Ивелина Димитрова
Илаян (1)

Глава първа

Денят бавно гаснеше. В далечината глухо ечаха камбани. Техният звън оповестяваше настъпването на нощта и зовеше за последната молитва към Всевишния. Нощта — символ на зло, магия и отчаяние — протягаше черните си, лепкави ръце и обгръщаше смълчаната, потънала в очакване Земя с мрак. Свещениците се молеха в манастира, парковете и градините бяха неми, а на улицата, на площада отекваше тътенът на тълпата. В столицата Сент Лашенжат тишината бе заграбила света и мъгла — сива, влажна и задушаваща, се стелеше като пелена. Светлината на слънцето, давещо се в кървавочервени облаци, вече не докосваше белия, сега призрачен дворец.

Кралят умираше. Карл ХVІІІ, прославил се с разточителност и алчност, напускаше безумния свят едва 50-годишен. Животът му беше низ от удоволствия, пошлост, разврат. Той беше същевременно и жесток, безскрупулен и див, ненаситен в задоволяване и на най-първичните си инстинкти. Пилееше стотици хиляди за балове, пътешествия, развлечения и забави, а любовниците си — някои от тях еднодневки, други дългогодишни метреси — обсипваше с подаръци и привилегии. Жените, които претендираха, че децата им са кралски синове и дъщери, бяха много. Това бе лесно обяснимо, тъй като независимо дали лъжеха или не, те бяха награждавани щедро. Карл ХVІІІ не криеше от никого многобройните си изневери и последиците от тях като символ на своята мъжественост. Кралицата, нежно и крехко цвете на долините, починала преди около 10 години, се беше напълно примирила с необуздания, сладострастен и огнен характер на царствения си съпруг, защото и тя бе вятърничава и самолюбива. Остави му само три деца и при това само едното мъжко. Принцесите Луиза и Анет бяха чудно хубави близначки на 15 години. Наследили русите къдри на баща си и тъмните, кадифени очи на майка си, те бяха живо предизвикателство за всеки принц. Единственият проблем бе, че съчетаваха непостоянството и повърхностния нрав на родителите си.

Кралят обаче на смъртното си ложе считаше, че е изживял живота си пълноценно, праведно и е бил милостив крал. Само от време на време някоя остра болка му напомняше за дивите оргии, за преяждането, за бронхопневмонията от суетност. Правилният, изваян профил и пухкавите страстни устни се губеха в подпухналост. Тялото, някога така младо, стройно, бе безформена тлъста маса. Кралят си мислеше: „Все някога се плаща“ и не съжаляваше за света. Бе спокоен до известна степен, че оставя властта на 21-годишния си син. Карл ХІХ нямаше нито финеса на майка си, нито смелостта на баща си. Той бе затворен, тих и отпуснат младеж, толкова отнесен, че често трябваше да го връщат в реалния свят. Принцът живееше в свой прекрасен мир и когато действителността се разминеше с идеалите му, просто отказваше да я приеме. Старият крал често бе прибягвал до истински жестокости, но това още повече отчуждаваше празноглавия му син.

И така този мечтател и страхливец Карл ХІХ щеше да получи огромната, разпадаща се империя — Игналия. Създадена преди повече от 5 столетия, тя далеч не беше така процъфтяваща, както говореше завистта у другите императори. Наистина по площ и плодородност земите й не можеха да се сравняват с други, но населението бе в постоянна безпътица, мизерия, страх. Десетилетия наред всичко вървеше по старите, кървави коловози и не съществуваше лъч на надежда, че нещата ще тръгнат към по-добро, ще се променят. А светът се променяше! Разпадаха се империи, възникваха републики и изчезваха цивилизации. Но управниците не отчитаха това и негодуванието, породено от страха, болката, глада, щеше да прелее чашата и бурни страшни вълни щяха да залеят този измамен земен рай. Карл ХVІІІ не завещаваше на принца престола и короната си, а пътя към гилотината.

Негово величество въздъхна — отново режеща болка го прониза край сърцето. Чувстваше края и още веднъж се замисли за измамния живот. Само че сега мислите не бяха радостни, илюзиите изчезнаха като розови сапунени мехури подгонени от вятъра, от черния ураган на страха.

Ами ако отиде в ада, ако гори във вечните огньове, ако е грешник? Ужасът го накара да спре да диша. Той не знаеше, че всеки смъртен преди края изпитва този парализиращ, крещящ страх от отвъдното. Карл ХVІІІ забрави империята, изтерзания народ, инфантилния принц и си спомни за нея. Дали я беше обичал? Тогава сигурно — да, но нали имаше стотици като нея? А може би това беше истинската любов? Обаче тази любов твърде много се смесваше с егоцентризма, самолюбието и гордостта. Все пак тя беше единствената, за която мислеше сега, и тези мисли го разкъсваха. Смъртта беше близо — още един последен шанс да се помири с Бога, да заглуши болката. Знаеше кой ще му помогне. Той се обърна към свещеника, седнал отдясно на огромното легло.

Мъжът, който бе мълчал в продължение на три часа, носеше черно расо. Кардиналът стоеше до умиращия в тъмната, задушна, неуютна и просторна стая безучастен, студен и спокоен. На лицето му нямаше нищо, тялото му — гъвкаво и стройно — приличаше на статуя от черен диамант.

Помагал нееднократно на владетеля, скромният монах бавно, но сигурно се бе издигнал по стълбицата на властта. Той бе този, който стоеше зад краля, а често и пред него. Той беше царски изповедник, но обикновено изпълняваше ролята на министър. Кардиналът устояваше на недоволството, смазваше неподчинението, докато кралят се забавляваше, а оставаше в сянка, когато Карл ХVІІІ празнуваше или честваше победите. Свещеникът отговаряше за несгодите и проблемите, а негово величество се радваше на успехите. Кралят го уважаваше, беше благодарен и нещо направо невъзможно — май изпитваше страхопочитание пред изключителния гений на довереника си. Само че архиепископът това не го интересуваше, не го засягаха и разбитите съдби, болките и мизерията на хората. Вълнуваше го само властта, великата мощ да притежаваш другите. Всъщност той не беше така суров, безскрупулен и жесток по душа, но самата съдба, животът го бяха превърнали в камък. Някаква трагедия, безмерен ужас назад в миналото бе унищожил чувствата му и бе оставил една-едничка цел — власт. С времето сърцето бе изчезнало и от човека бе останало твърде малко. Макар че изпитваше смесени чувства към министъра си, Карл ХVІІІ му се доверяваше и се радваше, че оставя вятърничавия си син на такъв твърд, безпощаден и разумен човек.

Кралят облиза напуканите си, покрити със съсирена кръв устни и се опита да проговори. Отвън долетяха гласове. Народът се бе събрал да оплаче своя господар… или да ликува и празнува избавлението. Умиращият протегна костеливата си ръка, обсипана с пръстени, и дрезгаво, глухо прошепна:

— Отче, бихте ли се приближили — думите заглъхнаха, — искам да поговорим.

— На Вашите услуги, сир. За какво желаете да приказваме — неохотно и с известно отегчение се приближи. Явно го откъснаха от собствените му мисли, а и архиепископът не обичаше много краля.

— Искам да се изповядам. Грешник съм, а вече… идва краят. Вие много добре разбирате това, нали?

— Сир, извинете, че се намесвам. Но няма ли да е по-добре да повикам престолонаследника?

— Не, не желая да го виждам! Искам да говоря с Вас, само с Вас. И Вие ще ме изслушате, независимо каква болка ще Ви причини тази изповед Вие сте единственият, пред когото мога да говоря.

— Слушам Ви, Ваше височество. И Ви уверявам, че не можете да ми причините никаква болка, щом става дума за успокоението на Вашата душа — той лъжеше.

— Много сте любезен, г-н архиепископ. Винаги сте били предан на короната, макар това да Ви е струвало скъпо. Още веднъж Ви моля да ми простите и да изслушате последните ми думи. Аз…

— О, господарю! Това, че се чувствате зле още не значи, че си отивате…

— Стига. Твърде малко ми остана, но съжалявам, че си отивам по-рано. Искам да говорим за нея — свещеникът стана бял като копринените чаршафи, които лявата му ръка мачкаше. — И нека Вие започнете разговора, моля!

— Не Ви разбирам!

— Разбирате ме чудесно, отче. Разкажете ми всичко за нея! За пътуването й, за манастира, за детето, за смъртта…

— Но Вие знаете вече всичко — простена архиепископът.

— Да, да, но искам пак, искам да ми го повторите! Искам да ме съдите, да обвинявате, да простите… пък дано и Бог ми прости.

— Не мога.

— Моля Ви, г-н кардинал, ако предпочитате… — гласът му трепереше.

— Но защо искате да се съсипете? — остро запита, но кралят, неспособен да говори, само пъшкаше. — Е, добре. Добре. Искам само да Ви…

— О, за бога — грубо го прекъсна Карл ХVІІІ. — Времето ми изтича. Говорете, моля Ви!

— След — дълбоки бръчки се врязаха в иначе гладкото, бледо лице на свещеника, — след… някои… събития Елеонор замина за моята енория. Там постъпи в манастира, стана послушница. Въпреки че знаеха за състоянието й, монахините я приеха — свещеникът бе на ръба на припадъка.

Очите му блуждаеха, устните побеляха и студена пот се лееше по цялото му тяло. Кралят нищо не забелязваше и сбръчканото му лице бе озарено от странно блаженство.

Кардиналът не казваше и половината истина за онази толкова черна и същевременно безметежна половин година, обърнала целия му живот. Тогава смяташе, че е намерил любовта. „Любов — каква подла измама?“ Обляното му с кръв сърце крещеше: „Тя беше хубава, тя беше млада… тя беше метресата на краля. Но защо избяга от краля, особено щом носеше детето му!“ — един от многобройните въпроси без отговор. Бяха изминали 10 тъмни и пусти години, в които мракът на безутешността му помогна да забрави всичко за енорията си, за щастието, за любовта; за нея и заради нея унищожи човека у себе си. Свещеникът вдигна потъмнелите си, пълни с болка очи — по онова време бе едва 19-годишен и твърде много чувства, страсти и мечти вълнуваха душата и сковаваха ума му, но той твърдо реши да предпочете властта пред любовта. Не каза на краля, че отблъсна и приятелството на Елеонор не само защото гордостта му желаеше нейната любов, а не приятелството й, но и заради властолюбието и твърде користни подбуди, които дори сега давеше в огнената болка. Не каза на краля и че като повдига черния воал на забвението, на сладката окриляща забрава, заради него младият човек потъва в ад, много по-страшен от божието наказание.

Кардиналът за първи и последен път не скри нищо около смъртта или по-скоро самоубийството на Елеонор, защото този безумен кошмар го преследваше почти всяка нощ и мъчителната, трагична картина на гърчещата се девойка, изникнала пред очите му, накара дивите чувства да избухнат с неподозирана мощ. Той се считаше виновен за смъртта й! Сдържаността изчезна и той каза повече, отколкото бе желал. Обичаше ли го или не, Елеонор бе предпочела да умре, бе предпочела края пред него! Свещеникът се почувства разбит, празен и отпусна мокрото си, горящо чело върху свитите в юмруци ръце. Сега могат да го екзекутират. Карл ХVІІІ е разбрал ако не всичко, то поне достатъчно, за да се вбеси. Кралят беше ревнив, отмъстителен и свещеникът спокойно чакаше присъдата си, а чу тихото:

— Простете ми!

— На Вас? — той вдигна учудено хубавото си, набраздено със сълзи лице.

— Да, на мен, монсиньор.

— Сир, аз наистина не Ви разбирам. Ако само поискате…

— О, нека не говорим повече за това. Но прощавате ли ми, моля Ви…

— Ваше величество, Вашите прегрешения са отдавна простени. Греховете в името на империята винаги имат прошка. Вие сте крал, а кралете…

— … ги съдят различно. Но дали Господ ще ми прости за всичко — гласът му затихна с глухо стенание. — О, г-не, защо не ме обвинявате, съдите, осъдите за недостойното ми поведение! Така поне Бог може би ще прости. О, отче!

— Не мога, сир. Няма за какво.

— Забравете, че съм крал! — неочакван прилив на енергия заля изстиващото тяло. — Забравете кой съм, моля! Говорете на един грешник. Спасете една прокълната душа. Аз сега пред Вас съм нищо!

— Никога!

— О, убивате ме. Страхувам се. Страх ме е, че ще горя в ада!

— Няма защо, няма…

— Г-не, нямате ли милост! Аз умирам, а Вие… — излезе почти животинско хъркане и тялото му конвулсивно се сви.

— Повтарям Ви, че Вашите грехове… — кралят се давеше и отвращение заля младия човек. — Човек не се отрича толкова лесно от греховете си, сир. Нито пък от трона — мълчаха и се чуваше само неритмичното хриптене на Карл ХVІІІ. — Аз Ви прощавам, Ваше величество.

„Малко късно е сега да търсите Божията милост“ — с неочаквана злост си помисли свещеникът и думите му придобиха нова отсенка:

— Това е Вашият кръст, кръстът на короната!

— Благодаря Ви, монсиньор — кралят се задъхваше.

— Почивайте в мир, сир. Каквото било, било е. Но не се безпокойте за страната, защото я оставяте в добри ръце — дали имаше предвид себе си.

— Ами, не е така. Този мухльо — понякога се питам дали въобще е мой син.

— Не говорете така, Ваше величество.

— Смятам, че не е — говореше с мъка, но смъртта още не идваше.

— Но, сир, кралицата никога не би си позволила да опетни честта Ви. Нейно величество Ви обичаше безкрайно.

— Мисля, че преувеличавате значително — тънка усмивка разкриви обезобразеното му лице.

— Не е така… — започна колебливо кардиналът.

— Точно така е! И Вие добре го знаете. Но тя имаше щастието да почине. И аз съм щастлив. Жал ми е за Карл ХІХ. Оставям му такава развалина, че и най-добрият владетел би паднал. Е, той едва ли ще се и помъчи.

— Ваше величество, подценявате престолонаследника.

— Съвсем не. И в крайна сметка си мисля за Вас — кардиналът трепна. — Да, за Вас. Сигурно се чудите какво ме кара да Ви съчувствам.

— На мен да ми съчувствате?

— Да — спокойно отговори монархът. — Вие наистина нямате късмет.

— Шегувате се!

— Вие ще бъдете министър, съветник и изповедник на краля, после и първи министър. При крал като сина ми не бих се учудил, ако заемете и престола.

— Никога!

— Съдбата ще покаже. Всъщност вярвате ли в съдбата, монсиньор?

— Не!

— А аз вярвам. И смятам, че Ви очаква страшно бъдеще.

— Светло бъдеще — вметна младият човек.

— Зависи откъде гледате, г-н архиепископ.

— Но защо? Аз се чувствам на седмото небе от щастие.

Той наистина бе повече от удовлетворен и в сърцето му се прокрадна някаква симпатия към умиращия. Благодарност, която изпитва пиратът към своята жертва.

— Твърде бързо обаче ще слезете от върха — почти със задоволство промълви монархът. — Когато получим власт, ние или управляваме истински и губим човешкия си облик, или сме слаби и подвластни на страсти, негодни за нищо владетели. Запомнете това, отче!

Настъпи злокобна тишина. Кардиналът, студен и надменен, мълчеше. Карл ХVІІІ не се сдържа и злобно повтори:

— Не го забравяйте, защото ще Ви потрябва!

— Какво говорите? — необяснимо защо косите на тила му настръхнаха.

— Трябва да изберем — власт или човек, чувства или мощ. Трябва да избираме, избираме… — нечленоразделни звуци отекнаха в огромната, мрачна стая — Животът е избор! Един избор и нищо друго! А от избора боли, много боли! Душата се дели на две и губим едната половина…

— За бога, успокойте се.

Очите на краля трескаво горяха в тихата, безумна нощ, защото вятърът бе отвял завесите и сега мракът нахлуваше.

— Случва се да загубим цялата си душа! А Вие какво мислите, г-н кардинал — подигравката бичуваше.

— Нима прегреших пред Вас? Защо сте толкова строг с мене — свещеникът за първи път от много, много време почувства странна, болезнена несигурност и задушаващо предчувствие за нещо страшно мъчително се зароди в безскрупулната му, безмилостна душа — пожела си кралят да умре сега, веднага, без да добави или да каже нещо, защото го беше страх от думите му.

— О, такъв предан служител и приятел едва ли някога съм имал. Нищо, нищо, г-не — очите потънаха в кухините и той тихо започна да хърка. — Познавахте ли се с нея преди?

— Моля!?

— Познавахте ли Елеонор преди, преди… Та нали идвахте често в Лашенжат?

— Защо питате? — грубо отвърна кардиналът. Нервите му вече не издържаха, а кралят продължаваше да човърка страшната рана.

— О, г-н свещеник!

— Да, познавах я — глухият му отговор сякаш долетя от отвъдното.

— Аз умирам и оставам в покой, отче — някаква вътрешна сила, светлина озари лицето му. — Мъките ми на земята свършват, а Вашите тепърва започват. Сбогом, монсиньор. Вие получавате властта и завинаги губите правото да бъдете човек. Святото право на любов! Тя Ви обичаше, безумецо, а Вие предпочетохте силата, предпочетохте да я унищожите!

— О, господи! — ридание разтърси кардинала.

— И Господ Бог няма да Ви помогне, отче! Не мислете, че си отмъщавам. Съдбата Ви наказва и тепърва ще Ви съди. Съдбата никога не забравя и никога не прощава. Няма прошка за отреклия се от любов. Запомнете това междувременно! Живейте в мир, г-н кардинал, и се радвайте на добро здраве — въздухът излизаше с остро свистене от безкръвните устни и скоро и това щеше да свърши. — Бъдете здрав, за да страдате. О, колко ще страдате, но това ще бъде Вашият кръст. Кръстът, който сам си избрахте. И нека така да бъде!

Кралят спря да диша, кървава пяна изби по устните му, а очите се отвориха неестествено. Последна конвулсия прекъсна живота му.

— Подлец! — свещеникът затвори очите му и с глухо ридание падна върху тялото.

Раменете му потръпваха от непоявявал се от години плач. Значи тя го е обичала! Заради него я бе изоставил кралят и я бе пратил в манастир! О, колко бе страдала от него, за него, заради него! Той, той единствен бе виновен за мъките и смъртта й. Но ако знаеше тогава! О, ако знаеше! Вдигна глава и в очите му проблесна онази сурова твърдост, онази мрачна жестокост, която ужасяваше всички — какво като знаеше? Нима би променил нещо, нима би се отказал от властта, нима не би я жертвал? Да, би го боляло хилядократно повече, но отново би постъпил по същия начин. Защото едничката му цел бе властта! Но какво е властта, която получи — безумно се запита? Всичко, защото и бездруго никога вече няма да обича — отговорът бе ясен и прост. Карл ХVІІІ сгреши! На кардинала му се искаше да крещи и да проклина, но само се прекръсти.

— Няма да успеете да ме хванете във Вашия капан! Никога! Светът е мой!

Странната подигравателна усмивка на покойника накара кръвта в жилите му да замръзне. Как не я бе видял по-рано?

Стана сковано и повика слугите. Настана невъобразима суматоха. В коридора се развикаха:

„Кралят е мъртъв! Да живее кралят!“ и множество опечалени, фалшиви лица изпълниха задушната стая. Кардиналът искаше да се махне, да излезе, където и да е, за да може да диша. На вратата се сблъска с младия крал и му се поклони. Карл ХІХ бе гологлав, с разрошени коси и размъкнати дрехи. В лице приличаше на ратайче, а върху хилавото му телосложение нищо не стоеше на място. Влезе, препъвайки се и залитайки, зачервен, задъхан, и направо се хвърли към леглото на баща си, без да поздрави или да обърне внимание на някого.

Престолонаследникът никога не беше обичал баща си, а след като кралят го бе наказвал жестоко няколко пъти, го бе намразил. Младият крал не изпитваше силни чувства към никого, дори към прекрасната си съпруга, и единствената му любов бе самотата. Това, по което копнеше, бе да го оставят на мира да мечтае, изобретява и мисли върху прости философски теми. Естествено короната разбиваше тези розови мечти, а смъртта на стария крал ги смаза ужасно. След дълги нощи на молитви баща му да не умира, ужасът се сбъдна. Той вече беше крал и това го съсипа.

В залата се понесе глух, презрително надменен шепот, а след като Карл ХІХ прошепна: „Не искам да съм крал!“, най-смелите си позволиха остри подмятания. Кардиналът само промълви: „Бог да пази Игналия“ и като се прекръсти още веднъж, излезе.

Навън тълпата бучеше. Бяха разбрали за смъртта на Карл ХVІІІ и сега това бурно море от хора изгаряше от твърде противоположни страсти. Те съвсем не приветстваха отнесения млад крал — бяха гладни, уморени и просто нямаха сили да се надяват. Отчаянието бе достигнало своя предел, а вяра нямаше. Народът, тъпкан векове — черни и страшни, сега се възправяше. Изправяше се от негодуванието, мизерията и унижението, без да знае добро или зло ще спечели. Без да знае дали въобще ще спечели. И в това царство на разврат, скърби и неправда тръгна революцията по своя стръмен, страшен път. Борбата, велика и кървава, бе единственото спасение… или гибел. Тя преодоляваше пречки, недоверие, равнодушие, за да доведе до геройска смърт или до частица справедливост. Революцията приличаше на крехка, красива девойка, загубена в черната гора на лицемерието, пошлостта и като нея печелеща с очарованието, със силата, с добротата си. Девойката се превръщаше в жена, опасна, фатална жена, омайваща, увличаща, завладяваща. За да не се изгуби, тя успява да приеме двуличието, омразата, но това е единственият шанс да оцелее. Революцията поглъща и смила всичко, но целта оправдава средствата. Връщане назад вече няма.