Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sailing to Capri, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Завещанието

Английска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

ИК „Калпазанов“, София, 2007

История

  1. — Добавяне

Глава 52.
Дейзи

Беше мой ред. Погледнах Монтана, когато той започна да чете, като нервно се питах какви ли тайни е изровил Боб за мен.

„Моя Дейзи, оставих те последна, защото ти си най-близо до мен. Ти се съобразява с мен и ме търпя през последните години, много по-дълго от всяка друга жена, живя много близо до мен, споделяше с мен моето добро настроение, както и лошото, макар че ти можеш да бъдеш много по-свадлива и по-непоносима от всяка друга жена, която познавам, каквато те помня и от нашата първа «среща» в моя любим лондонски ресторант. От онази евтина брошка, която носеше тогава, ми остана белег за цял живот. Затова искам да отидеш да си купиш нова. Истинска този път. Отиди в «Аспрей» в Лондон, те ще имат точно онова, което искаш. Нека я запишат на моята сметка — о, всъщност не, вече не, нека я запишат на твоята сметка, момичето ми, защото ти вече ще имаш пари.

Наистина ли си помисли, че бих оставил «Снийдли Хол» на някой друг? Всъщност това е домът на Ретс, а ти просто ще си там, за да се грижиш за него. Ха, ха, само се шегувам, разбира се. Не, момиче, «Снийдли Хол» е твой. Зная, че го обичаш също толкова, колкото и аз. Обичам да си представям как седиш до камината в зимна вечер с Ретс в скута си или пък в летен следобед — как раздаваш наградите на карнавала, докато оркестърът свири «Йерусалим» под стогодишния кестен. Всичко това е твое, Дейзи, само запомни да изпиеш една пинта бира и за мен следващия път, когато си в «Рамс Хед» с Ретс, Рег и Джини.

А сега — за вила «Белкис». Аз никога не съм я виждал, но много пъти съм се възхищавал на онези снимки и се чувствам така, сякаш я познавам много добре. Знам със сигурност, че е красива. Тя е различна, необикновена, драматична и има своя история. Звучи така, сякаш ще отива много на твоя характер, любима моя. Така че вилата също е твоя. Обичам да си представям как седиш в някоя от стаите й или в градината, как отпиваш от чашата вино и може би мислиш за мен.

След като са уредени другите неща, оставям ти, Дейзи Кийн, цялото си състояние. «Защо?», можеш да запиташ. Защото не мога да се сетя за друг човек, който да го заслужава повече. Ти беше мой предан спътник и в добро, и в лошо. Ти понасяше моите променливи настроения точно толкова, колкото и аз — твоите. Ти си ме виждала в лоши моменти и в болест, както и в цветущо здраве. Всъщност не знам защо, по дяволите, не сме женени, освен да, зная, че ти не ме обичаш, поне не по този начин. Ти си най-добрият ми приятел, Дейзи, и винаги ще бъдеш. Обичам те и винаги ще те обичам и ще се грижа за теб — дори от гроба. Така че вземи онова, което ти давам, и се справи в живота така, както само ти можеш.

И така, мое малко момиче, това е твоят втори шанс. Това няма да са последните думи, които чуваш от мен. Помни, има още едно писмо, което те чака и трябва да го прочетеш, когато се върнеш в «Снийдли».

Мисли за мен тогава, Дейзи, защото аз мисля за теб. И благославям деня, в който те открих на онова ужасно парти, когато се опита да ме излъжеш, че си репортер от жълтата преса, а погледът ти издаваше, че почти умираш от глад. Винаги помни, че аз бях мъжът, който те спаси от онези ужасни сандвичи, които предлагаха на партито. Споменът от онази вечер обаче не е лош. Обичам те“.

Всички ме гледаха и чакаха да чуят какво ще кажа, след като така неочаквано и изведнъж бях наследила милиарди. Срещнах погледа на Монтана. Той ми се усмихна и каза тихо, така че само аз го чух:

— Така искаше Боб. Не се тревожи за нищо.

Той разбираше, че вече усещам тежестта на наследството, оставено ми от Боб, и дори повече от това — неговата липса. Не исках парите, просто исках Боб да се върне. Изправих се и огледах лицата на хората, събрани в стаята, изразяващи техните различни реакции — изумление, гняв, радост, завист. Но дори да бях сляпа, пак бих разпознала коя реакция на кого принадлежи.

— Обичах Боб — казах. — Някои от вас също са го обичали. Аз бях близо до дъното, емоционално и финансово, когато го срещнах. Той ме спаси, даде ми работа. А ето, че сега ми дава втори шанс, дава ми дом, „Снийдли Хол“, както и тази прекрасна вила. Ще направя всичко възможно да ги запазя такива, каквито ги искаше той. Ще обичам и ще пазя Ретс — точно така, както би го направил сам.

Седнах рязко и неочаквано, почти избухнала в сълзи, а в стаята се разнесоха тихи ръкопляскания.

Но не всичко беше приключило още. Беше ред на Монтана.