Елизабет Адлър
Завещанието (31)

Глава 31.
Даян

Даян стоеше на палубата и наблюдаваше, с поглед като на орел, как носачите носят нейните куфари „Вютон“ и как пъшкат под тяхната тежест. Тя отиде при тях, за да им каже какво точно мисли за тях и тяхната несръчност. Заговори им на същия френски език, характерен за работническата класа, на който говореха те.

Тя погледна с одобрение и възхищение яхтата, докато лодката я носеше към нейната съдба. Жалко, че това беше замислено като „бдение“ за смъртта на Боб и трябваше да се примири с присъствието на онази Кийн, за която подозираше, че е била любовница на Боб и следователно, с която нямаше намерение да прекара повече време от абсолютно необходимото. Запита се кои ли ще бъдат хората, които ще й правят компания на борда. Ако бяха приятели на Боб, със сигурност бяха богати, а това я устройваше напълно.

Тя се беше облякла много грижливо за целта — бял ленен костюм и сламена шапка, еспадрили с дебели подметки и скъпа чанта „Ботега Венета“. Когато стъпи на борда на яхтата, усмихнатият капитан я поздрави като кралица. Придружи я до преддверието, където, както каза, ще я чака мис Кийн. Капитан Андерс беше доста привлекателен и тя го удостои с една от най-очарователните си усмивки. Доволна, се почувства отново на мястото си.

 

 

Дейзи

Красивото преддверие беше пълно със светлина, във въздуха се разнасяше ароматът на лилиите, които бяха подредени във вази из цялото помещение, а аз стоях в средата, когато влезе Даян. Разбрах, че ме е познала, защото ме е запомнила в онази унизителна вечер в хотел „Дю Кап“, когато беше успяла да хване лъва — на име Боб — в бърлогата му и да му иска настойчиво пари. А сега тя се опита да ме постави в неудобно положение, като заговори на френски.

— Мис Кийн, comment са va?

— Bien, merci, et vous, лейди Хардуик? — казах аз. — Добре дошли на борда на „Синята лодка“ и ви благодаря, че приехте поканата за това малко плаване. Знам колко доволен щеше да бъде Боб.

Все още на френски, Даян каза:

— На Боб беше много трудно да се угоди.

— Позволете ми да ви представя Хари Монтана — казах. — Той също беше приятел на Боб и ще сподели с мен задълженията на домакин по време на плаването.

Монтана галантно се наведе над ръката на Даян.

— Шампанско, лейди Хардуик? — запита той и извика стюарда.

Зад тях изведнъж настана раздвижване, после висок и силен женски глас възкликна на италиански:

— Мили боже, но това е великолепно! Нима Боб Хардуик е купил тази лодка само за себе си?

Даян се обърна рязко и застана лице в лице с Филомена Алгарди.

— Ти! — Тя сякаш изплю думата. Обвинително.

— Ти! — отговори по същия начин Филомена.

И двете се завъртяха към мен.

— Какво прави тя тук? — запитаха едновременно.

— Това е плаването на Боб, той е поканил и двете ви — казах бързо, но лицето на Даян вече беше почервеняло от гняв.

— Как се е осмелил?! Как се е осмелил съпругът ми да покани любовницата си на това така наречено „бдение“. Как се е осмелил!!

— Лейди Хардуик — казах тихо, — такава беше последната воля на Боб. И вие трябва да я уважавате. Или, в противен случай, можете да се откажете от плаването.

Бях изиграла коза си и Даян го знаеше. Чек за сто хиляди долара я чакаше и тя нямаше намерение да слезе от борда на лодката без него. Нито пък щеше да си тръгне, докато не бъдеше прочетено завещанието и тя не се почувстваше победител, както беше сигурна, че ще стане.

Без да обърне каквото и да било внимание на Филомена, тя се обърна към стюарда.

— Заведете ме в апартамента ми, млади човече — каза тя надменно и се отдалечи.

— Вечерята ще бъде сервирана в осем и половина, лейди Хардуик! — извика Монтана след нея.

Тя се обърна и го изгледа.

— Разбира се! — Въздъхна, защото знаеше, че няма избор.

Филомена беше облечена в блуза от копринено жарсе, която се плъзгаше по великолепното й тяло като втора кожа. Тюркоазените и сините нюанси на блузата подчертаваха перфектно синия цвят на очите й и златистия загар на кожата й. Русата й коса беше прибрана назад в хлабав кок и забодена с кехлибарени фуркети, а златистите й сандали бяха обсипани с тюркоазени камъчета. Носеше тъмнооранжева мека кожена чанта, „взета назаем“ от бутика, в който тя работеше.

— Не знаех, че и бедната лейди Хардуик е поканена — каза тя с копринен гласец, като ме огледа от главата до петите.

Разбрах, че е познала и до последното евро колко точно струва жълтата ми ленена рокля и че въобще не е впечатлена.

— Боб е поканил няколко от старите си приятели — казах. — Включително Хари Монтана, който ще ми помогне да се справя с домакинските задължения по време на това пътуване.

Вниманието на Филомена се насочи към Монтана. В усмивката й имаше нещо котешко, защото зъбите й бяха малки и остри.

— Е, разбира се, всички приятели на Боб са и мои приятели — измърка тя, когато той пое ръката й. — Чух ли ви да казвате, че ще вечеряме заедно, Хари?

— В осем и половина, синьорина. Аз ще се погрижа за това.

Филомена се наведе към него и каза нещо с бездиханен шепот — нещо, което аз не трябваше да чуя.

— Може би тогава, Хари, вие ще ми кажете защо Боб е поканил толкова много свои „приятели“ говореше тя в следващия момент. — Може би е решил да остави на всички тях нещо в своето завещание, не мислите ли? — Тя сви леко рамене и добави: — Може би мога да го разбера по отношение на Даян, все пак, тя беше негова съпруга. И, разбира се, аз съм почти в същата категория. Нали знаете, ние двамата с Боб се обичахме истински, бяхме заедно толкова много години, много повече отколкото той беше с Даян. Ако обстоятелствата не ни бяха принудили да се разделим, щяхме да сме заедно и досега — каза тя и се прекръсти.

На Монтана не се наложи да отговори, защото пристигна Рег Блънт, който тръгна към мен — като добре насочен реактивен снаряд — с разтворени за прегръдка ръце. Тъмносиният му блейзър носеше кръста на клуба по крикет в „Снийдли“, сивите му панталони бяха грижливо изгладени, а квадратното му лице сияеше в усмивка.

— Дейзи, момиче, ето те и теб!

Веднага по петите му се появи и Джини Бън, русата й коса беше прибрана под весело морско кепе. В белите си панталони от стреч, високите сандали и тениската на бели и морскосини райета, тя беше като слънчев лъч.

— Можете ли да повярвате, че на света съществуват и такива яхти! — удиви се Джини, а после, на свой ред, ме прегърна здраво. — Яхтата е просто великолепна, не мога да повярвам, че наистина съм тук! — Тя спря да говори, за да огледа Филомена, после грабна ръката и започна ентусиазирано да я стиска. — Ти си Филомена, нали така? — каза тя. — Помниш ли ме? Аз съм Джини, сервитьорката от „Рамс Хед“ в „Снийдли“. Идвали сте няколко пъти заедно с Боб.

Филомена й се усмихна предпазливо, като очевидно се питаше защо и Джини е на това плаване и дали тя също не е била любовница на Боб. Вероятно се питаше същото и за мен. Рег пък ми говореше колко е щастлив да ме види.

— Шофьорът доведе Ретс обратно в „Снийдли Хол“ — каза той. — Бедното куче, беше толкова объркано, вие двамата с Боб ужасно му липсвате. Но не се тревожи, ще го преодолее. Мисис Уейнрайт го доведе в кръчмата за обичайната му гощавка, а нали ти скоро ще се върнеш при него…

Той стисна ръката на Монтана, после го потупа сърдечно по рамото.

— Радвам се да ви видя, мистър Монтана. Мислех, че можем да ви вземем с нас обратно в „Снийдли“, за да ви зачислим към клуба по крикет. Обзалагам се, че ще бъдете много добър играч.

— Наричайте ме Хари. Не знам, аз съм играл само бейзбол.

— Не е много различно, човече. Защо не се върнеш с нас и не опиташ?

Рег се обърна, все още лъчезарно усмихнат, към Филомена.

— Мис Филомена, как сте? Спомням си, че Боб ви е водил в моята кръчма.

Погледът на Филомена минаваше край него.

— Така ли? — каза тя някак от дистанция, като очевидно се питаше още колко ли странни „приятели“ е поканил Боб и какво точно са означавали те за него.

— Шампанско, Джини? — Монтана й подаде чашата.

Очите на Джини блестяха като мехурчетата на шампанското, когато вдигна към него поглед и се усмихна с намек за флирт.

— Ммм, това е добре. Кажете ми така ли ще бъде през цялото време?

— Ще имате толкова шампанско, колкото желаете — обеща Монтана. — Боб искаше да е сигурен, че приятелите му ще прекарат добре.

Джини въздъхна.

— Аз само съжалявам, че бедното старо копеле не може да е тук с нас, за да се наслади на пътуването — каза тя. После: — Упс, господи, не исках думите ми да прозвучат точно така — „бедното старо копеле“ — Тези думи трябва просто да изразят моите безкрайно добри чувства, ако разбирате какво искам да кажа.

Монтана се засмя и предаде двамата на грижите на стюарда, който щеше да им покаже каютите.

В този момент на борда се качи Чарли Клемънт — с вид на преуспяващ бизнесмен във ваканция — в бяла риза и бежови копринени панталони, без чорапи, с меки велурени обувки, а на ръката му беше преметнат блейзър.

— Тук е дяволски горещо! — изсумтя недоволно той вместо поздрав. — И освен това ме накараха да чакам. Това не е добре, просто не е добре.

— Добре дошли на борда на „Синята лодка“, мистър Клемънт. — Не успях да удържа сарказма, в гласа си. — Сигурна съм, че Боб щеше да се радва да ви види в компанията на старите си приятели, независимо от горещината.

— И колко, по-точно, от приятелите на Боб са поканени на това плаване?

— Около дузина. Нека ви представя един. Това е Хари Монтана, той ще ми помогне да се справя със задълженията си на яхтата.

Чарли му стисна ръката, после го огледа от главата до петите.

— Ще ви оставя, ако не възразявате — каза той и отстъпи назад. — Трябва да взема хладен душ, да се освежа.

— Вечерята е в осем и половина, Клемънт — каза Монтана, след като той вече се беше обърнал.

Чарли отново се обърна с лице към нас.

— Искате да кажете, че ще вечеряме всички? Заедно? Исусе, що за плаване е това?! Аз избирам с кого да вечерям!

— Такива са условията на Боб. И той помоли да се съобразявате с тях. Ако не одобрявате, сте свободен да си отидете.

Клемънт го гледа дълго и втренчено. После каза:

— Ха! По дяволите, да бъде както искате! — и той се отдалечи, без да скрива гнева си.

Брандън ван Зелдер беше следващият, който се качи на борда. Той беше стар познат на Боб, както набързо ме осведоми Монтана. Както и жената, която беше с него. Висок и красив, с тъмна гъста коса и пронизващ поглед на тъмните очи, ван Зелдер беше с безупречна външност — блейзър „Бриони“ и къси панталони тип бермуди. Той весело махна с ръка на Монтана. Жената беше висока почти колкото него, с водопад от руси коси и с блестящи като сапфири очи. Стройна като модел, с изключително дълги крака, тя приличаше на привидение със златист тен, облечено в семпла сива рокля с дължина малко над красивите колене.

— Просто реших, че в тази игра трябва да има и малко подправки — каза ми Монтана през рамо, преди да прегърне блондинката, която го целуна по устните.

Моите устни образуваха тясна права линия и аз решително извърнах поглед встрани.

— Здравейте, аз съм Брандън ван Зелдер.

Облеченият в „Бриони“ аристократ говореше на мен.

— Разбрах, че вие сте нашата домакиня. Много мило от ваша страна да ме поканите. Обичам приятните неща като това, защото те ми дават възможност да намеря партньори за бегамон, нали разбирате. Аз съм много добър в тази игра, както непрекъснато си повтарям. Вие играете ли?

— Здравейте и да, играя или поне играех от време на време, когато Боб…

— Брандън, как си, човече?

Монтана се приближи и двамата се прегърнаха, затупаха се сърдечно по раменете и се усмихнаха широко един на друг. После Монтана каза:

— Позволи ми да ти представя Тексас Джоунс.

Нададох вътрешно стон. Разбира се, жената със зашеметяващата външност би трябвало да има някакво диво име — например Тексас.

— Радвам се да се запозная с теб, Дейзи. — Тексас имаше приятен южняшки акцент. — И ти благодаря, че ме покани на това пътуване. Нямам често такива възможности, защото се налага много да работя, това е. Нали знаете, пея. Аз съм кабаретна артистка. Работя понякога и на големите презокеански кораби, но никога не съм виждала нещо така великолепно като тази яхта. А това е първият път, когато съм поканена като гост.

— Тогава, надявам се, плаването ще ви хареса — казах, изпитала поне лека топлина към нея.

Монтана им каза кога ще бъде сервирана вечерята и те тръгнаха към каютите си, секунди преди да пристигне и Дейвис Фарел. Беше облечен като хипи — намачкани къси панталони, тениска, дънково яке и кафяви кожени сандали. Дългата му коса беше прибрана в конска опашка, брадата му беше набола. Въпреки това нямаше съмнение, че е привлекателен мъж. Той огледа суперлуксозното мраморно преддверие, паркета с фигури от разноцветно дърво, стюардите в белите униформи със сребърните табли с шампанско, изобилието от разнообразни цветя, многобройните доказателства за богатство и власт. Очевидно беше, че се чувства у дома си.

— Ти сигурно си Дейзи Кийн — каза той, като само с един поглед отбеляза измачканата ми жълта ленена рокля и вероятно също се запита дали съм била любовница на Боб. — Дейвис Фарел — добави той и пое ръката ми.

— Добре дошли на „Синята лодка“! — Думите ми прозвучаха ужасно официално и сковано. — Съжалявам само, че Боб не е тук, за да ви го каже сам.

— Съмнявам се, че той би направил това — отвърна Дейвис. — Но все пак ми е приятно.

Силно изненадана, аз побързах да представя Монтана.

— Още един приятел на Боб.

— И колко точно „приятели“ ще бъдат на това плаване в чест на Боб? — запита Дейвис, смръщил вежди.

— Дузина или повече — каза Монтана.

Дейвис се засмя отсечено и горчиво.

— Кой да знае, че старият Хардуик е имал толкова много „приятели“?

Монтана каза и на него кога ще бъде сервирана вечерята.

— Щом трябва — Той сви рамене, сякаш изведнъж изпаднал в лошо настроение, и отиде да потърси каютата си.

Веднага след него, едва ли не по петите му, при нас дойдоха Розалия и Хектор, заедно с Магдалена, малката Бела и нейната гувернантка.

 

 

Розалия

Видът на Розалия не издаваше, че е нервна. Тя отдавна беше довела до съвършенство усмивката, скриваща хилядите удари на съдбата, които беше понесла. Отдавна имаше и кралската си осанка, правилната стойка на тялото, която имаха обикновено състезателите по спортни танци. Тези нейни качества бяха привлекли Робърт към нея. И в онзи ден тя носеше лъскавата си черна коса на кок в основата на врата. Беше облечена в колосана бяла памучна блуза с дълги ръкави, която й беше станала едва ли не запазена марка, в тъмносиня ленена пола и удобни обувки с немного висок ток, а на главата си носеше сламена шапка с огромна периферия, която беше купила в магазина на селото. Розалия отдавна беше открила себе си, тя нямаше нужда да облича дизайнерски дрехи, за да се опитва да впечатлява.

Тя се питаше, обаче както толкова много пъти досега, защо се беше съгласила на всичко това. Та нали не беше успяла да задържи Роберто при себе си, докато той беше жив, и със сигурност не можеше да се надява да го върне от царството на мъртвите, като се съгласи на това плаване.

Тя въздъхна със съжаление и се обърна да огледа останалата част от малката компания. Дъщеря й и внучка й все още разговаряха с капитан Андерс, а Хектор, милият Хектор, вървеше към нея и й се усмихваше окуражително. С огромно удоволствие, тя си помисли колко много той прилича на испанец. Като нея, Хектор никога не се променяше — той беше това, което беше. И тя харесваше това в него. Хектор я караше да се чувства сигурна и защитена, макар да не беше и никога да не е бил неин любовник. Розалия не беше жена, която допускаше безразборно мъжете до себе си, тя беше строго моногамна. Беше имала двама любовници в живота си — първият беше Роберто, вторият и последният — съпруга й.

И само защото Хектор беше настоял, тя се беше съгласила на това плаване.

— Роберто те обичаше — беше казал твърдо, категорично, Хектор. — А ти отказа да се видиш с него през всичките тези години. И сега той те моли за услуга. Освен това, трябва да разбереш какво ти е оставил в завещанието си. Той беше богат и може да наследиш много пари.

Тя беше удивена да чуе това. Думите на Хектор бяха за нея като гръм от ясно небе, защото никога не се беше замисляла за подобна възможност. Беше сигурна, че Роберто нищо няма да й остави, че за него тя е само отдавна забравена любовница.

Като видя Монтана, си помисли колко привлекателен е той, колко… мъжествен. У него се долавяше сила — същата сила, която беше притежавал и Роберто. Беше сигурна, че Монтана, като Роберто, е човек на принципите.

Той взе ръката й в своите и й се усмихна топло.

— Толкова се радвам, че реши да дойдеш. — Знам колко доволен щеше да бъде Боб.

 

 

Дейзи

Аз стоях отзад и си мислех, че Розалия е прекрасна и че Боб със сигурност е умеел да избира жените на живота си. Тази жена тук беше истинска лейди. И че ако той беше по-различен, тя щеше да остане с него и да го дари с деца, двамата щяха да имат истинско семейство и щеше да го направи много щастлив човек.

Намирах живописния цигански вид на Хектор за малко изненадващ, но забелязах колко внимателен и загрижен е той към Розалия, колко се тревожи тя да не бъде затруднена или поставена в неловко положение заради своята глухота. И все пак, мислех си, Розалия не би могла да избере някого, толкова различен от Боб. Магдалена, дъщерята, беше висока и стройна, имаше лъчезарната завладяваща усмивка на майка си, а малката внучка беше така пленителна, че омагьосваше хората. Стиснах ръцете на всички и топло ги поздравих. „Ако само, ако само…“, това се въртеше непрекъснато в ума ми, но миналото никога не може да се върне.

Когато дойде стюардът, за да ги придружи до техните каюти, казах на Монтана:

— Сега разбирам защо Боб не е могъл да забрави Розалия. И дори не намеквай, че тя може да е убила Боб, защото твърдо отказвам да го повярвам. Аз все още залагам на Допелман. Както и да е, къде е Допелман? — Погледнах часовника си. — Пет часът е, а трябва да отплаваме в шест. Предполагаш ли, че ще дойде?

— Успя да дойде в Ню Йорк в седмицата, в която умря Боб, така че съм сигурен, че ще успее да дойде тук от Мюнхен.

— Какво ли е направил? — Така ококорих очи, че щяха да изхвръкнат от орбитите. Шокирана, се отпуснах на близкия диван. — Сега съм сигурна, че е основателно заподозрян. Трябва само да го докажеш, Монтана.

— Не бъди толкова сигурна. Чарли Клемънт също беше в Ню Йорк, както и Дейвис Фарел.

Нададох стон и отново се замислих, че тази луксозна яхта наистина е пълна със заподозрени.

— Защо не си ми казал това досега?

— Ние току-що получихме информацията. Необходимо е време, нали разбираш.

— А какво ще кажеш за жените заподозрени?

— Не разполагам с нищо за тях. Все още.

— Какво означава това?

Монтана сви рамене.

— Предполагам, че ще трябва да открием — каза той и в този момент Допелман влезе в преддверието.