Елизабет Адлър
Завещанието (2)

Глава 2.
Дейзи

Стоманеносиво „Бентли“ беше паркирано отпред. За моя изненада, нямаше шофьор. Вместо него, на предната седалка седеше куче, пълничък Джак Ръсел, бял, с кафява ивица над едното око.

— Това е Ретс — каза сър Робърт и побутна кучето, за да се отмести.

Ретс се настани в скута ми, макар да беше очевидно, че не търси привързаност и ласка. Не ми обръщаше никакво внимание, гледаше втренчено минаващите автомобили — като че ли бяха зайци, в чието преследване нямаше търпение да се впусне.

Сър Робърт шофираше прекалено бързо, макар и много умело. Беше очевидно, че е добър шофьор. Не каза нито една дума, отправена специално към мен, докато шофираше, макар да мърмореше много по адрес на натовареното лондонско движение и лошите шофьори, които въобще не биваше да бъдат допускани на пътя.

— В такъв случай, вие щяхте да бъдете сам на пътя — казах аз, уморена от оплакванията му.

— И щеше да е много по-добре, ако беше така — отговори той.

Ретс силно се наклони на една страна и потрепери на коленете ми, когато сър Робърт зави бързо и рязко и навлезе в тихата улица „Мейфеър“. Той спря рязко пред къща от червени тухли, пред която имаше лехи с цветя. В тази къща отдавна се намираше ресторант „Гаврош“. Като се движеше бързо за такъв огромен мъж, той отвори вратата и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза, още преди да съм успяла да мигна. Реших, че за зловещ великан и магьосник, той е в много добра форма.

Знаех, че ресторантът е от висока категория, от онези скъпи ресторанти, в които хората празнуват сватбите си, годишнините и кръщенетата на децата си, а понякога сключват и големи бизнес сделки. Погледнах дрехите си. Беше вече студена привечер, бях облечена в черна кожена пола, която имах от шест години, и пуловер, който се закопчаваше с копчета по цялата предница, обсипана с бронзови мъниста и имитираше леопардова кожа. Носех изкуствена яка от лисича кожа, която беше плътно закопчана около врата ми с огромна кварцова брошка, а на ушите ми се полюшваха дълги кехлибарени обеци. Тежката ми тъмночервена коса беше прибрана от двете страни в стил от четирийсетте години на миналия век, а отзад падаше свободно до раменете ми. Бях обута във възможно най-сексапилните сандали от черен велур, които мъжете боготворят, но които обикновено са мъчение за женските крака, а каишките от широка лента сатен се връзваха точно над глезените. Харесах ги веднага щом видях заострените им върхове в магазина на „Бергдорф“. Цената им беше сведена от астрономическа до съвсем реална — очевидно, защото никой, който е с ума си, не би пожелал да ги носи. Освен мен, за която това вероятно беше проява на лудост. Но пък аз идвах от американските предградия и току-що се бях спасила от кошмарния си брак, та това може би обясняваше тази моя лудост. Пък и цената беше много добра за такава покупка.

Общо взето, не изглеждах много зле за скъпия ресторант, макар пуловерът да беше може би малко крещящ. Но пък нали току-що излизах от американските предградия. И търсех любовта, но все на грешни места — а не там, където можех да я намеря. И освен това, как въобще щях да си намеря работа, ако не привличах вниманието към себе си?

Ръката на сър Робърт ме стискаше здраво за лакътя и ми придаваше сигурност. Изкачих предните стъпала, минах покрай големите саксии с цветя и влязох в приветливото фоайе. Сър Боб не изчака никого, дори метр’дотела, който забърза след нас, докато ние се качвахме по малкото стълбище, което щеше да ни отведе до претъпканата трапезария. Отново преди някой да е стигнал до нас, Боб ме заведе до една маса в ъгъла.

Малката зала беше осветена от лампи с копринени абажури, което създаваше интимна атмосфера. По тъмночервените стени имаше разкошни картини, а цветята бяха навсякъде. Тук беше спокойно, настроението беше ведро, всички се държаха благовъзпитано и аз си помислих, че за тези хора, които бяха достатъчно богати да си позволят този елегантен малък свят, това трябва да е нещо като завръщане у дома. Това място перфектно подхождаше на сър Робърт Хардуик. Веднага се виждаше, че той е от старомодните мъже, кавалери до мозъка на костите си. Не бяха за него хладната атмосфера и декори и недотам добрата кухня на съвременните модерни и много посещавани ресторанти. Беше ме довел на място, където очевидно го познаваха добре и се отнасяха с него като с крал. Или поне като човек с власт и пари.

— Сър Робърт, добър вечер и добре дошли отново.

Метр’дотелът най-после стоеше до нас.

— Благодаря. — Беше очевидно, че сър Робърт няма желание за празни разговори и учтивости. — За мен, обикновеното, моля.

Той повдигна въпросително вежди към мен. Аз не пиех алкохол, но очевидно се очакваше да си поръчам нещо. Спомних си всички онези дълги и самотни вечери пред телевизора, в които компания ми правеха само „Сексът и градът“ и Сара Джесика Паркър.

— „Космополитън“ — казах.

Никога не бях вкусвала нищо подобно, но коктейлът имаше приятен розов цвят, а и Сара Джесика Паркър пиеше винаги това.

— Направете го с водка „Грей гуус“ — заръча сър Робърт. После се обърна към мен: — Разбира се, французите правят най-хубавата водка.

Келнерите се засуетиха около нас. Разстлаха на скутовете ни колосани бели кърпи, подадоха ни менюто, появиха се сандвичи с хайвер, или, както ги наричаше сър Робърт — amuses bouches. Пристигна и бутилка минерална вода. Погледнах етикета. Беше френска. Изглежда, сър Робърт обичаше френските неща, беше франкофон — френски ресторант, френска водка, френска минерална вода. Всичко, от което имаше нужда, беше французойка.

Гледах, удивена, как той изгълта сандвича си на една хапка и направи знак за още.

— Има и диви гъби — каза ми той доволен. — Много по-добър е от онзи с раците и лютивия сос, който сервираха на коктейла. Но на коктейлите винаги е едно и също — евтино бяло вино, а храната се осигурява от нечия сестра, която просто си предлага услугите да свърши това. Исусе, на такова място можеш да получиш хранително отравяне! Готов съм да се обзаложа, че поне на няколко човека ще им прилошее тази вечер! Така им се пада — добави той, разтвори менюто и започна да го изучава. — Тук обаче това никога не може да се случи. Идвам от двайсет години. Всичко е отлично приготвено, момиче, така че си избери каквото искаш.

Като че ли в отговор, стомахът ми високо изкъркори. Хвърлих изпод мигли страхлив поглед на сър Робърт с надеждата, че не е чул. Бях изяла купа овесена каша на закуска, а това беше преди дванайсет часа. Ако не го бях срещнала, щях да се прибера право у дома — ако мрачната и неприветлива гарсониера в Бейсуотър можеше да се нарече така — и щях да изям още една купа овесена каша за вечеря.

За първи път в живота си изпитвах ужасна бедност и никак не ми беше забавно. Но когато съпругът ми ме напусна заради друга жена и взе със себе си всичко, което бяхме събрали за десетгодишния си брак, бедността изведнъж се изправи пред мен. Той беше адвокат и предвидливо беше прехвърлил апартамента и малките ни спестявания на свое име, като ми остави само табелката „Продава се“ на къщата, която вече не беше моя. И спомена за красивата двайсет и няколко годишна блондинка, която седеше до него в „нашата“ кола, когато го видях за последен път.

Което беше и причината да дойда в Лондон. Или, по-скоро, да избягам — такава беше истината. Мислех, че разстоянието ще намали силата на лошите спомени, но досега тази моя теория не беше дала резултат. Болката от преживяното беше толкова мъчителна, колкото и бедността, която заплашваше бъдещето ми, в което не се очертаваше мъжко присъствие.

Келнерът изреждаше специалитетите, но сър Роберт махна с ръка.

— Това момиче тук е гладно — каза той, като ми хвърли проницателен поглед. — Тя ще започне със супа от омари, после ще продължи с пиле по френски, печено, със зеленчуци. И донесете много хляб и масло.

— И poulet de Bresse, разбира се, сър.

Келнерът си записа, очевидно неразвълнуван от факта, че сър Робърт беше поръчал, своеволно, от мое име. Всъщност аз също нямах нищо против. В онзи момент печено пиле ми звучеше като райска храна.

За себе си, сър Робърт поръча патешко в тесто, а после — печено говеждо. А, значи обичаше месо с картофи, помислих си и се усмихнах.

— На какво се усмихваш? — запита той.

— На удоволствието от това, че съм тук — побързах да излъжа, защото още не бях сигурна дали за мен това удоволствие е голямо.

— С мен, ха? — Той повдигна скептично рунтавата си вежда.

Обърнах се и го погледнах право в суровите и безмилостни сини очи. Можеше и да поставя в опасност моето печено пиле със задаването на този въпрос, но трябваше да знам.

— Защо избрахте мен от хората, събрали се на партито? — казах.

Той се облегна назад и отпи от френската си водка, замисли се. После каза:

— Защото имаш червена коса. Защото имаш хубави крака. Защото беше сама. — Той отпи още една глътка и отново се замисли. — И защото се страхуваше.

Шокирана, аз понечих да възразя, но той махна с ръка.

— Не си прави труда да ме питаш откъде знам това. Знаеш, че е вярно.

Нямах отговор на това. Гледахме се втренчено един друг известно време. Аз отпих от коктейла си. Харесваше ми.

— Както и да е, на колко си години? — запита той.

— На трийсет.

Стиснах палци да не разбере, че лъжа, макар да не бях много сигурна защо не казах истината. Това беше започнало да ми става нещо като рефлекс или защитна реакция. Като че ли няколко години имаха някакво значение в този свят. Всъщност тогава бях на трийсет и четири и бързо се приближавах към трийсет и пет.

— Лъжеш.

Почувствах, че се изчервявам, и бързо изстрелях:

— Ти да не би да си ясновидец?

Той подпря лакти на масата, скръсти длани, а на лицето му се изписа усмивка на превъзходство.

— Да кажем, че умея много добре да преценявам характерите.

Аз бързо лапнах хапка хляб и нищо не казах. Донесоха моята супа и неговото патешко. Сър Робърт поръча бутилка бяло „Бордо“. Хранихме се мълчаливо няколко дълги минути. Супата беше божествена.

— И така, как се казваш? — запита той накрая, като остави ножа и вилицата си.

Аз го погледнах със зяпнала уста, изумена. Вечерях с мъж, който дори не знаеше името ми!

— Дейзи Кийн — отговорих бързо.

— Дейзи? Как може да се кръсти някое дете с такова име?

— Майка ми имаше мания за градинарство. Ние сме три сестри и носим имената Дейзи /Маргаритка/, Лавендър /Лавандула/ и Вайълет /Виолетка/. Това сигурно е било в резултат на силен копнеж у нея, защото от входната ни врата се излизаше направо на чикагския тротоар. Наоколо не се виждаше нито едно стръкче зелена трева.

Келнерът наля малко вино в чашата на сър Робърт. Той го опита и го одобри. Чашите ни бяха напълнени.

— Опитай го — каза той.

И аз го опитах. Беше превъзходно.

— Нещо като току-що полята с вода морава в летен ден — казах аз.

— В хармония с името ти, не би ли казала?

Той ми се усмихна широко и дебелото му лице се освети от одухотвореност, която не бях виждала дотогава.

— Знам, че говеждото се пие с червено вино — каза той, — но това вино ми е любимото. А и ти ядеш пилешко.

Вече бях започнала второто блюдо и ми се струваше, че съм готова да мъркам от удоволствие.

— Това е най-вкусното пилешко, което някога съм опитвала — казах аз, но сър Робърт вече нападаше говеждото.

Няма друг израз да се опише начинът, по който той се хранеше. Всъщност изглеждаше като човек, който се храни за последен път в живота си, с твърдото намерение да изяде всичко до последната хапка. Сребърните прибори изглеждаха по-малки в масивните му длани, а удоволствието му от храната беше толкова явно, че беше премахнало всякакво недоволство от чертите на лицето му. Помислих си, че у него вече няма никаква прилика с Шрек.

— И какво правиш тук, в Лондон? — запита ме неочаквано той.

— Казах ти, работя за американско списание.

О, мили боже, лъжите излизаха толкова лесно от устата ми, че чак беше страшно. Досега, през целия си живот, не бях изричала нито една лъжа. „Да, и виж само до какво може да те доведе това!“, шепнеше едва доловимо гласче в главата ми.

— Ха! Ти си толкова репортер за клюкарска рубрика, колкото съм и аз. Те са друга порода хора и се разпознават от петдесет крачки, независимо от компанията и случая. И нито един от тях не изглежда като теб.

Повдигнах вежди. Оставих внимателно ножа и вилицата си.

— О? И как, тогава, изглеждам аз?

Подготвих се мислено за неговата атака.

— Като жена, която се е изгубила някъде по пътя.

Това ми отне всякаква възможност да кажа каквото и да било. Нима миналото беше изписано толкова ясно на лицето ми — като белези след тежка злополука?

— Не се тревожи — каза той, вече по-меко. — Аз също съм там, на дъното, на емоционалното дъно. О, знам, че като ме гледаш, като четеш за мен във вестниците, никога не би помислила, че това самонадеяно и грозно копеле има чувства. Но… И аз съм човек…

Мълчах. Не знаех какво да кажа на този напълно непознат мъж.

— Е?

Той ме гледаше с повдигнати вежди, чакаше отговор. Аз сведох поглед към пръстите на ръцете си, които се свиваха и гърчеха като червеи. Ето, че ми се удаваше възможност да разкажа историята си. Обаче не можех да го направя. Струваше ми се прекалено унизително. Поклатих глава. Не можех да призная нещастието си на този човек. Просто не можех.

Той извика келнера и поръча кафе. Бутилката вино, изпита само наполовина, стоеше, нежелана, в сребърната шампаниера с лед. Искрата си беше отишла от вечерта. Изведнъж си спомних кучето му. Разтревожена, запитах дали Ретс няма нужда да се поразходи.

— Те ще се погрижат за това — каза той. — Но ти благодаря, че се сети за него.

Свих рамене. Разбирах поне обичта му към кучетата. Той направи знак на келнера да донесе сметката. Когато тя пристигна, я побутна през масата към мен.

— Сделката си е сделка, нали така?

О, боже, бях забравила, че аз ще плащам. Живеех с овесена каша и сирене вече две седмици. Ако платях сега, съмнявах се, че въобще ще ям отново. Гледах мълчаливо и изумено цифрите, от които ти спираше дъхът. Но тъй като съм много горда, извадих последните пари от чантата си и отброих исканата сума.

— Не трябва да забравяш бакшиша — каза той със снизходителна усмивка. — Винаги давам бакшиш от двайсет и пет процента тук — това определя добрите отношения между мен и персонала.

— А аз не давам никога повече от двайсет — изстрелях в отговор.

Той се опитваше да ме контролира и се радваше на неудобството ми, че трябва да платя такава голяма сметка. Взе парите ми и отброи бакшиша.

— Не ми изглеждаш щастлива, че трябва да спазиш уговорката ни. И защо? Отново ли излъга?

— Никога не лъжа — казах сковано.

Той се засмя високо. Смехът му приличаше на рязък лай. Всички глави се обърнаха към нас.

— Ето, че отново излъга — каза той.

Остави парите в джоба си, пъхна кредитна карта в кожената подвързия със сметката, и я подаде на келнера.

— Всъщност ти ми приличаш на жена, която си търси работа. — Аз го изгледах втренчено. — Какво има? — каза той, все още усмихнат. — Страхуваш се да поработиш малко с нежните си ръце? Страхуваш се да не ги изцапаш? Страхуваш се да не напрегнеш малко повече мозъка си? Каква е истинската ти история, между другото?

Дълго време го гледах втренчено и мълчаливо, после внезапно се предадох пред яростната му атака. Извиних се за лъжите си. Разказах му историята си. Разказах му за майка си, ирландка от дребен благороднически род.

— Независимо дали вярваш или не, аз наистина съм лейди — казах. — Е, не знам за себе си, но майка ми беше. Тя се омъжила за ирландски лорд и станала лейди Кийн. А на мен това никак не ми харесваше, когато бях малка. Въпреки благородническата титла, не бяхме богати. Родителите ми бяха дори още по-бедни, когато баща ми почина и майка ми се премести в Чикаго, където имаше роднини. Има много ирландци в Америка, може би знаеш. Както и да е, живеехме в малък апартамент, а тя работеше като сервитьорка. На никого не каза за титлата си. Беше толкова скромна, че дори не знаеше как да използва този факт за своя облага. Отгледа ни някак си, получихме образование, пораснахме, омъжихме се.

— И се разведохте.

— Само аз. Лавендър има три деца. Ви още не е омъжена, работи за телевизионната програма „Нешънъл Джеографик“. Тя непрекъснато се озовава на разни места като Борнео или Мато Гросо. — Погледите ни се срещнаха. — А за мен вече знаеш всичко.

— Не всичко, все още.

Веждите му отново се повдигнаха, но този път — за да изразят интерес. И изведнъж спомени, които нарочно пазех дълбоко скрити, се върнаха в съзнанието ми, а с тях и болката.

И открих, че разказвам на Боб Хардуик всичко. За това как, когато съпругът ми ме напусна и взе със себе си всичко, което притежавахме, за да започне нов живот с красива млада жена, плаках с горчиви сълзи. Как виках и скимтях. И как непрекъснато си повтарях, че трябва да обвинявам единствено себе си. Как си повтарях, че не съм достатъчно привлекателна, че не съм достатъчно секси, че не съм забавна. Че не съм добра съпруга. С други думи, чувствах, че вината е моя. И че дори сега не знам къде съм сбъркала, а съм толкова наранена, че се страхувам да се запитам дали, все пак, виновният не е той.

Разказах на Боб как, когато най-после се съвзех малко, успях да отблъсна тези лоши спомени. Как се криех от тях и от миналото си, как бях твърдо решена да преоткрия себе си, да се превърна в жена, която вече не е уязвима за мъжете предатели, как бях изградила твърда черупка около сърцето си и как нямах намерение да позволя тя да се счупи отново.

— Отсега нататък ще играя мъжка роля — казах аз на Боб Хардуик, който отпиваше от виното си, подпрял лакти на масата, втренчил поглед в мен. — И затова съм тук, в Лондон — казах най-после и свих рамене. — Сега знаеш всичко.

Боб мълчеше. Объркана, аз грабнах чашата си и бързо отпих голяма глътка от виното. Искаше ми се да не бях разкривала душата си пред този напълно непознат човек.

— Всичко това е приключило — каза той най-после. — Онзи мъж е бил истинско копеле. Не е трябвало да му се доверяваш, но вие, жените, винаги се подвеждате по хубавата външност. И добрия секс.

— Не беше дори това — изстрелях аз и се изчервих.

И отново ми се прииска да не бях казвала нищо.

Винаги съм си била такава — думите просто излизаха от устата ми, без да мога да ги спра. Още повече, това беше нещо, което никога досега не бях признавала, дори пред себе си, дори пред най-добрата си приятелка, Бордоле. И сега Боб ми се присмиваше.

— Една лейди не може да се наслаждава на секса, така ли?

Знаех, че това е шега от страна на Боб и че трябва да ми помогне да преживея този безрадостен момент от нашата вечер заедно, но като се замислих над думите му, реших, че вероятно е прав. Може би никога не си бях позволила да се отпусна, да се потопя в страстта на мига и никога не смеех да се почувствам така, както ме съветваха женските списания.

— Може би си прав — казах, накрая отново честно, без да лъжа.

— Значи ти все пак си от класа, въпреки че на пръв поглед изглежда обратното.

Отново настръхнах.

— Умееш да се надсмиваш над хората и да ги ядосваш, нали?

— Да, всеки път успявам. — Той се усмихна победоносно. — Както и да е, сега ще дойдеш и ще работиш за мен. Е, какво ще кажеш?

— Като каква, по-точно?

Бях подозрителна. Все пак той беше мъж, който разговаряше с жена. Сви рамене.

— Частният ми детектив напусна, защото трябва да се грижи за болната си майка. Имам жилище в Ню Йорк, както и апартамент тук, на „Парк Лейн“. И вила на остров Капри. После, имам и „Снийдли Хол“, имението в Йоркшир. Всички тези имоти искат наглеждане, поддържане. Можеш да бъдеш мой главен майор дом, ако желаеш. Както и мой личен помощник, секретарка, връзки с обществеността и въобще… каквато роля имам нужда да играеш през деня. Ще откриеш, че винаги възлагам задачи и съм много взискателен. Не е лесно да се работи за мен или поне така ми казват. — Той повдигна широките си рамене, раздразнен. — Но ако въобще имам недостатък, той е, че искам нещата да се вършат както трябва, а в повечето случаи не е така — освен ако не ги свърша сам. Но ще ти плащам повече, отколкото някога си помислила, че ще печелиш. Ще помислиш ли върху предложението ми?

Бях изумена. Този човек беше напорист, енергичен, беше нещо като Шрек, но един много, много умен Шрек. Той ме предизвикваше. Предложението му ме изкушаваше. То, разбира се, щеше да спаси живота ми, но някъде дълбоко в подсъзнанието си аз все още бях много предпазлива. Той седеше тихо и ме гледаше. После каза нежно:

— Чуй, любов моя, някога бях млад като теб. Бях разорен. И влюбен. Сега не съм нито едно от тези неща, но понякога се питам, ако има възможност, кое от тях бих искал да върна. Дали младостта? За да почувствам отново живота и силата в тялото си — чувство, което ти приемаш за дадено. Или може би властта? За да имам възможността да изляза от унизителната крайна бедност, да преживея отново удоволствието от постигането на успеха. А любовта? Ах, любовта! — Той затвори очи и въздъхна леко. — Това вечно, обичано от всички, чувство — каза той. — Не, това никога отново. Любовта е прекалено болезнена. С нея е приключено. На мен не ми остава нищо друго, освен упоритата и тежка работа. И после — още упорита и тежка работа. Това е единственото, което ми носи задоволство. Това — и любовта на моето добро куче.

Омекнах, докато го слушах как, неочаквано, разкрива душата си пред мен — една напълно непозната. Като мен, той беше сам, макар и не поради същите причини. Той беше сам по свой собствен избор. После каза:

— Разбира се, ще трябва да дойдеш да живееш при мен.

Трябваше да се досетя, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Хвърлих му отново моя добре отработен недоверчив кос поглед и подскочих, когато той остави чашата си върху масата толкова рязко, че виното се разплиска по покривката. Един келнер се приближи бързо, но той махна раздразнено с ръка, за да го отпрати.

— Чуй ме, момиче — каза сър Робърт с тих, но груб глас, който издаваше гнева му. — И никога не го забравяй. Аз съм богат. Жените ме преследват. Красиви жени, които се движат в обществото, млади актриси, модели — те ме преследват, а в очите им виждам само алчност. Жени, които никога не съм срещал, ми се обаждат по телефона, за да ми кажат колко се възхищават от мен и да ме канят на вечеря. Разбери това, твърдоглава луничава червенокоске, мога да имам, която жена пожелая. — Той ме бодна с пръст в гърдите — там, където брошката придържаше изкуствената лисича яка. — А теб не те искам.

Брошката се разкопча и го убоде. Той погледна кръвта, която бликна на капка върху пръста му.

— Е — каза с широка усмивка, — започваме добре, нали?

Това беше началото на моите пет години, в които работих за него, както и на приятелството ми със сър Робърт Уолдо Хардуик. Да го кажем простичко, той беше най-надменният, най-взискателният и най-раздразнителният мъж, когото някога съм познавала.

Както и най-милият, най-проявяващият разбиране и съчувствие и най-нежният. Как би могъл да бъде всички тези неща едновременно? Това беше най-голямата загадка по отношение на Боб Хардуик.

 

 

Това беше също и основата, на която се градяха нашите взаимоотношения. Темперамент, гневни избухвания, сълзи — от моя страна, разбира се. Ледени диалози, спокойно безразличие — от негова страна. Но онова, което и двамата изпитвахме и пазехме, беше обичта, приятелството. Приличахме си. Бяхме един добър екип. Бяхме приятели. И в случай, че се питате, не, не бяхме любовници.

Онази нощ в „Гаврош“ Боб Хардуик взе парите ми, защото, както ми каза по-късно, искал да види дали съм човек на честта. Разбира се, той предположил, че с това ще бъда разорена, но искал да види дали, все пак, ще спазя думата си. Или, по-скоро, неговата дума. Това нямаше значение, защото той също беше човек на честта. И ми върна парите в колата на път за дома.

И също така, веднага ми даде аванс от много щедро отпуснатата ми заплата, за да си направя хубава прическа и да си купя прилични дрехи. Влязох в живота му и в света му и той ме учеше на всичко, което можеше, докато не станах незаменима за него или поне той ми позволи да вярвам, че е така. Обаче, в сърцето си, аз знаех, че е вярно. Боб ме спаси. Той ми даде втори шанс и аз го обичах искрено заради това. И ето защо стоя сега тук, на неговото погребение, и сълзите се стичат по премръзналите ми бузи. Дойдох да си взема сбогом с него, защото той беше мой най-добър приятел и ще ми липсва до края на дните ми.

В същото време се питам защо другите скърбящи със замръзналите лица — красивата му бивша съпруга французойка и пищната му бивша любовница италианка, както и някои от познатите му от деловия свят със закопчани догоре палта — са тук. Защото нито един от тях не може да се нарече негов приятел.

Имаше и още един мъж, напълно различен от останалите — висок и дългокрак, облечен в дълго черно палто. Снежинките полепваха и по неговата тъмна и ниско подстригана коса. Той стоеше съвсем сам зад тълпата опечалени. Погледът на присвитите му тъмни очи под строгите черни вежди срещна моя над главите на другите и той ми кимна за поздрав. Аз също кимнах, макар всъщност да нямах представа кой е той.