Елизабет Адлър
Завещанието (9)

Глава 9.
Дейзи

Притиснах плика до гърдите си. Онова, което той съдържаше, беше лично — от Боб за мен. То нямаше нищо общо с този човек, той беше само негов преносител. Умората, която бях изпитала по-рано, се върна, изтощи силите ми, изсуши ме.

— Не мога да се справя с това сега — казах и станах. — Отивам да си легна.

— Мисля, че е разумно. Денят беше много дълъг и изключително емоционален.

Като си спомних, че Монтана беше мой гост, му казах да си налее каквото пожелае, че в неговата стая има бърбън и бутилирана вода, както и суха храна в хладилника, ако огладнее. И че тук, в кухнята, може да намери бисквити и курабии на онзи рафт, чай…

— Благодаря ти — спря ме той. — Не искам нищо, чувствам се чудесно.

Спрях се неловко на прага.

— Добре, тогава, надявам се, че ще се чувстваш удобно в Червената стая.

— Да, удобно ще ми е — каза той.

Забързах обратно към убежището на стаята си. Стъпалата никога не ми бяха изглеждали по-дълги и по-стръмни. Чух лапите на Ретс да шляпат по дървения под зад мен. Чух и стъпките на Монтана по стълбите, които после, когато той влезе в стаята си, бяха приглушени от старата китайска рогозка. Изчаках да чуя вратата му да се затваря, след което бързо влязох в моята стая. И, за първи път, я заключих.

Въздъхнах дълбоко и с облекчение. Чувствах се по-спокойна и в безопасност от зловещия и страшен поглед на Хари Монтана, който сякаш винаги търсеше тайни и очакваше отговори на въпроси, за които аз нищо не знаех, а и не исках да знам.

Лампите светеха и позлатените абажури хвърляха приятен и уютен златист отблясък. Леглото беше оправено, възглавниците бяха бухнати, допълнителното одеяло беше сгънато в долния му край, защото Бренда, която се грижеше за тези неща, знаеше, че стъпалата ми са винаги студени. Оставих големия и дебел плик на леглото и отидох в банята, за да измия лицето си. После седнах пред красивата си тоалетка и втрих крем в кожата си, бавно вчесах дългата си коса и втренчих поглед в нещастното си изражение, в подутите клепачи и стиснатите устни, които издаваха, че никак не ми се иска да отворя онзи плик. Знаех, че ако Боб можеше да ме види сега, щеше веднага да ми каже, че не изглеждам добре. „Съвземи се, чух го как ми казва рязко и думите му прозвучават като лай. Утре отиди в салон за красота или там, където ходите вие, жените, за да подобрите външния си вид. Само просто не показвай повече на света това свое лице“.

Опитах се да се усмихна, за да видя ефекта в огледалото. Изглеждах като съвсем обикновена, уморена жена. Загасих нощната лампа върху тоалетката, събух обувките си, съблякох дрехите си и ги закачих внимателно в гардероба. Облякох нощницата си — бяла, памучна, дълга до глезените, закопчана до врата и с дълги ръкави. Облякох върху нея стария си и удобен розов халат за баня, обух прекалено големите за мен розови пантофи, отидох до леглото и легнах.

Ретс, който чакаше търпеливо, сега скочи и седна на краката ми. Той беше тежък и ми беше много неудобно, но нямах намерение да го отместя. Имах нужда от него също толкова, колкото той имаше нужда от мен.

Лежах, подпряна на възглавниците, със затворени очи и си спомнях всички събития от деня. Струваше ми се, че са изминали векове от мига, в който стояхме на ледения вятър, след като бяхме положили Боб във вечното му жилище. Чувах тихото тиктакане на часовника, обсипан с малки бижута, който Боб ми беше подарил за рождения ден. В тази къща имаше много часовници, Боб ги обичаше. Кучето издаваше тихи сънени звуци, а вятърът запращаше нежно снежинките в прозорците, закрити от тежките завеси.

Не можех да отлагам повече. Седнах, взех плика и го отворих. Вътре намерих още три плика. На най-големия пишеше: „Да не се отваря“. Другите два бяха с размерите на пликове за писма. На единия пишеше: „Да се отвори в подходящия момент. Вие ще разберете кога е дошъл той“. На другия: „Да се отвори сега“.

Аз го отворих внимателно и извадих листовете жълтеникава хартия с редове, откъснати от бележник.

„Дейзи, любима, така започваше писмото на Боб,

Надявам се никога да не се наложи да прочетеш това, защото ще означава, че съм мъртъв. Но ако четеш тези редове, ще знам, че ще се справиш с всичко. През годините, които последваха нашата първа среща на онова парти, ти стана много повече за мен от почти всяка друга жена. Казвам «почти», защото, макар никога да не съм говорил за това с теб, в живота ми имаше жена, към която изпитвах дълбоки чувства. Но това беше отдавна, много преди да те познавам.

Спомняш ли си, казах ти в нощта, в която се срещнахме, че аз също съм бил на дъното, на емоционалното дъно? Е, тогава говорех за нея, за Розалия Алонсо Айбара. Помниш ли как ти казах, че ми се иска отново да съм млад, отново да съм амбициозен, отново да съм влюбен? Е, и тогава мислех за Розалия.

Когато бях с нея, аз бях всичко това: млад, без пари и влюбен. Бях на двайсет, тя беше на осемнайсет.

Примиряваше се с бедността и нямаше съмнение, че се обичаме. Но не можеше да приеме другата част от мен — моята изгаряща амбиция, нуждата ми да печеля на всяка цена. И ме напусна заради това. Искаше нормален и спокоен семеен живот — много деца и съпруг, който се връща вечер у дома. Сега ти казвам истината и това е първият път, когато говоря с някого за това. Никога вече не я видях и никога не можах да преживея любовта си към нея. Пожертвах я заради онази част от живота си, която ми се струваше по-важна по онова време. И само с минаването на годините разбирах колко голям егоист съм бил.

Така че, разбираш ли, момиче, когато те видях сама и така уплашена онази нощ на партито, нещо сякаш изскочи от миналото ми и се устреми към теб. Изглеждаше така, сякаш ако спасях теб, щях да поправя злините в моя живот и дори може би да намеря щастие чрез теб. И го намерих, моя сладка Дейзи (майка ти, Господ да даде покой на душата й, как е могла да ти даде това име. Трябвало е да те кръсти Елинор или Изабел, Жулиет дори, защото ти си истинска романтичка, макар да се опитваш да скриеш това дори от самата себе си.) Това, обаче няма нищо общо с темата, пък и името ти отива, момичето ми. И между другото, дори без да те виждам, мога да ти кажа, че трябва да се погрижиш за косата си, която сигурно виси безжизнена или е рошава, както винаги. Направи си прическа, масаж, козметични маски на лицето, по дяволите, развесели се малко! Няма нужда да плачеш сега, когато всичко е свършило.

Предполагам, че никога не съм бил добър човек в смисъла, който всички влагат в тази дума, и всички онези, които са ме наричали кучи син, вероятно са имали причини за това. Но аз се опитвах и на моменти парите означаваха по-малко за мен. Това ми стана просто рефлекс — да правя все повече и повече пари. Но сега мисля, че на човек му е достатъчно само това, от което има нужда.

Ако с мен се случи най-лошото — което ще означава нещо различно от това, да умра в леглото си с чаша добро «Бордо» в ръце и с теб до себе си — можеш да си сигурна, че съм бил убит.“

Сърцето ми прескочи един удар. Ето, тази дума беше написана от ръката на самия Боб. Преглътнах шока и сълзите и продължих да чета.

„Представям си как четеш това и осъзнавам, че за теб ще е шокиращо, но човек като мен не стига до моята възраст — шейсет и четири, в случай, че си забравила — без да си спечели врагове. И без съмнение, някои от тях биха искали да съм под земята, вместо да се пека на слънце в Южна Франция с моята последна и най-силно обичана червенокоса жена. Или по-точно — с теб. От известно време имам неспокойното чувство, че някой от моето минало се опитва да стигне до мен. Отначало помислих, че това е просто несполучлива шега, някой луд, на когото е хрумнало да отстрани влиятелна обществена фигура. Сега обаче не съм толкова сигурен. Но кой може да е, ще запиташ ти. Нямам представа и се надявам това да е само игра на превъзбуденото ми въображение, макар, Господ да ми е свидетел, вероятно е да съм обидил достатъчно хора (и това е доста меко казано), да съм изместил много от тях в бизнес сделки, в които залозите са били високи. И част от тези финансови битки са се разигравали в бара в Манхатън, в който те всички ще изпият по някое питие в деня на моята смърт.

Дал съм на Хари Монтана списък с възможните заподозрени, в който влизат всички хора, които някога съм обидил, макар всъщност да не мога да бъда сигурен, че е някой от тях. Все пак, в света на финансите има доста, да го кажем така, заблудени куршуми — и от мъжки, и от женски, пол. Както и да е, Монтана знае всички подробности по това и без съмнение ще запълни празнините.

В този списък са имената на шестима души, на които се опитах да помогна в живота си, макар да се осмелявам да кажа, че нито един няма да го признае или дори да повярва, че мотивът ми е бил такъв. Дали някой от тях може да е моят убиец? (Казвам «убиец», защото, ако четеш това, значи аз съм мъртъв.) Отново — кой знае, макар лично моето мнение да е, че у всеки от тях има повече чувства, отколкото показва на света.

Ето и още нещо, върху което да помислиш, Дейзи: вярвам, че ако изведеш хората от тяхната обичайна среда и нормален начин на живот, от естественото за тях обкръжение и ги поставиш на някое странно място в присъствието на съвсем непознати за тях, има голяма вероятност те да покажат истинското си лице. И аз имам идея как да проверим тази моя теория. Ако не друго, мога поне да се позабавлявам със собственото си убийство.

И така, сега аз започвам играта, като обясня най-напред всичко на теб.

Помниш ли онези стари филми, в които заподозрените са събрани заедно в голяма къща в провинцията? Някак си, навън винаги се вихри буря, светлините ту загасват, ту светват и зловещ стар иконом ту влиза, ту излиза, в камината гори огън, има вино с отрова в него и остри ножове, всички лица са обърнати към прозореца, където се появява зловеща сянка. Е, и ние ще разиграем нещо такова, само че, вместо в мрачна стара къща в провинцията, Дейзи, момичето ми, сцената ще се разиграе на първокласната яхта, добре известната «Синя лодка», и във вила «Белкис».

Ще изпратя теб и всичките шестима заподозрени на пътуване по Средиземно море — приеми го като «бдение» над мъртвеца или «празнуване на моя живот», както настояват да го наричат надутите служители от погребалната агенция, макар лично аз да предпочитам да се наслаждавам на живота и да го празнувам приживе. Това не е истинската причина да ги каня на подобно пътуване. Някога, аз съм имал нещо общо с живота на тези хора. Сега искам те да признаят истината за себе си, да разкрият най-дълбоките си чувства един на друг, а също и на теб, Дейзи. Искам да откриеш тяхната причина да живеят и мястото, което аз съм заемал в техния живот. Може би тогава те най-после ще се примирят с това, което всъщност са, ще получат втори шанс.

Интересна мисъл и съвършен начин да открия истината, преди те да са чули какво гласи завещанието ми и да са разбрали дали в него има нещо за тях.

Може би ще запиташ как ще успея да кача заподозрените на борда на яхтата. Пари, разбира се. Винаги примамката е това, което плъховете нямат търпение да захапят. Всички подробности за изпълнението на плана има Монтана.

Така че, виждаш ли, очаквам от теб и Монтана да разгадаете тайната на моето убийство. Монтана, също така, ще гарантира ти да си винаги вън от опасност. Имай ми доверие, Дейзи, че където и да си… и където и да съм аз… винаги ще бъда тук, за да се грижа за теб.

В големия запечатан плик, на който пише «Да не се отваря», е копието от последното ми завещание, написано от мен самия в присъствието на моите адвокати, които пазят оригинала в сейфа си. То ще бъде прочетено от Монтана на остров Капри в последния ден от пътуването. Мога да гарантирам, че е пълно с изненади.

Не четете завещанието сега, независимо колко се изкушавате. То трябва да е изненада за всички. Всички ще бъдат твои гости по време на пътуването, така че не се оставяй някой от онези надути и самодоволни сноби да се опитва да те покровителства. Помни, мога да ги купя и продам всичките. И те го знаят. Нали все пак това ще е причината да са там?

Третият плик трябва да бъде отворен, след като «играта» приключи и загадката бъде разрешена.

Той е нещо лично, момичето ми, само между теб и мен. Никога не съм ти го казвал, докато бях жив, но сега трябва да ти го кажа. Аз те обичам, Дейзи Кийн. У теб има почтеност, макар от време на време да послъгваш малко. Ти не се интересуваш от парите ми. И със сигурност нямаш никакви намерения спрямо този обикновен, едър и грозен мъж от Йоркшир. И не мога да те обвинявам за това, макар да трябва да призная, че с твоята червена коса и лунички, аз поне два пъти съм мислил за теб като за жена. Шегувам се, само се шегувам. Истинската, чистата любов, си е истинска и чиста любов и си остава такава завинаги.

Знам, че ще се грижиш за Ретс вместо мен. И моля те, момиче, грижи се много добре за себе си. Пожелай малко щастие и за себе си, знам, че то е някъде там и те чака. Всъщност гарантирам, че е така“.

Боб се беше подписал така, както подписваше всичките си бележки до мен, просто с две гигантски букви: „БХ“.

Седях изумена няколко минути, после, като избутах Ретс, станах и закрачих нервно из стаята. Защо той не ми се доверяваше изцяло? Защо не ми кажеше кого подозира и причината, поради която са искали да го убият? Сега трябва да заведа тези заподозрени на морско пътешествие, без да знам нищо за тях.

Дръпнах завесите и втренчих поглед в нощта. Снегът беше спрял, по перваза се беше натрупал достатъчно и образуваше снежна шапчица. Изглеждаше така, както обикновено изглеждаше на Коледа, когато бях дете — когато нямаше сняг, купувахме бял спрей и пръскахме с него первазите. Зад прозореца се разкриваше вълшебна снежна земя, бяло и равно одеяло от сняг, което заглушаваше обичайните за провинцията звуци. От абсолютната тишина, кръвта сякаш пулсираше в ушите ми.

Писмото, което стисках в ръка, потрепна, сякаш раздвижено от внезапен вятър. Изненадана, аз втренчих поглед в него. Погледнах към прозореца, но той беше плътно затворен и не ставаше абсолютно никакво течение. Космите по тила ми настръхнаха. Дали не беше духът на Боб, който идваше да се погрижи за мен, както беше обещал в писмото? Обърнах се, като почти очаквах да го видя. Стори ми се, че чух завесата да прошумолява, но тя оставаше да виси неподвижна.

Сърцето ми биеше лудо. Изтичах и запалих всички лампи в стаята, после седнах в люлеещия се стол. „Исусе! Не ми причинявай това, Боб Хардуик, казах с треперещ глас. Просто не прави това!“ Със затворени очи, си го представих как стои пред мен с намек за усмивка на огромното грозно лице. Сякаш ми се присмиваше.

— Добре. Всичко е наред — казах си на глас. — На мен просто ми се привиждат разни неща. Всичко е наред.

Но Ретс скочи от леглото и изтича към вратата. Застана там и започна да вие. Той чувстваше, че там има някого. Заставих се да отида и да отворя вратата.

„Исусе Христе!“ Подскочих от уплаха. Един мъж стоеше в сенките и ме гледаше.