Елизабет Адлър
Завещанието (4)

Глава 4.
Дейзи

Преди Боб да го купи, имението „Снийдли Хол“ принадлежало, пет поколения наред, на рода Олдкасъл. Къщата беше огромна и квадратна в стил от царуването на кралете Джордж /осемнайсети век/. Беше изградена от тъмносив камък, типичен за Йоркшир, а до портала, подпрян на колони, водеше дълга права алея. Прозорците бяха високи, а входната врата имаше два дълги прозореца и извита арка отгоре. Къщата не беше красива, но беше солидна и отговаряше на личността на Боб.

— Всички, които са притежавали тази къща, са се занимавали с вълна — каза ми той, когато ме доведе да я видя за първи път. — По тези хълмове отглеждали овце — докъдето стига погледът, че и по-нататък. Хората в Йоркшир забогатявали благодарение на вълната и денят, в който производството на платове се обърнало към изкуствените влакна, бил краят за много търговци на вълна и собственици на фабрики в този край. Хората забогатели, а после отново обеднели, толкова бързо, че можеш дори да го сметнеш за невъзможно. И сега такива като мен, каубоите на финансовия свят, опортюнистите, можещите да правят бизнес, притежават къщи като „Снийдли Хол“.

Чух гумите на „Ягуара“ да скърцат по чакъла на алеята зад мен, малко след като минах през портите от ковано желязо, на които все още стоеше монограмът „О“ на семейство Олдкасъл. Мисис Уейнрайт, икономка и готвачка, отвори входната врата още преди да съм паркирала.

— Е, влезте, мис Кийн — каза тя. — Започнахме вече да се тревожим, след като разбрахме, че сте останали сама в двора на църквата. Тъкмо се канех да изпратя мистър Станли да ви доведе.

Станли беше градинарят. Той живееше в къщичката до портата със съпругата си, а мисис Уейнрайт имаше уютен апартамент в пристройката.

— Няма защо да се тревожите, мисис Уейнрайт, ето ме — казах и изкачих входните стъпала. Зад себе си чух Монтана да паркира. — Доведох един приятел на сър Робърт. Мистър Монтана ми помогна да се справя с Ретс. Бедното куче не искаше да си тръгне оттам.

Мисис Уейнрайт въздъхна. Тя беше едра жена, чието тяло имаше формата на круша, къдрава посивяваща коса, квадратна челюст и пронизващи сини очи, които нищо не пропускаха. Естествено, бяха забелязали мъжа, който бързо се приближаваше зад мен, като носеше куфарче, в което беше лаптопът му.

— Без съмнение, вие и двамата ще искате кафе — каза тя бързо. — Въпреки че, според мен, чаша чай ще ви се отрази много по-добре, особено в това студено време. А и направих пандишпан с мармалад, знам, че е любимият ти.

Тя се обърна и направи няколко крачки, но аз изрекох името й, с което я спрях. Озадачена, тя се обърна отново към мен. Изтичах към нея и я прегърнах здраво.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Благодаря ти за грижите, за отношението — прошепнах с устни, допрени до острата й коса.

— Е, няма нищо, няма нищо.

Тя се усмихна объркана. Прегръдката не беше част от нейния суров живот, нито такива мили думи бяха част от йоркширския й речник, макар любовта да беше.

— От вас капе вода по току-що излъскания под — каза тя. — Ще изпратя Бренда да почисти.

Бренда беше нейната омъжена дъщеря, която живееше в селото и също работеше в имението.

— Съжалявам, мисис Уейнрайт — казах с горчива усмивка. После се сетих за мъжа, когото бях поканила на кафе.

Хари Монтана гледаше с одобрение стените с ламперията, излъскания и лакиран дървен под, високите прозорци с тежките златисти завеси, които почти закриваха снежната гледка навън, огъня, който гореше в масивната каменна камина.

— Почти очаквам да видя кучета за лов на лисици, излегнати пред камината, и да чуя звуците от лова — каза той. — Да видя как се завръщат мъжете с червените жокейски сака, яхнали едрите черни коне.

— Никога няма да видиш ловни кучета вътре, те са подслонени в кучешките колиби, които са близо до конюшнята — казах аз. — Както и да е, вече никой не ходи на лов с кучета.

— И все пак, картината изниква в ума ми. Нима ние, американците, не си представяме английската провинция винаги по този начин?

— Може би. — Усмихнах се. — Научих много през последните пет години, научих много и за живота в английската провинция. Но, моля, нека взема палтото ти.

Той остави коженото куфарче с лаптопа и съблече дългото си почти до глезените черно палто. Беше леко като перце и предположих, че е кашмирено. На него имаше скъп италиански етикет, но под палтото се криеше съвсем друг човек. Дънките му бяха доста износени, носеше черни ботуши и черен пуловер с висока яка. Раменете под пуловера бяха широки, бедрата и тазът — тесни, на дясната си китка носеше гривна от сребро и кожа, обсипана с тюркоази. Почувствах някакво смътно усещане в стомаха. С тази къса коса и с целия този външен вид, той можеше да се яви на прослушване за ролята на лошото момче в някой холивудски уестърн. Мястото му като че ли не беше на погребението на йоркширски магнат.

Закачих палтото му в гардероба в коридора до моето, после взех старата хавлия, която беше оставена там точно за такива случим, и започнах да подсушавам Ретс, който вече се беше настанил прел огъня.

— Добро момче — шепнех му. — Добро момче, Ретс. Всичко ще е наред сега, обещавам. Обещавам още, че няма да те напусна.

— Значи ти ще наследиш кучето? — запита Хари Монтана зад мен.

— Аз нищо няма да наследя. — Изправих се. — Аз съм просто служител, човек, който работеше за него. Но, разбира се, ще се погрижа за Ретс, защото Боб би искал това. Вече го чувствам като мое куче, макар да знам, че за него вероятно винаги ще има само един господар.

Усещах погледа на Монтана върху себе си, докато отивах да оставя старата хавлия. Спомних си, че все още не знам кой е той, нито пък защо е тук. Предложих да се преместим във всекидневната стая и той задържа тежката врата, за да мина.

Тази беше любимата ми стая в къщата. Беше слънчева дори в снежна буря. Стени в светла охра, дивани, покрити със златист брокат, разпилени възглавнички по тях, меки светли килимчета и рогозки, малко поизносени през годините, лампи, които хвърляха мек златист отблясък, и огън, който гори весело в камината. Всъщност уютът тук не се различаваше много от този в ресторант „Гаврош“. Когато се озовах за първи път там, си помислих, че сигурно е много хубаво да се завърнеш в уюта на такава домашна атмосфера. Но скоро трябваше да си отида оттук.

Мисис Уейнрайт се появи, като буташе пред себе си количката за чая, върху която бяха подредени чинии с малки сандвичи и бисквити и добре известния ми пандишпан с мармалад, както и сребърният сервиз за кафе. Тя поздрави Хари Монтана и ме остави да сервирам. Налях горещото, вдигащо пара, кафе в крехките синьо-бели порцеланови чаши „Уеджууд“ и подадох една на този „каубой“. Той седеше напълно отпуснат и спокоен, с леко раздалечени колене, с дълги крака, кръстосани при глезените, с навити ръкави, разкриващи татуировка, която много приличаше на китайски надпис.

Изядох парче от пандишпановия сладкиш. Той обикновено имаше вкуса на летни ягоди. Но днес имаше вкус на земен прах.

— И откъде знаеш, че нищо няма да наследиш? — Той разбърка захарта в кафето си. — Адвокатите прочетоха ли вече завещанието?

Смръщих вежди, изведнъж застанала нащрек. Бях поканила един напълно непознат в дома на Боб. А той можеше да е всеки! Можеше да му е съперник в бизнеса, който се опитва да измъкне информация. Можеше да е репортер, който е по дирите на сензационна история. Можеше да е някой отдавна изгубен роднина. Гледах го втренчено. Приличаше на бивш морски „тюлен“ с тази ниско подстригана коса, с избелелите износени дънки, с гривната и татуировката. Вече разтревожена, отметнах от челото си моята тежка и все още мокра коса. Дали не бях, неумишлено, пуснала в дома на Боб негов враг?

— Кой си ти, по дяволите? — казах рязко. — Защо задаваш всичките тези лични въпроси?!

— Аз съм нещо като приятел на Боб.

— Няма такова „нещо като приятел“ — отговорих натъртено. — Приятелят е приятел и това е. Откъде го познаваш?

— Срещнах Боб преди десет години. Той имаше лични проблеми. Чул за мен от свой познат. Обади ми се в Далас и летях до Ню Йорк, за да се срещна с него. Мислеше, че ще мога да му помогна.

Чудех се какво ли има предвид Монтана под „лични проблеми“, но реших, че ще е по-добре да не задавам въпроси. Имаше някои неща, за които Боб не искаше да знам, и аз уважавах това негово желание. И все пак имах нужда да знам кой е мъжът, който седи срещу мен в къщата на Боб. Тъкмо се канех отново да го запитам, когато той ме изпревари. Изправи се, извади портмоне от джоба на дънките си, от него извади визитна картичка и ми я подаде.

„Хари Монтана“, прочетох аз. „Определяне на риска. Охрана. Частни разследвания“. Имаше адрес в Ню Йорк и адрес в Далас, както и съответните телефонни номера, плюс обичайната информация за електронния адрес.

Не бях изненадана от естеството на професията му, бях просто озадачена. Боб се ползваше от услугите на частните детективи, когато се нуждаеше от информация за съперниците си в бизнеса, но от думите на Монтана не бях останала с такова впечатление.

— Задавала ли си си въпроси относно смъртта на Боб? — запита той.

— Разбира се. И сега си задавам… непрекъснато. Шофирал съвсем сам по безлюден планински път, който не познавал много добре, и колата излязла от шосето. Трябваше да съм с него, трябваше аз да шофирам…

— И ако беше така, ти също щеше да си мъртва.

Почувствах как лицето ми се издължава от шока.

Гледах втренчено, с празен поглед, този непознат.

— Не, ти не разбираш — казах забързано. — Боб винаги караше прекалено бързо. Той очакваше от другите шофьори на автомобили да му правят път. Аз не бих му позволила да шофира по онова планинско шосе, но бях болна от грип. Бях на легло в апартамента в Манхатън. А трябваше да съм с него. Трябваше да съм там…

— И сега страдаш от чувство за вина.

Сякаш замръзналото ми сърце изведнъж оживя и почувства бремето на тъгата. Раменете ми се отпуснаха, главата ми клюмна на гърдите и ме задавиха ридания. Непознатият не помръдна. Той просто седя и ме гледа, докато пристъпът не премина, после каза тихо:

— Чувството за вина няма да го върне, Дейзи Кийн, и ти го знаеш. Знаеш и това: ние всички сме отговорни за действията си. Боб Хардуик не е умрял, защото ти не си била там, умрял е просто защото той е бил там и с него се е случило това. Бил е на неподходящото място в неподходящото време.

Чух тиктакането на часовника. Едно от дърветата в огъня помръдна, нови пламъци проблеснаха и бяха отразени, розови, от сребърното джезве за кафе. Потопена в мъката си, аз долавях, макар и с периферията на чувствата си, старите пейзажи по стените, избелелите коралови и зелени цветове на килимите, решетката от пиринч и кожа, която обграждаше камината, сънливото хъркане на Ретс… Всичките тези познати неща и звуци. Но после, в изведнъж настъпилата тишина, бяхме само аз и непознатият.

На вратата се почука и аз подскочих. Влезе мисис Уейнрайт. Тя побърза да отмести поглед от изцапаното ми от сълзите лице и каза:

— Няма да излезете от къщата тази вечер, мис Кийн. Мистър Станли ми каза, че всички пътища са блокирани, а ще ги разчистят едва утре. Ако бурята спре.

Къщата имение беше разположена навътре от улицата и беше заобиколена от дървета. Като погледнех надолу по дългата права алея, през сипещия се сняг, едва виждах очертанията и златистия отблясък на лампите до портата. На кръглото място за паркиране пред входната врата, двата автомобила вече бяха като покрити с дебело снежно одеяло.

Изправих се и дръпнах тежките копринени завеси. Сърцето ми се сви при тази мисъл, когато казах:

— Изглежда, че и ти ще прекараш нощта тук, мистър Монтана.

Той вече се беше изправил и поглеждаше часовника си.

— Не искам да създавам затруднения…

— Нямаш избор. Страхувам се, че и двамата ще трябва да останем тук.

— За нас не е никакво затруднение, сър — каза мисис Уейнрайт, с което взе нещата в свои ръце. — Ще настаня мистър Монтана в Червената стая, мис, ако вие нямате нищо против.

Кимнах, разбира се, после казах на Монтана:

— По-добре ще е да приберем автомобилите си в гаража, преди снегът да ги е засипал съвсем.

Той благодари на мисис Уейнрайт, после отново благодари на мен и пак погледна часовника си. Имах чувството, че няма търпение да си тръгне, но, от друга страна, знаеше, че няма избор.

Заведох го до малката стаичка в задната част на къщата, където се държаха обувките. Там намерихме чифт ботуши, които му ставаха, дадох му и зелената мушама на Боб. Аз облякох същите одежди, също обух ботуши и сложих на главата си каскет за каране на ски, който нахлупих чак до веждите си. Подадох на Монтана кариран каскет.

Двамата наистина представлявахме интересна гледка.

— Приличаме на членове на старата английска аристокрация — казах аз.

— Ти приличаш на бежанец от Сибир.

Въпреки натежалото ми сърце, аз се усмихнах.

Снеговалежът наистина беше силен, снежинките бяха толкова твърди, че приличаха на парченца лед, а вятърът ги запращаше право в нас. Казах на Монтана да ме следва и пристъпих смело в снежната виелица. Мистър Станли беше посипал със сол входните стъпала, но вятърът вече навяваше снега и аз се подхлъзнах. Монтана ме хвана за ръката.

— Спокойно, бавно — каза той, като ме държеше здраво за лакътя.

Харесваше ми чувството, че е толкова близо до мен, че ме защитава — така отново се чувствах крехка, женствена. Беше минало дълго време, откакто мъж ме беше докосвал, и сега трябваше да си напомня, че този тук просто иска да е сигурен, че няма да си счупя врата.

Монтана избърса предното стъкло на моето „Мини“. Снегът вече стигаше до средата на гумите и той ме погледна, изпълнен със съмнение.

— Защо не ме оставиш аз да го прибера в гаража? — запита той.

— Ще се справя. Освен това, трябва да ти показвам пътя. Гаражите са от другата страна на къщата — в старите конюшни.

Изчаках да почисти предното стъкло и на своя автомобил, после го чух да запалва двигателя. Ако колите престояха още един час на този студ, нито една от тях не би могла да запали. На мен ми изглеждаше истинско чудо, че успяха да запалят и сега.

Поставих крака си на педала за газта. Гумите се завъртяха, но нищо не се случи. Натиснах педала по-силно и колата подскочи напред. Струваше ми се, че трябва да шофирам през дюни от сняг. Виждах фаровете на Монтана зад себе си и му дадох знак, че всичко е наред, след което внимателно взех завоя. Въпреки това задницата на автомобила ми поднесе. Дръпнах крака си от педала за газта и бързо изправих колата. Не исках да се озова в храстите. Изминах разстоянието до ъгъла на къщата, завих и навлязох в покрития с павета вътрешен двор, който изглеждаше девствено чист под бялата снежна покривка. Натиснах дистанционното управление за вратата на гаража. Страхувах се, че няма да работи в това студено време.

Странно, но в гаража все още се усещаше миризмата на конюшня, макар сега там да се приютяваше колекцията от автомобили на Боб, която включваше „Бугати“ 1929, „Ягуар“ 1964 и „Корвет“ от началото на шейсетте, тюркоазено синьо „Шеви“ от петдесетте и „Форд Мустанг“ от 1964 с подвижен покрив, както и съвсем нов „Мерцедес“ и едно модерно яркочервено „Ферари“. Боб обичаше автомобилите. Беше ирония на съдбата, че трябваше да загине в пътна злополука.

Вкарах „Мини“-то вътре, после направих знак на Монтана да вкара „Ягуара“. Той паркира до мен. Когато слезе, аз му подадох една мека метличка.

— По-добре е да ги изчистим от снега, ако не искаме да ги съсипем.

Загледах го как почиства първо своя „Ягуар“, а после — и моя автомобил.

— Не приличаш на момичетата, които си избират червени автомобили — подхвърли той през рамо, докато още чистеше снега.

— Така е. Но този автомобил ми го купи Боб, като каза, че е време малко да развеселя живота си.

Монтана се обърна и ме погледна.

— И прав ли беше?

— Боб винаги беше прав.

Монтана подпря метличката до стената и двамата излязохме навън. Електронните врати се затвориха след нас и останахме сами в мрака. Големите черни смокинови дървета, чиито клони вече бяха натежали от сняг, стенеха на вятъра, а павираният вътрешен двор представляваше студен бял правоъгълник, по който нямаше дори птичи следи.

Снегът беше временно спрял и ние стояхме мълчаливо, вдишвахме с пълни гърди свежия студен въздух. Хвърлих кос поглед на Монтана. Въздухът, който излизаше от ноздрите му, образуваше пара, както става при конете след дълга езда, снежинките се сипеха по тъмната му коса и се задържаха в нея.

— Това ми напомня детството в ранчото на баща ми в Тексас — каза той тихо. — В снежни нощи като тази обичах да стоя с каубоите около тяхната голяма печка и да ги слушам как разговарят за коне и говеда. После, сам, се връщах в нашата къща. Понякога снегът стигаше до коленете ми и бях здравата премръзнал, когато се приберях у дома. Завиждах на момчетата, които бяха на топло в тяхната малка постройка, завиждах на задушевната им компания и виещия се дим от цигарите, на споделените им интереси, на разказите им. У дома бяхме само татко, аз и икономът — старец, който преди беше каубой, но вече не можеше да язди.

Беше започнало отново да вали сняг и аз треперех.

— Това сигурно ти липсва — казах аз.

— Ни най-малко. Сега аз съм вече градски човек. Искаш ли да направим снежен човек? — запита той с усмивка.

— Не, вече съм премръзнала.

Той ме хвана под лакътя и двамата прекосихме вътрешния двор. Дълбокият сняг ни принуждаваше да повдигаме всеки крак и после внимателно да го поставяме пред другия и да напредваме много бавно. Когато най-после стигнахме до задната врата, имаше сняг дори по лицето ми и дишах задъхано заради усилието и студа.

Топла жълта светлина струеше от прозорците и ние влязохме вътре с чувство за благодарност, свалихме подгизналите си горни дрехи, после подскачахме на един крак, докато издърпаме ботушите от краката си, и се смеехме на това, колко глупаво изглеждаме. Мисис Уейнрайт ни посрещна, когато влязохме в коридора, и ни каза, че вечерята ще е готова след час.

— Време е за гореща баня и сухи дрехи — казах аз.

После, като се сетих, че гостът ми няма багаж, му казах, че нещата на Боб сигурно ще са прекалено големи за него, така че ще трябва да остане със същите дрехи.

Монтана взе куфарчето с лаптопа и се изкачихме заедно по широките стълби към галерията на втория етаж. От двете й страни имаше стаи. Тази на Боб беше най-голямата на етажа и имаше изглед към селото и към йоркширските долини, които стигаха чак до хоризонта, а през лятото по тях пасяха овце. Завих наляво и показах на Монтана Червената стая. Той каза, че тя напълно отговаря на името си. Стените бяха тапицирани с червен брокат, а голямото „кралско“ легло от епохата на крал Джеймс /1603–1625/ беше с драперии и кувертюра от червена коприна. Боб беше избрал мебелите сам, а аз му бях казала, че по мое мнение стаята прилича на индийски ресторант. Той беше възразил, каза, че тя прилича на бомбайски публичен дом, какъвто ефект той искал да постигне. Казах на Монтана, че той сигурно няма да се чувства много удобно тук, ако мисли за това място по този начин, и той се засмя.

После му показах банята към стаята, където бялата вана стоеше на крака, подобни на животински лапи, оставих го и отидох в моята стая, която се намираше в срещуположния край на къщата.