Елизабет Адлър
Завещанието (49)

Глава 49.
Завещанието на сър Робърт Хардуик

„Приятели, започваше първото писмо на Боб, ако все още мога да ви наричам така. Надявам се, че сте се насладили на плаването и сте ми отдали дължимата последна почит. Но причината да сме тук сега е, че трябва да открием кой е убиецът“.

Шокирани, заподозрените поеха шумно въздух и се спогледаха нервно един друг.

„Преди да се заемем с това, искам да ви напомня, че немного често човек получава втори шанс в живота, но ето, че днес аз предлагам на всеки един от вас такъв шанс. Да започнем с теб, Даян“.

Даян се наведе нетърпеливо напред.

„Не мога да кажа със сигурност дали си ме убила ти, Даян, но ти имаш своите причини да сториш това. Виждал съм гнева в очите ти много пъти и желанието да ми причиниш болка. И съм се питал защо. Нима не бях достатъчно щедър? Нима не ти дадох повече, отколкото предвиждаше първоначалният брачен договор? Като лейди Хардуик, ти имаше всичко, което пожелаеше, а все продължаваше да искаш още. Какво има в това нещо, което хората наричат «пари»? Господ знае, като дете нямах никакви пари точно като теб, Даян“.

Устните на Даян образуваха само една много тънка линия. Тя се огледа и се опита да прочете израженията по лицата на околните, но те всички гледаха Монтана и чакаха следващите му думи. А Даян някак си знаеше, че те няма да й харесат.

„Отначало се влюбих във вашия семеен замък и във всичките онези ваши глупости за залесяване и гори, защото вие толкова приличахте на истински аристократи. По-късно обаче погледнах във френската история. Мислех, че името ти ми звучи познато, и се оказа така, защото първоначално е принадлежало на Даян дьо Поатие, дукеса дьо Валентиноа, любовница на крал Анри ІІ. Даян дьо Валентиноа управлявала живота във френския двор до смъртта на краля, а после неговата съпруга, Катрин дьо Медичи, я изпратила в «изгнание». Не в нейния великолепен замък в Шенонсо, а в по-евтиния и много по-обикновен Шамон. Но Даян, сигурен съм, че ти вече знаеш всичко това“.

Даян гледаше втренчено Монтана и кипеше от гняв, че са я уловили в лъжа, но не каза нищо и Монтана продължи да чете:

„Според тази история, един замък чака твоето «оттегляне». Той е доста по-малък от Шенонсо и дори от Шамон, но е напълно подходящ за моята лейди. Ти може би го помниш, той се намира на хълмовете над Сен Тропе. Веднъж го посетихме заедно. Очарователно, приятно място. Замъкът е заобиколен от боровите гори, които му принадлежат, от него се разкрива гледка към морето, мястото е отлично за организиране на разни развлечения. Всъщност то е толкова добро, че ти оставих достатъчно да се «забавляваш», както трябва, докато най-после започнеш сама да изкарваш прехраната си. Плановете, които трябва да превърнат това място в хотел, вече са одобрени. Хотела кръстих на теб — «Замъкът Валентиноа». Накрая, мила моя Даян, произходът ти ще отговаря на историята ти. И всичките ти приятели ще идват там и ще остават. Помисли какво удоволствие ще получиш от факта, че ще можеш ти да каниш и да се грижиш за удобствата им.

Това е твоят «втори шанс». Ще имаш достатъчно пари да покриеш разноските по обновлението, плюс възможността да положиш началото на бизнеса и дори да си заделиш добра «пенсия» от десет милиона долара, която ще ти помага през целия ти живот, защото ще ти бъде изплащана всеки месец — така няма да можеш да я проиграеш в казиното. Останалото зависи от теб. Има една стара поговорка: «Безделието е причината за всичките ни нещастия». Е, така ти поне ще имаш с какво да се занимаваш. Не се заблуждавай, очаква те работа, работа и пак — работа. Чудя се дали ще успееш да се възползваш от това. Ще видим.

Онова, което не разбирам обаче, е какво се случи с всичките пари, които ти дадох. Какво се случи с бижутата? С недвижимата собственост? Не вярвам проблемът ти с хазарта да е чак толкова сериозен, така че какво точно направи ти с всичко това?

И не, мила Даян, не мисля, че ти си ме убила. Първо, не мисля, че си достатъчно умна да замислиш и приведеш в изпълнение нещо толкова сложно като убийството — освен ако не е, както се нарича, «престъпление на страстта»: да забиеш нож в гърба на неверния си любовник… такива неща.

Мисля, че по свой начин ти ме обичаше. Известно време чувствах у теб любовта. Аз пазя като скъпоценност тези спомени въпреки последвалото по-късно. И така, мила Даян, казвам ти сбогом и «на добър път».

Има само едно условие. За да получиш собствения си замък, трябва сега да кажеш истината. Така че стани мила моя. Признай коя беше тогава и коя си сега, къде са отишли всичките мои пари и защо. Не крий нищо, защото, уверявам те, Монтана със сигурност вече знае всичко“.

Всички глави се обърнаха към Даян, която седеше втрещена, с безизразни очи и пламнало лице. След няколко секунди тя стана права. Погледна Монтана и каза:

— Тъй като ти знаеш всичко, няма какво друго да кажа.

— Но Боб иска ти да ни кажеш, Даян.

Тя нетърпеливо сви рамене.

— За да можете да злорадствате, предполагам.

— Не сме тук, за да злорадстваме над чуждото нещастие. Тук сме заради втория шанс, помниш ли?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Добре. Аз не съм аристократка. Сама създадох своя образ, както правят и много други жени. Родена съм Даян Ленклос в бедна малка ферма и имах баща, който непрекъснато биеше мен и сестра ми, и майка, която се напиваше до смърт, защото забравата й се виждаше по-добра от живота. Нашата ферма беше толкова близо — и все пак толкова далеч — до красивите замъци по течението на Лоара. Но замъците бяха достъпни за мен толкова, колкото и Луната. И затова си измислих името Даян дьо Валентиноа. Когато бях малка, копнеех да съм като нея. — Тя сви рамене. — И почти успях, нали? Когато мама умря, по-малката ми сестра Алис и аз останахме сами с татко и той продължи да излива гнева си върху нас. Ние се грижехме за къщата и помагахме във фермата. Предпазвахме се от силните му шамари с опакото на дланта колкото можехме, но доста често се появявахме в училище със синини. И един ден учителят се обади на Службата за закрила на децата. Вкараха татко в затвора за шест месеца. Не знам какво се е случило с него после, защото никога повече не го видях.

Бях на тринайсет, а Алис беше на девет, когато ни прибраха в студения „дом“, изграден от червени тухли, заедно с още около четирийсет бездомни деца. Всички имахме свое собствено легло и малък шкаф, където да държим вещите си. Само че ние двете с Алис нямахме вещи. Получавахме три оскъдни яденета на ден, ходехме на училище шест дни в седмицата, а на църква — всяка сутрин и два пъти в неделя. Чувствах се така, сякаш душата ми беше окована в усмирителна риза. Животът сякаш се изцеждаше от мен. Изчаках да стана на шестнайсет, преди да избягам. Обещах на Алис, че ще се върна за нея, когато успея в живота. Като всяка друга тийнейджърка, се канех да стана филмова звезда. Изглеждах достатъчно добре, но имах нужда от пари и връзки. Мислех, че ще бъде лесно.

Даян спря да говори. Гледаше в пода и хапеше долната си устна — като че ли онова, което щеше да каже, й причиняваше силна болка.

— Няма нужда да се впускам в подробности за живота си по онова време — каза тя накрая, — така че ще пропусна няколко години. Да кажем просто, че се омъжих за богат мъж и се превърнах в лейди Хардуик, една съвсем различна личност. Бях обещала на Алис, че ще постигна успех. И когато това не се получи, аз се срамувах прекалено много, за да си го призная. „Чакай, само ме чакай, бях й казала, всичко ще бъде наред, скоро ще се върна за теб“. Но ето, че сега бях лейди, която се движи в обществото, и бях потънала в своя нов живот, в дрехите и партитата, в бижутата, в грижите по новия си бляскав дом. Трябваше да живея с новия си имидж, а Алис беше нещо съвсем различно — тя познаваше само нещастното ни детство и детския дом. Да взема Алис да живее при мен, не можех, защото щях да издам цялата си игра, така че реших да се откажа от отговорността за нея. Дадох й пари и й казах, че ще отида за нея, когато мога. Алис обаче не можеше да чака повече. Тя решила да вземе кола под наем и да дойде в Монте Карло да ме види. Близо до Лион, колата се ударила в дърво. Успели да я извадят от силно смачкания автомобил и да я откарат в болница. В дамската й чанта намерили писмо от мен.

Давах парти, когато ме извикаха на телефона. Бях много изплашена за Алис, но гостите ми бяха все важни хора и не можех да ги оставя просто така. И, за мой срам, аз просто продължих със забавленията. Отлетях за Лион на следващата сутрин. Алис беше в кома. Беше така бинтована, че приличаше на мумия. Парченца от разбитото предно стъкло се забили в лицето й, имаше и черепно-мозъчна травма.

Даян вдигна глава и огледа слушателите си. По бузите й се стичаха сълзи и тя нетърпеливо ги избърса.

— Признавам, молех се сестра ми да умре — каза тя тихо. — Исках да умре. Тя беше много сладко момиче, а ето че сега вече беше нищо. И вината беше изцяло моя. Тя лежа в болницата много месеци. Раните по лицето й заздравяха, но белезите бяха ужасни. Най-после излезе от комата. Мисля, че ме позна, макар да не произнесе името ми, защото вече не можеше да говори. Достойна единствено за съжаление егоистка, каквато бях, не бях признала, че имам бедна сестра, а сега не можех просто да я заведа у дома и да кажа: „Ето я и нея, инвалид, цялата в белези и с увреден мозък“. Ще се мразя до края на живота си за онова, което направих тогава, но не можех, наистина не можех, да я взема да живее при мен. Купих й малка къща, съвсем близо до болницата в Лион, защото така щеше да има възможност да получава лесно помощта, от която все още имаше нужда. Намерих опитна болногледачка, медицинска сестра, за да се грижи за нея. Тя имаше и малка градинка, свой собствен дом. Но нямаше при себе си сестра, която да й каже, че я обича. — Даян направи пауза. Затвори очи. — Мога единствено да се срамувам от себе си — каза тя и сълзите потекоха свободно по бузите й. — След като Боб се разведе с мен, ми ставаше все по-трудно и по-трудно да плащам за грижите по Алис. Бях принудена да продам бижутата си, да вземам заеми. И, разбира се, започнах да играя на комар, като се надявах на голямата печалба, която да реши проблемите ми, защото се тревожех, че Алис ще изгуби единствения истински дом, който беше познала през живота си.

Тя огледа смълчаната публика.

— Както и да е — каза накрая, — това е моята история. Това е искал да ви разкажа Боб. И знаете ли какво? Благодарна съм му, че ме накара да призная вината си. И винаги ще съм му благодарна за замъка. Боб ме изкарва от отчаянието, в което живея през последните няколко години, и ми дава цел в живота, като ми дава този втори шанс, който знам, че не заслужавам, но Алис го заслужава.