Елизабет Адлър
Завещанието (23)

Глава 23.
Монтана

Монтана и Дейзи, хванати под ръка, отидоха до края на „Парк Лейн“, където имаха късмет и намериха такси. Вятърът непрекъснато запращаше кичури коса в лицето й и той нежно ги отметна назад. Косата й беше копринена, тежка. Дейзи му хвърли нервен кос поглед. Двамата мълчаха в таксито на път за ресторанта. Стигнаха, таксито спря и Монтана й помогна да слезе. Ръката на Дейзи беше студена.

— Студени ръце, топло сърце — каза тя насмешливо, макар той веднага да забеляза, че в следващата секунда й се прииска да не го беше казвала. — Всъщност стъпалата ми са винаги студени — добави тя, с което го накара да се засмее. След това изражението на лицето й отново стана тъжно.

— Имаш нужда от пикантна индийска храна, за да може кръвта да се раздвижи във вените ти. Хайде, бейби, да хапнем.

Беше минало толкова много време, откакто някой мъж беше наричал Дейзи „бейби“, че тя буквално се разтопи.

— Аз бих искала rogan josh и keeta naan — каза тя лакомо, защото беше прегладняла.

— И пиле „Тандоори“, и агнешко „Масала“…

— Да, всичко! — съгласи се тя, когато двамата заеха една ъглова маса.

— Вино? — запита Монтана.

— Бира. „Кингфишер“. — Тя беше познавачка на бирата.

Той даде поръчката на келнера, после хвана ръката й през масата.

— Хайде да не се караме — каза тихо.

— Добре — отвърна тя, но доби ужасно страхливо изражение, когато той поднесе ръката й към устните си.

Ръката й, която беше толкова студена само преди минути, сега излъчваше топлина — кръвта се беше разбушувала във вените на Дейзи.

— Наистина ли мислиш, че трябва да правиш това? Искам да кажа, да целунеш ръката ми?

— Това е извинение. А сега бих искал да поговорим по работа.

— Разбира се — каза тя, разочарована.

— Досега са приели четирима от поканените — каза Монтана бодро. — Бившата съпруга, бившата любовница, бившият приятел и бившият партньор. Не са приели все още ученият и бившата любима.

— Всички тези бивши. — Дейзи мрачно си откъсна парченце от пилето. — Защо, за бога, му беше необходимо на Боб да ги… съживява всичките?

— Знаеш причината. А ние двамата с теб ще трябва да открием дали подозренията на Боб са били основателни или не.

Келнерът донесе keeta naan, питка, пълна с подправки и агнешко месо. Монтана я разкъса и постави едно парче в чинията й.

— Утре заминавам за Мюнхен — каза той. — Разполагам със следа, която може да ме отведе при Мариус Допелман. Той обаче ме изненадва. Изглежда, просто е изоставил работата си върху един секретен проект, опаковал е багажа си и повече никой нищо не е чул за него. ФБР твърдят, че нищо не знаят, както и всички официални власти, с които се свързах. Удрям на празно и започвам да се питам какво е онова, което Боб е знаел, а аз не знам. И защо той не ми го е казал.

— Боб винаги е обичал да играе игри.

— Трябва да видя писмата, които е писал на Розалия. Защо да не се върна с теб след вечерята и да ги погледна?

Дейзи въздъхна, но се съгласи. Монтана й се усмихна.

— И така? Какво си купи за плаването?

— Наистина ли някой от твоите хора ме следи?

— Не забеляза ли жената в магазина, която също гледаше дрехите, на няколко метра от теб? Или мъжът от съседната маса в ресторанта? Той беше зад теб и когато ти се прибра у дома си.

Дейзи беше шокирана.

— Не знаех, че такива неща наистина се случват!

— Нали затова ми плащат. Помни, трябва да внимавам с теб, защото ти си най-ценното притежание на Боб.

— Той никога не ме е притежавал, както знаеш! — казах ядосано.

Монтана се запита дали тя въобще някога ще се откаже от тези защитни реакции.

— Съмнявам се, че някой някога ще те притежава — каза той тихо.

— Помолих Бордоле да дойде на плаването с мен.

— Чудесно. Ще е добре за теб да имаш приятелка до себе си. Аз ще поканя и някои други хора, които Боб е познавал, плюс двама от моите агенти, които да наблюдават всички. Те ще бъдат част от екипажа и ще е по-добре да не знаеш кои са, за да не ги издадеш по някакъв начин.

— Звучи забавно — каза Дейзи горчиво.

Като се нахраниха, взеха такси обратно до „Парк Лейн“. Влязоха в апартамента и Дейзи му подаде пакета писма на Розалия.

— Не съм ги чела — каза тя. — Не е редно да се четат писмата на хората.

Монтана кимна, после си спомни, че беше обещал разходка на Ретс. Изведе го в парка, макар въздухът вече да беше доста влажен. А като се върна горе, пожела лека нощ на Дейзи.

— Ще ти се обадя — каза той.

А после, неспособен да устои на меките й, уязвими устни, той я целуна леко. Последното, което видя, когато вратите на асансьора се затвориха, беше как Дейзи допря длан до устните си — там, където той ги беше целунал. Надяваше се тя да не съжалява за целувката.