Ивелина Димитрова
Илаян (11)

Глава единадесета

Разнесе се страшен слух, че войските на черния генерал приближават, и населението изпадна в ужас. Макар че засилиха подготовката, всички отлично знаеха, че няма да успеят и това ги изпълваше с апатия и отчаяние. После дойде радостната вест, че всъщност Шаундънър просто е тръгнал на лов из източните райони с не повече от 50 души. Това също беше опасно, защото ако откриеха нещо, щяха да изпратят цяла армия срещу непокорните села. Но съдбата беше благосклонна и страшният пълководец на Дюверноа отседна в едно близко селце, незамесено в заговора. Минаха седмици, когато отново убийствената новина се разпръсна като чума. Хората се побъркаха от страх. Генерал Шаундънър идваше към Транжер и всеки бягаше като от прокажен. Късно беше за каквото и да било — той щеше да е след час в селото.

Илаян само по снежнобяла риза, която подчертаваше изключителните й форми, переше на реката. Времето и търпението на благородните селяни я бяха научили на много неща. Тя вече не беше само буйна и страстна девойка, звездата на революцията, но и жена с твърдост и сила да се справи с всичко. Един уплашен писък я изтръгна от мислите й и накара очите й да се разширят, а тя да загуби почва под краката си и да не може да диша!

— Черният генерал! Черният генерал идва!

— Мъжът ми, о господи!

Графинята залитна и видя как по склона тичат като бели птици подплашени момичета. Някой затисна устата й и тя, останала без сили, се отпусна в ръцете на мъжа.

— Тихо, спокойно, котенце! — Шери я отнесе в близката горичка и гальовно помилва вкамененото й лице.

— Мъжът ми! Генералът е тук! — бяха първите думи, които се отрониха от пресъхналата й уста.

— Няма никакво значение! — той я прегърна още по-силно и покри златната й коса с целувки.

— Но, Шери, ние се омъжихме!

— Няма нищо! Той не ще намери веселата и свободолюбива аристократка, която живееше от бал до бал, нито русокосата принцеса на тълпите. У теб вече не съществува и бунтарството само като форма на протест срещу нормите, които не харесваш — Шери говореше спокойно и нежно. — Ти си помъдряла, станала си по-упорита и целенасочена и сега си кралица на революцията, сега си истинска жена, променила си се.

— А ти! Харесваш ли тези промени, Шери? — попита тихо тя и вдигна изразителните си очи.

— Много, прекалено много. Ти все още си оная фурия, която изпепелява сърцето на всеки мъж. Ти си моята съдба, душа, покровителка — сега и завинаги!

Прибраха се в къщата на Руж чак през нощта и започнаха да обсъждат по-нататъшните си действия. Руж знаеше само, че генералът познава графинята, и много се безпокоеше за нея. Но след още един щателен оглед Шери и Илаян бяха убедени, че няма опасност. Бяха изминали шест месеца и Илаян страшно се беше изменила — загоряла, кадифена кожа, отслабнала и по-женствена, ако това бе възможно, един страшен, проницателен и предизвикателен поглед в горящите й зелени очи. Тя не бе вече жизнерадостната, чаровна графиня, а създание на самата природа и съдба, същество по-твърдо от гранит и с божествена красота.

Затова напълно спокойна тя отиде на площада с чаровния си „брат“, където генералът организираше празник по случай пристигането си. Беше се събрало цялото село, но Руж разблъска хората и те застанаха отпред.

Генералът седеше в голямо кресло и с подигравателна усмивка и мрачен поглед наблюдаваше хората. Илаян потръпна и усети как й прилошава. Шаундънър също впи поглед в хубавата блондинка и се усмихна заплашително. Някои от войниците предложиха да потанцуват.

— Хайде! Ще танцувате! — Генералът кресна и стана с надменна усмивка, която откри острите му бели зъби.

Хората потропваха смутено някакъв селски танц, когато засвири музика и всички, въпреки страха си, бяха принудени да танцуват. Илаян почти изпищя, когато се озова с лице към страшния си съпруг. С едната ръка той леко удряше камшика си в излъскания ботуш, а другата — протягаше към нея.

— Ще танцувате ли, г-це?

— Аз не мога! — бледа като смъртта, тя отстъпи назад, но мъжът грубо хвана ръката й и я повлече към средата на площада.

Шери залитна, а на Руж му прилоша. Страшна картина беше красавицата, която като в транс танцуваше с жестокия генерал, хванал в едната си ръка камшика. Изведнъж тя падна на паважа.

— Какво става?

— Съжалявам, но ми стана лошо.

— Ах, така ли? Ставай — кресна Шаундънър и я ритна.

Тя повдигна очите си, пълни с омраза и процеди:

— Не мога.

— Казах, ставай! Малка лигла! — той не позна гласа на жена си и я издърпа с нечовешка жестокост на крака. Удари я с камшика и каза хладно:

— А сега ще танцуваш. Всички се дръпнете! Хайде, лигло!

Унижението беше страхотно и Илаян остана вкаменена. Шери пристъпи напред, стискайки пистолета си. Младият човек прекрасно разбираше какво чувства графинята, нейната болка, ужасните спомени, жестокостта на Шаундънър и мъката й, че не може да си отмъсти. Но Илаян се завъртя леко и нежно като перце и започна да танцува валс И други дворцови танци. Шери изтръпна — дали не беше откачила, защото в Лашенжат тя беше най-добрата танцьорка и така щеше да се издаде.

Руж усети, че косите му настръхват, когато видя лицето й, озарено от някаква омайваща, но сатанинска светлина. Ослепителната й, прелъстителна усмивка контрастираше ужасяващо със стиснатите зъби и с неестествено разширените очи, пълни с омраза.

Тя се понесе като страшно видение към генерала и го прегърна. Това беше най-опасният танц, който някога беше танцувала. Генералът танцуваше със самата смърт, но беше прелъстен от магнетичното привличане на неземната красота на блестящата жена, и когато танцът свърши, той падна на колене и й благодари. Тя си тръгна с гордо вдигната глава, успяла да накара всички присъстващи да забравят името си и не обърна внимание на предложенията на Шаундънър.

Седеше нечувстваща нищо, с мокра кърпа на горящото си чело и с изранени крака, вдигнати на масата, когато влезе Руж.

— Защо не спа с него направо?

— Руж, остави ме, моля те! — Тя вдигна ръце към слепоочията си, когато той изрита стола и я събори на земята.

— Изложи ме пред всички, изложи себе си! За теб може да няма значение, но ти съсипа живота ми!

— Един танц…

— Един танц ли! Ако това е танц, то най-порочното място на земята е Лашенжат! — той блъсна стола, който й премаза крака. — За бога! Ти успя да ме унищожиш така, както никой друг не го е правил.

— Али Руж! Чуй ме! — тя се изправи трепереща и се облегна на масата. — Какво си въобразяваш, мислиш ли, че имах някакъв избор! Ако бях отказала, всички щяхме да загинем! Аз познавам добре Шаундънър! Революцията, аз… ти — всички щяхме да отидем по дяволите! Разбра ли!

Той я удари с юмрук, разкъсвайки копринената кожа на скулата й.

— Ами след като го познаваш, не смяташ ли, че и той щеше да те познае! Ти едва не го целуна и си мислиш, че той е сляп. Ами ако те беше познал, тогава революцията…

— Стига, знам, не издържах, нервите ми…

— Не издържа! И аз не издържам!

Ударът му я запрати до огнището и той взе тежкия железен ръжен.

— Руж! Нямаш право! И ако съм те засегнала, не е било нарочно! — тя ловко избегна първия удар. — Шери ще се сърди! По дяволите, стига! Негодник, не! — тя скри лице с ръце и се сви на кълбо.

„Господи, и аз го обичам!“ Илаян понякога не се разбираше, чувстваше се объркана и като че ли това не е тя. Руж хвърли ръжена и седна на един стол.

— Не знам какво да те правя? Аз те обичам.

— Така ли? Затова първо помисли за своята чест, нали? — тя се изправи и пристъпи напред. На ключицата й се червенееше дълга кървава подутина. — Знаеш ли какво е да танцуваш с човек, когото мразиш, да се подчиняваш само защото си жена. Живеех според лицемерните норми на замъците, а сега живея под твоето мъжко достойнство, живея за твое удоволствие. Така, нали? Преживяла съм повече, отколкото можеш да си представиш! А твоята смелост нищо не струва, защото ако трябваше да танцуваш, дори само да погледнеш враг като Шаундънър, ти би избягал. Би избягал, защото си мъж, уверен в правотата си, затова!

Той й удари жестока плесница и излезе от стаята. Илаян остана да съзерцава дупките на тавана и пода с твърдата увереност, че е победителка в този неравен двубой. Въпреки синините и физическото превъзходство на Руж тя знаеше, че е по-силна.

На вечерята Руж се държеше много мило и миролюбиво, но Илаян остана като от камък. Ясно й беше, че само с пренебрежението си може да покори изключително честолюбивия селянин.

Времето се оправяше, както и Илаян. Бе прекалено топло, но и графинята бе прекалено спокойна след събитията през миналата седмица и постоянните подмятания на Шаундънър. Тя переше кротко и си мислеше докъде е паднал генералът, за да заплашва една обикновена селянка. Изведнъж чу тропот от конски копита. Обърна се рязко и с разширени от ужас очи видя Шаундънър сам на кон. Хвърли прането и се затича по тревата. Мъжът скочи от коня, хвърли шапката и камшика си и се спусна след нея като ястреб, догонващ гълъбица. Пряко силите си графинята тичаше към гората, защото знаеше, че там се срещат Руж и Шери. За човек с мощта и телосложението на генерала не беше трудно да настигне момичето. Той я хвана за ръцете и започна да й шепне ласкателства. Илаян възвърна способността си да говори и изпищя неистово:

— Мерзавец! Махайте се, мразя Ви! — освободи ръцете си и му удари плесница.

Това беше прекалено и той я запрати на земята с истинска злоба. Главата й се удари на камък и потече кръв. Шаундънър не се развълнува много, разкопча колана си и се хвърли върху полуприпадналата жена.

Хвана ръцете й опита се да ги завърже, но дивата котка се извиваше, дращеше и хапеше. Той се принуди да я удари няколко пъти, разбивайки лицето й. Псувайки започна да я целува.

— Малка лигла! Стой мирно — ревна той, когато тя го изрита и го заплю в лицето. Но той замахна още няколко пъти, докато красавицата не изгуби съзнание. — Приличаш на жена ми, мътните да я вземат! Тя беше такава дивачка.

Той разкъса ризата й. Тогава Илаян се съвзе и започна да пищи. Шери и Руж бяха чули още първия крясък и тичаха, напрягайки последни сили. С нечовешки скок Руж се озова зад генерала и хвана раменете му, след това със страшен удар разби освирепялото му лице и скочи върху него. Още щом Шаундънър чу стъпките на приближаващите се мъже, прокле съдбата, че му е отнела такава страхотна плячка, удари зверски Илаян и започна да вика хората си, които сигурно бяха наблизо. Шери пое графинята, опитвайки се да я свести, отвърза ръцете й и започна да я целува. В далечината се чуха гласовете на тичащи войници и Шери погледна към Руж, който душеше генерала с голи ръце. Руж кимна и викна да бягат, а той сам ще се справи с това изчадие на ада.

Шери я понесе през гората. Изми раните й на един извор, водеше я по мъгливите полета нагоре. Носеше я без умора и с изкривени от болка уста й шепнеше успокоителни думи. Стигнаха някакъв самотен хамбар и той нежно я постави върху леденото сено. Изпаднала в шок, Илаян трепереше. Шери съблече сакото си и я загърна. Притисна до себе си крехкото й, уязвимо и прелестно тяло и внимателно я целуна. Илаян се разхълца, задъхвайки се, тя хлипаше, но не можеше да се разплаче.

— Любима! Любима, господи! Плачи, Илаян, плачи или ми кажи какво стана, какво искаш.

Гласът му трепереше и ръцете му страстно, но предпазливо галеха вцепенената й фигура. Мъката надделя, тя изпищя и зарови мъничкото си лице в гърдите му. Ръцете й разкъсаха ризата му и очите й, големи, горящи и сухи, се впиха в загриженото му, набръчкано от притеснение лице.

— Имам нужда от теб, Шери — едва успя да каже тя, преди да го прегърне и телата им да се слеят в едно цяло.

Заровиха се в сеното и нощната тайнственост ги погълна. Забравиха всичко останало: болките, студа и омразата. Остана само чудната и всесилна любов. Когато по-късно и двамата се опитваха да си спомнят за тази нощ, откриваха, че е останала само сладостта на спокойствието и нечовешката сила на чувствата им.

Към два часа се спуснаха в селото. Беше зловещо тихо и само в далечината отекваше грубият смях на пируващите войници на генерала. Трябваше на всяка цена да научат какво е станало с Руж и се запътиха към къщата на ковача. Възрастният човек ги прие хладно и отнесено им съобщи, че Руж е в казармите и сигурно ще го убият. Шери се опита да подхване разговор, но апатията на стареца го вбеси и той извика:

— По дяволите, Анри! Ще ни обясниш ли какво става или ще играем на гатанки!

— Какво става ли? — ковачът кипна. — Какво става, и вие не разбирате, така ли? Вие развалихте всичко. Сега ще смажат Руж, ще го унищожат. Ако тая красавица не беше танцувала с генерала, Руж щеше да е свободен. Ако не беше така дръзка и си знаеше мястото, никой нямаше да я закачи. Това не Ви е столицата, трябва да го разберете! Шери, Илаян тук нещата са други и вие разрушихте живота ни.

— Млък! — тя притисна главата си и зашеметена се строполи на един стол. — Престанете с тая скапана песен за подчинението и разбирателството. Революционери, ха! Вие сте диктатори! А колкото до Руж…

— Да, Руж ще умре! Може би вече е мъртъв, но вас не ви засяга! Интересувате се само от налудничавите си цели, а Вие, графиньо, се занимавате само със себе си и с желанията си! Сега стана опасно и няма да се месите, нали? Дойдохте само на гости, за да смажете и развалите всичко! Ах, как искам да беше като преди, но сега си вървете! Махайте се! Върнете се в Лашенжат или се борете докрай.

— Но, но, разбира се — Шери се усмихна накриво. Дори неговият чист, огнен стремеж към свобода беше сломен от болката и назадничавостта на ковача. — Нима си мислиш, че ще го оставим.

— Аз… Извинете, че ви викнах. Прощавайте, графиньо, но аз съм консервативен човек.

— Знам. А сега плана. — Илаян потисна палещата вълна, която я задушаваше, забрави мъката и отчаянието и започна да действа.

Войниците имаха пир и бяха оставили пребития Руж в една отдалечена барака без охрана. Нощта бе безлунна и нямаше нищо по-лесно от това да изнесат припадналия човек от бунгалото. Четирите сенки се плъзнаха край старите зидове, а Шери носеше на гръб Руж. Войниците буйстваха и пияните им гласове се чуваха далеч в нощта. Когато и последният гаден вик заглъхна Шери, Илаян, и Жерар, цигуларят, седнаха в тревата. Прегледаха Руж — нямаше сериозни рани й счупвания и решиха да го оставят заедно с Шери в тайното мазе под неговата къща. Нощта преваляше и всеки се зае със задачата си.

Когато здрачът изчезна и първите утринни лъчи се появиха на розовия хоризонт, някой силно започна да чука на вратата на къщата на Руж. Илаян изтръпна, защото видя през прозорчето всички войници на генерала и самият него. Но после се вгледа и забеляза още няколко къщи с полуоткрехнати врати и хора, готови да й помогнат, всъщност не на нея, а на Руж, който беше с Шери в мазето. Тя отвори и поздрави приветливо Шаундънър, който дори не слезе от коня. Явно заминаваха нанякъде. Това беше ясно още от първите му думи, в които прозираше страшна заплаха.

— И така, прекрасна г-це, аз заминавам за Лашенжат и ще се върна с армията. Тогава навярно ще си по-склонна да говориш с мен и приятелят ти ще ми гостува задълго.

— Г-н генерал, не разбирам, защо ми говорите тези неща? Изяснете се, сър.

— Когато… — той стисна камшика си и изгледа с омраза израненото й лице. — Когато обеся оня нещастен селянин, ще видим, малка мръсница! А може би си чула нещо за него, а?

— Нее! — той втренчи черните си очи в каменното й лице. Зелените й очи излъчваха мъртвешка светлина. — Но отново не разбирам за какво говорите. Не съм виждала Али Руж от вчера следобед и смятам, че вие по-дълго сте се наслаждавали на компанията му.

— Уличница — той вдигна камшика си, но не я удари, а подръпна поводите си.

— Сър, и ако отивате в Лашенжат предайте най-сърдечните ми поздрави на г-н кардинала.

Генералът я удари зверски и вдигна ръка за втори удар, но Илаян затвори вратата и се чу глухото изплющяване на бича по дървената рамка.

Шаундънър напусна селото бесен и с твърдото решение да си отмъсти на красавицата. След като и последното чаткане на копитата замря в пустотата, селцето се погълна от зловещата тишина. Наближаваше буря.

Две седмици по-късно един военен в измачкани, прашни, но много скъпи и хубави дрехи влетя в масивния кабинет на кардинал Филип Дюверноа. Мъжът в червено посрещна радушно пристигналия, но когато на обичайния му шеговит въпрос: „Какво ново“ другият отговори с едно изсумтяване, Негово високопреосвещенство се ядоса:

— За бога, човече! Не само, че ме посещавате в този ранен час, а аз страдам от безсъние и сутрин е единственото време, в което имам покой, но и с лошото си настроение ме съсипвате!

— Съжалявам, Ваше високопреосвещенство, но има лоши новини. На изток има бунтарски елементи и се налага да ги унищожим!

— Ах, колко интересно — кардиналът светна за секунди, озарен от някаква натрапничава мисъл, но веднага се върна на земята. Шаундънър сто на сто идеше да му иска нещо. — И така, г-н генерал, с какво мога да Ви бъда полезен?

— Изпратете част от войската.

— Налага ли се? — той направи гримаса.

— Налага се — нотки на твърдост привлякоха вниманието на дука.

— Добре де. Но из цялата страна се шири беззаконието. Защо точно там? Престъпни елементи има тук и навсякъде. Генерале, трябва да се грижим за цялата страна, нали? Не можем да си позволим дефицит на войници точно сега. Политика, разбирате ли? Много от най-страшните бунтовници са на свобода — Шери, този Мишел и…

— И моята съпруга, нали? Вие искате да я открия на всяка цена. Е…

Груб и жесток до тъпост, генералът мразеше поучителните лекции на Дюверноа и искаше тъпкано да го върне на онова селце, на онова момиче, което се беше подиграло с мъжкото му достойнство.

— Така ли! — кардиналът подскочи като ужилен.

Подлостта и свирепостта на Шаундънър го изнервяха, но обикновено генералът не си позволяваше да противоречи на дука и сега, когато засегна болния въпрос за Илаян, първият министър пребледня. Той се вгледа в изсеченото лице на събеседника си и със злорада усмивка откри следи от удари около брадичката:

— Ах, г-н Шаундънър, да не би някоя дива селска котка да Ви е разкрасила така? Или пък някой ревнивец? Не забравяйте, че аз Ви венчах за графиня Ламури и бракът си е брак въпреки липсата на непорочната Ви булка.

— Май, монсиньор, тя беше в Транжер. Естествено, може да съм се припознал, но рядко бих сбъркал уличница като нея — генералът заби ножа още по-надълбоко с очарователна усмивка.

— Е, г-не, смятам, че предложението Ви е добро. Отидете и я доведете жива или мъртва.

 

 

Руж се съвзе бързо и дори селският лекар се удиви на силния му организъм. Отношенията на Илаян със селяните се подобриха и дори заклетите женомразци гледаха на нея с уважение. Крехката и нежна аристократка, свикнала с балове и подаръци, пое цялото домакинство и председателството на комитета. Денонощно яздеше с Шери, за да се свързват с другите села и в същото време лекуваше Руж, който цяла седмица гореше от треска. Вече никой не я презираше и не гледаше с лошо око на целувките между Илаян и Шери и на тайнствените среднощни езди. Само Руж, който оздравяваше, нищо не забеляза. В края на декември войниците стегнаха кръга около Транжер и всички в селото усетиха, че става нещо страшно. Руж вече яздеше и обхождаше поляните. Прибра се много уморен и отпаднал, но супата на Илаян за първи път му се услади.

— Научила си се да готвиш.

— Мерси. А как намираш организацията?

— Страхотно. А както разбрах от Шери, всичко е твое дело. Но, скъпа, защо е всичко това. Толкова ли се страхуваш от оня нещастен негодник. Той може и да не се върне.

— Не, абсурд? Ще се върне, аз го познавам.

— Така ли? — Али се извърна рязко. Той беше страшно ревнив и тя усети как устните му побеляват. — Какво е имало между вас?

— Нищо. Ако беше имало или ако ме беше познал, щеше да ме убие — тя сведе глава.

— Наистина нищо? — той сложи заканително ръце на кръста си.

Илаян пристъпи към него, опря глава на гърдите му и се опита да го успокои с ласки. Другият начин да прокара желанието си тя наричаше „прегръдките“. Знаеше, че вижданията й за отношенията между хората, а още повече истината, че е омъжена за генерала, ще вбесят Руж, който невинаги действаше демократично.

Илаян беше права. Рано или късно генералът щеше да дойде. Една сутрин селото осъмна почти обградено. Част от мъжете успяха да пробият път към планините и започнаха да евакуират жените. Трябваше да се действа незабавно. Ако не се попречеше на войниците и не се отвлечеше вниманието им, щяха да подпалят селото. Главните сили идваха от изток. Покрайнините вече горяха, а хората се бяха струпали в горния край около една къща, приличаща на средновековна бойница. Арман предложи група от доброволци да отиде да се бие на изток, а останалите да защитават селото. Децата с жените да бъдат отведени по склоновете към хамбарите и тайните убежища. Ако мъжете успееха да отблъснат войниците, щяха да се скрият край селищата и в горите. С плач и писъци, които биха разбили и каменно сърце, селянките, боси и голи, някои с новородени деца, тръгнаха по каменистите склонове. Малки деца, разплакани и объркани, се щураха и викаха майките си. Илаян остро се противопостави да замине с другите и да остави приятелите си на произвола на съдбата. Грубите мъже решително отказаха и свирепо реагираха на неподчинението й.

Руж не я удари само защото се намеси Шери и застана пред нея със страшно красноречив поглед в големите си красиви очи.

— Илаян, трябва да заминеш, защото така ще пазиш децата и жените. Всички са нужни тук. Не може да ги придружи мъж, ти трябва да ги закриляш.

— Стига лъжи, Шери. И аз искам да се бия! Не им трябвам на тях, на вас съм ви нужна. Знаеш, че умея да се боря отлично, а ми отказваш само защото не искаш разправии с тези непоправими.

— Млъкни, тихо — той се наведе и докосна с мустаците си гладката й буза. — Тихо, съкровище! Зная, че се биеш добре и бих разчитал най-много на теб, но нямаме друг избор. Трябва да отидеш!

— Стига превземки. Ако не престанете да се съвещавате, генералът ще е вече тук — грубо викна Руж, който страшно ревнуваше, като гледаше как нежно си говорят Шери и Илаян.

— Тръгвам! Ще се кача — тя се усмихна подигравателно на ревността на Руж.

— Хайде, бързайте! Руж ще остане в селото, а Шери ще отиде на изток. Хайде, Зет!

Чуха се гласове и 30 мъже се отдалечиха към края на селото. Шери се извърна смутено към хубавата графиня, която от притеснение си хапеше устните и го гледаше със страх в широко отворените си смарагдови очи.

— Любима, обичам те! Ще се върна.

— Шери, о господи! Не бих могла да живея без теб. Свързва ни толкова много, че нищо не би могло да ни раздели, любов моя.

Руж, който бе наблизо, побесня. Струваше му се, че не е чул добре. Тя, тя ми се кълнеше във вечна любов. Мислите на младия мъж го горяха като нажежено желязо. „О господи, значи всички слухове са верни. Не!“ Дори в затънтеното селце беше стигнала славата на несравнимо красивата графиня и многобройните й любовници. Руж стисна пистолета, мрачно отвърна на нейното сбогом и със своя отряд се затича към казармите.

Селото изчезна в синкава мъгла. Гъст дим се издигаше от пожарищата, лютеше на очите и задушаваше сърцето. Кривата стръмна пътека се виеше нагоре и нагоре. Въздухът се разведри, замириса на бор и смола. След няколко часа се показаха десетина малки колибки със сламени покриви. Сгушени под грамадните иглолистни дървета, схлупени от влагата и бурите, те бяха добре дошли за съсипаните от умора и мъка бегълци.

На хълма, почти до гонещите се из оловното небе облаци, се издигаше стара вятърна мелница. Илаян прецени, че няма да има място за всички в струпаните къщурки и се запъти по мократа, сива трева към проядената, старинна постройка. Макар че беше пладне, слънцето чезнеше зад огромен черен облак.

Студът сковаваше земята, но войниците и бунтовниците се биеха с такъв жар, че цялото село гореше. Въпреки че войската на Шаундънър бе добре обучена и въоръжена, селяните настъпваха без страх и защитаваха домовете си до последното си дихание. Омразата, стремежът към промени, сдържан години наред, изригна и ги понесе стремглаво към страшната, но геройска смърт. Те бяха свободни, горди хора и се биеха за всяка педя земя. Успяха да отблъснат войниците и побягнаха към горите. Отрядът на Руж тъкмо гасеше пожара, когато се чу командата „назад“. Всички наскачаха и тичешком се спуснаха към майката природа. Руж остана сам, защото горяща греда препречи пътя му. Възможно беше да изгори, затрупан под руините на кметството, но той се измъкна от сградата. Мъртвешката, парализираща тишина, настъпила в опожареното село, бе нарушена от тропот на коне и от викове на войници. Руж се оказа в центъра на дяволски кръг и последното, което видя, бе злорадата усмивка на Шаундънър.

— Радвам се да те видя, благородни рицарю! Можеш да нападнеш невъоръжен човек, но дали ще можеш да пазиш тайна? — лицето на генерала се сгърчи от омраза и той удари Али. — Къде са другите? Къде е тя?

Кръв от пукнатата му глава попиваше в брадата му и го душеше. Ръцете му бяха вързани, а краката хванати с метални клещи. Генералът започна да мести някакъв болт в сатанинския механизъм, докато глезенът на Руж изпука. Болката пръсна нещо в главата му и младият мъж падна назад. Свести го камшичен удар и кръв заля едното му око. Картината, която видя, беше ужасяваща и за едно око. Нажежено до бяло желязо се допря до голите му гърди.

— Не! Нее! Никога няма да ви кажа, копелета!

Болката умъртвяваше чувствата му, нервите му, но той щеше да мълчи дори ако му извадеха един по един зъбите и ноктите му. Щеше да мълчи за нея, за Илаян. Камшикът разкъсваше месата му, а клещите направиха костите му на пихтия. В нечуващите му уши кънтяха думите: „Къде са те, копеле, кажи или ще…“ Почти губеше съзнание, но изведнъж се появи светлият образ на графинята, която целува Шери. Спомни си и нейните думи. В разбитото му съзнание изникнаха всички любовници, които тя би могла да има. Представи си и Шаундънър, представи си и Шери. Омразата стана по-силна от болката, когато с грамаден чук счупиха китката му. Стенанията му и сърцераздирателните викове секнаха.

— Ще говоря — хрипкавият му глас едва излетя от разсипаните му гърди.

Шаундънър се надвеси над него със злобна усмивка и Руж почувства страшно отвращение и отчаяние от себе си, но тихо проговори:

— Западният склон. Те се крият в прохода на юг — изгуби съзнание и го отнесоха.

Войниците се спогледаха и им се догади от кървавата маса. Някъде в далечината виеше вълк, а това бе лошо предзнаменование. Стори им се умрял. Помислиха малко и решиха, че един предател няма нужда от гроб и го оставиха в задния двор. Мотаеха се две кучета и войниците счетоха, че те ще прочистят света от ненужната твар.

Шаундънър сам предвождаше войниците си и сигурен в своя успех, не бе взел много хора. Знаеше, че ще изненада бунтовниците, и се надяваше, че ще има много пленници. В битката беше познал Шери, вярваше, че и Илаян е наблизо и предчувстваше как ще се зарадва червеният дук. Генералът беше прав — селяните съвсем не бяха подготвени за второ сражение и изходът бе ясен.

Руж се свести, когато едно от кучетата го захапа за крака. Другото ближеше кръвта му, а наблизо пасяха вонящата трева неоседлани кранти. Руж се повдигна и невероятно за състоянието си, успя да се изправи. Разсъждаваше трескаво, капки пот се смесиха с кръвта.

Знаеше, че не може да живее още дълго, но знаеше и че ако Шаундънър откриеше мъжете, ще открие и жените. А въпреки цялата болка и смазващото разочарование той обожаваше Илаян. Обичаше я такава, каквато е — темпераментна, импулсивна и невярна. Огледа се сред дима и сивотата на този съдбовен ден. Нямаше никой и той се метна с нечовешки усилия на един от конете, а другия поведе с въже. Знаеше много преки пътеки, познаваше тази местност като ръката си, това бе родната му земя. Той я предаде. Пришпори коня и препусна по склона. Ако не се случеше нещо непредвидено, след час щеше да е при нея.

Илаян стоеше до прозореца на мелницата и съзерцаваше грамадните тъмносиви ужасяващи облаци, които закриваха бледото слънце. Но невиждащият й поглед бе насочен към долината. Там явно се водеше битка, а тя като че ли се страхуваше да отиде. Имаше пистолет, но някаква обреченост я заковаваше на мястото й, отнемаше силите й и я изпълваше със страшното предчувствие за нещо ужасно. Студът проникваше през тънката й конопена рокля е дълбоко деколте и тя искаше да е в Лашенжат и някой друг да решава вместо нея, било то и самият Дюверноа. Една страшна мисъл я връхлетя: „Дали той знае, че съм тук?“ Нямаше време да си отговори, защото чу шум и се извърна рязко.

— Руж! — писъкът й беше оглушителен.

— Само не викай — отрониха разсипаните му устни и той я хвана за ръката. — Тръгвай! Трябва да бягаме! Шаундънър ще избие мъжете и след малко ще е тук.

— Не! Не! Господи, какво са ти направили? О, боже, Руж — с треперещи ръце тя докосваше раните му. Горящите й устни лекуваха болката му, а очите й, огромни и зелени, излъчваха такава любов, че дори Руж се наведе, за да скрие една сълза. — Ти не можеш да яздиш. Поне не така, любими.

— Стига — той я блъсна. „Любима“ — така я беше нарекъл Шери. — Трябва да бързаме, да бягаме. Той ще ни избие.

Той падна на купа слама, а графинята разкъса роклята си и започна, да превързва раните му.

— Любов моя, а къде е Шери?

Илаян хапеше устни и стискаше зъби, за да не извика при вида на някои ужаси, причинени от съпруга й. Знаеше, че трябва да се махнат, но не можеше да изостави Шери.

— Може би е мъртъв, какво те засяга.

Руж се изправи и слезе на приземния етаж, където бяха конете. Омразата му към всички мъже, които обичаше тя, му даваше нечовешки сили и той пренебрегна болката и мъката си.

— Руж, какво искаш да кажеш? — запита Илаян хладно, докато стягаше багажа си. Предчувстваше нещо ужасяващо.

— Предадох ги! Предадох го — ридание разтърси мощната гръд на селянина и той се отпусна на земята.

— Какво? Но защо? — не успя да разбере какво й казва той. — Аз го обичах!

— Значи е истина, истина е, че… — той се изправи и я блъсна.

Илаян падна до един от конете със смъртно бледо лице. Русите й коси се бяха разпуснали като живи и тя беше божествено красиво олицетворение на ужаса. Той продължи:

— Аз не вярвах! Не вярвах, че си такава…!

— Не! Нямаш право, Али Руж! Нямаш право да ми говориш така! Ако си предал Шери и селото си заради ревност, никога няма да ти простя!

Въпреки раните си бе изключително силен и с няколко удара я свря в един ъгъл. Откъсна някакъв ремък и се приближи към нея.

— Господ Бог ще те накаже, ако ме докоснеш — гласът й трепереше, защото тя знаеше крайната жестокост на мъжа пред нея.

— Какви са отношенията ти с Шери? Какви са отношенията ти с мен? Имала ли си любовници в Лашенжат? — при всеки въпрос той я удряше и оставаше кървава резка.

Графинята не викаше, но други писъци, идещи от далечината, огласяха смълчалата се планина. Руж се олюляваше и всеки удар или въпрос отнемаше силите на убягващия му живот, но той бе обезумял.

— Какъв ти беше Шаундънър? — кресна той.

— Съпруг! — Илаян го блъсна и се изправи.

По обезобразеното й лице се четеше презрение и страшно разочарование. Тя обожаваше Руж и му се беше възхищавала. Той бе предал революцията и другарите си заради собствения си егоизъм и предразсъдъци.

— О, Руж, защо го направи? — тя го прегърна, а той отпусна ръка, изпусна ремъка и я притисна към себе си.

В далечината гръмнаха пушки, чуха се още писъци. Разнесе се острата миризма на дим и конете се подплашиха.

— Боже мой, какво направих? — той сякаш се отърси от някакъв страшен сън. — Но вече е късно. Направеното — направено. Тръгвай! Конете! Хайде, господи, Илаян, стани!

Графинята като в унес стоеше върху сламата и не помръдваше. Изстрели прозвучаха съвсем близо и конете изцвилиха.

— Ставай — изрева Руж и й удари плесница. Хвана ръката й и я повлече по пода.

— Не, Руж! Аз оставам! Ако ти си предал Шери, аз няма да го предам!

— Стига мелодрами! — Руж знаеше, че няма време за губене, и я издърпа навън.

Опърничавата графиня се хващаше за корени и за дървета. Хвана я и я блъсна към коня, но раните му пречеха. Изведнъж надолу по склона се появиха войниците на Шаундънър и настъпваха доста бързо, видели малките черни точки. Руж я повдигна и я постави на коня.

— Малка глупачка! — изсъска той. — Веднъж стигнем ли билото, всичко ще е наред и…

— Шери! — сърцераздирателен писък прекъсна думите му.

Руж се обърна. Заедно с 5–6 други, оковани във вериги мъже вървеше и младият революционер. Лицето му беше червено от кръв, а дрехите му висяха на парцали. Но Руж позна и водача на групата — Шаундънър. Метна се на коня и препусна. Илаян не държеше въжето и щеше да падне, ако не бяха подсъзнателните й инстинкти. Руж удари и нейния кон и се огледа. Дистанцията се беше скъсила, изстрелите профучаваха доста близо, а Илаян сякаш не беше на себе си, когато чу гласа на генерала:

— Предайте се! Предайте се или Шери ще умре! — изрева той.

— Бягайте! — ясният, твърд глас на Шери процепи злокобната тишина. Екнаха изстрели и конете препуснаха нагоре.

— Шери! Себастиян — продължаваше да шепне Илаян.

— Господи, любима, опомни се! Трябва да се спасим! Трябва в името на Себастиян, за да отмъстим — гласът на Руж беше нежен, въпреки че конете препускаха в кариер и свистяха куршуми.

— Никога не си ми говорил така — рече тя тъжно, после в очите й блеснаха светкавици и с обичайната си твърдост добави: — Прав си! Ще му го върна тъпкано на кардинала! Напред!

Тя извърна глава, за да погледне за последен път назад и косите й се развяха като знаме, знаме на свободата. Ясно видя как един войник мушка Шери в гърдите с щика си и изтръпна. Отново прозвуча гласът на Шаундънър, който се кълнеше, че ще унищожи по страшен начин Шери. Илаян стисна пистолета си. Куршумите почти долитаха до тях. Първото й желание бе да убие Шери, Руж и себе си, но после се прицели в генерала. Не уцели, конят летеше и разстоянието се увеличаваше. Изведнъж ясно усети как два-три куршума разкъсват тялото на Руж. Тя се извърна, но той само й просъска да продължават.

Боляха я краката и мозъкът й се пръскаше. Ездата продължаваше вече цяло денонощие, а от дванадесет часа никой не се виждаше, но те продължаваха, защото знаеха, че трябва да се отдалечат достатъчно. Руж от няколко часа не беше проронил нито дума, но и тя беше съсредоточена и не искаше да разговаря. Слънцето се показа иззад буреносните облаци и за първи път от 24 часа огря земята. Яздеха на юг. Умората надделяваше и Илаян най-накрая попита:

— Руж, нали можем да спрем за малко?

Не получи отговор и се извърна. Руж бе мъртъв. Няколко куршума бяха разкъсали окончателно тялото му. Тя скочи от коня и свали трупа. Бе съвсем студен и малките му светли очи гледаха в празното пространство напред. Зави й се свят и когато се свести, бе привечер. Домъкна го до някаква горичка и се зае с погребението. „О господи! Защо, защо, за бога! Защо го уби?“ Останала без глас, Илаян тихо стенеше. Израни ръцете и краката си, но направи чуден гроб. Мъката бе толкова страшна, че й пречеше да диша, да живее, но не заплака.

— О, защо нему казах, че го обичам, защо не му казах сбогом. Защо? Той толкова ме обичаше. Нее! Нее! — тя падна на земята, знаейки, че всяка минута е опасна. — Не! Никога няма да оставя да се гаврят с трупа му, да носят главата му на кол! Обичам те!