Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sailing to Capri, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Завещанието

Английска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

ИК „Калпазанов“, София, 2007

История

  1. — Добавяне

Част ІV
На борда. Първата нощ

„Книгата на живота започва с мъжа и жената в Райската градина. И завършва с Апокалипсиса.“

Оскар Уайлд, „Жена без значение“

Глава 33.
Дейзи

Събуди ме шумът от двигателите. Станах и отворих прозореца, загледах палмовите дървета и двореца на принц Рение в далечината. А после в полезрението ми се появи дългата зелена, залесена с борове, брегова ивица на Лазурния бряг. Яхтата се плъзгаше гладко и плавно във водата и оставяше пенеста вълна, в която играеха делфини. Аз се опитвах да запомня всичко, за да мога по-късно, когато затворя очи, да го преживея отново. Спомних си Боб и ме заля вълна на огромно съжаление. И разбрах колко е важно да запазя спомените от времето, което бяхме прекарали заедно. Знаех колко много щеше да се радва и наслаждава той на това плаване и на вила „Белкис“. Само че Боб не очакваше смъртта, той мислеше, че разполага с всичкото време на света.

Огледах апартамента си, в който всичко беше спокойно. Той беше пълен с цветя, а през прозореца влизаше розовозлатистата светлина на залеза. В известен смисъл, това плаване на луксозна яхта беше последният подарък на Боб за мен. А моят последен подарък за него щеше да бъде помощта ми за Монтана в намирането на убиеца.

Взех душ и се облякох набързо в ябълковозелена плисирана блуза и тесни кремави копринени панталони, сложих смарагдовите си огърлица и обеци, а на пръста си — големия диамантен пръстен, подарък от Боб за миналата Коледа. Обух златисти сандали и довърших тоалета си с малко от парфюма „Ерме Руж“, който бях купила, защото бях помислила, грешно, както се оказа, че е предназначен само за червенокоси. И тръгнах към бара, за да се срещна с Монтана.

Пристигнах там първа и заварих само бармана, приятен човек на име Мелвин, който ми каза, че е от Оклахома. Осветлението в бара беше меко и приглушено, а навън залезът обагряше небето в розово и бледозелено. По дълбоките извити дивани бяха нахвърляни възглавнички, стените бяха с ламперия от тъмно дърво с инкрустиран много сложен дизайн. Настаних се на едно от високите столчета пред бара и си поръчах „Космополитън“. Сякаш по поръчка, се появи един от стюардите с горещите ордьоври. И веднага след него в бара влезе Монтана.

— Подранила си — каза той и докосна леко ръката ми, гледайки ме с онази своя полуусмивка.

— Не, ти закъсня. Винаги ли караш жените да те чакат?

— Не, ако зависи от мен, и със сигурност не, когато изглеждат като теб. Да не би да го приемеш като обида, ако ти кажа, че си особено красива тази вечер?

Хвърлих му предпазлив поглед, защото не бях сигурна дали не ми се подиграва.

— Добре, приемам комплимента — казах неохотно. — Макар и да не е вярно.

— Кой ти даде този диамант? — Той хвана дланта ми и започна да разглежда пръстена.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го купила сама?

Той пусна ръката ми и ме погледна право в очите.

— Не.

Въпреки че съвсем не исках да имам такова поведение или може би заради питието, от което вече бях отпила няколко глътки, аз се изкикотих.

— Разбира се, че не съм го купила сама. Коледен подарък от Боб.

— Щедър човек.

— Да. Освен другите си качества, беше и щедър. — Затворих очи и видях пред себе си лицето на Боб — моя магьосник, моя Шрек, моя любим приятел и учител. — Чуй, Монтана — казах, изведнъж станала много сериозна, — обещавам да направя всичко, което мога, за да ти помогна да заловиш убиеца на Боб. Само ми кажи какво… И аз ще го направя.

— Добре, чудесно… Оценявам желанието ти за сътрудничество. Така е по-лесно, отколкото непрекъснато да се караме — добави той тихо.

Те всички пристигнаха едновременно. Помислих си, че изглеждат точно като смесена група заподозрени. В копринената си рокля с цвят на мандарина, Филомена беше, от главата до петите, жена от Южна Франция. Тя ни поздрави и седна до бара. Скоро пред нея се появиха мартини и чинийка с маслини и тя забъбри весело с бармана. Тексас беше изключително сексапилна в друга блуза от жарсе, този път с цвета на лавандулата, беше преметнала косата си на една страна. Двамата с Мелвин стояха до пианото и разговаряха за музика.

Влезе и Допелман, все още облечен във вълненото си сако с малкото плисе на гърба. Само че сега беше обул подходящи по цвят панталони и сива риза на райета. Приличаше на избягал затворник. Кимна ни за поздрав и тръгна направо към бара, където си поръча чаша първокачествено „Бордо“. Със сигурност имаше изискан вкус по отношение на вината.

Седна на столчето до Филомена и я поздрави на немски с глас, който издаваше недоволство, макар да нямаше какво да го породи. Тя го изгледа шокирано, после се озърна, за да види дали има начин да се измъкне. Видя ни и се приближи до нас.

— Мили, спасете ме от този странен човек — каза тя нервно. — Какво прави на тази яхта?

— Той е един от гостите. — Монтана й обясни кой е Допелман. Тя му хвърли още един поглед — като че ли искаше да бъде впечатлена, но това не се получаваше.

Междувременно, Мелвин свиреше „Тяло и душа“, която, не можех да не мисля така, беше подходяща за случая. Та нали, все пак, това беше „бдение“.

Пристигна и капитан Андерс, елегантен в бялата си униформа. Като че ли всички членове на екипажа бяха подбрани и заради външния си вид, а не само заради способностите си.

— Дойдох само за да се уверя, че ви е удобно — каза капитанът. — Надявам се, че сте се насладили на залеза, който тази вечер беше особено красив.

Монтана подхвана разговор с капитана, а аз се опитах да разговарям с Филомена. Казах, че харесвам роклята й, което беше безопасна тема, така реших. Тя ми отговори, на колебливия си английски, че дизайнерът е Роберто Кавали, любимият й за момента. Запита на кого е роклята, с която аз съм облечена. Признах, че нямам никаква представа и че съм я купила набързо в „Харви Николс“.

— Подходящ магазин — каза тя одобрително. — Аз също пазарувах там, когато бях с Боб.

Запитах се какво ли иска да каже с това „също“. Дали не ме поставяше в категорията на любовниците? Изведнъж осъзнах, че вероятно всичките заподозрени мислят, че съм била любовница на Боб. Побързах да я уверя, че съм била само негова служителка.

— И приятелка — добавих.

Тя ме гледа дълго и така, сякаш искаше да проникне до дълбините на душата ми.

— Вярвам, че казваш истината — каза тя, но тонът й издаваше безкрайна изненада.

— Разбира се, че казвам истината! — Порозовях от възмущение, а тя се засмя.

Точно в този момент влезе Бордоле, а гъстият й бретон подскачаше весело над блесналите очи. Беше облечена в дискретен кремав костюм с панталон, около шията й имаше поне дузина перлени огърлици, а по петите й вървеше Брандън вай Зелдер, красив като филмова звезда във вечерното си сако.

— Dio mio! — прошепна Филомена и притисна длан към гърдите си. — Кой е този мъж?

Без да дочака отговор, слезе от високото столче пред бара и се запъти към него.

— Изглеждаш великолепно — казах на Бордоле.

— И ти самата не изглеждаш никак зле, когато положиш усилия за това — отговори тя и двете се усмихнахме широко и щастливо една на друга.

Монтана беше в другия край на бара и говореше с Допелман. Направи ми знак да отида при тях. Тъй като не можех, по никакъв начин, да се усмихна на Допелман, аз го поздравих сковано и изразих надеждата си, че виното му харесва.

— Моля ви, наричайте ме Мариус — каза той с тихия си съскащ глас. — Виното наистина е много добро, „Хот-Брион“. Никога не престава да ме удивлява фактът, че такова превъзходно вино идва от едва четири акра площ, разположена в средата на едно доста западнало предградие на Бордо. По-голямата част от онова, което знам за доброкачествените вина, съм го научил от Боб, мис Кийн. Той беше добър учител и умееше да се наслаждава на живота.

Удивена, че той говори толкова много, успях да се усмихна, а Монтана стисна леко, окуражително, ръката ми. И тогава се появи Чарли Клемънт.

Той отиде до бара и се подпря на него на единия си лакът, а другата му ръка беше в джоба. Поръча си двоен „Джак Даниълс“ с лед. Кимна ни, особено подчертано, за поздрав.

— Добър вечер, Клемънт — каза Монтана, замислен. Реших, че особено се старае да покаже на всички тази вечер добрата си воля. Мелвин, който образуваше нещо като фон на събитията, беше преминал на Ленън и Маккартни. — Позволете ми да ви представя Мариус Допелман — добави Монтана.

Лицето на Клемънт изрази изненада, а после — след като огледа дребния мъж от главата до петите — и неподправен шок.

— Ученият? — запита той.

Допелман обаче извърна поглед и не отговори. Клемънт погледна въпросително Монтана, но той просто направи знак на келнера да донесе още сандвичи. Допелман си взе цели шест и ги изяде толкова бързо, че сигурно беше наистина много гладен. Аз изпих и последната капка от моя „Космополитън“ и се замислих за секунда. Нощта май щеше да се окаже много дълга.

— Здравейте всички!

Жизнерадостният глас на Джини се разнесе в бара, а тя самата си пробиваше път с лакти, облечена в черни панталони, черно потниче с тънки презрамки и високи сандали. В русата й коса бяха забодени няколко черни пера. С широка и щастлива усмивка, тя седна на високото столче до Монтана и си поръча джин с тоник и лед.

— Обичам класическите питиета така, както обичам и класическите мъже — добави тя с дяволито намигане. В същото време оглеждаше от главата до петите Чарли Клемънт. — Кой си ти? — запита тя, несмутена от неговото недружелюбно отношение.

— Чарли Клемънт — каза той сковано и й кимна леко, което вероятно трябваше да бъде нещо като официален поздрав.

— А аз съм Джини Бън. Значи и ти си приятел на Боб?

— Бивш приятел.

Помислих си, че въпросът й май беше попаднал право в целта. Джини обаче отново не се смути от поведението му, излъчващо студенина.

— Чакай малко, спомням си те! Идвал си в „Снийдли“ няколко пъти, а също така си идвал и в „Рамс Хед“. Аз съм сервитьорка там. — Тя опита джина с тоник и кимна, за да изрази професионалното си одобрение. — Винаги си спомням лицата — добави тя, като гледаше замислено Чарли.

После, внезапно млъкна и лицето й доби затворен израз. Обърна се и заговори с Монтана. Огледах се, за да видя кой друг се беше появил в бара. Нямаше ги още Даян, Розалия и Дейвис Фарел. Видях Допелман да поглъща още дузина сандвичи и други ордьоври и поръчах втората си чаша „Космополитън“, след което отидох при Бордоле, която все още разговаряше с Тексас.

— И така, какво мислите вие, момичета? — Настаних се на столчето до тях.

— Мисля, че всичко тук е просто прекрасно, особено защото не се налага нищо да плащам — каза Тексас с южняшкия си акцент. — Защото аз съм момиче, което работи, за да изкарва прехраната си, нали знаете. Не мога да си позволя плаване на такава луксозна яхта.

— Не се налага да работиш. Можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш — каза Бордоле. — Богат мъж, имам предвид, Тексас пресуши водката си.

— Не е в стила ми, скъпа. Аз съм от онези, които се влюбват лудо в мъжа, още преди да са разбрали дали е богат или беден. А досега мъжете все са се оказвали бедни. — Тя се засмя. — Такъв ми е късметът, предполагам.

Тексас не беше от жените, които влагат корист в своето въздействие, както човек би могъл да предположи от външния й вид. Тя беше наистина мила и добра. На пръв поглед само заблуждаваше, че е от онези жени, които преследват богатите мъже. Като се замислих за мъже, погледнах Монтана. Той все още говореше с Джини. Чудех се дали въобще някога щях да преодолея тази ревност към мъж, който просто искаше да сме приятели или добри познати. Към мъж, който ме беше помолил да му правя компания, за да не се чувства самотен, и който, в замяна, щеше да ме пази от лошите мъже.

Чудех се още дали тази вечер въобще ще има край, когато стюардът обяви, че вечерята е сервирана.