Ивелина Димитрова
Илаян (13)

Глава тринадесета

Илаян беше права и Тръмп наистина не измени на характера си на зъл, злобен негодник. Червената, кървава резка на мургавата му скула ежедневно го вбесяваше и го караше да използва цялата си сила и власт, за да отмъсти на хубавото момиче. Той сякаш бе започнал да мрази целия свят — държеше се жестоко и докачливо не само с Илаян и с Ричард, но и с всеки човек. Започна да арестува и да изпраща хора в мините безпричинно. Всяка вечер се чуваха писъци и вопли на умряло, защото войниците идваха и отвеждаха някого под предлог, че е болен. Костен се превърна в гробница, жени и деца в черно викаха пред щаба на военните, но биваха разпръсвани с ледена вода и камъни. Недоволството нарасна и семействата започнаха да се настройват едно срещу друго. Множество сърви се отдръпнаха от борбата и се затвориха в непробиваемите си черупки. А други обвиниха в безучастност и мудност комитета. Ставаше като в Лашенжат. Уви, хората навсякъде бяха еднакви!

Трябваше да променят тактиката, защото почти всеки ден те губеха симпатизанти или отвеждаха някого при чумавите. Налагаше се да направят нещо, за да повдигнат настроението на хората, тъй като скоро никой нямаше да има сили да се бори за свободата си.

Шерифът продължаваше да се държи нагло и грубо с Илаян, но сега при всяка тяхна среща той нарочно й доказваше превъзходството си по най-различни жестоки начини. Илаян тъкмо слизаше от коня си, когато той, леко пийнал, излезе от банката и се упъти към нея.

— Здравей, кукло. Знаеш ли, че за твоята къща не плащаш данък и ако не получа парите, ще ти взема коня.

— Нямам пари!

— Е, тогава… — той се усмихна злорадо и посегна да сложи ръка на рамото й. — Всъщност въпросът може да се уреди.

— Г-не, г-н шериф! — мърляво сърватче, чиито родители бяха „чумави“, протегна тънката си, изподрана ръка към Тръмп и с горящи очи и с гаснещ гласец го помоли: — Дайте ми малко, моля Ви!

— Я се разкарай — той го блъсна и се обърна към Илаян.

— Моля Ви, умирам!

— Върви по дяволите! И така, г-це, значи…

— Значи, вървете по дяволите! — тя се извърна рязко.

— Внимавай! — кресна Тръмп и понеже хлапето продължаваше да му досажда, теглейки го за ръкава, той го изрита и понечи да отвърже коня на Илаян.

— Стига! Успокойте се. А ти бягай оттук. — Тя даде на уплашеното дете жълтица и го побутна.

С рязко движение шерифът хвана ръката и рамото на парцаливото момче.

— А, значи така! Нямаш пари да си платиш данъка, а раздаваш…

— Ще платя, спокойно! Оставете го!

— Не! Знаеш ли, че просенето е забранено и мога да изпратя това дете при чумавите. Плащай, а това копеленце ще видим какво да го правим…

— По дяволите! Ще Ви платя, но пуснете момчето — тя му даде жълтици и когато той тръгна да й връща, Илаян с отвращение отблъсна ръката му.

— Ваши са! Дано да се задавите, а сега ме оставете и ми дайте това дете.

— Глупости! — подла и гадна мисъл осени шерифа и той зверски се усмихна. — Добре, платихте за къщата, но платете и за детето, иначе ще го убия.

— Нямате право. Ние сме насред града и ако въобще има някакъв закон…

— Законът съм аз, и така…

— Ще ви платя — тя посегна към коня.

— Не такова заплащане, чаровнице! Аз искам друго. Знаеш как…

— Но Вие знаете, че няма да стане! — графинята отвърза коня с треперещи ръце.

— Тогава това дете е чумаво. Войници, войници. Чумав, чумав! Това дете е болно.

— Не! Не можете да направите това! Просто не можете — гласът й умоляваше, но тя се метна на коня.

Пристигна стражата и взе момчето, което уплахата бе парализирала.

— Моля Ви, моля Ви! Недейте! — очите на Илаян бяха по-красноречиви и от молитва към Господ, но шерифът само сви рамене и вметна, че й е дал право на избор.

Повлякоха детето и то се развика. Сърцераздирателните му писъци накараха Илаян да се олюлее на седлото, но след още един мъчителен, умоляващ поглед тя стисна зъби и препусна в кариер, оставяйки бесния шериф да диша червената прах под копитата на коня й.

След случката с момчето в града започнаха да негодуват срещу графинята и Леанър не можеше да им обясни, че не тя е причината за арестите и терора. В града се появиха листовки и афиши против военните изверги и „безскрупулния шериф“. Нечия нежна ръка, защото почеркът бе женски, зовеше на бунт и осъждаше примирителността на гражданите. Благодарение на шерифа, който не можеше да залови злодея, саморазправата се засили. Да се провеждат срещите бе почти невъзможно, повечето войници се държаха брутално. Хубавите мартенски дни се превърнаха в кошмар и в началото на април недоверието, страхът и недоволството на хората бяха достигнали краен предел.

В цял Костен обсъждаха бунта, измисляха прякори на войниците, но и скрито осъждаха безумно смелата графиня, защото усещаха, че с нещо кара шерифа да бъде така жесток. Трябваше да ускорят нещата, защото или народът щеше да избухне като разрушителна стихия, или шерифът и хората му щяха да разберат за заговора и да го смажат.

Илаян и Ричард, които въпреки неуспехите в борбата, изживяваха приказна, щастлива любов, решиха, че трябва да обсъдят някои въпроси насаме, без комитета, за да могат да обединят своите собствени виждания. Отидоха край пропастта на чумавите и когато се отпуснаха на зелената трева и се загледаха в тъмното нощно небе, осеяно с безброй ярки звезди, безметежността ги потопи в омаломощаваща наслада и само леко щипещият въздух успя да ги върне към действителността. Хванаха ръцете си и погледнаха към множеството факли, които светеха в мините. По една светлинка за всяка разбита душа.

— Илаян, принцесо, знаеш, че сме говорили стотици пъти за това, но ти продължаваш да си привърженичка на прибързаните, крайни действия и не разбираш, че обричаме на провал неподготвеното въстание. Необходимо е да изчакаме още малко. И други области ще се вдигнат може би. Важното е да не загубим от необмислени постъпки, прекален ентусиазъм и, естествено, да не оставим всеки да прави каквото си иска.

— Нима не виждаш, че нашите хора или сами се отказват, или ги арестуват, а ти искаш да чакаме! Стига! Търпението на жителите на Костен, както и моето, се изчерпва. Прав си, че в никакъв случай не трябва да оставим положението без контрол, но именно затова да се въоръжим и да изненадаме Тръмп.

— Може би си права, но аз очаквам помощ отвън, пък и не разчитам на кой знае каква организация от земеделци като хората ни.

— Но ти каза може би, може би, Ричард. И така…

— И така, ще позабавим темпото и ще се стараем да не предизвикваме властите, за да бъде ударът ни по-неочакван и разрушителен.

— Значи така? Ще чакаме, докато народните грабители разрушат всяко кътче от земята ти.

— По дяволите! Твоите думи са сякаш от някой афиш. Наистина, принцесо, този, който пише тези листовки, просто не знае какво зло върши, как вреди на революцията и само размътва духовете.

— Наистина ли? — графинята се обърна по корем и лапна замислено една тревичка.

— Илаян! Илаян… какво? Да не би ти да си оня мошеник и…

— Да, капитане! Аз най-безобразно престъпвам забраните.

— Как успя, защо го правеше? Нима не виждаш, че с това само влоши положението, арести, арести и…

— Истината и само истината.

— Да, истина, за която толкова добри, верни хора са унищожени.

— Но затова пък ентусиастите са повече, скъпи.

— Ентусиасти! Глупаци и фанатици! Важни са сериозните бойци, а не разни… Ти, ти си…

— Аз съм? — тя се обърна към него и въпросително повдигна вежди.

Ричард се наведе над нея и я целуна няколко пъти.

— Ти си едно малко, непослушно, сладко дяволче! И аз ти забранявам абсолютно да правиш това повече. А сега ще ми дадеш да правя каквото искам!

Илаян се претърколи и минавайки под него, успя да седне настрана. В мините факлите се раздвижиха и десетки хора се насочиха към една от по-достъпните скали. Някаква тъмна фигура чезнеше в мрачните дупки. Войниците стреляха.

— Виж, виж, Ричард! Там има беглец — Илаян скочи, вадейки пистолетите си, и се затича по склона.

— Спри веднага, малка дивачко! Само се излагаш на излишна опасност!

— Не, не! Повечето от преследвачите се отказаха и сега тичат само двама — тя стреля и скочи в малката вдлъбнатина край грамаден евкалипт.

Двамата войници паднаха и силуетът изчезна сред пещерите. Настъпи раздвижване сред обитателите на мините. Започна сериозно претърсване на терена, но никой не се сети да тръгне към ръбовете на пропастта. И тъй като и двамата войници, и беглецът бяха изчезнали отвъд склона по една непроходима урва, преследвачите решиха, че и тримата са мъртви. Ричард си отдъхна и отиде при Илаян. Точно преди да я целуне, зарови глава в златните й къдри и едва прошепна: „Безумна си.“

Нещата в града се влошиха и с всеки изминат ден необходимостта от въстание нарастваше. След сериозен спор с Ричард Илаян се разхождаше край любимите си сухи евкалипти — мястото й за размисъл. Тъкмо зариваше с токчето на черните си чизми някакъв пясъчен чертеж, когато чу стъпки, и рязко се обърна. Бе войник, който не познаваше, и й се стори добронамерено настроен.

— Радвам се да Ви видя, г-це, особено сама, защото имам да Ви кажа много важни и страшни новини — той пристъпи напред. — Аз съм сержант Фокс и макар че не поддържам идеите Ви, искам да Ви помогна.

— Не разбирам за какво говорите.

— Хванаха един ваш човек, Нюигъл младши, и ако той… — военният не довърши и впи хищния си поглед в нея, но Илаян остана студена и безучастна както преди.

Той се смути.

— И защо ми давате цялата тази информация и защо точно на мен?

— Защото Вие се борите за правдата и защото би било жалко такъв човек като Вас да загине, Вие сте…

— И правите това от толкова безкористни подбуди — подигравателно попита Илаян, а Фокс приближи, прекръсти се и посегна да я хване.

— Вие не ми вярвате!

— Напротив, вярвам Ви — в гласа й се появи безпокойство.

— Опасно е. Трябва да предприемете нещо, защото иначе…

— Благодаря Ви, г-н сержант. Не вярвах, че са останали още добри хора.

— Налага се може би да избягате, аз ще Ви помогна ако… — графинята съзерцаваше огнената пустош и не забеляза жадното изражение на пълното му лице. — Бих Ви помогнал да избягаме!

Гласът му беше странен, а думите разтърсиха момичето. Тя подскочи, но мъжът я хвана за раменете, повдигна я и я целуна. Целувката бе болезнена и Илаян се освободи от хватката.

— Негодник! Все затова мислите, нали? Разкарайте се — тя го ритна с цялата си сила в коляното и побягна към коня.

Превивайки се от болка, войникът вдигна пушката си и с удар с приклада по врата я повали на земята. Все още зашеметена, Илаян се обърна по гръб и запълзя. Фокс, въпреки счупената си капачка, я настигна. Сянката му закри слънцето, а тя с инстинктивно движение грабна револвера. Изстрел раздра следобедната тишина. Претъркулвайки се, тя избегна падащото тяло и седна в прахта. Сержантът имаше две дупки: една в сърцето, друга в черепа. Илаян вдигна очи и видя пръхтящия кон и господаря му, който тичаше към нея. Един от недостатъците на Ричард бе, че когато стреляше, все едно се подписваше — пръскаше черепите на противниците си. Той я пое в обятията си и я понесе към сянката на дърветата.

— Ричи, трябва да бързаме. В града е опасно, трябва да отидем в Костен, защото са заловили Нюигъл.

— Може би просто е излъгал, принцесо.

— Не, не! Важно е и…

— Предполагам, че не е. Пък и трябва да отидем до потока, за да те измия.

Прекараха остатъка от деня и нощта заедно. От много време не бяха говорили и правили нещо не във връзка с въстанието и тези часове подействаха и на двамата като жизнено необходимо лекарство. Все пак Ричард бе оставил съобщение къде да го търсят и рано призори пристигна Магиш — младо жизнерадостно момче, което ги събуди с тревожен глас:

— Ставайте, ставайте! Много важно е, капитане, много. Вчера са хванали Нюигъл, но той нищо не им е казал, и днес го убиха.

— Мръсници. Трябва да отидем в града!

— Но това не е всичко. Заловиха и жената на обущаря, а тя винаги е била против въстанието, особено след като мъжа й го изпратиха в мините. В Костен е много опасно. Може би трябва да бягате. Всички смятат, че вие ще съберете армия и ще дойдете да убиете войниците, но това може да стане само ако се отдалечите от Костен.

— Никъде няма да бягаме! Отиваме там!

— Илаян, Магиш е прав — той прегледа револверите си и оседла коня. — Ако отидем в Костен, само ще ни убият и нищо няма да променим. По-добре ще е да потърсим помощ, а, ти Магиш, да окуражиш хората и да се постараеш да скриеш документите.

— Не! Аз съм против! Това е отстъпление.

— Умният военачалник печели, дори когато бяга, защото знае, че разумните отстъпки са по-добри от съмнителната победа.

— Но, Ричард — Илаян скочи на коня и го погледна умолително, — по-добре е да изпратим Магиш за помощ, а ние двамата да отидем да оправим нещата в Костен.

Нали сме водачи? Ако ние отстъпим, значи всичко е свършено, а, напротив, ако отидем и успокоим хората, ако им вдъхнем вяра и дори ги вдигнем, за да посрещнем подкрепленията, ще има много по-голяма полза. Ние сме необходими в Костен, а Магиш е достатъчно смел, за да успее да изпълни задачата си.

— Така е. Аз ще се справя, но ако искате, капитане…

— Добре. Нека с Илаян да отидем в градчето. — Ричард имаше лошо предчувствие, но не искаше да изостави съгражданите си и подкара коня си към Костен.

Когато влязоха в града, всичко беше спокойно и само потискащата тишина навяваше злокобни мисли. От време на време тракаше някой прозорец или врата, но ездачите имаха чувството, че постоянно ги следи блеснало на слънцето дуло. На площада пред кръчмата бе по-оживено. Илаян и Ричард завързаха конете си и потърсиха сочи някой приятел. Внезапно вратата на щаба се отвори и войниците блъснаха жената на обущаря. Очевидно бе измъчвана, но по държанието на военните личеше, че не е казала нищо. Илаян необмислено се спусна да й помогне, но вместо благодарност в безумния поглед на жената гореше омраза:

— Тя, тя е виновна за всичко! Наистина имаше бунт, заговори, тя е причина за смъртта на мъжа ми. Хванете я. Тя е виновна.

Жената припадна, а Илаян отскочи назад, хвърляйки се към конете. Чувството, че бяха следени, не ги лъжеше — от къщите изскочиха униформени с оръжия и градчето за секунди бе блокирано. Предателство — малко очакваха подобно нещо, но и двамата бързо извадиха пистолетите и стреляха първи. Отговориха им над двайсетина пушки и Ричард се скри зад чешмата, а Илаян до една врата.

Престрелката продължаваше вече около тридесет минути, когато от кръчмата излязоха шерифът и хората му, въоръжени до зъби. Тръмп даде няколко кратки команди и всички се разпръснаха с пушки напред. Под град от куршуми Ричард се опита да стигне до часовника, за да може оттам по покривите да се добере до крайните безлюдни квартали, но прострелване в ръката и в бедрото едновременно не му позволиха да стигне до кулата.

В настъпилата суматоха Илаян изби вратата и се втурна в празната къща. Последваш я дузина войници и макар че се отърва от половината от тях, тя не успя да се качи на покрива. Прекосявайки целия етаж тичешком и стреляйки, Илаян направи нечовешки скок през един открехнат прозорец и падна върху купа сено. Непрестанно натискайки спусъка, тя се добра до съседната къща и се изкатери по нея. Патроните в единия пистолет се свършиха и тя го хвърли. През дима и побъркващата врява тя успя да стигне до ръба на покрива и се прехвърли на един балкон. Потърси с поглед Ричард, но не го видя, и тъкмо се готвеше да скочи, когато някакъв червенокос войник я удари по гърба. Тя се обърна й се дръпна, а той не преценил силата си, счупи парапета и излетя от петия етаж. Движейки се безшумно, Илаян откри малка задна вратичка, която я изведе на пуста уличка. Внезапно се появи люшкащата се фигура на Ричард и тя се спусна към него. Войници изскочиха и преградиха пътя й и преди тя да е осъзнала, Ричард изчезна и останаха само вражеските куршуми, които свистяха край нея. Тя се вмъкна в първата врата, която видя отворена. Беше малка църква, но дори тук пред очите й изникна бабаит с пушка. Илаян изстреля в него последния си патрон и пусна резето на масивната врата на божия храм. Наведе се над потъналото в кръв тяло, взе револвера, пушката и се огледа. Ясно чуваше гласовете на преследвачите си и единственият изход бе камбанарията. Започна да се катери по стръмните стълби. До нея достигна острата, задушлива миризма на дим — бяха запалили църквата. Илаян само прошепна „Господи!“ и скочи на покрива. Обзе я някакво опияняващо усещане от височината, страстта от битката, от палещото слънце, и чувството, че е недосегаема, я накара да забие камбаната. Накрая хвана едно въже и се спусна до площадката на съседната къща. Легна по корем и започна да стреля. Изхаби всички патрони в единия пистолет, когато усети нечия сянка. Войникът стреля в нея, а после се хвърли с нож, но със скока си се надяна на заострения щик на пушката. Оръжието под тежестта на мъжа притисна Илаян в ребрата и тя се изправи, за да си поеме дъх. Остра болка в подбедреницата я накара да падне. Причерня й. Никога преди това не беше чувствала парещата, парализираща болка от навлизащия куршум. Събра сили и погледна крака си. От раната течеше алена кръв, а от другата страна дупка нямаше — куршумът бе заседнал.

Графинята напъха пистолета в колана си и облягайки се на пушката, стигна до края на терасата. Движеше се адски трудно и всяка крачка й причиняваше неподозирани страдания, но тя се добра до градината и се скри в храстите. Войниците отминаха и момичето отново заразглежда крака си. Кръвта оставяше следи и затова, разкъсвайки якето си, тя пристегна бедрото, за да спре кръвотечението. Закуцука по глухите, злокобно тихи улички. Изведнъж чу шум и изстрели и се огледа — беше се доближила отново до центъра. Въпреки абсолютно безчувствения си крак тя се опита да се изкачи по някаква дървена стълба. Стълбата се заклати, една-две пръчки паднаха и тя полетя в обратна посока. С трясък разби прозореца на противоположната къща. Стъклата я нарязаха и тъпо удари главата си в една маса. Илаян изгуби съзнание. Един войник изтича по улицата при шума, но пустотата го накара отново да се върне на главната улица, защото още един-двама бунтовници бяха въстанали.

Илаян се свести привечер и първото нещо, което направи, бе да повърне. Тишината и тъмнината я уплашиха, но тя се изправи и облягайки се на масата, достигна бюфета. Откри свещи, светлината от тях й разкри в какво ужасно положение се намира. Дрехите и плътта на много места бяха разкъсани, но кръвта се беше съсирила. Само от огнестрелната рана продължаваха да текат струйки и да парят крака й. Първата й мисъл бе да се освободи от куршума, от чуждото тяло, което й причиняваше ужасна белка. Тя посегна към едно от чекмеджетата и напипа огромен нож. От усилието падна и в пода и задъхано, с треперещи ръце свали ботуша и огледа раната. Обгоряло месо, дреха и черни сажди се смесваха. Свещта хвърляше слаба, мижава светлина, а звездното небе навън сякаш я зовеше да полети. Тя заби ножа и започна да търси сатанинското късче метал. Петте минути, които й трябваха да го извади, бяха най-дългите, мъчителни и тежки в живота й. Мозъкът й се пръскаше, но когато куршумът издрънка на пода, тя въздъхна с облекчение и се отпусна на дъските. Изпусна ножа, свещта угасна и графинята остана да лежи полуприпаднала. Когато се съвзе, тя превърза раната, взе пушката и отиде до прозореца. Оттам се разкриваше ужасна гледка и момичето трябваше да се хване за стената, за да не падне.

На голямо колело бяха вързали безжизненото, смазано тяло на Ричард, а край ярък огън половин дузина войници играеха на карти. Чувствата й я караха да се хвърли към площадчето, но разумът я спря, и тя остана като закована на мястото си. Трескаво разсъждавайки как може да се справи с многобройната войска на шерифа, Илаян чу конско цвилене и когато стигна до задния балкон, тя забеляза снежнобяла кобила точно под него. В целия град бяха войниците на Тръмп и нищо не беше в състояние да ги откъсне от пленника им. Защо няма гръм, защо няма божие наказание, възмездие, наводнение или пожар. Пожар! Страшна идея осени жената. След като Бог не й помагаше, щеше да го направи тя. Ако в мините избухнеше пожар, всички щяха да отидат да го гасят.

Илаян преодоля ужаса си, последните предразсъдъци и самообвинения за жертвата на невинни хора и скочи върху коня. В нощта тя приличаше на небесен пратеник с развети сребристи коси върху бял, блестящ кон. Все така лудо препускайки, тя мина по сипея, свърна по пътя и не закачана от никого, стигна до грамадните варели. Колибите на чумавите бяха тихи. Илаян знаеше, че взривът сигурно ще засегне някои от тях, но дори не се замисли, когато взе горящата факла от една ограда.

Какво, като щяха да загинат хора, Леанър бе по-важен от всички, той бе избран от съдбата за революцията и трябваше да живее. Обърна се към Костен. Сто на сто щяха да чуят експлозията и щяха да видят пожара. Тя препусна по склона и когато беше почти на върха, хвърли факлата. Тя падна и няколко постройки бързо лумнаха. Скоро огънят щеше да стигне варелите и огромно количество нефт щеше да отиде във въздуха.

Графинята прехапа устни и потегли към Костен. След около четири часа войниците щяха да са при пожара и тя спокойно щеше да освободи Ричард. Ездата за ранената, изтощена физически и психически графиня бе кошмар, защото в ума й, освен мисли за оцеляване и спасение кръжаха черни обвинения и убийствени упреци. Преди да чуе и да усети по разтърсването на земята страшната експлозия, Илаян живееше само за да успее планът й, защото бе сигурна, че ако експлозивът подейства, войниците ще дойдат да угасят пожара, за да не може той да унищожи нефтените кладенци. Но след като жестокият, смъртоносен взрив разтърси прерията, угризенията и неспокойната съвест, на която щяха да лежат още десетки хора, започнаха да мъчат графинята. В мините имаше жени, деца, невинни, онеправдани и съсипани създания, повечето от които се бяха борили и пострадали именно заради святата кауза, на която служеше Илаян. Колко от нейните приятели бяха намерили смъртта си сред огнения ад и дали Ричард, ако останеше жив, щеше да й прости разкъсаните тела и обвиняващите думи на съгражданите си.

Силите започнаха да напускат Илаян. Кръв от опушената рана почти не течеше и цяло чудо бе, че бялата, кльощава кобила я носеше като вихър към града, без да й счупи врата. Илаян като в транс, като в съсипващ омагьосан кръг, се питаше отново й отново ще забрави ли, ще изчезне ли някога от измъченото й сърце гледката на горящите колиби, на нищо неподозиращите несретници. Тя сама винаги щеше да помни и да преживява стократно този кошмар, но ако Ричард не разбереше страшната й саможертва за него и никога не й простеше, Илаян щеше да приключи с нещастния си живот. Тя дори в най-мазохистичните си обвинения не помисли, че постъпката й бе предателство спрямо идеите на бунта, за който искаше да спаси Ричард. Любовта и болката от пъклената гибел на толкова много хора бяха единствените неща, които интересуваха и вълнуваха ездачката. Мисълта за смъртта и тежестта от нехуманната й постъпка бяха достатъчни да я смажат.

„Най-накрая Костен“ — помисли си тя с облекчение, забави ход и се промъкна внимателно между порутените къщи. Цареше злокобна тишина и ако младата жена не беше сигурна, че войниците са вече при мините, би казала, че нищо през отсъствието й не се бе помръднало.

Но тя видя цялата рота начело с бесния шериф да препускат и затова освен четиримата пазачи на пленника нямаше други военни. Тя се приближи, без да се съобразява с тропота от копитата, защото преди мъжете да вдигнат очи от картите, тя им пръсна черепите. Четири изстрела — четирима мъртъвци. Илаян се наведе над труповете и се усмихна — точно в челото всеки имаше по една малка червена дупчица. И Ричард не можеше да го свърши по-добре и нека да знае шерифът, че винаги има възмездие и дори мъртвите възкръсват.

Тя се изправи пред колелото и блуждаещите й очи срещнаха пълния с благодарност, горд и твърд поглед на Ричард. Отвърза внимателно въжето. И Ричард бавно се отпусна на земята. Едно рязко движение, и той щеше да изпита същата болка както при извиването на крайниците му, за да ги завържат. Почти не говореха, знаеха какво трябва да направят и след като Илаян прегледа трите му рани, се качиха на конете. Той бе прострелян в ръката, в бедрото на единия и в прасеца на другия крак, но куршумите бяха излезли и нямаше увредени важни тъкани. Наистина войниците се бяха постарали да доставят удоволствие на садистичните си души, но Ричард стискаше зъби, пришпорваше коня и настигна спасителката си.

Няколко любопитни граждани поотвориха тежките капандури, но при вида на труповете решиха, че е по-благоразумно да се скрият още по-добре и да забравят за посоката, в която се вееха златните къдри на Илаян. Така изчезна единственият човек, способен да вдигне Костен на оръжие.

Три часа по-късно бегълците бяха на десетки мили от опасността. И двамата едвам се държаха на седлата и не смееха да питат за състоянието на другия, за да скрият своето. Близо до грамадно дърво, под чиито корени се бе образувала неголяма пещера, сървинът не издържа и се смъкна от препускащия кон. Илаян успя да слезе и да завърже животните за един клон, но не успя да се задържи на краката си и лазейки стигна до падналия по очи Ричард.

— Скъпи, болката усилва ли се? — гласът й бе дрезгав.

— Не, не — измънка той и се повдигна на лакти, а графинята откъсна малко плат от ризата си и го пристегна около раните, за да спре кръвотечението.

Той започваше да се съвзема и хвана крехкото й тяло, за да провери дали всичко е наред. Във внезапен изблик на нежност тя постави ръце върху раменете му и той тихо изстена. Илаян дръпна прилепналите парцали и установи, че войниците не се бяха задоволили само с извиване на краката и ръцете на бунтовника. Докато тя с вода от манерката от седлото на коня на Ричард и с едно кърваво парче плат оправяше дългите резки, оставени от камшика, той я хвана за крака и я накара да седне, разглеждайки дупката в подбедреницата й.

— Куршумът?

— Излезе — Илаян се дръпна, за да продължи работата си, а мъжът само поклати глава и остана странно неподвижен за секунди.

Тя тъкмо се наведе, защото й се стори, че не чува дишането му, когато той скочи, стисна китката й и се хвърли върху нея на влажната пръст в дъното на кореновата пещера. Започна да я целува и макар че това им причиняваше неописуеми болки, Илаян му се отдаде. Тя внимателно и задържайки дъха си, за да не извика от любов и болка, свали прилепналите бричове от подутите му крака.

— Господи, Господи! Ние сме луди! Луди! Трябва да почиваме или да тръгнем… да, да! Ах, да бягаме! Да бягаме! Те ни търсят, те… любими. О господи, желая те, дори шерифът да идва насам!

Илаян не знаеше колко е права. Все така уверени в силата си, хората на шерифа се домъкнаха до следите им. Осемте часа езда се бяха отразили на конете, но не и на хората, които нямаха търпение да смажат тези двама бунтовника, които им се противопоставяха. Заловиха двамата опасни престъпника ранени, полуживи, полуголи и спящи. Битка почти нямаше, освен опита на Илаян да избяга боса с прострелян крак.

Тя никога нямаше да забрави наглите заплахи и злобата на шерифа, ботушите и камшиците на войниците и зле прикритата непоносима мъка на Ричард. Когато ги помъкнаха към конете, за да тичат след тях или да ги влачат, Илаян не издържа. Представи си, че страданията, които някога бе изпитвала, не биха могли да се сравняват с това, което ще усеща при допира на ожулената й бездруго кожа с грапавата земя при бързината на препускащия кон.

— Не! Не! Моля Ви! Каквото искате правете, само това не. Убийте ни! Убийте ни! Нали сме революционери. Тръмп, единственото нещо, за което те моля, е смъртта ни. Убийте ни, моля…

— Връзвайте ги! — извика шерифът.

За един кратък миг очите на ехидно усмихнатия представител на реда и закона се срещнаха с горящия, излъчващ страшна ненавист, но и пълен с огнена молба поглед на Ричард. Устните му се помръднаха, но не излезе нито звук. Искаше му се да каже нещо за момичето, желаеше да моли, ако трябва, да лази за нея. Тя му бе разказала за това, как го е спасила, и познавайки вътрешния й ад, много по-страшен от действителния, той не само я боготвореше, а я считаше за светица.

Конете опънаха въжетата, вървите се впиха в китките им, плътта пламна, кръвта спря да се движи и пръстите посиняха. Люшнаха се напред и босите им крака сами ги помъкнаха след конете. Тичаха, падаха и отново ставаха, докато коленете на момичето се подкосиха и то падна на колене. Устата й, очите й, тялото й крещяха за милост. Разбитият й ум също зовеше, молеше пощада. Черни петна заиграха пред погледа й и още преди да чуе подканящите крясъци на мъчителите си, Илаян падна в несвяст. Последното нещо, което видя, преди да си удари главата в земята, бе огромното, бяло слънце.

Когато се свести, тя бе в ръцете на тъмноок симпатичен мъж на средна възраст. Продължаваха да яздят. С полуотворени очи и спуснати дълги мигли тя се огледа. Ричард също беше изгубил съзнание и яздеше вързан до шерифа. Веднага щом войникът, който я държеше, видя, че е на себе си, я върнаха на земята и дръпнаха въжето, което въобще не бе сваляно от обезобразените й китки. Тридесет минути по-късно графинята се влачеше след коня, легнала по корем. Голите й крака и ръце се триеха о земята, която сваляше кожата й. Бе облечена само с риза и тя започна да се къса. Илаян отново припадна и благодари на Бога за тези кратки почивки в този театър на смъртта. Свестиха я силни шамари и й казаха, че градът вече се вижда и има само още пет минути дотам. Шерифът искал да влязат, тичайки след конете, и затова му трябвали в съзнание. По улиците нямаше хора и въпреки зверските крясъци на войниците нито едно прозорче не помръдна.

Заведоха ги в мазето на щаба. Леанър завързаха за две корабни въжета, висящи от гредата под тавана, а нея поставиха на един стол в другия край на стаята. Скоро повечето от военните излязоха. В помещението останаха само Тръмп и други четирима души.

— Няма да се пазарим и направо към целта. Ще бъда кратък и очаквам същото от Вас, всъщност само във Ваш интерес е да отговаряте на въпросите ми. И така хванахме някои от бунтарите, но има още много. Освен това някой е запалил нощес мините и загубихме много хора. Но той ще си плати и Вие ще ми кажете кой е. И така: кои са другите, кои участваха с Вас и Ваша ли бе идеята за пожара? Къде, кога и как се срещахте, не ме интересува, но искам имена, имена! Кои са хората Ви?

След десетминутна тишина шерифът повтори въпросите си още три пъти, но нищо не издаваше, че Илаян или Ричард въобще присъстват в стаята.

— Добре! Щом е така, има и други варианти и вие вече видяхте, че не се шегувам и ще ви счупя като стъкло. Ако трябва, зъб по зъб, нокът по нокът и косъм по косъм ще ви извадя, ако трябва, ще ви пребия така, че няма да можете да говорите, но ще ми кажете. Ник, наглеждай момичето, а аз ще се заема с този упорит господин. Може би като гледа, ще й трепне сърцето, защото, като види някои уреди, човек не издържа, нали, кукло? А сега внимавай! Нали го обичаш? Не бъди коравосърдечна и спаси любимия си. Хайде!

Шерифът бе хванал дълъг, здрав и плетен камшик с къса, твърда дръжка и при последните няколко думи замахваше. Той удряше главно гърба, но понеже въжетата се въртяха, една дебела и дълбока резка се появи на потното чело на сървина. Той хапеше устни, за да не извика. Кръвта пулсираше в слепоочията му, но когато погледите им с Илаян се срещнаха, той твърдо, но едва забележимо й забраняваше да говори. Илаян трепереше и се молеше да умре. Нямаше сили повече да се контролира, а след пожара в мините още и с това самообвинение чашата на здравия разум би преляла и тя би откачила.

— Или ще говорите, или ще го убия! В края на краищата има още един пленник и ако сега не говориш, после ще си кажеш и майчиното мляко. Хайде бе, животно! Казваха, че революционерите били мазохисти, но чак пък толкова! Кажи нещо бе, червей, та да знам, че не си ням. Говори, иначе момичето ще пострада.

— Правете каквото искате, но няма да сте първият, нито последният загинал от собствената си жестокост.

— Така ли? — шерифът хвана машата, която се намираше в огъня.

Дори при тази горещина в мазетата на щаба гореше огън, а през зимата повечето обикновени хора замръзваха без дрехи. Сатанинска усмивка обходи брадясалото лице на Тръмп, а зелените му очи станаха по-тесни и от тези на котка. Отпусна камшика и се приближи към Ричард с нажеженото до бяло желязо. Илаян започна да се клати на стола, очите й щяха да изхвръкнат от орбитите, а ръцете й, влажни и ледени, се свиваха конвулсивно. Топли и студени вълни заливаха тялото й. Ужаса, който изпитваше, дори и Ричард не го разбираше. Страхът, сковаващ и обезсмисляш всичко, я връщаше назад във времето, в черната бездна, която искаше да забрави. Спомени, образи и картини се връщаха от ада и я хвърляха към действителността. Когато в разнебитеното й съзнание се появи ликът на Дюверноа, тя изпадна в шок и престана да усеща. Дори животинският, пълен с болка и накърнена гордост рев на Ричард не я накара да помръдне.

Главата на Илаян се люшна напред, засъхналият й на небцето език попадна между зъбите и тя го прехапа. Острото пробождане я извади от индиферентното състояние и тя вдигна бавно русата си главица. Последните думи на шерифа, точно когато изгаряха месата на любимия й, звучаха в главата й: „Кои са другите? Кой запали мините?“

— Аз! Аз запалих мините — при крясъка вените на врата й се издуха и тя се опита да стане. — Аз убих и хората ти, гадно копеле! Толкова ли си тъп, та да не разбереш, че това е номер. Номер, за да ви разкарам, за да спася Ричард. Скапано човече, вие бяхте прецакани. Вие, цяла армия, а аз, ранена, успях да яздя осем часа, да запаля и да спася Ричард. А ти си толкова тъп, та не разбра, че съм аз. Жалък, импотентен глупак, можеш да правиш каквото искаш сега, но когато бях на свобода, ти беше нищо и нищо не можеше да направиш, нищожество!

Графинята се изхрачи. Шерифът я удари с машата и на скулата й се появи веднага огромна подутина.

— Вържете я до него и удряйте. Не ме интересува информацията, убийте ги! Удряйте, докато умрат!

Ричард тихо прошепна, че е сгрешила, но че и той би постъпил така. Илаян вече въобще не усещаше какво правят с нея. С последни усилия на волята си тя се откъсна от всичко и останаха само сините очи на Ричард и червената му коса, която се смесваше с кръвта. Преди Илаян да изгуби съзнание за четвърти път с надеждата, че това е краят, се чуха гласове и странен шум. Беше се спуснал вечерният здрач и през малките зарешетени прозорчета се виждаха само сенки. Единствено в това помещение на целия град бе светло от огъня.

Шерифът стоеше замислен, облегнат на вратата, когато от другата страна по стълбата от щаба се появиха войници. „Тревога“ бе единствената дума, която успяха да кажат, преди по-голяма част от тях да паднат на земята. Настъпи суматоха и навлязоха още мъже, но цивилни. Вратата зад шерифа се отвори и нахълтаха неговите хора викайки: „Бунт!“

Илаян и Ричард се спогледаха. Започна бой, а в центъра висяха двамата, но внезапно някой преряза въжетата им. В същото време шерифът я пое и въпреки че Ричард се хвърли към тях, Тръмп успя да я отведе в дъното на мазето и я завърза. Той се удиви как в нейното състояние може въобще да се оказва съпротива, но силите на Илаян, които идваха с борбата, се бяха възвърнали. Шерифът отиде да се бие, а тя остана да следи отстрани и да прави безплодни опити да разкъса здравите въжета. Бунтовниците взимаха превес и червенокос бабаит се приближи до нея. В дясната си ръка имаше широка, плоска шпага. Разсече част от въжетата и й подаде оръжието. Илаян стисна топлата дръжка, ала мъжът падна — на тила си имаше дупка. Тя доразряза въжетата и скочи на крака. Беше само по риза, но изобщо не се замисли за външния си вид и се хвърли към центъра на стаята.

Биеше се като истинска тигрица, пусната на свобода. Раните не й пречеха, напротив, те разгаряха страстта и поддържаха горящата сила на духа й. Болката я правеше жестока, свирепо безпощадна и й даваше изключителни способности. Посичайки противниците си, Илаян търсеше с очи шерифа. Изведнъж я нападнаха няколко души едновременно, но тя скочи нагоре, хвана се за гредата и с босите си крака разби челюстите на двама. Ловка като котка, тя се покатери и започна да пълзи. В края на помещението се намираше Тръмп. С неподозирана бързина тя стигна над него и тъкмо се готвеше да скочи, когато Тръмп с насочен револвер сам тръгна към нея и просто случайно се надяна на шпагата. Илаян се усмихна и се наведе над сгърченото от болка лице:

— Ричард Ви каза, че ще умрете от жестокостта си!

С отвращение го отблъсна и се върна при гредата, защото откри, че тя може да се използва чудесно, за да обърква противника.

Към полунощ градчето премина в ръцете на въстаниците. Бунтовническата армия бе огромна и макар че всички мислеха, че я предвожда Магиш, водачът й бе беглецът от мините, когото Илаян спаси. Мечтата на южняците се изпълни. Те вече бяха свободни. Много от тях искаха да се върнат по домовете си, но верни на дълга си към Леанър и на тази, на която до известна степен дължаха независимостта си, останаха в армията, за да продължат борбата.