Елизабет Адлър
Завещанието (11)

Глава 11.
Монтана

Монтана не спеше. Лежа дълго, подложил ръце под възглавницата, втренчил поглед в червените стени, дълбоко замислен.

Беше срещнал Боб Хардуик преди десет години, когато милиардерът му се беше обадил, за да разследва произхода на кандидатите за изпълнителен директор в неговата компания, пост, който даваше доста голяма власт. Монтана се беше погрижил за работата бързо и ефикасно, после беше потърсил Боб.

Хардуик се беше облегнал назад в прекалено голямото кожено кресло зад впечатляващото бюро от палисандрово дърво в манхатънския си офис и го беше погледнал с очакване. Непрекъснато влизаха и излизаха секретарки, които му носеха документи, които той подписваше почти без да ги погледне. Няколко от помощниците му дойдоха, за да му напомнят, че има среща за обяд в „Четирите сезона“ и да му кажат, че шивачът му е на път и че ще трябва да се направи пробата на новия му костюм, а и с него иска да говори онази жена с твърде добре известното в обществото име. Той ги отпъждаше с едно махване на едрата си длан като досадни мухи.

— Ще бъда там, когато успея да отида — отговаряше, а помощниците извиваха очи към тавана и отиваха да се опитат да успокоят хората, които чакаха.

Той изглеждаше като човек, завладян от неспокойствие — в измачкания си костюм, с рошавата си сива коса, с блестящите сиви очи под рунтавите смръщени вежди, с розовата кожа, която издаваше високо кръвно налягане. Беше впечатляващ с присъствието и грозотата си. Вдигнатите вежди на Монтана изразяваха недоверие, че Хардуик въобще слуша онова, което той му говори, с всичките тези прекъсвания.

— Не се тревожи, момче, слушам те.

Хардуик се наведе през бюрото и за първи път вниманието му беше отдадено изцяло на него. Монтана му разказа каква е истината за кандидатите за работа и страховете си за онзи, който стоеше начело в списъка.

— Разчитам на интуицията си, като казвам това, но съветът ми е да не назначавате този кандидат.

— Вярвам на интуицията. Стигнах до върха точно защото се научих да се вслушвам в нея. Значи харесвате професията си — това разследване и душене?

— В моята работа има много повече от обикновено разследване на потенциални служители или от това какви са намеренията на конкурентните компании или какви проблеми имат те. Ние сме, също така, охранителна компания. Осигуряваме безопасността на клиентите си.

— На хора като мен, искаш да кажеш? — Хардуик изглеждаше заинтересуван.

— На хора като вас, сър. Милионери, знаменитости, членове на кралски семейства.

— Искате да кажете, холивудски звезди?

— И тях, да.

Хардуик въртеше химикала между пръстите си, гледаше надолу към бюрото си и мислеше.

— И как човек би разбрал, че е в опасност? Че някой го дебне, да речем?

— По-добре е да наеме на работа някого като мен, преди да се стигне дотам.

Като продължаваше да върти химикала, Хардуик въздъхна.

— Не мога да понасям да бъда охраняван, да се следи всеки мой ход. Какъв живот би било това? Не, аз съм човек, който цени свободата си. И, странно, човек, който цени самотата си. — Той гледа Монтана дълго и преценяващо. — Човек като вас, предполагам.

Монтана трябваше да признае, че той е прав. Хардуик взе молбата и документите на човека, чиято кандидатура обмисляше. Прегледа ги, като мислеше за онова, което Монтана беше казал за интуицията си.

— Знаете ли какво? Защо да не предложа работата на вас? Ще ви платя двойно в сравнение с онова, което печелите сега. — Използваше тактиката, която използваше винаги, когато отчаяно искаше нещо. — Нямате опит, но бързо ще схванете нещата и ще се научите, това се вижда от пръв поглед. А онова, което не знаете за поглъщането на фирми, средствата и начините за упражняване на влияние и на финансите, можете да го научите от мен. Аз самият ще ви уча. Какво ще кажете за това, Монтана?

— Защо аз?

— Харесвам ви. Интуиция. Нали така?

— Така. Предложението е страхотно, но не мога да приема.

Хардуик изучава Монтана внимателно, после каза:

— Разбира се. Човек като вас не може да работи в офис с фиксирано работно време, не може да се подчинява на работен график и да изпълнява едни и същи задължения всеки ден. Вие обичате свободата, Монтана. Освен това, ако работите за мен, ще трябва да се подстригвате по друг начин и да се отървете от тази ужасна гривна.

Един от помощниците провря глава през вратата.

— „Четирите сезона“, сър… обядът… — каза той почти беззвучно, като оформи думите с уста.

— Излез! — каза рязко Хардуик. Монтана вече беше скочил на крака, готов да бъде освободен. — А вие седнете, Монтана. Вие сте прекалено интересен, за да ви оставя да си отидете така. На колко сте години? Трийсет и четири? Млад и все още податлив, нали така? Имам нужда от млади хора като вас около себе си, хора, които невинаги ще ми отговарят с „да“, които притежават определени качества. Сигурен ли сте, че не мога да ви предложа работа? Ще увелича мизата. Ще ви предложа три пъти повече, отколкото печелите сега.

С високо вдигната глава, Монтана изгледа Хардуик право в очите.

— Мистър Хардуик, аз съм на ваше разположение по всяко време като детектив и охрана. Обичам работата си и нямам намерение да я сменям.

— Дори да срещнете прекрасна жена и да се влюбите?

— Дори и тогава. Тя ще трябва да ме приеме такъв, какъвто съм.

— Опитах това веднъж, когато бях млад и беден и все още се борех с живота. За мен не се получи — добави Хардуик с горчива усмивка. — Тя ме обичаше, но ме изостави. Не беше заради парите, нито по-скоро заради тяхната липса, а заради моята собствена амбиция, концентрирана само върху успеха. „Приеми ме такъв, какъвто съм“, казах й и тя ме отхвърли. Трябва да разберете това, Монтана. Но аз уважавам чувствата ви и мисля, че сте много добър в работата си.

Той се изправи, а Монтана го последва. Стиснаха си ръцете и Хардуик го изпрати до вратата.

— Ако промените решението си, веднага ме уведомете — каза той.

През следващите десет години Хардуик често се обаждаше на Монтана. Бяха обядвали заедно много пъти в едно заведение на Източна четирийсет и девета улица, защото Боб обожаваше бургерите и пържените картофи, които сервираха там. Бяха разговаряли за разрастващия се бизнес на Монтана, за новите офиси, които той мислеше да отвори в Лондон, за съпругата на Боб — французойка — която много скоро се превърна в негова бивша съпруга, за темпераментната му любовница — италианка, която също се превърна в бивша любовница, за това, как той никога нямаше време да посети вилата си на остров Капри и за мечтата му да плава около острова, защото, според него, той щеше да е още по-красив, гледан откъм водата.

— Това е моя мечта — беше признал той на Монтана. — Точно затова и купих мястото. Преди вилата принадлежеше на Василий Белкис, известен балетист. Това е единственото, за което мога да благодаря на любовницата си, тя я откри, убеди ме да я купя, каза ми, че е добра инвестиция. Не съм сигурен, че беше права за последното, но из се влюбих в снимките и в романтиката. Предполагам, че някой ден ще намеря време да отида там, но засега е само една прекрасна мечта. Може би вие ще дойдете да ме посетите там? Какво ще кажете Монтана?

— Когато кажете — беше отговорил той, но разговорът никога не отиде по-далеч от това. Следващото, което Боб му каза, беше, че има малък проблем, който започва да го дразни.

— Проклетата електронна поща. Този нахалник, ако можем да се изразим така, който нарушава спокойствието на човек и през деня, и през нощта. Продължавам да получавам онези заплашителни писма, малко детински всъщност, от рода на: „Знам точно къде си в момента. Помни, че те наблюдавам. И знам с кого беше снощи. Аз винаги те наблюдавам, държа те под око“. — Той сви рамене. — Разбира се, не бих могъл да повярвам, че някой ме държи непрекъснато под око, без аз да забележа това.

— Би могло — каза Монтана.

Боб вдигна поглед към него, изненадан.

— Толкова ли е лесно?

— Не, но моите хора, например, са много добри в работата си.

— А този побъркан… Би ли могъл и той да е толкова добър?

— Никога нищо не предполагай. Би могло и да е жена.

— Ревнива жена, ха?

Монтана се усмихна широко.

— Познаваш ли такава? — запита той, а Боб се усмихна и отговори, че познава няколко.

Монтана му каза, че ще следи електронната му поща и че веднага ще му осигури двайсет и четири часова охрана, но Боб категорично отказа.

— И по-рано съм ти казвал, че не бих могъл да понеса това. Не е в природата ми. Нито в твоята, Монтана. Не мога да живея като хванато в капан животно.

После той подаде на Монтана списък с шест имена и го помоли да проведе разследване по тях.

— Те всички са хора, които по едно или друго време са били въвлечени в живота ми, независимо дали личен или делови. Всеки от тях има недостатък. И всеки ме ненавижда, макар да съм направил онова, което съм смятал, че е най-добре за тях. Искам да знам какъв точно е техният живот сега, какво правят в момента и с кого са в бизнес отношения. Искам да знам дали заслужават моята помощ.

Когато Монтана го запита защо, Боб отново сви рамене и каза:

— Интуиция. Всеки един от тях има причина да ме убие. — А после се засмя и каза: — Просто се шегувам.

А след два дни беше мъртъв.

Смъртта на сър Робърт Хардуик не беше приета за убийство. Беше нещастен случай. Той не беше преценил правилно завоя, колата беше излязла от пътя и беше избухнала в пламъци. По някакво чудо, Хардуик бил изхвърлен от нея и трупът не беше изгорял.

Беше издаден смъртен акт и тялото на сър Робърт Хардуик беше изпратено със самолет на своето последно пътуване до Йоркшир. Местната спасителна служба беше извадила от пропастта останките от превозното средство и Монтана беше получил разрешение да ги закара до гараж в Ню Джърси, който и преди беше използвал. Те останаха там, прибрани, да чакат следващия му ход. Но той трябваше първо да реши дали предположението на Боб, че някой иска да го убие, беше правилно или не. Щеше да прекара една безсънна нощ в Червената стая.