Елизабет Адлър
Завещанието (37)

Глава 37.
Дейзи

Обадихме се на Пол, таксиметровия шофьор, да ни вземе и оставихме Даян да се наслаждава на обяда в компанията на приятелите си.

Като все още се чудехме над смисъла на думите й, ние мълчахме по пътя обратно до Сен Тропе. След това започнахме да обикаляме бутиците, които отваряха отново в четири следобед. Разхождахме се и по павираните тесни задни улички. И срещнахме, кого мислите, Филомена, която мъкнеше огромни пазарски чанти с имената на „Хермес“, „Ерес“ и „Бланк-Блю“. Очевидно беше, че е похарчила доста от своите сто хиляди долара. Безупречна, пищна и великолепна в скъпия си, но изключително семпъл, бял ленен тоалет, тя вървеше така царствено, сякаш притежаваше всичко наоколо.

— Ciao, amici! — извика ни тя и ни махна със свободната си ръка, лъчезарно усмихната, от другия тротоар. — Вижте какво имам! — Тя повдигна чантите. — Не съм се забавлявала така добре от години. Пазаруването винаги ме кара да се чувствам добре.

Без да се огледа, тя се втурна да пресече тясната улица и се озова право пред един син „Мерцедес“, зад чието кормило седеше привлекателен рус мъж. Той натисна гневно клаксона, после удари рязко спирачките и се закова на място.

— Едва не те убих! — каза той на френски, като вдигна ръце във въздуха в донякъде престорено отчаяние.

— Ако трябваше да умра, щях да съм щастлива, че щеше да е в твоите ръце — извика в отговор Филомена и се засмя.

Той се облегна на лакът на вратата на колата и я погледна с интерес.

— Какво ще правиш довечера? Знам къде ще има добро парти. На яхтата на Пол Алън.

Двете с Бордоле си разменихме многозначителни погледи. Пол Алън беше милиардерът от „Майкрософт“ и неговата яхта, „Октопод“, беше най-голямата и най-великолепната в Сен Тропе, много по-голяма от „Синята лодка“, извисяваща се сиво-синя грамада.

Филомена отиде бавно до него. Те си размениха визитни картички и усмивки, стиснаха си леко ръцете, докато разгневените шофьори образуваха две опашки зад тях, натискаха клаксоните и викаха. Без да се смути, Филомена му махна за довиждане. Усмихна се мило на побеснелите шофьори, после прекоси бавно улицата и дойде при нас — спокойна и самоуверена.

— Глупав млад мъж — каза тя пренебрежително. — Помисли си, че ще бъда впечатлена, когато спомене Пол Алън и неговата яхта.

— Е, аз със сигурност бях впечатлена — каза Бордоле.

— Ха! Разбира се, той не познава Пол Алън. Той е като мен, намира се някъде далеч в тълпата около тези хора, надява се да има късмет и да пробие в този кръг, да постигне контакт и да получи няколко залъка от софрата на богатите.

Филомена използваше метафори, но ние разбрахме какво иска да каже. Също като Даян, тя ни впечатли. Обаче, за разлика от Даян, ни впечатли със своята откровеност.

— Аз имам вид на богата жена, той също има вид на богат мъж — каза тя и сви елегантните си загорели рамене. — Но и за двама ни това е само фалшив външен вид, с който ние се надяваме да извадим късмет.

В този миг иззад ъгъла се появи Тексас, също стиснала пазарски чанти в ръка, макар и не с името на „Хермес“ на тях.

— Здравейте! — извика тя. — И вие ли обикаляте магазините, момичета? — Токчето на обувката й попадна в дупка между паветата и тя едва не падна. — О, по дяволите! — Заподскача на един крак, стиснала глезена си с ръка. — Така ужасно боли!

Брандън се появи иззад ъгъла почти мигновено след нея. Усмихна ни се, после погледна, разтревожено Тексас.

— Какво се е случило?

Тя едва стоеше на един крак и той я хвана през кръста, за да й даде опора. Тя изстена тихичко няколко пъти.

— Токът й попадна в дупка между паветата — казах му аз. — Вероятно си е изкълчила глезена. По-добре й помогни да се върне на яхтата. И нека лекарят погледне крака.

— Разбира се. Да, със сигурност ще й помогна. Яхтата.

Брандън, изглежда, говореше само с къси фрази, дори невинаги образуваше изречения.

— Аз също ще дойда.

Филомена също прегърна Тексас през талията.

— Окей, ще покажа глезена си на лекаря — изстена Тексас. — Съжалявам, че няма да мога да обикалям още малко по магазините.

Докато тя подскачаше на един крак, ние видяхме Филомена да държи ръката на Брандън зад гърба й и се засмяхме.

Купихме си ябълкови тригуни от една фурна и лакомо ги захапахме, загледали витрината на малък магазин, където се продаваха майтапчийски костюми и бижута. Табелката над вратата гласеше, че името на магазинчето е „Аликс“. Бордоле купи гривна с тюркоазени цветя, а аз избрах чудесна огърлица — колие, както я наричаха френските продавачки, която се състоеше от пет реда зърна оливин на тънка златна верижка.

Беше вече пет часът, а трябваше да отплаваме в шест. Уличката, по която вървяхме, ни изведе на кея точно пред кафе „Сенекюр“, където видяхме Допелман да пие вино и да гледа с празен поглед редицата яхти, строени от другата страна на улицата. Знамената им се развяваха на морския бриз, а екипажите им, в бели къси панталони и ризи, стояха, готови да поднесат коктейлите или да вдигнат платната с предупреждение само от няколко секунди. Както винаги, Допелман като че ли не забелязваше хода на времето и аз неохотно реших, че вероятно ще е по-добре да му напомня, че трябва да бъде на борда преди шест, защото можеше отново да се напие и да ни забави.

Той подскочи, когато произнесох името му, и чашата с вино падна на пода.

— Фройнлайн Дейзи. И Божоле.

Явно не беше разбрал името й правилно, затова й се усмихна колебливо и със залитане се изправи на крака. Те бяха толкова слаби, че стърчаха изпод късите крачоли на панталоните му като пръчки. Беше облечен в тениска в неопределен зелен цвят, който очевидно му беше любим. На врата му висеше мощен бинокъл.

— Време е да се върнете на яхтата, ще отплаваме в шест часа! — Подчертах ясно всяка дума.

— А, да. Да, разбира се. — Той бързо взе туристическия справочник от масата и остави няколко монети в чинийката. — Да, май наистина ще е по-добре да побързам.

Тръгна бавно и мълчаливо до нас, като от време на време хвърляше поглед към изложбата от предмети на изкуството, която заемаше няколко пресечки. Спря се пред малка, но изключителна в детайлите си, картина, изобразяваща рибарска къщичка — бели варосани стени, покрив от сини плочки, отворен прозорец, жълти завеси, развявани от ветреца, куп рибарски мрежи и черно куче, задрямало на слънцето.

Допелман свали очилата си и ги избърса. После ги постави отново на носа ей и погледна картината още по-отблизо. Погледнах часовника си, после — Бордоле. Повдигнах нетърпеливо вежди, но не можехме просто така да го оставим там, на улицата.

— Ще купя тази картина! — каза той високо.

Търговецът обяви цената си и Допелман извади оръфаното си кожено портмоне, което изглеждаше така, сякаш му служеше поне от сто години.

— Предполага се, че трябва да се пазарите за цената — каза Бордоле, но той поклати глава.

— Художниците изкарват прехраната си с това. Той продава. Аз купувам. Цената е справедлива.

Стиснал здраво картината под мишница, очевидно за него тя беше толкова ценна, колкото е един Рембранд, за който и да е музей, той забърза редом с нас. Зад ъгъла почти се сблъскахме с Дейвис Фарел, който правеше панорамна снимка на яхтите.

— Трябва да направя няколко снимки, защото в противен случай хората никога няма да ми повярват, че съм бил тук — каза той и също изравни крачка с нас. — Вие прекарахте ли добре деня?

— Страхотно! — Стори ми се, че от приятно прекараното време на плажа и обяда е изминала цяла вечност.

— От коя епоха, по-точно, е този ваш стил, в който носите косата си? — запита го Бордоле, смръщила вежди при вида на конската му опашка.

— Късните шейсет години на двайсети век, предполагам. — Дейвис подръпна дебелата си конска опашка. — Искаш да кажеш, че не ти харесва?

— Нека го кажем така — като някой стар килим, косата ти е виждала и по-добри дни.

Всички се засмяхме. Качихме се на яхтата, като Допелман вървеше последен и буквално се влачеше след нас.

— Запомнете, вечерята е в осем и половина — напомних им.

А после, о, толкова небрежно и сякаш между другото, запитах:

— Виждал ли е някой Монтана?

Никой не го беше виждал.

— Споменаваш го за първи път от сутринта — забеляза Бордоле. — Трупаш всичко в себе си, нали?

— Всичко — какво?

— Всичкият този гняв, който изпитваш към него. Това не е добре. С гняв никога нищо не се постига. Мисли разумно. Монтана не би те съблазнил, а после — изчезнал, без да иска никога повече да те види.

— Той не ме е съблазнил. Аз го съблазних.

— А, добре… Разбирам… И все пак, същото важи и тук.

Бордоле се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре, но не успяваше.

— Без съмнение, той ще бъде в бара в седем и половина заедно с всички нас — каза тя весело, миг преди двете да се разделим пред моята врата.