Елизабет Адлър
Завещанието (24)

Глава 24.
Мариус Допелман
Бивш бизнес приятел, заподозрян №5

Най-очарователният град в Германия се намира в Бавария и не е много далеч от покритите със сняг австрийски Алпи. В онзи ден обаче Мюнхен беше скрит от тежко одеяло облаци, от които непрекъснато ръмеше дъжд, студен и неприятен. Хората едва сгъваха чадърите си и се налагаше отново да ги разпъват. Мъжете мръщеха вежди, а косите на жените увисваха безжизнени, натежали от влагата. Всички бяха нещастни, потиснати от мрачното време, докато бързаха да се приберат по домовете си. За да се разсеят, много от тях се отбиваха в уютните кафе-барове, където с удоволствие отпиваха от своята мюнхенска бира, поръчваха си по чаша вино или шнапс и така отлагаха момента, в който отново щяха да се изправят срещу отвратителното време.

Един от тези мъже беше Мариус Допелман, или както сега се наричаше — Маркус Ман. Нисък, необичайно слаб, облечен в стар бежов шлифер, без шапка, която да предпазва оредяващата му кафява коса, той бързо влезе в близкото кафе. Вместо да седне на терасата, където оживлението беше много по-голямо, той влезе в бара и се настани до една маса. Стъклата на очилата му веднага се замъглиха. Той ги свали и ги избърса с книжна кърпичка. Бяха много дебели, а сега, когато ги нямаше, се виждаше, че очите му са ледено зелени и също толкова безизразни.

Като постави очилата отново на носа си, подобен на клюн, Допелман, прокара длани през къдравата си мокра коса и си поръча чаша червено вино. „Бордо“, каза той по своя колеблив начин, който създаваше погрешно впечатление у отсрещната страна, защото той прекрасно знаеше какво иска. Барманът му показа бутилката и Допелман внимателно прочете етикета, после кимна одобрително. Това в никакъв случай не беше някое превъзходно и скъпо вино, а само приятно, от район, където се произвеждаха добри вина. Само че да си поръча „Бордо“, го караше отново да се чувства богат.

Беше научил много за виното от Боб Хардуик, когато работеше в Съединените щати. Десет години бяха изминали от онази тяхна първа среща. Тогава той беше още млад и срамежлив, новак в света на големите пари и разпуснатите нрави. Но той се учеше бързо и скоро откри, че това му харесва. Обичаше доброто вино и екзотична, пикантна храна, бързите автомобили и една специална жена. Не беше мислил за тази жена от дълго време и нямаше намерение да го прави сега. Вместо това извади сгъната изрезка от вестник от вътрешния си джоб, приглади я върху мраморната повърхност на масата и прочете — за кой ли път — набиващия се в очи некролог на сър Робърт Уолдо Хардуик.

Облегна се назад и отпи замислено от виното. Спомни си какви бяха нещата някога, когато беше млад и всички говореха, че е гений. А той самият знаеше само, че е добър в онова, което прави. Беше учен, инженер, и умът му не знаеше граници — нещо, което му позволяваше да разрешава проблем след проблем и да открива нови методи в своите проучвания на космическите пътувания. „Попитайте Допелман“, това беше станало всеизвестна шега в неговите кръгове. И макар да беше незначителен човек във всеки друг аспект на живота, той се къпеше в лъчите на това всеобщо одобрение.

Името на Допелман не беше споменато в некролога на Боб Хардуик сред многото други имена в областта на бизнеса, науката и изкуствата. В известен смисъл, беше радостен, че никой вече не го споменава. Той беше човек, когото бяха забравили, вчерашна новина, както се казва, и така му харесваше. Не искаше никаква част от миналото в живота си, искаше да мисли единствено за бъдещето. Настоящето беше онова, с което се справяше в момента. Всекидневна борба за живот, в който вече нямаше никакво обещание.

Маркус Ман, предишният Мариус Допелман, един от най-добрите научни умове в света, сега преподаваше в малко училище в предградията на Мюнхен. Опитваше се да вкара основните елементи на науката в безразличните към нея млади умове и всъщност всеки ден претърпяваше поражение. Не така си беше представял той живота, но тъй като в миналото му се криеше ужасна тайна, беше благодарен дори за тази работа.

Сгъна отново изрезката и я прибра в джоба си, отпи от виното си и втренчи замислен поглед в старото огледало зад бара. Но виждаше в него не собственото си отражение, а лицето на Боб Хардуик. Широкото и неприятно лице на Боб с неговите безмилостни сини очи, чийто поглед, когато беше ядосан, буквално можеше да одере кожата от лицето ти. Както Допелман знаеше. И имаше причина да знае.

Той изпи виното си, и плати сметката, като преброи внимателно монетите и добави абсолютно точния бакшиш. Макар да беше беден, той никога не би излъгал за бакшиша, защото произхождаше от работническата класа и знаеше какво е значението му. Вдигна яката на палтото си, отвори тежката врата и излезе навън, за да се изправи лице в лице, отново, с природните стихии.

Отиде бързо до спирката на метрото и имаше късмет да се качи на влак, който тъкмо тръгваше. И тъкмо навреме, като едва не събори на земята човека на Монтана, който скочи вътре след него. Двамата се залюляха опасно за миг, после Допелман възстанови равновесието си, извини се на непознатия и се настани в едно купе до прозореца, след което втренчи поглед в пейзажа. Нито веднъж не се огледа.

Човекът на Монтана се настани на задната седалка, като много внимаваше погледът му да не срещне този на Допелман в отражението на прозореца. Започна да преглежда вечерния вестник. Когато Допелман слезе, той го последва. Видя го да отива до редицата велосипеди и да отключва своя. След Допелман потегли и втори човек, който в онзи момент също отключваше велосипеда си. Първият мъж бързо набра номера на Монтана в Мюнхен и му предостави информацията.

Каквото и да беше времето, Допелман винаги се наслаждаваше на карането на велосипед до дома си. Живееше на тясна уличка, която се изкачваше по едно леко възвишение, като минаваше покрай група от три малки къщи и два хамбара, а после изминаваше още две мили до мястото, където пътят свършваше и имаше занемарена едноетажна сграда с хлътнал керемиден покрив и здрава дървена врата, някога боядисана в зелено, но сега вече сивкава на цвят заради вятъра, дъжда и снега. Единият прозорец беше преграден с дъска, а другият беше толкова малък, че едва пропускаше светлината. Наклоненият на изток комин приличаше на дърво, приведено от вятъра.

Голямо куче, смесица между овчарска порода и господ знае какво, се приближи, подскачайки, към Допелман. Той подпря велосипеда си на бялата стена, после прокара длани през мократа си коса. Наведе се, погали кучето, обуздавайки неговата неистова радост. Кучето беше лъчът светлина в неговия мрачен свят. Бяха заедно вече от три години, то пазеше порутената къща така, сякаш тя беше царски палат. Не че имаше нещо, което би могло да бъде откраднато, но поне държеше вандалите надалеч.

Кучето и човекът влязоха вътре и скоро от комина започна да излиза пушек, а във въздуха се понесе ароматът на омлет. Допелман, или Ман, си беше у дома.

Монтана шофираше взетата под наем кола бързо и сръчно сред натовареното мюнхенско улично движение. Скоро той се озова в предградията, а после — и извън града. Пътят стана по-тесен, чакълът се превърна в кал, по която имаше дълбоки бразди. Пред него, през потоците дъжд, който измиваше зеленината и я караше да блести, изникна къщата на Допелман. Монтана си помисли, че тя изглежда като илюстрация от приказката „Хензел и Гретел“ — всичко, от което имаше нужда, беше, дървар в прилепнали панталони и шапка с перо и щеше да е съвсем като излязла от вълшебна приказка на братя Грим.

Когато паркира, вратата на къщата се отвори и към него се хвърли огромно куче, разкрило зъби в зловещо ръмжене, което показваше и добре развити дробове. Монтана остана в колата, а Допелман последва кучето си.

— Кой си ти? — извика Допелман, когато се приближи достатъчно.

Монтана свали прозореца на около сантиметър или два.

— Нося ви съобщение от Боб Хардуик, хер Допелман.

Допелман се закова на мястото си. Гласът му приличаше на ръмжене като това на кучето, когато каза:

— Боб Хардуик е мъртъв.

— Това е нещо като съобщение от гроба. — Монтана го следеше внимателно за някаква реакция. Нямаше такава. Не можеше да се разбере нищо по изражението на Допелман. — Имам нещо за вас от Боб. Подарък. И покана.

Допелман се поколеба, очевидно разкъсван между желанието да го прати по дяволите и любопитството. После накара Монтана да го чака, за да заведе кучето обратно в къщата. Затвори внимателно вратата, за да не може то отново да излезе. Върна се бавно при колата с вид на човек, тръгнал към бесилото — с неохота и ужас, но все пак неспособен да избяга. Монтана слезе от колата, за да го посрещне.

— Не се тревожи — каза той на немски. — Това е просто знак на добра воля от страна на Боб. Надявам се, че ще го видиш от тази му страна и ще приемеш.

Допелман като че ли беше успял да постигне контрол над чувствата си. Взе плика, отвори го и прегледа поканата. По лицето му не се изписа нито изненада, нито следа от загриженост. Монтана си помисли, че той би бил чудесен играч на покер.

— Боб Хардуик винаги виждаше слабостите на хората — каза накрая Допелман. — Той е знаел, че ще приема.

Монтана кимна. Все още не знаеше каква е историята на Допелман, но щеше да разбере.

— Очевидно ще имате нужда от финансова помощ, за да стигнете до Монте Карло. Ще помоля адвокатите да ви изпратят в аванс вашите сто хиляди долара. Ще платим пътните ви разходи.

— Благодаря — каза Допелман тихо. После се завъртя на пети и се прибра вътре, като затвори решително вратата след себе си.

Монтана

Докато шофираше обратно към Мюнхен, Монтана се питаше какво ли се е случило в миналото на Допелман, че той, един от най-великите умове в науката, е така изолиран от света, оставен едва-едва да преживява. Обади се на връзката си в Мюнхен и уреди двамата да се срещнат на вечеря в ресторант, който, с превъзходната храна и лукса си, беше на светлинни години от района, където живееше Допелман. Монтана щеше да научи повече за Допелман от връзката си. А утре щеше да вземе самолет до Малага. Там щеше да се срещне с последното звено от веригата заподозрени.