Елизабет Адлър
Завещанието (45)

Глава 45.
Дейзи

Качих се в лодката и отплавахме към кея. Бордоле идваше с мен като подкрепление. Знаех, че Монтана не би казал нещо прекалено лично пред нея, а и нямах никакво намерение да му позволя да се извини. Мъжете, изглежда, мислят, че могат да се измъкнат от всякакво положение и да получат всичко, а се канех да докажа, че това не е така поне в този случай. Оттук нататък нашите отношения щяха да бъдат стриктно делови.

Видях го да чака на вълнолома. По дяволите, изглеждаше добре. Отново се запитах къде беше добил тена си — знаех, че не може да се печеш на слънце, докато преследваш убийци през континента. Преглътнах въздишката си. Оттук нататък всичко беше само работа, а и умът ми беше така претоварен с информацията за заподозрените, че нямах друг избор, освен да говоря с него за това.

— Нима сърцето ти не омекна поне малко, като го видя? — прошепна Бордоле в ухото ми, когато слязохме от лодката.

— Не — излъгах, но не можах да заблудя старата си приятелка.

Усмихнах се студено на Монтана, но сърцето ми препускаше лудо, а вътрешно сякаш умирах. Когато той взе ръката ми, това беше като електрически шок и студеното ми отношение веднага се стопи.

— Как си? — Побързах да издърпам ръката си.

— По-добре сега, като те видях. — Той ме огледа от главата до петите. — Изглеждаш уморена.

Свих рамене.

— Не можах да спя. Допелман също не можа. Срещнахме се в празния бар в два през нощта.

Усмивката му изчезна.

— Какво си правила там сама по това време на нощта?

Погледнах го с отворена от изумление уста.

— Казах ти: не можах да спя. Станах, разходих се…

— Исусе! Сигурно си заблудила дори агентите, които те наблюдават. Те са решили, че си легнала.

— Значи толкова по въпроса за професионалното наблюдение — каза Бордоле. — Здравей и на теб, Хари, как си?

Той се обърна към нея.

— Радвам се да те видя, Бордоле. Харесва ли ти плаването?

— Досега — страхотно! Няма да повярваш колко напрежение се усеща, какви замисли се правят, какви планове, без да споменаваме признанията, а после и късните спорове и кавги в бара.

Монтана извика такси, качихме се и поехме по стръмния хълм към града, към „Алберго е Лондрес“, откъдето той каза, че се разкрива най-красивата гледка в Соренто. Не си направих труда да го запитам откъде знае това. Беше от онези хора, които, в който и град да се озоват, винаги знаят кои са най-добрите места. И не беше сгрешил по отношение на малката странноприемница от деветнайсети век, чиято тераса сякаш висеше над безкрайния син залив, гледката към остров Капри на хоризонта и на Везувий на север. Хотелчето беше потънало в пурпурни бугенвилии и лимонови дръвчета в саксии, а масите бяха поставени под червени тенти. Чуваха се смях и разговори. Изглежда всички, освен мен, се забавляваха и чувстваха добре.

Настанихме се на маса под червена тента и нежният морски бриз разроши косата ми, повдигна настроението ми и аз започнах да се чувствам малко по-добре. Бяха ми омръзнали коктейлите „Космополитън“ и шампанското, затова си поръчах „Пелегрино“ с лимон, докато Бордоле и Монтана си поръчаха бира „Перони“. Донесоха ни чиния калмари, все още съскащи от горещото олио в тигана, както и купа с лимонов сок, в която да ги потапяме. Хапвахме в мълчание и след известно време се отпуснах. Не бях готова да простя на Монтана, но сега поне можех да го гледам в очите, без да ми се иска да го убия.

— Искаш ли аз да започна, или искаш първо ти да ми разкажеш новините си? — запита той.

— Първо ти.

Сложих още един калмар в устата си. Май щях да се върна у дома с десет паунда по-тежка, но кой ли се интересуваше?

— Съжалявам, че те изоставих така неочаквано и грубо, но ми се обадиха в четири сутринта. Ти спеше дълбоко. Не исках да те събудя.

Вдигнах ръка, за да го накарам да спре да говори.

— Тази среща е чисто делова.

— Окей. Обаждането беше от помощника ми в Ню Йорк. Екип от специалисти по веществените доказателства работеше по останките от автомобила на Боб. Бяха стигнали до някои интересни заключения.

Взех си още един калмар, а Хари се наведе през масата и постави дланта си върху моята.

— Чуй ме, Дейзи, това е важно.

После ми разказа как беше умрял Боб. И под горещото слънце на Соренто аз се вледених, превърнах се в бучка лед. Погледнах Бордоле, а нейното изражение също издаваше, че е шокирана, после отново погледнах Монтана. Той каза:

— Съжалявам.

И погали студените ми ръце. У мен се надигна гняв. Бях готова лично да удуша този убиец. Той ми беше отнел Боб. Беше отнел живота на един добър човек, докато той самият продължаваше да води собствения си окаян и жалък живот.

— Разбира се, че е Допелман. Снощи той ми разказа как се е чувствал по отношение на Боб. — Разказах подробностите на Монтана. — Така че, виждаш ли, отмъщението би могло да е мотивът на Допелман. Той е бил, знам го.

— Ще трябва да изчакаме, докато имам неоспоримо доказателство — предупреди ме Монтана.

— А какво ще кажете за Чарли Клемънт? — запита Бордоле.

Разказах им и онова, което Джини ми беше казала за Чарли, както и че Тексас го беше видяла в скандално известния „Екол де Нюи“. Тя работела в Париж преди време и отишла в клуба с мъж, когото срещнала там, защото той й казал, че клубът бил „ексклузивен“. А се оказало, че клубът е едно от онези места, където всеки може да получи секс, както го иска, дори с деца. Мъжът, с когото тя била, й казал, че това място е собственост на Чарли Клемънт, и й го показал. Тя си тръгнала веднага, щом разбрала какво е мястото.

— Значи Боб е бил прав — заключи Монтана. — Сега те всички показват истинското си лице.

— Розалия е единствената, която не се интересува от завещанието на Боб — казах. — Тя не иска нищо от него, никога не е искала.

— Чудя се — каза Монтана замислено.

Бордоле махна с ръка на някого от съседната маса.

— Трябва да тръгвам. Тя грабна чантата си.

Видях капитан Андерс да става на крака, когато тя тръгна към него. Изглеждаха много доволни, че се виждат и че могат да бъдат заедно.

— Бордоле отново е във форма — усмихнах се аз.

Монтана вероятно помисли, че усмивката ми е пробив в моята броня, защото каза:

— А какво ще кажеш за нас, Дейзи? Все така ли ще продължаваме да се караме за нищо?

— Нищо! — Бузите ми порозовяха от възмущение. — Когато заспах, до мен имаше мъж. На сутринта го нямаше, нямаше и никакво обяснение. Това е нищо!?

— Разбира се, че не е без значение, но има разумно обяснение. Освен това ти се обадих и ти оставих съобщение. Не го ли получи?

Погледнах го втренчено.

— Какво съобщение?

— Искаш ли да го чуеш?

Като гледах лицето му, което изразяваше тревога и нетърпение, реших, че ако продължа да се цупя и отговоря с „не“, той може и да си тръгне, а аз не исках това.

— Окей. Хайде, кажи ми — казах кисело.

— И така, ти какво мислиш? — каза той, когато свърши с обяснението.

Станах и дълго го гледах. Без да каже нито дума повече, той ме хвана за ръката и ме заведе долу, на пристанището, където се качихме в лодката и се върнахме на яхтата.

Всички бяха на брега и на борда беше тихо. Апартаментът ми беше хладен, климатичната инсталация жужеше, а завесите бяха спуснати, за да не пропускат следобедните слънчеви лъчи. Захвърлих чантата си на един стол и отидох в спалнята. Обърнах се и му кимнах.

— Ела тук, Монтана!

И той, с усмивка, се хвърли в разтворените ми прегръдки.

Не повторихме онова, което се беше случило преди. Случи се нещо по-различно. Целувките му бяха много по-нежни, а моите — много по-страстни. Дланите му бяха съвсем нови за мен, устните му — горещи и познати. Тялото му прилягаше към моето, ласките му ме караха да тръпна, а устата му — да моля за още. Желаех Хари Монтана по-силно, отколкото някога щях да желая друг мъж. А Хари Монтана задоволяваше всичките ми нужди.

Бяхме все още в леглото в седем часа вечерта, взели душ и голи.

— Трябва да си поемем дъх — каза той с нос, сгушен във врата ми.

Аз нададох стон и зарових лицето си в гърдите му, започнах лекичко да го хапя.

— Не мога да се срещна със заподозрените тази вечер. Не искам да мисля за убийства и пари. Не може ли просто да останем тук, да бъдем сами? — помолих го аз.

Някъде дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше мисълта, че ние може би щяхме да имаме само тази нощ. Човек никога не знае с мъж като Монтана, не знае кога може да изчезне отново и за колко време. Може би следващия път щеше да изчезне завинаги… Исках да взема от него всичко, което можех. Сега.

— Тогава, няма да се видим с тях — каза той, с което ме изненада. — Ще помолим за обслужване в стаята.

— Но тогава ще се наложи да се скриеш в банята — възразих аз.

— Наистина ли мислиш, че ще повярват, че ти ще изядеш вечеря за двама? Хайде, Дейзи, слез на земята, никой пет пари не дава, освен теб и мен.

Хвърлих му предпазлив кос поглед.

— А ти даваш ли пет пари?

— Да — каза той, изведнъж станал сериозен. — Давам пет пари за теб, Дейзи.

Не каза „обичам те“, но засега и на това бях доволна. Това не беше просто кратък сексуален флирт, бях с мъж, чувствата, към когото започваха да стават все по-дълбоки, мъж, който се интересуваше от мен.

— Да изпратим тогава за обслужване по стаите — казах и се усмихнах лъчезарно.