Елизабет Адлър
Завещанието (43)

Глава 43.
Допелман

Беше късно и всички бяха напуснали бара, с изключение на Допелман. Сам в мрака и тишината, само с шума на вибриращите двигатели, докато яхтата се плъзгаше през вълните на път за Соренто, където щеше да стигне рано сутринта, той отново се запита защо Боб Хардуик го беше поканил на това „прощално“ плаване, особено след като напоследък той беше направил огромно усилие и се беше върнал в Ню Йорк с намерението да си изясни нещата и отношенията с него. Обаче Боб беше отказал да го види.

— Сър Робърт е зает — беше му казала секретарката. — Ще има срещи през целия ден.

Допелман беше казал, че ще чака.

— Сър Робърт ще има срещи до късно през нощта — беше казала, като ясно беше подчертала всяка дума.

Тя очевидно не познаваше Допелман. По онова време той вече достатъчно дълго беше отсъствал от световната сцена. Не знаеше дали секретарката въобще си е направила труда да каже на Боб, че е дошъл. За нея той беше просто ексцентричен и лошо облечен мъж без значение. Мъж без значение за всички, разбира се, с изключение на Боб.

Чу женски стъпки и нервно вдигна поглед. Тя се поколеба. Гледаше втренчено в мрака, сякаш търсеше някого. После направи крачка напред и попадна в светлината. Беше Дейзи.

Допелман се сви в тъмния ъгъл. Тя не го видя и отиде до един от диваните, поставени до прозорците. Коленичи на него, подпря глава на ръцете си и загледа нощното море.

— Дейзи — каза той тихо. Тя се обърна.

— О, мили боже! — прошепна и гласът й издаваше уплаха. — Хер Допелман.

— Съжалявам, че те изплаших. — И, моля те, казвам се Мариус. Името ми е дадено от майка ми след доста спорове по въпроса. Баща ми се оплаквал, че е прекалено романтично, казвал, че това е име за композитори и художници, а не за мъже като нас. Както и да е, майка ми надделяла и аз съм бил кръстен Мариус, макар че през по-голямата част от живота ми към мен се обръщаха на фамилно име.

Тя го гледаше втренчено, с ококорени очи.

— Не можах да заспя — каза той. — Предполагам, че и ти не си могла.

Непоканен, той седна на дивана до нея и почувства как тя се сви.

— Тревожи ли те нещо? — запита я нежно.

— Не… Е, да… Много неща… Боб…

Той цъкна с език, за да изрази съчувствие.

— Сигурно това ти причинява мъка, но нали такава е била волята на Боб?

Дейзи се отпусна върху възглавничките на дивана. Обърна се и го погледна.

— Има и още нещо… Повече от това…

— Искаш ли да ми разкажеш?

Дейзи беше озадачена. Допелман се държеше като човешко същество. Може би защото бяха сами в мрака насред морето, отрязани от реалността. Тя реши да играе играта.

— Хер Допелман…

— Мариус — поправи я той.

— Мариус — каза тя, — бил ли си някога влюбен?

— Да, бил съм влюбен. Беше най-болезненото време от живота ми.

— Но защо е било толкова болезнено?

Допелман свали очилата си с обичайния си нервен жест и започна да лъска стъклата им с кърпичката, която държеше в джоба на сакото си.

— Защото тя ме предаде. — Той постави очилата обратно на носа си и изненадващо й се усмихна. — Жените понякога са такива. Тя се казваше Магали, беше унгарка. Те са много страстни, нали знаеш, винаги правят или война, или любов — което е по-важно за тях в момента. — Той сви рамене. — Помолих я да се омъжи за мен. Бях луд от любов, бях готов да й дам всяко пени, което имах, всичко, което притежавах. Но когато тя ми каза какво всъщност иска, отговорих й, че цената е прекалено висока и не мога да го направя. Тя започна да ме моли, да заплашва, да ме ласкае. Обеща да се омъжи за мен на следващия ден, ако й дам това, което иска. „Ще бъдеш богат цял живот“, каза ми, но аз й отговорих, че парите не са това, за което копнея.

Той отново свали очилата си и отново тревожно ги излъска.

— Разбира се, трябваше да се досетя, че тя работи за чуждо разузнаване и че наистина искаше моите знания. Искаха да шпионирам за тях. Да продавам американските тайни. — Допелман направи пауза. — А в замяна щях да получа желаната жена.

Той отново постави очилата на носа си. Извиваше и стискаше ръцете си толкова силно, че вените изпъкваха.

— Боб винаги приятелски ме държеше под око. Казваше, че според него не съм практичен, защото съм винаги потънал в научни проучвания, планове и мечти. Беше се срещал с Магали и като всички се питаше защо една умна и красива жена би ме ухажвала. — Той отново сви рамене. — Магали ми уреди среща с един агент в парка във Вашингтон. Боб някак си разбра за нея. Проследи ме, защото се досещаше какво става. „Отрепка!“, ме нарече. „Тази страна беше много добра с теб. А сега ти си готов да я замениш за евтина жена, която те върти на малкия си пръст, но не дава и пет пари за теб, жена, която ще те зареже веднага щом получи каквото желае. Ти си блестящ учен, но си идиот. Всеки човек, който замисля да продаде страната, която му дава висока награда и всякакви възможности… не ми е приятел. И ще се погрижа да нямаш повече нито един приятел“.

Зад очилата, погледът на стъклените зелени очи на Допелман срещна изумения поглед на Дейзи.

— Но тъй като не бях извършил престъплението, Боб ми даде възможност. Обеща, че ако си тръгна веднага, нищо няма да каже. Трябваше да измисля някакво извинение — здравето ми, семейството ми… каквото и да е. И просто да изчезна. Ако не, той щеше да ме предаде на ФБР.

— И ти, разбира се, изчезна, скри се — каза Дейзи и въздъхна от облекчение.

Допелман вдигна празния си поглед към нея.

— Помолих Магали да дойде с мен. Тя ми се присмя, че нищо не струвам и вече няма полза от мен, че никой няма да има полза от мен, все едно че съм мъртвец. Много пъти през изминалите години се молих на Господ да ми даде сили да й простя, да простя и на Боб, защото те двамата съсипаха живота ми. Боб беше прекалил малко, защото можеше да ми позволи да остана в страната, да върша работата, за която съм най-добре подготвен. Все пак бях най-добрият в света…

— Значи никога не си му простил.

Сега Дейзи разбираше какъв би бил мотивът за убийство на Допелман.

— Бях най-добрият. А сега, заради Боб, съм никой. Невъзможно е да се прости това.

Допелман стана. Подръпна сакото си, оправи вратовръзката си, изкашля се нервно и за пореден път намести очилата на носа си.

— Не съм говорил за това с никого. Дълго време го таих в себе си, но тук, на яхтата, далеч от всичко, а и защото ти си познавала Боб толкова добре, открих, че мога да разговарям с теб.

Дейзи също се изправи.

— Благодаря ти, че ми се довери — каза тя и изведнъж отново изпита страх. Отчаяно понечи да се отдалечи, да избяга, като почти затича към вратата, но той я последва. — Няма да чакам асансьора — каза тя и буквално затича към стълбите. — Лека нощ, хер Допелман.

— Мариус! — го чу да вика след нея.

Скоро се озова в безопасността, която й предлагаше нейната каюта. Заключи вратата и застана, подпряла гръб на нея, дишаща тежко. Не знаеше как беше успяла да седи там в присъствието на убиец, който изливаше пред нея сърцето си за изгубената си любов и за предателството на Боб. Допелман наистина беше луд.

Тя седна в края на леглото, изрита обувките от краката си и потъна във възглавниците. Червената светлина на телефона мигаше. Съобщение! Сигурно беше от Монтана. Тя грабна слушалката, но беше Тексас, която я молеше да й се обади рано сутринта, защото има да й каже нещо важно за Чарли Клемънт.

Дейзи мислеше, че това никога няма да свърши. Беше точно така, както й беше казал Боб в писмото си до нея. Всичките заподозрени започваха да разкриват истинското си „аз“. И мотивите си за убийството.