълбоко въздух, сякаш се задушаваше. Забрави болката, неустойчивия си крак, и се затича към слепеца. Преди да го събори с прегръдката си, той, явно стреснат от устрема й, я завлече в един близък и безлюден вход.

— Оливер!

— По-тихо! Та аз съм само сляп просяк! — след тези остри думи той закачливо се усмихна. — Как можете да се държите така, мадмоазел?

— Ако знаеш как се тревожех за теб. Освен това съм мадам. — Тя обви ръце около нечистия му врат.

Той предпазливо се огледа, но не забеляза отворения прозорец на близката сграда и кой стои там. Шаундънър бързо се извърна и по лицето му се изписа омраза.

— Да бъде проклета невярната ми съпруга! — изсъска задавено той.

— Гледай как трябва да се крия! Настанаха трудни, много трудни времена — обясняваше Оливер.

— И при мен нещата вървят зле. — Тъй като бе скарана с Роналд, графинята нямаше с кого да сподели страданията си.

— Опасно време. Сега на всеки ъгъл има полицай и все повече затягат примката — мрачно подзе Оливер. — Душат, слушат, гледат. Като кучета убийци са и въобще не мога да установя връзка с другите след провала онази вечер.

— Но какво стана с теб тогава? — плахо попита.

— Чупих се. За известно време бях при Ричард, ала сега е дяволски невъзможно да се минава.

— Не знам какво да правим и с двореца…

— Ти по-добре стой там и не излизай много, много — думите му прозвучаха грубо, макар че всъщност той ужасно се притесняваше за нея.

— Да не мислиш, че ми е лесно. Там е ад.

— На улицата не е по-добре. Страхувам се, че постоянно ме следят.

— Но аз не мога да стоя бездейна.

— Сигурно — мъжът потрепери сякаш се опитваше да овладее чувствата си, но като не успя, тръсна глава и със сведен поглед бързо заговори: — Да, но при теб е различно. Преди два дни едвам се измъкнах от засада, всички хрътки на Дюверноа са по петите ми. Вечно очаквам да се събудя във вериги. Дори не спя в оная разнебитена кръчма. Крия се, крия се и непрестанно с всичко рискувам. А ти…

— Какво аз? — със свито сърце чакаше отговора. — „О, Оливер, не ми казвай, че съм различна. Не и ти!“

— Нищо, нищо. Извинявай. — Отвърна той. — Ама все пак живееш в дворец.

— Господи. Бих искала да имам твоята свобода.

— Каква ти свобода!

— Но ти, естествено, не знаеш какво става с мен. Как ежедневно се съсипвам — сега тя не можеше да спре потока от парливи думи. — Постоянен тормоз — това е прекрасният дворец! Генералът ме пребива за щяло и не щяло, приятелите ме предават, а законодателното събрание смазва и последните ми надежди. Да ги чуеш само как говорят! А Дюверноа — тя се стресна и удиви на неспособността си да говори за кардинала.

— Какво Дюверноа? — измъченият му въпрос отприщи напиращата болка.

— Той е звяр, изверг. Постоянно ме заплашва. Знаеш, че го правеше и преди, но сега е още по-ужасно. Всеки път си мисля, че по-лошо не може да стане, но пак и пак се убеждавам, че това не е дъното на унижението и страха. Боли ме, боли ме от омраза. Как ми се иска да го разкъсам това гадно копеле. Да беше ме убил поне, но не. Желае ме подлецът!

— Нали не е… — Тревогата му увисна във въздуха.

Донякъде я успокои неговият ужас и тя се изсмя.

— Не е, но може би, може би скоро няма да имам друг избор. Ако следващия път не направя каквото поиска, свършено е.

— Това е гадно, гадно и жестоко.

— Да. При това той знае силата си, но не я използва максимално. Странно, но понякога се плаша, че ме обича. Дюверноа да обича мен!

— Напълно възможно е. Той е извратен негодник. Нямам предвид, че ти не си достойна за обожание. Но като знам какво ти направи и как продължава да се държи. Опитва се да унищожи всичко, което ти е скъпо. Невъзможно е, но все пак — сякаш ужасна идея се оформяше в проницателния му ум. — Все пак, ако е така, не може ли с това да го унищожим. Тази любов да бъде неговата гибел!

— Съмнявам се. Едва ли ще стане.

Тя абсолютно не вярваше в чувствата на кардинала, пък и имаше нещо ужасно в това да използваш любовта като оръжие.

— Съвсем нямам предвид да го тормозиш, но просто да получаваш важни за борбата неща при определени обстоятелства.

— Определени обстоятелства — със зловещо предчувствие повтори Илаян.

— Хайде, графиньо, жертвите за свободата са свети жертви.

Тя пребледня и се отдръпна от разбойника. Вледененото й съзнание отказваше да приеме подобно нещо. Не и от устата на човека, когото обича. Как може Оливер да си помисли, че тя би му станала любовница.

— Самулере, как посмя — тя съскаше.

— Не е толкова фатално. Само предложение задаваш — вземаш и нищо повече — той почувства страшното й отрицание и ужас. — Пошегувах се. Извинявай. Не го мислех сериозно. Все пак ти си жив човек, а не машина. Революцията заслужава много, но не всичко.

— Радвам се да го чуя, но как въобще ти даде сърцето да си помислиш такова нещо — тя заекна, — но аз не мога, аз го мразя.

— Е, де, ти не си светица, пък и кардиналът не яде хора. Аз бих помислил…

Малко й оставаше да се хвърли и да го убие. Въпреки че бе бясна, установи, че думите на приятеля й за нейния морал не я засегнаха толкова, колкото държанието на дука при канарата. А тя не трябваше да си позволява да я нараняват!

 

 

По случай настъпващата есен и отлитащото с последните дни на горещия август жарко лято в двореца имаше бал. Голям и блестящ бал, на който всички присъстваха. Илаян, която разбра, че генералът ще е възпрепятстван да присъства, се постара да изглежда ослепително. Облече новата си катранено черна рокля от тежка коприна, разголена и скандална като самата нея.

Бе прилепнала по божественото й тяло и съвсем разкриваше съвършените форми. Вдигна косата си в прекрасна прическа. Тъй като бе невъзможно да бъде с открити рамене, си сложи наметка със сребрист цвят. И така готова тя се взря в огледалото — на самодоволния й поглед отвърна усмивката на една твърда, безскрупулна и изключително прелъстителна жена. Тя бе станала, както казваха, със сърце от камък. Често поклонниците й се плашеха от нея и всеки отстъпваше, щом усетеше огнения й предизвикателен поглед. Макар графинята за нищо на света да не признаваше пред себе си, чувстваше, че малко по-малко заприличва на Дюверноа — студеният като скала кардинал с непроницаем поглед. Но не бе време сега за тези мрачни мисли. И тръгна към салоните, пълни с хора. Както обикновено, те с контесата бяха център и на жлъчните клюки, и на очарованите кавалери.

Отдавна бе минало един часа през нощта и Илаян се радваше на най-приятната компания на бала. С Антоанен стояха в кръг от шестима младежи, зяпнали ги с обожание. Дьо Дари седеше, а Илаян се бе облегнала на стола. Роналд и Мишел никакви не се виждаха, пък и да бяха тук, те рядко се включваха в компанията на графинята. Дори Дюверноа не я притесняваше с присъствието си. От нейното падане не се бяха виждали и тя се боеше от последици.

Изведнъж близката завеса се дръпна и се появи генералът с блуждаещ поглед. Всички гости се обърнаха. В дъното на другия салон се появи министърът. Илаян настръхна. Шаундънър бе много пиян — ужасно му личеше, и в ръката си държеше чаша с недопито уиски. С тромава походка той се приближи до Илаян. Благородниците се отдръпнаха, а Антоанен остана в креслото. Въпреки състоянието му, лицето му бе много студено, очите надменни, а усмивката подигравателна.

— Моята прекрасна съпруга! — той се обърна към присъстващите. — А някой помислил ли е каква долна жена е?

— Г-н генерал! — Гласът на Дюверноа надвика избухналите възклицания и шушукания. — Ако ще обиждате гостите ми, по-добре е да напуснете. — Всички изтръпнаха — никой не се осмеляваше да говори така на черния генерал. Дори кардиналът винаги го бе уважавал. Какво по дяволите става?

— Замълчете? — изрева Шаундънър и вместо острата реакция, която би трябвало да последва, дукът застина очаквателно. — Мога да Ви кажа още много неща за скъпоценната Ви графиня и не само за нея! — той отново се обърна към съпругата си. — А Вие, г-жо, бихте ли обяснили какво правите със съдрани просяци по входовете.

— Затваряйте си устата! — „Няма да позволя да ме прави на глупачка! Така и така ме изложи.“

Беше я унизил, поне нямаше да е притисната до стената и никога нямаше да даде да се разбере, че се страхува. Баронът с изкривено лице вдигна железния си юмрук, но не я удари, а изля чашата си в лицето й. После хвърли чашата на земята.

— Отвращавам се да Ви докосна, малка мръсница. Не се задоволяваш с обществото, а се мъкнеш по вертепите и се хвърляш на врата на всеки мърляв несретник. Илаян, да не мислиш, че никой не знае как прекарваш нощите си — краката й омекнаха, самообладанието се топеше. — Може и да не съм идеален съпруг, но не мога да живея повече с Вас, г-жо! Противно ми е да виждам дори лицето Ви, лице на самия сатана. Вижте я! — той хвърли листчета върху мокрото й, мъртвешки бледо лице. Това бяха пари. — Това е за верността ти и за да можеш да купиш на въшливия си любовник дрехи! Сбогом!

Генералът изчезна тичешком и Илаян с писък припадна. Контесата й помогна да си отиде.

Минаха седмици и Илаян бавно се съвземаше. Вече си мислеше, че няма нищо, което да не може да понесе. Щеше да превъзмогне скръб, болка и унижение. Антоанен бе неотклонно до нея и с нея тя споделяше всичко, дори за революцията, въпреки уплашените протести на Мишел и Оливер. На въпроса на Мишел „Как й се доверяваш?“

Илаян отвърна:

— Тя е единственият ми истински приятел и на нея само мога да кажа всичко.

Затова, когато Мишел й съобщи, че дьо Дари е мъртва, Илаян в първия момент не успя да осъзнае за какво става дума, а после едва не откачи.

— Илаян, опитай се да разбереш. Контеса дьо Дари е мъртва. Не можеш да промениш нищо.

— Нее! — Писъкът бе сякаш зловещ зов от отвъдното. Тя се хвърли към мъжа и заудря по гърдите му с малките си юмруци. Той силно я стисна, сякаш да задуши риданията й. — Лъжеш, лъжеш! О, Мишел, смили се и ми кажи, че е лъжа.

— Не, скъпа, съжалявам. Вече всичко е свършено.

Късно е. Не можем да върнем мъртвите назад.

— Но, кой? Как? — овладяваше се Илаян.

— Била е застреляна от войниците. Убили са я, когато е преминавала блокадата.

— Глупости! Това вече е лъжа.

— Не знам. И аз не вярвам, но всички така говорят.

— Но тя не е… и защо ще преминава?

— Казах ти не знам. Но ти трябва да си починеш.

— Не! Тя нямаше никакви политически пристрастия — изплака Илаян и отново, и отново впи до кръв нокти в китките му.

— Забрави!

— Къде е Дюверноа? — тя се отблъсна и изрева диво.

— Не можеш вечно да тичаш при него. Той е министър, а не бавачка — някак яростно се развика той. — Престани да се обръщаш към него, така той вечно ще ти досажда.

— Ревнуваш ли? — злобно му кресна от вратата. — Мразя го този изверг. Ще… — Той проследи движението й към малкия пистолет.

— Да не си посмяла! Само да си го направила!

— Защо се плашиш? Нали не ми е бавачка — но мрачното й изражение придоби сатанински вид. — Не се безпокой, за нищо на света не бих го убила и се моля да живее още дълго. Смъртта е благодат пред мъките на живота. Аз ще се погрижа неговият да стане ад!

Откри кардинала в библиотеката да разглежда книга и тя без никакъв увод се нахвърли върху него.

— Убиец!

— Я по-спокойно! — дукът очевидно бе нервен.

— Защо я убихте? Защо съсипвате живота ми? Защо унищожавате всичко, което обичам? Вие сте изверг, подлец. Тя ми беше най-добрата приятелка. Това е подло, подло, Дюверноа! Вие унищожихте тази невинна жена от злоба към мен.

— А може би сте чули и истинската причина за смъртта на контесата — иронично запита.

— Истинската причина е, че тъй като Ви мразя, Вие искате да унищожите всичко, което е мило за мен.

— Съвсем не!

— Мерзавец! След стотиците, хиляди невинни жертви, току-що опетнихте ръцете си с кръвта на изключително благороден човек. Човек, който Вие никога няма да разберете. — Тя се задави, искаше да извика: „Тя Ви обичаше“, но изсъска — Не заслужавате и праха под обувките й да бъдете, долен мръсник!

— Я повторете — той се бе изправил пред нея заплашително.

Илаян отстъпи назад уплашено и отвърна поглед.

— Мерзавец сте.

— Прекрасно. А може би съвсем не знаете, че Вашата добра приятелка членуваше в монархически съюз, целящ подронване на сегашната власт, връщане на стария кралски режим и унищожаване, да унищожаване, да смърт на престъпните елементи като Вас. Този чудесен съюз, заедно с дьо Дари, щяха в най-добрия случай да Ви изпратят на гилотината, скъпа — Илаян се отпусна на един стол. — И тъй като промонархическите организации са забранени и техните членове са извън закона, бе убита г-жа дьо Дари.

— Но защо е минавала през блокадата?

— В провинцията има много монархисти, като Вашия Хуго между другото, и тя поддържаше връзки с тях.

Неизвестно защо Илаян си помисли за Оливер, който й носеше вести от Ричард. Боеше се за него, но най-вече се замисли, че две абсолютно противоположни и взаимно изключващи се организации се бореха срещу диктатурата на Дюверноа с почти еднакви средства.

— Вие сигурно не научавате сега, че Антоанен е монархистка, монсиньор?

— Не, т.е. да. Зная го много отдавна. Но, както казахте, аз унищожавам всичко, което обичате, и затова оставих добрата Ви приятелка да живее. А казват, че благородството е благодетел — с толкова жлъч и сарказъм можеше да говори само Дюверноа.

У графинята гневът отстъпваше място на болката и тя не разбра думите му.