Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sailing to Capri, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Елизабет Адлър. Завещанието

Английска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

ИК „Калпазанов“, София, 2007

История

  1. — Добавяне

Глава 40.
Дейзи

На следващата сутрин излязох на задната палуба, за да поема дълбоко от свежия солен морски въздух. Щяхме да прекараме целия ден в морето на път за Соренто. Яхтата се плъзгаше толкова плавно по вълните, та ми се струваше, че съм в хотел на сушата. Небето беше безоблачно и лазурно синьо, слънцето печеше ярко. А Монтана все още го нямаше. Проверих телефона си, но нямаше специално съобщение от него, само няколко обикновени учтиви фрази.

Вечерята беше истински кошмар предната вечер. Филомена и Даян не си отвориха устата, Чарли Клемънт не излезе от бара, а Допелман отново изчезна, само че този път поне се прибра в стаята си. Розалия изглеждаше разтревожена, а Хектор искаше да знае къде е Монтана, защото трябвало да разговаря с него. Дейвис победи Брандън в игра на бегамон и спечели от него неколкостотин долара, които, знаех, Брандън не би могъл да си позволи, Тексас пиеше болкоуспокояващи и имаше много нещастен вид. А Монтана все го нямаше.

— По дяволите! — каза мрачно Бордоле, като си поръча още едно питие в бара след вечеря. — Ще се радвам, когато това плаване приключи.

Гневно си помислих, че и аз ще изпитам радост.

Бордоле излезе на палубата в оскъден розов бански.

Помислих си, че изглежда наистина добре в него. Тя ми кимна за поздрав, аз й отговорих със същото, като продължавах да си блъскам главата над въпроса за заподозрените и Монтана. Тя извади книгата си и зачете. Аз се настаних на стола до нея, сложих ръце зад главата си и втренчих поглед в небето. То се различаваше от морето, макар и двете да бяха в същия проклет син цвят.

Бордоле остави книгата и аз забелязах заглавието — „Едно лято изпълнено с чувства“.

— Предполагам, че не си се чувала с него — каза тя.

— Не.

— И това те тревожи.

— Да.

— Какво ще кажеш за чаша шампанско?

— Прекалено е рано.

Бордоле въздъхна и изправи гръб.

— Мили боже, не сме ли като някои разглезени деца? Ти мислиш, че си първата жена, изоставена от мъж. Трябва или да му дадеш възможност да докаже, че това не е така, или да го преодолееш.

Аз я погледнах с възмущение.

— Мислех, че си на моя страна.

— Не и когато твоята страна е истинска досада.

— О, благодаря!

— Можех и да не се държа като дама и да употребя и по-груб израз, но не го направих — каза Бордоле.

— Все още можеш. Вярно е, знам. — Изведнъж разкаяла се, аз се протегнах и я хванах за ръката. — Истината е, че той ме вълнува. Знам, че случилото се трябваше да е само флирт, бърза любовна авантюра, която трябваше да приключи за не повече от седмица, но ето, че сега съм се хванала в собствения си капан. Аз, Бордоле, която не искаше никога вече да се влюби в мъж. И когато го направих, виж само какво се случи. Той ме изостави, без дори да ми каже довиждане.

— Понякога и това се случва. Но аз мисля, че този път е различно. Той ще се върне.

Взех книгата й и прелистих страниците.

— Какъв е сюжетът на тази книга?

— Един мъж среща една жена. Един мъж изоставя една жена. Една жена изоставя един мъж. Само че всичко това се случва в Париж и на пътуване с автомобил през Франция, със спиране в очарователни малки хотели с много храна, любов и омраза и отново любов. Една жена намира себе си, Дейзи. Може и да пожелаеш да я прочетеш.

Хвърлих й поглед, изпълнен с подозрение.

— Може би ще я прочета. Междувременно, заклех се, че никога повече няма да хапна, но — какво ще кажеш за един ранен обяд?

Взех книгата, и двете с Бордоле се натъпкахме с хамбургери, пържени картофи и пепси-кола и се наслаждавахме на вината, която изпитвахме заради това.

В четири часа аз се изтегнах до басейна на горната палуба, където планирах да възвърна настроението си и добрия си външен вид с малко масаж. Сблъсках се с Джини в съблекалнята и импулсивно я прегърнах, доволна да видя човек, на когото мога да имам доверие.

— Хей, как си?

— Чудесно… Добре… — каза тя, но като че ли не беше много сигурна. — Знаеш ли къде е Монтана? — запита тя. — Трябва да говоря с него.

Започна да ми се струва, че всички имат нужда да говорят с Монтана.

— Той слезе от борда на яхтата вчера. Не знам къде отиде.

Джини смръщи вежди.

— Въпросът всъщност е доста спешен.

Наострих уши. Дали тя не знаеше нещо?

— Мога ли да помогна? Двамата с Монтана работим за Боб, нали знаеш.

Тя ме погледна разтревожено изпод острите си гъсти черни мигли. Щеше да ми каже за какво става въпрос, но после изведнъж промени решението си.

— Не, не, не мога да ти кажа, няма да бъде правилно. Трябва да говоря с Монтана.

— Окей, тогава ще чакаме той да се върне. Надявам се да се появи отново на борда, преди да сме стигнали Капри.

Искаше ми се да съм толкова сигурна в това, колкото уверено звучаха думите ми.

— Наслади се на масажа, скъпа — казах, като преминах на йоркширски диалект. — Аз самата се каня да го направя.

Джини ми се усмихна лъчезарно, бързо превърнала се в старото си, весело и дяволито „аз“.

— Е, Дейзи, любима, ти самата заговори почти на йоркширски — каза тя. — Забавно е, нали? — добави тя. — Не ти ли липсваше? Дори тук, на тази огромна яхта, докато разглеждаме всички тези прекрасни места, непрекъснато мисля за „Снийдли“ и колко много ми е мъчно, че ще пропусна годишния карнавал в селото. Обичам да слушам оркестъра на лунна светлина след карнавала, макар вече да няма мелници, мини и въглищари, а момчетата от оркестъра да са прекалено млади, за да са свирили, когато тези неща още са били реалност в селото.

Уверих я, че докато не се продаде „Снийдли Хол“, ние ще продължаваме да се наслаждаваме заедно на карнавала в селото, а после аз лично ще информирам новите собственици за тази традиция и ще ги накарам да се съгласят да я продължат.

— И ти ще имаш своя карнавал и оркестъра, и хвърлянето на кокосови орехи, и евтиния благотворителен базар, и пандишпана с мармалад, и състезанието по печене на торти, което мисис Уейнрайт и без това печели всяка година. А аз обещавам да идвам всяка година просто за да бъда с всички вас. Моите приятели — добавих, а в очите ми вече се бяха показали сълзи.

Малко след това, докато лежах на масата за масаж, а силна и усмихната скандинавка ме разтриваше и закриваше слънчевите лъчи за мен, аз все още се чудех защо Джини трябваше да ми каже, че въпросът е спешен, но че може да говори само с Монтана. На гърба ми поставиха топли плочки, които ме изпълниха с чувството, че всичко е наред, и аз задрямах. В ума ми вече нямаше нито една свързана мисъл.

По-късно ми направиха овлажняваща маска на лицето. Лежах по гръб, мускулите ми се бяха превърнали в желе, на затворените ми очи поставиха резенчета краставица, косата ми беше увита в бяла хавлия. Беше ме обзела неописуема леност. Не исках да видя никого, не исках никъде да ходя — и особено на вечеря със заподозрените. Онова, което наистина исках, беше сандвич, който да изям, облечена в халат за баня пред телевизора в скута с Ретс, който да се опитва да си открадне хапка от филията. Толкова силно копнеех да съм пак в „Снийдли Хол“ и всичко да е такова, каквото беше преди. Когато дори не бях чувала за Хари Монтана.

— Дейзи.

Отстраних резенчетата краставица от очите си и видях Филомена да кръжи над мен, загърната в хавлия за баня. И нищо друго.

— Завиждам ти, Дейзи, изглеждаш толкова спокойна и отпусната — каза тя.

Изглеждаше уморена и разтревожена. Нещо не беше наред. Нещо ставаше.

Тя ме гледа дълго, после сви рамене така, както само италианките могат да го правят, отметна косата си назад, повдигна отново едното си елегантно рамо, наклони глава към него и сведе раздразнително поглед към носа си.

— Толкова съм уморена! — оплака се тя. — Изтощена всъщност! Не съм знаела, че едно плаване може да е толкова изтощително.

— От вълнението е, предполагам. И от всичката тази храна и непрекъснатото преобличане. И аз започвам да копнея за сандвич пред телевизора, облечена само в халат за баня.

Лицето й грейна, тя плесна с ръце, с което постави скромността си в опасност, защото хавлията за баня можеше да се разтвори.

— Дейзи, каква превъзходна идея! Защо да не го направим? Ще дойда да изям един сандвич с теб. Много бих искала!

О, мили боже!, помислих си. Какво направих сега?!

— Е, не знам, аз съм домакинята, така че наистина трябва да присъствам на вечерята — казах предпазливо.

— О, това може да върви по дяволите. А и вечерята снощи беше истинско мъчение. Нека просто да попитаме момичетата, а мъжете могат поне веднъж да се погрижат сами за себе си. Защо не, Дейзи? Ще бъде забавно.

Тя така много искаше да кажа „да“, че се предадох. Определихме си среща в моя апартамент в 19:30, само по халати за баня, без грим.

— Но ще трябва да попитам Даян — предупредих я аз.

— О, майната й на Даян. — Тя отметна коса назад. — Не се налага и аз да й говоря.

— Добре, тогава, аз ще уредя всичко — настоях аз.