Елизабет Адлър
Завещанието (36)

Глава 36.
Дейзи

Спах със съня на ангелите. Тялото ми прилягаше към това на Монтана така, сякаш бяха създадени едно за друго. На следващата сутрин, неясно долавяйки дневната светлина зад спуснатите завеси, най-после успях да се измъкна от обзелата ме сънливост и доволство, отворих очи и го потърсих. Не беше до мен. Потърсих с поглед бележка, после погледнах във всекидневната и в банята. Нямаше го. Гледах втренчено наоколо, изумена. Монтана ме беше изоставил, без дори да ми каже една дума.

Глупаво е, предполагам, но болката от отхвърлянето отново ме връхлетя — същата ужасна агония, която бях изпитала, когато ме беше напуснал съпругът ми. Пукнатините, които се бяха образували в твърдата защитна обвивка на сърцето ми снощи, когато Монтана ми беше разкрил своята уязвима страна, зараснаха и отново се втвърдиха. Казах си, че съм глупачка, а мъжете са си мъже — преследват само секс и нищо друго. Но нали аз го бях съблазнила? Той ме беше запитал дали знам какво правя, и аз, толкова безгрижно, бях отговорила утвърдително. И ето, сега получих онова, което исках. Нито повече, нито по-малко. Реших, че това няма да се повтори и че всичко е приключило още преди да е започнало.

Изведнъж ми хрумна, че зад големия прозорец лежи вълшебното малко пристанище на Сен Тропе. Виждах залесените с борови гори хълмове на Раматуел, които се издигаха в ясното синьо небе. Чувах крясъците на чайките и когато отворих прозореца, долових аромата на цветя и мириса на море. Имах нужда от плажа и от топлината на слънцето, за да стоплят нараненото ми от любовта тяло. Имах нужда да охладя болката си в хладното синьо море, да вдъхна отблизо и с пълни гърди освежаващия аромат на цветята. Имах нужда от розе и прясна риба и от онези малки диви ягоди, които тук наричаха fraises des bois. И, разбира се, нямах нужда от Хари Монтана.

Влязох под струята на душа и оставих водата блажено да ме облива, да отмие следите от правенето на любов. Толкова чиста, че кожата ми чак скриптеше, излязох от банята, облечена в мек бял халат, и точно в този момент моята стюардеса, Камил, пристигна със закуската. Налях си чаша кафе и отхапах от масления ронлив кроасан, изпечен така, както само французите могат. После звъннах в стаята на Бордоле.

— Какво? — отговори тя.

— Будна ли си?

— Вече да.

— Дръпни завесите и погледни навън.

Чух я да мърмори недоволно, докато става от леглото, после чух звука от завесите, които тя дърпаше силно. После:

— О! Погледни само!

— Напълно будна ли си вече? — запитах, широко усмихната.

— Можеш да се обзаложиш. Какво си планирала?

— Плаж. Плуване. Обяд. Вино. И може би малко пазаруване по-късно…

— Дай ми половин час, бейб, и съм цялата твоя. О, чакай минутка, ами заподозрените? Нима ще ги оставиш съвсем сами?

— Е, искаш ли да отидеш на плаж с Допелман? Или с Чарли Клемънт? — Чух я да надава тих стон. — Разбира се, че не искаш. И аз не искам. Всичко това може да върви по дяволите, Бордоле, ще оставя Монтана да се справи с тях.

— Хм. — Почти чувах как мозъкът й бързо работи, щрака. — Какви, точно, са в момента отношенията ти с Монтана? Снощи ми се стори, че сте доста интимни. И не си прави труда да ми казваш, че греша. Мога да подуша началото на любовна връзка от петдесет крачки.

— Е, да, но този път наистина грешиш. Всичко вече приключи.

— Приключи? Мислех, ще ми кажеш, че току-що е започнало!

Въздъхнах и накратко й разказах случилото се през последните няколко часа. Накрая казах:

— Когато един мъж си тръгне просто така, без дори да каже довиждане, без да остави бележка и дори без да се обади по телефона, какво трябва да мисли една жена?

— Най-лошото — съгласи се Бордоле.

Отново въздъхнах и облякох тюркоазен бански костюм и тънка, прозрачна и лека синя туника — част от покупките ми в „Харви Никс“ в Лондон. Обадих се на Патрис де Колмон, собственика на „Клуб 55“, и направих резервации за обяд в два часа, грабнах сламената си чанта и отидох да почукам на вратата на Бордоле. Тя отвори, лъчезарно усмихната.

— Бързо, да избягаме, преди Допелман да ни е намерил! — каза тя с висок шепот и веднага забърза по коридора, а аз — след нея.

Смеехме се тихичко като две палави деца, докато тичахме по мостчето към палубата.

Разхождахме се под приятните слънчеви лъчи, разглеждахме сергиите, където се продаваха бижута и колани, тениски и шалчета, слънчеви очила и сувенири. Да вземеш такси, никак не е лесно в малкия и претъпкан Сен Тропе, но аз знаех къде да се обадя и така, двете зачакахме на пристанището таксито да пристигне.

Таксиметровият шофьор беше привлекателен и се казваше Пол. Говореше ни весело и оживено на френски, докато таксито пътуваше по тесните улички на стария град, който датираше от петнайсети век. А после излязохме на главното шосе. Завихме до знака, на който пишеше: „Плажове“. Минахме край сякаш безкрайни лозя, които даваха превъзходното местно розе, после отново завихме при знака, на който пишеше: „Пампелон“. Стигнахме до края на пътя и, най-после, до красивия плаж. Пол ни каза да му се обадим, когато решим да се върнем, и потегли, а ние останахме на паркинга, втренчили погледи в множеството автомобили „Бентли“ и „Ферари“.

Въпреки елегантната си клиентела, „Клуб 55“ е семпло място. Входът е дъсчена пътека, заслонена от бамбукови пръчки. Пътеката води до тераса, открит ресторант и бар. Тентите са от преплетена тръстика и бели платна и наистина приличат на корабни платна, които се веят над главата. Цялото място е потънало в бугенвилии, олеандри и вечнозелени храсти. Отпред, пред клуба, се простират златистият, обсипан с чадъри, плаж и морето. А там гъмжи от „красиви“ хора.

В сенчестата област, определена за хранене, масите са застлани със светлосини покривки. По тях са подредени вази със свежи цветя, а бризът подухва откъм морето. До нас достигаше и досадният шум от моторните лодки, които сновяха между брега и големите яхти, закотвени в близост до него. На борда им обикновено могат да се видят хора, облечени в скъпи дрехи, красиви млади жени във възможно най-оскъдни бански костюми. Всички те обикновено обядват и вечерят в най-популярните плажни клубове в Сен Тропе.

Патрис взе ръката ми и я целуна. Заговори ми тихо и нежно за Боб. Беше го познавал в продължение на много години и каза, че много ще му липсва. Клубът принадлежеше на семейството на Патрис де Колмон от 1955 година насам. В онази година, майка му и баща му купили доста западналото място на плажа и започнали да готвят за Бриджит Бардо и нейния снимачен екип, които по онова време снимали тук „Бог създаде жената“. В онзи миг се „родил“ Сен Тропе, както и „Клуб 55“.

Настанихме се на надуваемите дюшеци под чадърите, но аз нямах търпение да вляза във водата. Тя ме обгърна като нежна и мека копринена нощница. Беше с абсолютно точната температура — нито много студена, нито много топла. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Не мислех за Монтана. Не мислех и за Допелман. Не мислех дори за Боб. Мислех единствено за собственото си чувствено удоволствие, отдадена единствено на тази гладка кристална вода и силата на собственото си тяло. Гмурках се и плувах към хоризонта. Бордоле плуваше редом с мен — замах след замах, в синхрон. И двете бяхме тренирали плуване и се представяхме добре в училищния отбор. И това не беше отишло напразно, уменията ни се бяха запазили.

Охладени най-после, ние заплувахме към брега. Отърсихме се от капките вода като двата лабрадора, които бяха плували редом с нас. После бавно отидохме до нашето местенце от плажа и седнахме, оставихме слънчевите лъчи да ни затоплят и изсушат, преди отново да се намажем с плажно масло „Хавайски Тропик“.

Лежах по гръб на дюшека със затворени очи. За първи път, откакто бях напуснала Лондон, се чувствах наистина отпусната. Почти заспах под чадъра, но долавях, сякаш някъде отдалеч, смеха и тракането на кубчетата лед в чашите, лекия шепот на бриза във вечнозелените растения и плисъка на вълните, които се разбиваха в брега. Искаше ми се да мога да остана тук завинаги и никога вече да не ми се налага да се срещна с реалността, която представляваха Монтана и заподозрените.

— Мадам, масата ви е готова.

Усмихнат млад сервитьор в синя риза прекъсна мислите ми. Двете с Бордоле облякохме туниките си и започнахме да си проправяме път през вече пълните маси. Поръчах бутилка розе и двете отпивахме в благословено мълчание и разбирателство. Хапвахме от салатата, в която всичко, включително червените малки репички, беше прясно и подправено с ароматен зехтин. Заля ме чувството за мир и покой, за благоденствие — чувството за спокойствие след буря.

Започнахме да правим коментари за великолепните млади тела, за бижутата, за това скандално перчене и гиздене, за загорелите момичета и бронзовите млади мъже с татуировките, за дебелите титани на индустрията, нахлупили бейзболни кепета, на които са изписани имената на техните собствени яхти, за известните модели и филмови звезди. Разбира се, имаше и други хора, които редовно идваха тук година след година не за да бъдат забелязани от другите или за да гледат знаменитостите, а просто защото мястото им харесваше.

Току-що бяхме привършили морския костур и превъзходната салата и пиехме втората бутилка вино, докато чакахме да ни донесат дивите ягоди, когато Бордоле прошепна:

— Не поглеждай сега, но познай кой се приближава към нас.

И аз, разбира се, погледнах. Беше Даян. Бордоле въздъхна гневно.

— По дяволите, Дейзи, сега и тя ни видя и ще дойде при нас!

Беше права. Даян ни видя и като приближи, ни изгледа с възмущение.

— Какво правите вие тук? Невъзможно е човек да направи резервация.

— Отказали са ти, нали? — Бордоле можеше да бъде много неприятна, когато решеше. — Много лошо. Разбира се, аз и Дейзи се насладихме на превъзходния обяд, както и на прекрасен ден на плажа.

— Тогава, няма да имате нищо против, ако седна тук, при вас.

Даян се настани, преди да сме имали възможност да възразим. Засуети се с бялата си кожена чанта, приглади косата си, която носеше прибрана назад, на кок, и оправи бюстието на синята си плажна рокля.

Наля си чаша от нашето розе и отпи дълбока глътка. Погледът й срещна моя над ръба на чашата.

— Ти чукаше ли се с моя бивш съпруг? — запита ме.

Ахнах. Чух как Бордоле присмехулно изсумтя, готова всеки миг да избухне в смях.

— Винаги съм подозирала, че сте любовници — каза Даян. — Ти беше толкова близка с него, винаги до него, винаги отговаряше на телефона, винаги в самолета с него, винаги. И винаги с него в „Снийдли Хол“. И дори тук, в Сен Тропе и в хотел „Дю Кап“.

— Спомням си те от хотел „Дю Кап“ — казах, защото знаех, че и тя си спомня прекалено добре сцената, която беше направила на Боб, когато той й беше отказал пари.

— Разбира се, че си спомняш — Тя изведнъж стана предпазлива. — Онова, което не знаеш, е колко много имах нужда от парите. И защо. — Издължените й зелени очи отразяваха слънчевата светлина, когато ме погледна. — Но тогава нямаше причина ти да знаеш истината, нали? Тогава не казах и на Боб, така че защо да ти кажа сега?

— Каква истина? — запитах, но тя извърна глава, очевидно решила, че е казала прекалено много.

Махна с ръка на келнера и златните й гривни затракаха.

— Боб е мъртъв и вече го няма. Сигурна съм, че добре се е погрижил за мен в завещанието си. — Тя отново ме погледна, този път — втренчено и пронизващо. — Не е ли така?

— Наистина не знам какво гласи завещанието на Боб — казах. — Ще трябва да изчакаме, докато стигнем Капри. Там ще разберем.

Стори ми се, че видях отчаяние в очите й, но после тя бързо се обърна към келнера и си поръча печен калкан и друга бутилка розе. После отново се усмихна, сякаш заучено, и запита Бордоле откъде е и какво прави тук, харесва ли й плаването.

Само за миг, Даян се преобрази от уплашена и отчаяна жена в съвършена чаровница от висшето общество, която се наслаждава на най-хубавия плажен клуб в Сен Тропе — място, където тя очевидно се чувстваше у дома си и към което естествено принадлежеше. Приближаваха се хора, целуваха я по двете бузи и я питаха защо толкова много време не са я виждали.

Тя отговаряше на всички, че съпругът й е починал наскоро и тя се възстановява от шока.

И може би тя беше, помислих си, изненадана. Бързо се бях научила, че човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше въпрос за Даян.