Елизабет Адлър
Завещанието (44)

Глава 44.
Монтана

Монтана пиеше третото си еспресо в кафене на пристанището в Соренто, когато, като летен мираж, „Синята лодка“ се появи на хоризонта. Той се чувстваше ужасно и отчаяно се нуждаеше да се наспи добре през нощта. Уморено потърка с длан наболата си брада и се запита дали Дейзи ще се зарадва да го види или, напротив, вече ще е толкова ядосана, че ще го дари с леденото отношение, което жените така добре умеят да демонстрират.

Дейзи беше непрекъснато в ума му по време на дългите полети с „Гълфстрийма“ на Боб Хардуик, докато беше притиснат към сребристосивата седалка на височина 30 000 фута, а ушите му бучаха заради прекалено многото време, прекарано в самолет. Не се хранеше достатъчно, не спеше достатъчно, просто покриваше очите си с маска и се опитваше да се отпусне, а от време на време ставаше, за да се поразтъпче.

Вече беше сглобил по-голямата част от пъзела и отговорите бяха изненадващи, както и мотивът за убийството. Той все още нямаше достатъчно доказателства, за да обвини убиеца, но в Ню Йорк, в офисите, където разполагаха с последната дума на техниката и модернизацията в разследванията, хората му работеха по въпроса. Проверяваха компютрите за документи, за финансови отчети, за прехвърляне на недвижима собственост, за актове за раждане. В момента мислеше, че животът е пълен с изненади, някои от които наистина те заварват неподготвен.

Гледаше как „Синята лодка“ спуска котва. Виждаше някои от пътниците, подпрени на перилата, загледани в бледозлатистите скали на Соренто, поемащи първите глътки от въздуха, изпълнен с аромата на лимонови и портокалови дръвчета. По хълмовете над града се простираха лозя, а на самия край на скалите бяха накацали малки хотели в стил рококо. Рибарски лодки, боядисани в ярки цветове, влизаха в пристанището, пълни с улов, обещаващи прясна морска храна за обяд, а над всичко това се носеше бързият италиански говор.

По всяко друго време Монтана щеше да бъде очарован от тази сцена, но в момента Дейзи не излизаше от ума му. Днес щеше да постави нея на първо място, да я компенсира за това, че я беше изоставил така, без никакво обяснение. Надяваше се, че е получила съобщението му и го беше разбрала, но не разчиташе прекалено на това.

Една от лодките беше спусната във водата и някои от пътниците се качиха в нея. Той набра номера на Дейзи.

— Ти ли си? — каза, когато тя отговори.

— Не би ли трябвало аз да задам този въпрос? — Гласът й беше леденостуден.

— Би трябвало. Но искаш ли да узнаеш отговора?

— Напълно ми е безразлично.

— На делово или лично равнище?

Настъпи мълчание, после тя каза:

— Аз работя за Боб, така че ще обсъдя работата с теб. Лично равнище не съществува между нас.

— А какво ще стане, ако се извиня и кажа, че това не можеше да се избегне?

— Нямам нужда от извинения — отвърна тя рязко. — Трябва да говоря с теб. Тук станаха доста неща, за които трябва да знаеш.

— Аз съм на пристанището и те чакам — каза той и сложи край на разговора.

Закрачи по кея с ръце в джобовете. Нещата не бяха много обещаващи. Би дал всичко да можеше да не наранява Дейзи, но нямаше избор. А никога нямаше да позволи, на която и да е жена да застава между него и работата му. Работата винаги щеше да е на първо място.