Елизабет Адлър
Завещанието (51)

Глава 51.
Боб

— Розалия. — Гласът на Монтана беше нисък и нежен. Името й прозвуча като ласка от устата му. — Това е за теб от Роберто.

„Розалия, истинска моя любов. Питал съм се безброй пъти какво щеше да бъде, ако бяхме останали заедно. Липсваше ми през всеки един ден от живота ми и ще ми липсваш до края на дните ми. Такава е силата на моята любов към теб“.

Лицето на Розалия омекна. Тя хвана дъщеря си за ръката и я стисна здраво. У нея се усещаше вродено достойнство — в начина, по който държеше главата си, в дългата, елегантна шия, която говореше за миналата й красота, в благородството на държанието й. И дори след повече от четирийсет години — цял живот, прекаран без него — беше ясно, че тя все още обича Роберто.

„Все още пазя писмата, които ти писах и които ти ми върна неотворени. Дълго, много дълго време не можех да разбера къде бях сгрешил. Обичах те, ти го знаеше. Работех упорито и ти виждаше и това. Исках да ти дам всичко на света: скъпи бижута, прекрасен дом, всичко, каквото би могла да пожелаеш. И, разбира се, деца. Розалия, любов моя, толкова много исках да имаме деца с теб, че през всичките тези години мечтаех за тях и се чудех как ли биха изглеждали, ако това се беше случило. Син, който да прилича на мен? Дъщеря, която да прилича на теб? Хей, може би дори близнаци…

Истината е, обаче, че исках нещо друго дори повече от всичко това. Бях управляван от амбицията. Грешката ми беше в това, че не осъзнавах как промените в моя живот биха се отразили на теб, че не разбирах твоя страх от живота, който замислях за нас двамата. Не разбирах, че ти не би могла да се справиш с това, че раздялата е единственото разрешение на проблема, защото ти искаш животът да продължи да бъде такъв, какъвто винаги е бил.

Не разбирах, но за разлика от хората, събрани тук, във вила «Белкис», аз нямах своя втори шанс. Твоето решение беше окончателно и накрая аз бях принуден да приема този факт. Ти продължи да живееш своя живот, а аз — моя. И никога повече не се срещнахме. Досега.

Днес съм тук с теб. Нищо не би могло да ми попречи. Част от това, което не успях да ти дам в живота, ще получиш след моята смърт“.

Розалия стискаше силно ръката на дъщеря си. Зад нея, Хектор се беше навел напред и беше поставил ръка на рамото й, за да я успокои. Монтана продължи да чете.

„Аз ти оставям, Розалия Алонсо Айбара Делгадо, сумата от сто милиона долара“.

Светлината на светкавица проряза мрака в стаята, последвана от силен гръм, който разтърси прозорците на вилата. Филомена изпищя, всички нервно се огледаха. Монтана продължи да чете.

„Също така, оставям сумата от десет милиона долара на моята дъщеря, Магдалена Алонсо Айбара Делгадо Руис“.

Всички зашепнаха, изумени, всички погледи бяха приковани в Магдалена.

„Дълги години не знаех за дъщеря ни и сега се изкушавам да се реванширам за онова, което тя може би е сметнала за пренебрежение от моя страна. Ако знаех за теб, мила моя Магдалена, никога, по никакъв начин, не бих те пренебрегнал.

Парите ще бъдат в попечителски фонд за внуците, както моите, така и на Хуан Делгадо, мъжа, имал достатъчно късмет да се ожени за теб, Розалия, и да ти даде още деца. Доходът ще се изплаща годишно и моят адвокат, Арнолд Левин, както и моят приятел, Хари Монтана, ще бъдат попечители на фонда. На тези хора имам доверие и ви моля вие също да им имате доверие.

И така, моя Розалия — чувствам, че най-после мога да те нарека «моя» — това е краят на пътя. За разлика от другите, ти не си под подозрение. Не би могла да ме убиеш. Твоята чест не е под въпрос. В твоята прекрасна душа няма място за злото.

А сега искам да кажа «здравей» на дъщерята, която никога не съм виждал, както и «довиждане» на теб, моя любима. Искам да знаеш, че дори от гроба, аз продължавам да те обичам“.

Монтана остави дългия лист на бюрото и загледа как Хектор заобикаля стола и застава пред Розалия на колене. Той взе нейната ръка, както и тази на Магдалена, впери поглед в сведените им лица и доби вида на човек, който се моли.

В стаята цареше тишина. А навън вятърът разклащаше силно клоните на дърветата.

— Не заслужавам този подарък — каза тихо Розалия. — Не мога да го приема.

Хектор скочи на крака.

— Но, Розалия, Боб е толкова щедър, а и те обичаше толкова много. И освен това тези пари не са само за теб, те са, също така, за децата и внуците ти.

Тя поклати глава.

— Не знаех, че съм бременна, когато напуснах Боб — каза тя. — Целият ми живот беше объркан. Мислех, че очевидните признаци за бременност са резултат на това, че въобще не се хранех. Бях болезнено слаба, много разтревожена. Страхувах се. Когато най-после разбрах, вече бяха минали пет месеца от бременността.

— Розалия — каза много нежно Монтана, — няма нужда да ни разказваш твоята история. Тя е нещо много лично…

Розалия поклати глава.

— Не, аз имам нужда да я разкажа. Тайната си съм споделила само с трима души, но сега, заради това наследство, трябва да ви обясня защо не мога да го приема. Бях сервитьорка в малко кафене, посещавано от работници. Делгадо ми беше шеф, а също така беше и главен готвач. Храната, която сервирахме, беше проста и евтина, обичайната за Андалусия — риба, паеля, ориз с маслини. Хуан беше по-възрастен от мен, прекрасен човек, навлязъл в четирийсетте си години, никога не се беше женил. Работех за него от пет месеца и той беше забелязал, че обиколката на талията ми нараства, макар аз да се опитвах да прикрия това с прекалено голямата престилка. Имахме обичай да вечеряме заедно, след като затворим. Хуан приготвяше всичко, каквото пожелая, двамата седяхме и разговаряхме — той с чаша вино в ръка, а аз пиех само вода заради детето, което очаквах. Една вечер, беше станало много късно вече, но аз имах огромно желание да говоря, почувствах, че трябва да му разкажа за Боб и защо съм го напуснала. Плаках. Хуан ме изслуша, а после ми каза: „И какво ще правиш сега с бебето?“

Не подозирах, че той знае за моята бременност, погледнах го в очите и видях в тях само истинска загриженост. Отговорих, че никога няма да кажа на Боб, защото тогава ще бъда принудена да живея живот, който би ме унищожил. Но няма ли да помислиш за детето си?, запита той. То никога няма да види баща си. Аз обаче отговорих, че така трябва да бъде. Че сама ще се грижа за детето си. Хуан ми призна, че се е влюбил в мен, че иска да се оженим и че ще приеме детето ми. Аз също го обичах, нежно, без да искам нищо в замяна на тази обич. Ние бяхме приятели, колеги и съюзници в живота, а ето, че сега щяхме да бъдем и родители. За да запази името и честта ми, Хуан не обяви раждането на Магдалена навреме. Той я регистрира шест месеца по-късно от рождената й дата. По този начин, каза той, Боб никога няма да заподозре, че е баща на Магдалена. И все пак — добави тя с горчива усмивка, — Боб е успял някак си да разбере. Аз мислех, че само Хуан знае. Казах на Магдалена истината, когато тя порасна достатъчно, защото не бих могла да живея в лъжа. А много по-късно казах и на Хектор, защото той е добър мой приятел и нямам тайни от него. Сега знам, разбира се, че съм сгрешила. Трябваше да кажа на Боб за детето му. Излъгах го, лиших го от удоволствието да бъде с дъщеря си, но толкова много се страхувах да не изгубя детето си, страхувах се, че Боб ще ми я отнеме. Човек, който има толкова много пари, има власт да получи всичко, което пожелае. И поради тази причина не мога да приема подаръка на Боб, макар че, разбира се, дъщерята трябва да приеме това, което баща й е така щедър да й даде.

Розалия седна. Всички я гледаха. Тя наведе глава и заплака тихо, защото това беше краят на нейната любов.