Ивелина Димитрова
Илаян (16)

Глава шестнадесета

Илаян рискува живота си, като намекна дори на генерала за Шери, но усилията й бяха напразни. Съдбата на младия революционер остана неизвестна. Знаеше, че е някъде из затворите, но къде е и как да го спаси, не знаеше. Графинята бе много потисната и самотна, но посещаваше баловете, и се опиваше от някакво мазохистично чувство, което предизвикваше омразата й, когато видеше кардинала.

Тази вечер дукът, след кратък разговор с някои от по-видните благородници и след като прие вежливо, но студено поздравите на пъстрото, весело множество, облечено в коприна и брокат, се отправи към вкаменената графиня. Илаян бе прекрасна в бледорозовата си ефирна рокля с подплата от атлаз със същия цвят. Корсажът й, подчертаващ прелестите й, бе от тежка цикламена коприна. И накрая блестящите й златни къдрици, вдигнати нагоре в красива, но сложна прическа, бяха посипани с малки звездички с цвета на роклята. Тя беше толкова нежна и почти усмихната, а червенината, появила се по бузите й от сдържана ярост, я правеше по-млада и безгрижна.

— Ах, приличате ми на малкото момиченце с бузки като рози и с очи като изумруди, което преди две години накара цял Лашенжат да копнее и мечтае — бодро възкликна Дюверноа, когато тя го стрелна с остър поглед и в блестящите й очи, които той възхваляваше, се появи студен огън.

„Негодник“, нима не виждаше, че е само бледа сянка на онова чисто и благородно дете. Ламури нищо не отговори, тъй като на слабото, мургаво лице на министъра се появи оня меланхоличен израз, който тя често забелязваше откакто бе дошла. Сякаш дукът, щом я погледнеше, усещаше промените във времето, в живота и дори в себе си. По нейното лице той виждаше безвъзвратно изгубеното минало, в него прочиташе необратимостта, жестоката действителност и дивото бъдеще, чийто предвестник бе тя. Да, тя се бе изменила изключително много и той го съзнаваше. Доброто, опрощаващото, лесно ранимото в сърцето й и възвишените идеали бяха изпратени в най-тъмните кътчета на същността й. А чувствителността и прекрасният й стремеж към чиста, велика любов бяха погребани. Въпреки че Илаян все така обичаше страстно, страдаше и се радваше заради любимите й хора, тя отдавна бе забравила първите трепети на нежното, крехко чувство, каращо сърцето й да пее. Тя сега любеше отчаяно, желаеше безгранично и в страстта й имаше нещо дивашко. Като че ли бе за последен път, като че ли животът свършваше. Наистина Илаян смяташе, че й остава малко време и инстинктивно, с абсолютно човешкия порив за живот, тя живееше извън нормите и реалността. Трепереше пред генерала, луда по баловете, раздирана от съмнения и догадки през безсънните нощи, тя не живееше, а гореше. Неуморимо и дръзко продължаваше да обикаля страшните, мрачни улички, да говори с хората и все по-често да им връща бунтовния плам, който в нея никога не бе преставал да искри.

— Скъпа Илаян, не се цупете! Знам, че само Ви лаская — кардиналът умееше да бъде и игрив, дяволски пламъчета проблясваха в сивите му очи, но после неизменно ставаше сериозен. — Съжалявам, ако съм Ви засегнал.

— О, не Вие! Спомените, монсиньор, причиняват повече болка от хората. Аз никога няма да бъда пак момиче. Никога вече няма да съм…

— Стига! Стига, графиньо — уплашено я прекъсна. — Вие сте се променили, естествено. Най-ярко впечатление ми направихте, когато влязохте в кабинета ми последния път. Ще си спомня кога беше…

— Не, не, аз знам — каза Илаян, а и той също отлично си спомняше.

— Забелязал съм, че преди Вие рядко успявахте да скриете целта си. Не че не се владеехте, но нещата, които искахте, ги казвахте направо. Смела, безразсъдно горда и недипломатична, Вие олицетворявахте невинността. А сега, както виждам, сте станали много ловък събеседник и опасен противник.

— Ваше високопреосвещенство, би било добре да изоставите тази крайно неприятна за мен сцена.

— О, но защо? Та аз Ви правя комплимент. От абсолютно праволинейно действащо девойче се превърнахте в много тактична, но и объркваща дама, която постига намеренията си, без да даде да се разбере какво въобще иска.

— Лицемерка.

— Кой — запита живо присламчилата се дьо Дари във виолетова рокля.

— Аз — рязко отвърна графинята, но контесата, която бе така близко до дука и го поглъщаше с очи, не й обърна внимание. — Освен това невинаги получавам това, което искам! — довърши тихо, когато Антоанен леко се отдалечи.

Хубавата брюнетка се върна с три чаши прекрасно касисово вино и им го подаде с пожеланията:

— За здравето на Илаян и на негово високопреосвещенство! — и тъй като бе благотворителен бал — За бъдещото на Игналия!

— За Ваше здраве, дами! — Дюверноа се отдалечи и дьо Дари унило попита.

— Какво му е?

— Нищо. Просто страната няма бъдеще.

— Скъпа, ти си все такава оптимистка!

— Точно така. Защото съм наясно с реалността, когато всички си затварят очите. Толкова пъти можех да съм мъртва, да съм… защо ли не бе така.

— Хайде да не разваляме вечерта с твоите откачени виждания. Светът е хубав! Радвай му се!

— Това и правя — процеди Илаян.

— За бога, не започвай пак! — вече стреснато извика контесата и после чаровно се усмихна. — Виж, има заря в наша чест! Чуваш ли гърмежите! Но… но защо няма светлинки.

— Това е бунт!

Повечето от благородниците се втурнаха към прозорците след поразяващото откритие. Беше им интересно да видят какво става на площада. „Любопитни да почувстват смъртта!“ — горчиво си помисли Илаян. След секунда само тя стоеше в салона до мраморната колона, която имаше същия цвят като скованото й лице. Тя смяташе, че новината за бунта ще я зарадва, но я овладя неподозирано чувство. Колената й омекнаха, от корема й се издигна приятна топла вълна, която достигна в пресъхналото й гърло и тя посегна към него с трепереща ръка. Очите й се напълниха със сълзи, устата й се отвори, а руменина заля бледите й скули. Краката й се подгънаха. Опря се на малка масичка, дишайки учестено. Връхлитаха я отново и отново като на талази приятни тръпки, които възбуждаха и същевременно омаломощаваха. „Бунт! Бунт!“ — призивна камбана отекваше в съзнанието й. И преди да експлодира от сладострастната треска, тя се надигна с див фанатизъм и тръгна вдървено към предния балкон.

От едната страна дворецът гледаше към вечно зелените градини, а от другата към площада — централното място в града. На втория етаж имаше масивен балкон, от който обикновено кралят наблюдаваше тържества, шествия, екзекуции. Ако имаше възможност, точно от това място би видял и собствената си смърт. В мирно време тук често се изнасяха речи — да залъжат народа, да призоват за война или да уплашат събралите се на площада. Точно към този балкон се промъкваше Илаян. Натруфените дами и господа благоразумно се бяха спотаили в двете крила, а централната част бе натъпкана с военни. Когато тя влезе, в огромното и немебелирано помещение, отвеждащо до терасата, цареше пълен хаос. Около петдесет войници, се опитваха да въдворят ред, а няколко млади и много „смели“ благородници даваха на висок глас неуместни съвети. Макар стъклените врати да бяха отворени, никой не излизаше пред тълпата. Само две войничета стояха мирно до зелените плюшени завеси. Пред погледа й изникна грамадната фигура на генерала, който разговаряше с Дюверноа. Тя се примъкна натам и въпреки непоносимия шум вътре и ужасните крясъци отвън долови откъслечни думи и реплики.

— Не е толкова лошо! Не е точно бунт, а демонстрация. Те искат обещания, трябва им някой да ги залъже.

— Сигурен ли сте?

— Естествено! Не е както тогава. Те нямат пушки, а не са и толкова отчаяни. Просто ще трябва да ги поукротим. Няма да се налага да водя войниците долу. Шепа глупаци са. При това имат водач.

— Кой?

— Мишел. Върнал се е. — Илаян и кардиналът едновременно повдигнаха вежди. — Но, естествено, ако се съпротивляват, ще използваме сила.

— А прекрасната Ви съпруга така го търсеше — саркастично подметна дукът. — О, не, съжалявам! Извинете ме, г-н генерал. Значи им трябва някой сладкодумец. И, вижте, не искам никаква сила. Без кръв! Това не е оная пролет!

„Долу Дюверноа!“, „Искаме хляб“, „Искаме кардинала“ — Кънтяха възторжени ревове. — „Дюверноа, Дюверноа“.

— Май Вие ще ги обнадеждите, г-не! — отбеляза генералът.

— Дали войската няма да свърши по-добра работа — кисело се усмихна министърът и пое към терасата. — Кажете им, че ще говоря.

Хората почтително се отдръпнаха.

— Стражата!

— Вземете предпазни мерки!

Виковете „Внимавайте“ заглъхнаха. Ревящата тълпа онемя и кардиналът вдигна ръка. Рядко появяването на един човек би могло да обедини благородници и простолюдие в мълчанието им, пълно със страхопочитание!

— Приятели, ако мога така да ви наричам.

„Ама, че лицемер.“ Илаян се скри зад завесата и почти се надвеси над перилата, за да види Мишел, но не го забеляза сред застиналото множество. Думите на Дюверноа влизаха през едното ухо и излизаха през другото, но не можеше да му отрече, че умее да говори. Народът го слушаше зяпнал. Министърът говореше за любовта между хората, за разбирателството и тяхната смелост — дошли до тук, за да спасят децата си. Хляб! Той им го обеща, обеща, че няма да има мизерия, глад, че ще бъдат богати. Каза, че вярва в тях. Хората наистина бяха запленени от слабия човек в червена мантия, който сякаш излъчваше светлина. И те му повярваха.

— Да не беше кардинал, щях да го арестувам за тези думи — промърмори Шаундънър.

Лека усмивка заигра по устните на Илаян. „Колко съм подценявала Дюверноа“ — гузно си помисли тя и изведнъж чу заплахи и гневни крясъци. Винаги се намираше по някой, който да вика обратното на всички, но важното бе да не повлече останалите след себе си. Илаян вдигна очи към небето с молба. Изведнъж тя изтръпна — защо искаше кардиналът да успее. Уплашена от самата себе си, тя съзнаваше, че не е, за да не се пролее кръв.

Внезапно тълпата започна да сипе хули. Настана неизразима суматоха. Някои побягнаха, а други се насочиха към балкона. Долу пък ясен и мелодичен глас, почти като този на кардинала, се извиси над общия рев, рев на буря. Беше Пиер Мишел. Застанал на стълбите на двореца, встрани от терасата, той живо ръкомахаше и приканваше хората да си отидат. Отговори му грохотът на заканите, че ще останат тук, докато им се изпълнят исканията или ще щурмуват двореца. Точно преди тълпата да погълне и да разкъса предводителя си, непробиваемата врата се отвори и за по-малко от секунда го издърпаха вътре.

В този миг немалък камък удари Дюверноа по ръката. Войниците веднага насочиха пушките и дори заповедта и властното движение на дука не спряха оръжията. Но кардиналът посегна и хвана дулата на пушките. „Като Исус Христос с разтворени ръце, задържащ оръдията.“ — с ирония си помисли Илаян, защото тя вече въобще не зачиташе Бога. Често вътре в себе си тя ту сравняваше министъра със Сатаната, ту й се струваше, че е Бог. Въпреки това той изглеждаше направо мистичен. Металът на оръжията светеше, а червената роба сякаш поглъщаше светлината и гореше с алени отблясъци, озарени от вътрешния огън на кардинала. Всички отново замлъкнаха, преди да се разрази вихрушката от проклятия и камъни.

В залата влезе Пиер Мишел, воден от двама войници. Беше по-слаб, отколкото го помнеше, и Илаян потръпна от нежност, когато го видя. Държеше се спокойно, дори дръзко, за човек, който е сред враговете си. И тя в безумното си възхищение не забеляза, че у него липсва твърдостта, вярата в революцията. Погледът му бе станал почти кротък и в него прозираше отчаянието — блед спомен за отминалата слава и надежда. Бе повел хората безумно и бе сбъркал. Щяха да ги смажат и той нямаше как да върне времето назад. Един последен опит, последен шанс, за да може борбата да се роди отново. Защото разпръснеха ли сега множеството с куршуми и побоища, чудо трябваше да стане, за да се вдигнат пак. Без предисловия и без никакви въпроси Пиер и Дюверноа си размениха няколко думи, преди Мишел да поеме към обстрелваната тераса. Единственото, което чу Илаян, бе:

— Нещата не тръгнаха така, както предвиждах аз.

На Мишел въобще не му дадоха думата. Посрещнаха го с „ласкави“ думи за предателите и въпреки че държа някаква реч, не се чу нищо. Доста добре говори, макар че след Дюверноа едва ли някой би постигнал завиден резултат. Хората не му вярваха. Прибра се в залата и Шаундънър нареди войниците да се стегнат за бой въпреки протестите на кардинала. Илаян усети, че клати неодобрително глава с болезнена молба в погледа и тихо изстена:

— Не! Не!

Та тя бе една от водачите на тези хора, те й вярваха и не можеше да позволи да ги убият. Ако Мишел можеше да разреши просто така да стрелят по другарите му, тя не. Трескавите й очи срещнаха тези на кардинала. Той остави генерала да тръгне надолу и се приближи към графинята.

— Трябва да говорите пред тях! — заповяда й той, но то прозвуча по-скоро като отчаяна молба.

— Ама монсиньор… — несъзнателно пророни и настъпи неловко мълчание.

Когато се вгледа в хубавото му лице, се запита дали заради нея или наистина заради хората иска тя да опита последна.

— Да, дук. Благодаря! — сякаш не тя каза тези думи с ясен, твърд глас.

Кардиналът спонтанно хвана китката й и я стисна до болка. Колкото и да не искаше, графинята трябваше да признае, че е искрен. Стигна до терасата, която й се стори мрачна въпреки слънцето и глуха, макар че стъклата трепереха от шума. Сякаш бе ад! Тя пристъпи напред и залата зад нея изчезна като сън, тя бе далечен мираж, а реалността — този площад с хора пред нея. Пръстите й се впиха в каменните перила и почти изкъртиха мазилката. Последните думи, които дойдоха от другия свят, бяха на Дюверноа: „Пази се!“ „Хм! Той бе говорил на ти.“ Моментално се върна към ревящите същества, чиято предводителка някога беше. Покашля се и викна колкото сили имаше. В началото не й обърнаха внимание, но после млъкнаха. И преди да е започнала, нечий вик разцепи въздуха:

— Дюверноа, Мишел, Илаян! Та Вие си приличате! Предатели! Изменници! Подлоги на Дюверноа! — бяха най-нежните викове, отправени към пребледнялата жена.

Изведнъж пресекващият, ясен глас на Илаян се извиси над тълпата:

— Приятели, другари — така ви наричах. — „Абсолютно като Дюверноа“ — ядно си помисли. — Ако ми дадете възможност да говоря, бих върнала доверието ви, не да се оправдая, а за да ми вярвате отново. Вярвайте ми! Борба ще има! Въпреки това, което каза Мишел, защото по мирен път не се получава свобода, свободата се извоюва. Хората, които говориха преди мен, ви обещаха мир и хляб, обещаха ви празни надежди! Надежди — какво са те, освен разбити илюзии и измамно бъдеще. Не, живее се с настоящето. Аз няма да ви лъжа. Единствено революцията е тази, която ще ни изведе от този ад, от мизерията. Но, за бога, ако се съберете на този площад няколко хиляди, няма да победите, това няма да е бунт, а глупава постъпка — графинята остави парадните речи и заговори бързо и възбудено, забравила за хората зад нея и за бушуващото море отпред. — Нима не разбирате, че с няколко пушки няма да превземете двореца. Нима не ви е ясно, че трябва да се свържете с Леанър отвън, за да победите. Армията на кардинала е мощна, трябва ви помощ отвън, трябват ви оръжия, подкрепа, водачи. Не на този площад и не сега ще сринем системата. Градът не трябва да се руши, а да се завземе. Имате ли поддръжници в законодателното събрание сред благородниците — не! Нямате никакви шансове да успеете, като действате прибързано и дивашки. Ще се повтори кървавата пролет! Сега си отидете по домовете! — посрещна я общо неодобрение и тя почувства физическа болка. — Слушайте, зная какво говоря! Не се страхувайте, на никого няма да му бъде потърсена отговорност. Кълна ви се! Ако това стане, значи съм мъртва. Съберете нови сили и заедно ще се подготвим за борбата. Заедно! Защото вие нямате водачи. Говоря сериозно, ако не напуснете площада, ще бъдете избити и никога повече няма да се бием за правдата. Ако останете, не ще решите проблема, а само ще ви унищожат завинаги. Отидете си сега, за да можем по-късно да се върнем силни и непобедими. Трябвате ми, по дяволите! Трябвате на революцията и нямате право да рискувате живота си, защото той е обречен на една славна кауза. — Тълпата се размърда, но никой не се отдръпна. — Глупци! Ако вие загинете, никой няма да успее да пусне армията на генерал Леанър, никой не ще отвори вратите на крилатата свобода. Ако още сега се сбиете с властите, когато Леанър дойде, градът ще е мъртвило. Той ще изхаби време и толкова хора, за да влезе в опожарената столица. А вие ще сте мъртви, няма да се радвате на победата. За бога, имате деца — тя говореше меко и гальовно като на изплашено животинче — и за тях трябва да живеете. Борба ще има, но не сега, а когато сме силни и ще спечелим. Моля Ви, отидете си, за да се отзовете на първия повик на бунта. Ние, които не сме сред вас, не сме предатели. Просто трябва да чакаме момента за борба. Приятели, чуйте ме, разберете ме и изпълнете великия завет на революцията.

Илаян се отдалечи от перилата и влезе в сякаш безлюдната стая. Изправи рамене, вдигна брадичка и прекоси цялата зала с непроницаемо изражение. В нея бяха приковани всички погледи и тя не откри никаква благодарност, че е спряла тълпата, а само негодувание и яростно възмущение. Те я осъждаха! Илаян с учудване откри обаче, че не я засягат вкаменените им сурови лица, нито високомерно стиснатите устни. Те я презираха. Е, добре — чувствата бяха взаимни! Истински я стресна явната омраза на Шаундънър. Изтръпналите й крака отказаха да вървят, щом срещна втренчения му взор. В него имаше такава страшна неприязън, че когато се приближи до него, на графинята й премаля. Той сякаш се готвеше да й удари плесница. Тя потърси с очи закрила и попадна на очите на дука — големи, блестящи, пълни с объркване, възхищение и с още нещо, което тя не разгада. Той се отправи към тях и леките му стъпки отекнаха зловещо в смълчаната стая. Навън също цареше глуха тишина. Изведнъж една смела дама, доближила се в опасна близост до прозореца, извика възторжено:

— Те си отиват!

Въздишките на облекчение и спонтанна радост не бяха още заглъхнали, тържеството и опияняващата гордост от победата едва се бяха надигнали у Ламури, когато се чуха ясни и отсечени изстрели. Всички занемяха, а настъпилата тишина бе раздрана от сърцераздирателния писък на графинята. Тя залитна, тихо изруга и като че ли куршумите бяха разкъсали нейната плът, се пречупи като сноп. Очите й се отвориха свръхестествено, едната й ръка посегна към свитото й гърло, а другата се насочи към хората, които бе спасила от нападение. Задушаваше се, скоро щеше да падне, а частиците от разбитото й достойнство дори не й позволяваха да моли за помощ. Коленете й опряха пода, а ръката й, търсеща подкрепа, бавно се отпусна надолу.

Като на въртележка се изредиха мрачните, пълни със злорадство физиономии. Мишел въобще не се виждаше, а съпругът й с безпристрастно изражение и със скръстени ръце я наблюдаваше. Миг преди да припадне, Дюверноа скочи, хвана здраво тънката й ръка под лакътя й я изведе внимателно от стаята.

На площада отново се чуха изстрели, последвани от стонове, и канонадата продължи. Военните твърдяха, че въстаниците са започнали стрелбата. Нямаше кой да отрече — малцината, които излязоха живи от това адско клане, в никакъв случай не искаха властите да знаят, че те са присъствали. Страхът оправдава всичко.

Илаян, бледо подобие на младата, горда и несломима жена, която бе говорила пред масите, сега се опираше на най-големия си враг, на Дюверноа. Нямаше сили да направи каквото и да е движение, болка й причиняваше дори дишането. „Какво падение“ — беше единствената й мисъл.

Тя мразеше дука, той нея също. Или грешеше, но не можеше сега да мисли. Не можеше сега да върши нищо. Дюверноа остави безжизненото тяло на голямо меко канапе от синьо кадифе в отдалечен, тих и полутъмен салон. Опита се да напипа пулса, нежно разпусна косата й, разхлаби колана и ласкаво погали ледената й буза. С колебливо и бавно движение посегна към най-горното копче на роклята й, а после, овладян от дълго потискан копнеж, разкъса всички копчета. Усети лекото й дишане и се наведе над нея. Полуотворените й коралови устни трепереха, брадичката й подскачаше и сякаш молеше за целувка. Неговите топли, изтръпнали устни почти докоснаха нейните, преди да се отдръпне рязко и покрусен да излезе от стаята. Илаян отвори очи едва когато над парализираното й тяло се надвеси Мишел.

— Пиер? Благодаря — тя обви шията му и той леко я повдигна, за да може по-лесно да я притисне към себе си, да усети всяка частица от нея.

Гледаха се с насълзени очи и мълчаха, защото думите не можеха да предадат любовта. Въпреки безмълвната радост, спомените, болезнени и ужасяващи, се завърнаха и графинята разтреперана впи нокти в ръката му, а погледът й безпощадно питаше. Гузното му мълчание откъсна потиснато стенание у нея.

— Илаян, грешката изцяло бе моя! Аз поведох хората към гибел.

— Но защо? — съвсем по детски запита.

— Смятах да е просто мирна демонстрация. Това са новите методи, това е стратегията, която ще победи. Бяхме се разбрали да бъдем без оръжия и само да скандираме. Не можех да чакам повече. Не можех да живея така.

— Защо ме отбягваше?

— Твърде трудно е…

— Не, Мишел. Кажи ми защо.

— Вече малко, твърде малко хора поддържаха праволинейната борба, комитетите и ни трябваше нова стратегия. Стратегия не на войната, а на мира. Хората не искаха повече смърт. Днес на площада бе последният вик от кървавото, диво минало. Бъдещето е на стачките, демонстрациите и преговорите. Насилствено не можем да сменим системата, без да унищожим себе си — той замълча, преди глухо и бързо да продължи: — Хората искат да се борят, естествено, но как, само Бог знае. Почти ме убиха, не ми вярваха, противопоставяха се на всичко. Беше истинско мъчение — Мишел обичаше да се оплаква и тя си припомни недоверието към нея в Транжер и Костен. — Откакто ти изчезна, аз се боря да върна на хората надеждата, смелостта и добротата. Всичко е толкова трудно, а още при първата акция ни унищожиха. Армията на Леанър не ще помогне. Сега няма измъкване. Те мразят всичко, свързано с революцията, а най-вече предводителите. Сега всичко е свършено. За бога, Илаян, защо всичко рухва и няма начин за победа или поне за спасение.

— Ако правилно съм те разбрала, ти си се страхувал да се срещнеш с мен, защото аз съм една от предводителките, аз съм тази, която остави богатството, спокойствието си и рискува живота си за тях!

— Не, сладка моя, но плановете… те си заслужаваха жертвата.

— Да! Плановете, които сега с един удар са на парченца. Браво, Мишел! — тя се изправи.

— Стига, Илаян. Знаеш, че не по-малка грешка бе да дойдеш в Лашенжат — меко й отвърна. — И бедните, и богатите с удоволствие биха те видели на въжето.

— Това си е моя работа! А животът на всички тези хора ти принадлежеше и сега тяхната смърт легна върху теб. Аз бих се страхувала не от края, а от възмездието след него.

— Стига. Ти принадлежиш на всички, които все някога са ти вярвали. Ти си на всички, които те обичат. А сега си най-вече моя.

Ръцете му смъкнаха роклята от раменете й, а устните му потърсиха топлината на гръдта й. Тя зарови пръсти в дългата му коса и се усмихна с тъжна, отнесена усмивка. Някой се размърда зад завесата.

 

 

Кардиналът, както обикновено, изслуша подробния отчет на един от агентите. Но след като чу всичко, без да задава въпроси, остана мълчалив и загледан с истинска мъка в голото бюро пред себе си.

— Някакви заповеди, монсиньор? — попита тъмнокосото миньонче с остри черти.

— Не, г-це Анна — жената стана и почтително покланяйки се, стигна до вратата — Или… може би един въпрос — той се поколеба. — Още ли я мразите?

— Кого?

— Знаете. Искам да кажа — може ли омразата да бъде толкова вечна?

— Да, монсиньор. Към нея — да. И любовта, и омразата едва ли умират някога, нали? Вие може би знаете по-добре.

— Внимавайте, г-це!

— Извинете. Но Вие питахте. Чувствата към такива като нея никога не изстиват!

— Като нея? Изяснете се!

— Вие ме разбрахте. Не я обиждам, но тя е по-различна и човек понякога се обърква.

— Но тогава защо продължавате да работите за мен?

— Защото Вие сте същият…

Кардиналът не само не обеси Мишел, а му дари свободата, а и го допусна в двореца. „Бил много умен! Дрън-дрън, Дюверноа крие нещо!“ — мислеше си злобно Илаян. Никой не разбираше действията на дука напоследък. След като Шаундънър не я застреля, а само я заключи за няколко дни, генералът се зае да тормози министъра. На дръзките му, откровени, но неуважителни въпроси кардиналът не отговаряше, а само смутено свеждаше глава. Дукът наруши пълното си мълчание относно Мишел едва когато Илаян подигравателно и крайно нетактично го запита, да не би да е пощадил любовника й заради нея. Дюверноа леко пребледня, но твърдо и дори рязко й отвърна:

— Нищо подобно. Затова по-скоро бих го екзекутирал, Но нали знаете по-добре от мен какви са масите без водачите. Те са като стадо овце, та и по-зле. Ще бъдат разбити много бързо. Още по-хубаво, направо чудесно би било да го обявят за предател. Така ще изгубят вярата си и ще се изядат отвътре, нали?

— Проклетник! А Мишел е мухльо.

Въпреки думите на кардинала Илаян прекарваше добре времето си със самия бунтар. С Роналд често се караха, а с Мишел чудесно се разбираха и надълго и нашироко обсъждаха бъдещото и революцията. Той наистина бе станал по-спокоен, по-трезв и по-страхлив. Все пак стачките и митингите доведоха до връщането на законодателното събрание. Този неефективен орган бе закрит в началото на диктатурата на дука и сега, когато си възвърна властта, негов несменяем председател бе Дюверноа. На графинята, като съпруга на великия генерал й се налагаше да присъства на чествания и събрания заедно с другите дами. И ето на днешното събиране утвърдиха законодателното събрание и вдигнаха тост. Тя, която се бореше срещу тази власт и мразеше представителите й, пиеше за здравето на г-н министъра и помагаше за утвърждаването на още една безсмислица, фалш, който тя пасивно подкрепяше. А какво да прави — понякога се питаше яростно — да се самоубие ли, да убие кардинала или… въображението й напоследък бе бедно.

Точно излизаше от приема по случай първия ден от работата на законодателното събрание, когато й прилоша. Изтича до стаята за почивки и беззвучно повърна в белия порцеланов умивалник. Вдигна съсипания си поглед и се вгледа в чуждото изражение в огледалото — диви очи като на котка, изскочили скули и рошава, сплъстена от пот, падаща в безпорядък, коса. Мишел се появи зад нея и я хвана през кръста. Страстно започна да целува бялата й шия. Чувствителните му устни се спускаха по рамото. Илаян тихо мъркаше, но когато той с целувка докоси болезнения белег, тя извика и отпаднало промълви:

— Да се махаме оттук.

Той я вдигна и притичвайки от ъгъл на ъгъл със скъпоценния товар в ръце, стигна до задната част на замъка. Ловък като пума и наблюдателен като орел във висините, той я преведе през тъмни коридорчета и мръсни миризливи стълбища, покрай кухнята, и от двора се шмугнаха в сеното зад конюшнята. Графинята си помисли весело, но някак смутено, че винаги избира твърде екзотични места за интимните си срещи. Дали само обстоятелствата бяха такива или тя обожаваше дивото, първобитното и простото. Обичаше миризмата на слама, на пот и на животни, обожаваше девствената природа или обикновените, примитивни неща. Опияни се от драскащата я слама и меката тъмнина я възбуди повече от загадъчното осветление в спалнята й. Голите им тела паднаха на дървения под и в съзнанието й изникнаха всички конюшни, мелници, хамбари, в които бе преспивала. Безгласно се разсмя. Мишел изучаваше всяка частица от тялото й с палещите си устни, а ръцете му галеха разбърканите й къдрици. Ламури се отпусна уморено и щастливо на рамото му, когато долетяха отчаяни викове.

— Пожар! Пожар!

Облякоха се за броени секунди. Естествено, повечето дрехи останаха да лежат в сламата. Тя навлече неговата риза и една от своите копринени фусти, а той остана само с панталон и сако. Босоноги и със сено в косите, те изскочиха навън. Цялата задна част на двореца бе обхваната от огнените езици. Гредите падаха, а мазилката се къртеше. Не само дворецът, а и те бяха в опасност. Пътят им за бягство бе отрязан. Донякъде осъзнавайки този факт, и двамата се хвърлиха с дебели черги да гасят пламъците, които им се изплъзваха и сякаш подигравайки се, изникваха ненадейно другаде. Войниците още не бяха дошли и готвачи, прислужници, коняри се бореха с огнената стихия. Раменете на Илаян изтръпнаха, но тя продължаваше да размахва енергично чергата и да носи тежки кофи, пълни с мръсна вода.

Горящото й от болка тяло едва се държеше, но огънят запали още по-опасен плам в изтерзаната й душа.

С дивата си страст към опасното, към рискованото, тя отново закопня за борбата, истинска и страшна. Спря да се бъхти, изправи рамене и засенчи с обгаряната си ръка мокрото си от пот чело. Пожар! Първата й мисъл бе да се спаси, ала сега трескаво се питаше кой го е запалил. Може би хората отново се бунтуваха, може би искрата се бе разгоряла и тя с пламнало от див копнеж лице пожела да е там. Законодателното събрание да върви по дяволите! Но нали сега се бореше за безкръвна победа. Глупости! Ако се бият, ще се бие и тя. Ами тогава защо напусна Леанър?

„Ох, всичко е така объркано“ — изпъшка, преди да изпищи, защото един горящ ствол падна върху Мишел и ако той не бе отскочил бързо към нея, щеше да е мъртъв. Изведнъж и той извика и я блъсна в една ужасна локва наблизо, за да изгаси пламналата й риза. Тя се опита да се изправи от отвратителната помия, но силите я напуснаха. Последните мисли, преди да изгуби съзнание, бяха как ще обясни присъствието си тук, какво ще стане с Мишел и дали генералът най-накрая ще я убие.

Свести се от студените кърпи, които слагаха на челото й. Нищо не си спомняше и трябваше да й обяснят, че няколко дни е боледувала след пожара, „възникнал по неизвестни причини“, както се изрази докторът. Нарече я още късметлийка, защото при това изтощение, тези изгаряния биха могли да я довършат. Наистина ръцете, лицето и гърбът й бяха в огромни мехури, а косата й бе сериозно опърлена. Но тя не се страхуваше, защото ужасът от генерала бе по-силен от всичко. От време на време се появяваха Дюверноа и Мишел, но те бяха като сенки. Винаги идваха, когато тя бе под въздействие на успокоително и си отиваха безмълвни. От болногледачките разбра, че съпругът й е заминал след приема, още преди пожара, и оттогава го няма. Научи и друга интересна новина — събранието работеше много усилено и вече почти цялото управление на страната в критичния миг зависеше от него. Тя пожела да влезе в него.