Елизабет Адлър
Завещанието (27)

Глава 27.
Монтана

Розалия го чакаше в своя собствен вътрешен двор, седнала на дървен стол.

— Отново ви поздравявам с добре дошъл, сеньор Монтана — каза тя.

Той се приближи.

— Можете ли да ме разбирате, сеньора? Или предпочитате да напиша това, което имам да кажа?

— Говорите добре испански и мога отлично да чета по устните ви.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен, сеньора Айбара.

— Казвам се Айбара Делгадо — поправи го тя. — Имам обаче чувството, че вие вече знаете това.

Погледът на кафявите й очи срещна този на Монтана и той видя, че тя е нервна.

— Нося ви съобщение от човек, когото някога сте познавали — каза той. — Мъж, който ви е обичал искрено и дълбоко. Мъж, на когото сте липсвали до края на дните му.

— Разбира се, имате предвид Роберто.

— Сър Робърт Хардуик. Да.

— Прочетох за катастрофата — каза тя тихо. — Знам, че е починал.

— Съжалявам.

— Така загубих Роберто за втори път — каза тя. — От това не ми е по-лесно, което доказва, че поговорката „Времето лекува всичко“ не е съвсем вярна.

— Боб беше забележителен човек.

— Познавахте ли го добре?

— Познавах го в продължение на повече от десет години. Възхищавах му се и истински го уважавах.

— Той беше от Йоркшир. Винаги е бил верен на корените си, винаги е спазвал своя собствен кодекс на честта. — Тя гледаше Монтана, без да трепне. — Ние бяхме много влюбени тогава, преди толкова много години. Една жена никога не изгубва това чувство към мъжа, дори когато остарее. Но нямаше начин да останем заедно. Роберто изгаряше от амбиция, тази ужасна амбиция, а аз бях обикновено момиче от андалуско селце. Всичко, което исках, беше същото, което искаха и всички останали момичета. Съпруг, който да ме обича, деца… семейство — въздъхна Розалия. — А беше очевидно, че с Роберто това никога няма да се получи.

— Може и да звучи странно — каза Монтана, — но аз ви нося покана от Роберто — той й подаде плика — за плаване на частна яхта, уредено от него. Така ще се отпразнува животът на Боб. Поканени са само хора, до чиито живот се е докоснал. Вие бяхте най-важното име в доста краткия списък.

Тя изглеждаше объркана.

— На яхта? За да празнуваме живота на Роберто?

— Той е оставил писмо, в което пише, че много би искал да е там, но, въпреки че не може, желае всички да се забавляват и да го запомнят с това.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Не знам. Наистина не знам дали ще мога…

— Той иска и вие да сте там за четенето на завещанието му във вилата на остров Капри — добави Монтана. — Ще ви направи подарък от сто хиляди долара, ако приемете да дойдете на плаването, което ще бъде в негова памет.

Тя се изправи. Той видя, че е обезпокоена.

— Трябва да си помисля. — Късно е…

Протегна ръка и Монтана с уважение се наведе над нея.

— Благодаря ви, че ме изслушахте, сеньора — каза той. Тя се усмихна.

— Всъщност аз слушах това, което ми казваше Роберто — каза тя и влезе у дома си.