Ивелина Димитрова
Илаян (21)

Глава двадесет и първа

Стълбите на подземията се извиваха и факлите по стените ту припламваха, ту двамата мълчаливи спътници потъваха в тъмнина. Илаян имаше твърде пресни спомени и най-ниската част на двореца й навяваше ужас. Тук бе идвала два пъти, а това за един човешки живот, бе твърде много, тъй като, който дойдеше тук, не излизаше. Колкото по-ниско слизаха, толкова повече мракът обгръщаше свитото й сърце. По безлюдните коридори единствения признак на живот бяха стоновете и проклятията. Понякога по пътя им се отдръпваха тъмничари още при звука на стъпките на Дюверноа. Бе започнало да става студено и мокро, а той хванал ръката й продължаваше да я води към самия ад. Накрая влязоха в някаква странна зала. Тя бе разделена на две от грамаден прозорец, а в по-малката част на противоположната на прозореца стена имаше огледало. В тази част бяха подредени много столове и кардиналът покани Илаян да седне на един перпендикулярно разположен на огледалото стол. Влязоха още двама мъже. В другата половина поставиха някакъв интересен, но зловещ стол. Тя не успя да го разгледа, защото един от мъжете, разменил няколко думи с дука, закри очите й с черна кърпа. После графинята усети, че той стяга китките й. От страшния натиск кръвта започна да пулсира и пръстите й посиняха. Обзе я животински страх и един ужасен спомен изникна пред нея. Тя се смрази и стана мъничка сякаш пред сянката на страшно чудовище. Върна се година назад. Жигът! Дюверноа я беше жигосал или пък сега я жигосваше. Паниката й пречеше да разсъждава, само изостряше въображението й и подсилваше ефекта от съвпадението с онзи злокобен ден. Илаян се уплаши не на шега, защото тази неизвестност й говореше за ужасни инквизиции и в сърцето й се прокрадваше грозният образ на някакво ново мъчение. През мъглата на кървавия страх, някак си отдалеко, тя долови откъслечни думи.

— Познай кого съм ти довел?

Този глас можеше да бъде само на тъмничар. Гласът, който му отвърна, тя веднага позна.

— Какво искате от мен? — звучеше тихо и сломено.

— Себастиян! — тя изпищя.

По едно време си помисли, че може да го види, но дори сега не вярваше на ушите си. Дюверноа едва ли го бе довел да я зарадва. Но какво, за бога, искаше той.

Някой дръпна превръзката от очите й. Шери бе седнал зад преградата в удивителния стол. От нейната страна бе само кардиналът. Въпреки преградата тя ясно, прекалено ясно, виждаше затворника. Напоените му с кръв дрипи, сплъстената му коса и брадясалото лице със стари и нови белези. Всичко й бе скъпо, веднага щеше да го познае и да му се зарадва и с грозните рани и дупки.

Той би бил същият, ако цялото му тяло не излъчваше отчаяние, безнадеждност и старост. Шери, буйният и смел войн, се бе състарил и огорчил от живота. Този живот, който излиташе с всяка минута от обезобразеното му тяло. Бяха успели да го сломят и унищожат.

— Илаян, — гласът на кардинала я върна към нерадостната действителност — радвам се, че така Ви ощастливи тази малка среща, но аз всъщност Ви извиках по така да се каже делова причина. — Тя остро го погледна. — Знаете за обсадата и че бунтовническият лагер има един-единствен вход. Трябва да го знаеш!

— Предполагам, че са го сменили след заминаването ми — вяло и без капка усукване отговори тя.

— Съмнявам се. Не само че Ви вярват, но и нямат друг избор. Но както и да е. Кажете ми го!

— Не го знам.

— Това е стопроцентова лъжа. Аз няма да чакам дълго. Може би се досещате защо съм довел г-н Шери?

— Да — глухо каза тя. — Не смятам да Ви го кажа.

— Не ме принуждавайте — той направи някакво движение към мъжа в другата част на залата и той се зае със стола.

— Г-н кардинал, или не Ви е останала капчица мозък, или съвсем сте пропаднали, за да очаквате да Ви кажа въобще нещо. Не смятам да си хабя думите за Вас и единственото ми мнение по този въпрос е „Вървете по дяволите!“

— Грешите, Илаян. Но щом сте решили да причините болка на бездруго умиращия Шери, какво пък.

Затворникът тихо изстена, защото три вериги с двусантиметров и зъбци се впиха в челото и ръцете му. Рукна кръв, а те продължиха да се впиват в плътта му. С див вопъл той извика на Илаян:

— Илаян, любима, не му казвай нищо. Нищо. Аз те обичам и ще издържа!

— Говорете, графиньо, че може да стане късно. Това мъчение наистина е ужасно, но е и много опасно. Говорете и го спасете. Животът му е на Вашите устни.

Тишината разкъсваха само приглушените викове на Шери. Графинята почти чупеше пръстите си от стискане на облегалката, а зъбите й отдавна бяха разкъсали устните й. Тя мълчеше.

— Илаян, досега не бях виждал хладнокръвен убиец — жена, но човек се учи, докато е жив.

Нечовешки писък заглуши сарказма на дука.

— Какво искате? — доста истерично попита Илаян.

— Но Вие знаете, входът към лагера им.

— Е, добре. Ще Ви кажа, но само спрете.

— Илаян! Млъкни, не казвай нито дума. Аз без това умирам и ако искаш де не ме довършиш, не говори. Ако загина, ще умра като герой с твоята любов, а ако станеш предател, ще умра от срам. Сбогом, любов, и нищо не казвай!

— Шери! О, дук — тя трескаво се извърна към него — ако Ви кажа, нали ще го спасите, нали ще спрете, ще извикате лекар? Той ще живее. Кажете „да“ и аз…

— Не, Илаян. Той умира — той бе махнал да спрат мъченията. — Късно е. Но Вие говорете и му спасете поне последните мъчения, за да умре спокойно.

— Не! — диво изкрещя и се залюля на стола. — Ако той умре, за какво да Ви казвам. Вървете в ада и дано там да останете. Сатана!

Състоянието на Шери, когото продължиха да убиват, я накара да каже няколко думи:

— До палатката на Леанър, генерала, има хълм… проход.

— Не, Илаян! Убиваш ме — той изгуби съзнание.

Кардиналът, който още щом започна Илаян да говори, бе отвързал обезобразените й китки, отстъпи смаяно назад пред тази жертвоготовност и самообладание. Графинята поседя мълчаливо и неподвижна около секунда.

— Нямам какво повече да Ви кажа. — Скочи от стола и се затича към вратата, отвори я и се извърна. В очите й имаше див блясък. — Монсиньор, ако той умре, неговата смърт ще падне върху Вас. Себастиян Шери ще бъде Вашето проклятие. А аз Ви пожелавам вечно да горите в ада и да скучаете сред себеподобните си, защото със Сатаната със сигурност ще намерите много общи черти.

Половин дузина мъже нахлуха в залата и щяха да се хвърлят да я преследват, но властният жест на Дюверноа ги спря. Стъпките й заглъхнаха нагоре по коридорите.

„Тя е права. Но моето проклятие си ти, графиньо“ — помисли дукът.

Шери не умря и го върнаха в килията му.

На Илаян й трябваше седмица, за да се съвземе и в този период не пускаше никого в стаята си. Генералът бе изчезнал и по-късно научи, че се бил самоубил. С Роналд бяха скарани, а Мишел и Оливер отново отсъстваха по необясними причини. Тя остана сама.

Сама със спомените си. Спомени, които бяха едно друго безплодно аз, което я обвиняваше и бавно убиваше.

Илаян с мъка откриваше в какво се е превърнала и нямаше сили дори да обвини кардинала. Другото „аз“ бе истинската й същност, често забравяно и затваряно в най-тъмните кътчета на порочната й душа, то понякога така я смазваше, че тя молеше за смърт. Но дали самоубийството бе решение. Майка й го бе използвала, но дали можеше и тя. Не знаеше.

Илаян не знаеше, че докато нея я съсипват вътрешни терзания, кардиналът използваше властта си като бич и тормозеше народа. Едно посещение на Мишел й отвори очите за всички ужаси и зверства в града. И докато той говореше с ярост и нестихваща омраза, пак бе предишният Мишел, който се беше престрашил отново да поеме борбата. В града отново се ширеше инквизицията на верска основа, народът се боеше да се покаже от къщите си, камо ли да се противопостави на страшната църква. Мишел усещаше това разминаване и се чувстваше сломен и гузен. Не можеше да открие Оливер и се страхуваше, че го е сполетяла съдбата на някои от другите пълководци. Кладите в името на Отца и Сина и Светия дух се палеха с изгряването на слънцето и гаснеха с неговия залез. Някога една такава клада щеше да запали пожара на свободата и на братоубийствената война.

— Бог? Какво е Бог? — задавено извика Илаян. — Отново ли се опитват да използват религията като оръжие за мъчения.

— Господи, Илаян, не говори така. Съществува божие проклятие и то ще се стовари върху главите на неверниците.

— Я стига глупости! Ако има проклятие, досега да ме е поразило, но след всичките ми грехове на земята Бог едва ли ще се осмели да ме докосне. Това тук е адът, а Бог да прощава.

— Любима, вместо да светотатстваш, дай да започнем да действаме.

— Няма начин. Виж, Мишел, моята песен е изпята и аз вече въобще не виждам какво мога да направя.

— Знаеш! Винаги си знаела. Ти просто чувстваш борбата, ти си свързана с нея. Единствена ти можеш да водиш масите, да бъдеш твърда и същевременно толкова огнена и жива. Само твоята енергия и спонтанни решения са необходими сега. Те единствени могат да разчупят леда, да удавят страха. Илаян, винаги съм се удивлявал на силата на духа ти и съм мечтал да притежавам поне частица от нея пред моя здрав разум и прозорливост. На революцията й трябват не укази и закони, а огън. А ти, скъпа, си искрата, която свети и огрява пътя напред. Ти си пламъка, който ще подпали и поведе душите на хората. Трябваш ни! Трябваш ни такава, каквато си и винаги си била.

— Благодаря ти, Мишел — тя беззвучно заплака. — Моля те, остави ме. Не ме гледай такава, не. Искам да си почина.

— Добре, съкровище. Ако видиш Оливер, кажи му да бяга — сянка премина по лицето му. — Зная, че и той ще иска да се включи в борбата, но трябва да напусне Лашенжат. Опасно е и ще го убият. А ти, Илаян, събирай сили и бъди готова, защото това ще е последната битка. Битка на живот и смърт! И ти ще водиш към победа. Сбогом, скъпа.

Мишел бе прав. Оливер я посети няколко дни по-късно. Беше в окаяно състояние и той самият идваше да й каже сбогом.

— Илаян, аз ще замина, щом трябва. Вие с Мишел сте прави, но ми се искаше да довърша играта. Не я започнах първи, но ми се искаше да присъствам при края.

— Той забеляза, че тя не го разбира и лукаво пламъче блесна в присвитите му очи. — Но след като ти ще бъдеш, всичко ще е окей. Вярвам ти повече отколкото на себе си. И мисля като Мишел. Ти си единствената, която може да поведе народа и да го изведе на прав път. Ще бъда при Леанър, а на Вас успех. И помни винаги ще те обичам. Много съм любил в скапания си живот, но както тебе обичам, никога!

Той започна да я целува диво и забързано. Илаян пееше под милувките му, но нещо в нея се счупи. Когато се спря на нежната извивка на шията й, тя изплака и го блъсна.

— Не, Оливер, не! Предпочитам да си говорим, а не да се любим. Така ще помня лицето ти по-дълго.

— Но аз искам да запомня всяка извивка на тялото ти, всеки мускул — той отново я притегли към себе си, но почувства как тя се стегна. — Ти винаги си го искала. Какво става? Какво е станало?

— О, нищо. Просто много се притеснявам за теб и не ми е до чукане.

— Я стига! Какво ти е? — той я разтърси побеснял.

— Последвах съвета ти — извика тя.

— Той те е изнасилил! — гневът и лудостта се смесиха с горчивина и болка. — О, боже, ако има Бог, защо? Тогава защо?

— О, Оливер — тя се разрида в обятията му и той я залюля като малко дете.

На никой още не бе казала и изпитваше срам да го признае и пред себе си. След четвърт час Оливер я остави на стола плачеща. Отиде до прозореца.

— Сбогом, Илаян. Някога ще му го върна, но сега ти пожелавам само победа! Обичам те.

— И аз. О, Оли… — тя се задави и нямаше сили и смелост дори да отиде до прозореца да го изпрати.

Чувстваше, че го вижда за последен път.

Беше първи октомври, когато Илаян отиде при Мишел много потисната. Подготовката за въстанието не вървеше и той също не бе в настроение.

— Илаян, помисли какво става с нас и с работата ни.

— Нищо — тя бе откровена. — И още нещо, Мишел, има неща, които не знам как да ти кажа. Аз съм се променила, вече не съм същата и няма да мога да поведа народа. Аз дори не мога да живея спокойно в двореца. Страхувам се. Искам да избягам, да се скрия. Да си ида в Роулси — очите й се навлажниха.

— Къде?

— В имението на леля ми. Там прекарах детството си. Много преди Люк да се появи, Роналд да го продаде и ти, и всички луди, диви борещи се за свободата и за сърцето ми глупаци да нахлуете в щастливия ми живот. Не че съжалявам, но може би ако го нямаше всичко това, аз нямаше да съм такава.

— Аз пък те харесвам такава! За нищо на света не бих се отказал от теб. Но смятам, че не би предала борбата. Нашият ред дойде и ние ще изиграем играта си докрай. Трябва.

— Не ме интересува. Но може би… ако ти ми помогнеш. Искам да видя Шери.

— Какво? Аз каква връзка имам.

— Голяма. Преди не бях разбрала, но сега щурайки се из двореца, открих, че ти всъщност имаш много връзки и в армията, и в администрацията, чудесни запознанства, Мишел.

— Необходимо беше — студено й отговори.

— Не те обвинявам. Но това само ми дава възможност да се надявам, че можеш да ми помогнеш. Сигурно след като видя Шери ще мога да възвърна бойния си дух.

— Ти си съвсем определено луда!

— Да. Точно затова ме харесваш и точно затова отново ще поведа народа към победа, но ако трябва и към смърт.

Нямаше абсолютно никаква луна и светлината, която се процеждаше през тесните прозорчета, бе оскъдна. Но когато слязоха в подземията настъпи непрогледен мрак.

След десетина минути, които им се сториха безкрайни, се появи брадат човек, загърнат в тъмни дрехи. Той носеше факел и на неговата светлина по студените стени заиграха странни и зловещи сенки. Мъжът не им зададе никакви въпроси и ги поведе надолу. Без да обелят дума, те достигнаха една отдалечена килия. Едва тогава се чу дрезгавият глас на мрачния им спътник.

— Тук.

Той отключи и графинята отмаляла влезе вътре.

Малката каменна стаичка се осветяваше добре от слаб огън, запален с част от дрипите на Шери. Той бе много болен и тъмничарите му бяха позволили този лукс. Тя се вгледа с ужас и съжаление в израненото му тяло. Вратата се затръшна след нея и тя остана сама с умиращия затворник. Тя се спусна на колене край сламеника на Шери.

— Илаян, защо мълчиш? — промълви бавно Шери.

— О, мили, аз не исках да те будя — той изглеждаше унесен в дрямка, дрямка на вечния покой. — Просто щях да поседя и да те погледам — пропусна „за последен път“.

— Гордея се с теб, че нищо не им каза.

— А аз чувствам, че те убих със собствените си ръце.

— Илаян, имам нещо като последна воля, по-скоро съкровена молба — тя не се сдържа и изхълца. — Ами то, пак за революцията и понеже никой друг от нашите не съм виждал, пък и едва ли ще видя, ще стоваря този тежък товар пак на твоите нежни рамена. Подло е, но иначе няма да мога да издъхна спокойно. Тази борба, за която толкова хора умряха, има нужда да бъде защитена. Защитена сама от себе си. Моля те, погрижи се, направи така, че да не се превърне във вандалска саморазправа, да останат чисти святите идеали. Знам, че ти трябва чудо, но ако не успееш, всичко ще отиде по дяволите. Сигурно не си забравила къщата на маркиза в Люпи Доминико. Нека това да не се повтаря.

Тя се хвърли в обятията му и за известно време забравиха раните му, затвора и студения под, покрит със слама, на която лежаха. Целувки, сълзи, обяснения — болка и любов никога нямат край. Мишел я изблъска от килията и й проговори чак когато бяха в стаята й.