Елизабет Адлър
Завещанието (14)

Глава 14.
Дейзи

Когато слязох долу същата вечер, Монтана не беше там, а Ретс седеше на пода до масата, като муцуната му сочеше плика, на който беше написано моето име. Не знаех как кучето беше разбрало, че писмото е от Монтана. Запитах се дали в него не пише, че е излязъл за малко и скоро ще се върне. Надявах се обаче той да ми съобщава, че е заминал.

„Дейзи“, беше написал той,

„Помниш ли, разбрахме се, че мога да те наричам и така, вместо мис Кийн? (Само ти напомням, за да не решиш, че съм нахален!) Пътищата са разчистени и ако побързам, ще мога да се върна в Лондон преди следващата буря. Не искам да те будя, така че ще ти кажа довиждане сега. Ще те държа в течение на събитията, а очаквам те да се развият достатъчно бързо. Освен това, ще се погрижа за поканата до адвокатите на Боб, ще я изпратя с куриер, за да я получат по-бързо.

Добре беше, че се срещнах с теб, Дейзи Кийн, макар че, по думите на Боб, ти можеш да бъдеш «дразнеща и трудна». Защо не дадеш почивка на човек от тези твои «качества»? Аз просто си върша работата. Не можем ли да бъдем приятели?

Междувременно, по-добре е навреме да си купиш някои дрехи за пътуването! Ще се свържа с теб скоро“.

Беше се подписал: „Хари С. Монтана“.

Чудех се какво ли искаше да каже с това, че съм „трудна“? Нима не го бях спасила от бурята, не му бях дала подслон? Какво повече би могъл да иска човек?

Навън беше тъмно, но все още не валеше сняг. Отидох в кухнята. Мисис Уейнрайт имаше свободна вечер, но ми беше оставила чиния с печено говеждо и зеленчуци. Налях останалото от вчера „Бордо“ в една чаша и отпих. Дадох на Ретс неговата вечеря, взех чинията си и седнах до кухненската маса. Отпих втора глътка от виното си и се заслушах в тиктакането на стенния часовник, който беше във формата на анимационния герой котарака Феликс. Във всяка една от стаите тук имаше часовник. Тяхното тиктакане само подчертаваше самотата ми.

Претопленото говеждо беше хубаво все пак. Изпих виното, намерих друга бутилка, отворих я, напълних отново чашата си и се отпуснах на стола си. Чувствах се отчаяно самотна. Гледах втренчено бележката на Монтана, която бях оставила върху масата.

„Не можем ли да бъдем приятели?“, беше написал той. Наистина ли искаше да бъде мой приятел, или щеше да остане такъв само докато „случаят“ бъдеше разрешен и той вече нямаше да е на „служба“ при Боб? Спомних си слабото му лице с твърдо изражение, добре оформената глава с много късо подстригана коса, тесните сиви очи и онази полуусмивка, която ме караше да се чувствам неудобно и да мисля, че ми се присмива. И ми се прииска той да беше тук и да сподели бутилката вино с мен. „По-добре е навреме да си купиш някои дрехи за пътуването!“, беше написал присмехулно. Станах и закрачих из кухнята. Мислех за странната ситуация.

Ретс стана от стария пуловер, върху който лежеше пред печката „Ага“, и тръгна след мен из кухнята, като сигурно се надяваше да го изведа на разходка. Беше обаче прекалено студено. Пуснах го за малко през задната врата и зачаках, трепереща, с чаша в ръка, за да се приберем двамата.

Отново погледнах бележката на Монтана.

„Ще се свържа с теб скоро“, пишеше в нея. Сложих я в джоба си, измих чинията и чашата си и почистих масата. Ретс продължаваше да подтичва след мен докато изкачвах стълбите. Но вместо да отида в собствената си стая, аз завих и тръгнах към Червената стая. Отворих вратата и надникнах вътре. Ако очаквах да намеря някаква следа от присъствието на Монтана, някакъв скрит намек за мъжкото му присъствие, все още да виси във въздуха, бях разочарована.

„Ти да не си луда?“, запитах се и забързах по коридора към собствената си стая. Срещаш мъж, който със сигурност би те подлудил, и се държиш така, сякаш той ти липсва? „Забрави, бейби, той беше учтив с теб само защото работата му го изисква“. Тръшнах вратата на стаята след себе си и в този момент звънна телефонът. Хвърлих се към него.

— Ало.

— Реших, че може би ще искаш да знаеш, че се прибрах благополучно.

Сдържах дъха си, щастлива, че чувам гласа на Монтана.

— Тревожех се — признах тихо и осъзнах, че това е самата истина. — Пътищата са заледени.

— Това означава ли, че ти липсвам?

— Ни най-малко. — Гласът ми прозвуча студен като айсберг. — Това е просто естествена загриженост за друг човек.

И тогава той се засмя — приятен и дълбок звук, който ме накара да се усмихна.

— Добре, тогава, този друг човек може би ще има някакви новини за теб утре. Ще ти се обадя.

— Аз също ще се върна в Лондон — казах, защото вече не можех да понасям тишината в „Снийдли Хол“. — Имаш ли телефонния ми номер в Лондон?

— Имам го. И ще бъде мой ред да се тревожа за теб, докато шофираш по заледените пътища.

Не знаех как да отговоря, затова нищо не казах.

— Наистина ще се тревожа — каза той нежно.

— Благодаря ти.

— Ще се чуем утре.

Той затвори, а аз останах така — с телефонната слушалка в ръка. Изведнъж Лондон ми се стори чудесна идея.

Отидох бързо до гардероба си и избрах черната рокля, която особено харесвах. А тя беше подходяща и за вечеря навън — просто за всеки случай. После включих телевизора, отпуснах се на люлеещия се стол и, с Ретс на коленете ми, се загледах в някакво реалити шоу. И така съм заспала. Предстоеше още един ден. И скоро поканите щяха да започнат да пристигат пред вратите на заподозрените.