Елизабет Адлър
Завещанието (13)

Глава 13.
Дейзи

Монтана извади друго късче жълта хартия от джоба си. Подаде ми го, без да ме погледне, и продължи да се храни.

— Благодаря — казах, но той като че ли не забеляза сарказма ми.

Да, това беше почеркът на Боб и, с едно изключение, аз познавах всички хора, които бяха в списъка. Бившата съпруга, лейди Даян Хардуик, оглавяваше списъка.

— Знам какъв би бил мотивът на Даян за убийство — казах. — Алчност. Боб ми е казвал, че когато се оженил за нея, се женел за класата й. Точно така се изрази той. Тя е френска аристократка, макар Боб и да не се е срещал със семейството й. Спомням си моминското й име — Валентиноа… Даян де Валентиноа. Много романтично, си помислих тогава. Боб я срещнал на филмовия фестивал в Кан. Тя раздавала листовките с информацията и била облечена, така ми каза той, в сексапилна червена вечерна рокля, която разкривала великолепното й тяло. „Един неин поглед и вече бях паднал в капана, каза ми. Бях готов да направя всичко, за да бъде моя“. Това било преди десет години. Сега Даян сигурно е на моята възраст или може би малко по-възрастна от мен. Виждала съм я веднъж или два пъти.

Тя просто се появяваше ей така, в Париж или на Ривиерата, винаги готова да създава проблеми. Много е красива. Червена коса, по-светла от моята, смарагдовозелени очи. И забележителни крака. Боб ми каза, че първо се влюбил в краката, а после — в косата. Понякога съм се питала дали от носталгия по Даян и нейната червена коса не ме избра той на онова лондонско парти, макар винаги да се кълнеше, че не е така. Както и да е, бракът им беше бурен и продължи само година. Даян настоя да запази титлата си. Тя постави това условие при развода и сега все още е лейди Хардуик. Боб беше щедър, джентълмен, както винаги, даде й и огромна сума пари. „Все пак тя беше моя съпруга“, каза той.

— Значи, когато Даян е преследвала Боб из Париж или Южна Франция, тя е преследвала отново парите му.

Кимнах.

— Господ само знае защо тя имаше нужда от тях, та той й беше дал цяло състояние. Тя обаче е от хората, които винаги искат още. Както и да е, сега живее в Ница.

Преминах на следващото име от списъка.

— Филомена Алгарди е бившата любовница на Боб. Съвременна италианска версия на Бриджит Бардо — пълни нацупени устни руса коса на конска опашка, секси дрехи и бельо. Връзката на Боб с нея ту прекъсваше, ту се подновяваше през годините. Тя обаче беше алчна и накрая той не можеше вече да понася нейните изисквания. Не можеше да понася и бурните кавги, които последваха, когато тя не получеше онова, което искаше. За нея е много лесно да се намерят мотиви. Какво ще кажеш за ревност и алчност? Никога не съм признавала това на Боб — добавих тихо, — но понякога го съжалявах. Той така отчаяно искаше да повярва, че Филомена го обича, че истински го обича, заради човека, който е, а не заради парите му. Толкова много пъти ми се е искало да кажа: „Не е така, Боб, тя не те обича, не го прави, Боб, отърви се от нея, ти струваш милиони пъти повече от нея“. Нямах предвид само парите. Исках да му кажа, че търси любовта все на погрешните места, в погрешен вид жени. Има толкова прекрасни жени тук, в Йоркшир например, привлекателни жени, които биха го разбрали, защото природата им е по-близка до неговата. Поканих една или две от тях на парти с вечеря, но Боб винаги го теглеше към бляскавите жени с шик. „Искаше ми се Филомена винаги да виси на ръката ми, каза ми той една вечер, след като бяхме пили прекалено много порто. Исках всички да знаят, че грозният Боб Хардуик е толкова добър, колкото и всички останали“. — Въздъхнах, като си спомних това. — Така че, виждаш ли, въпреки успеха и богатството си в сърцето си той все още беше обикновеното бедно момче. Срещала съм Филомена само веднъж — добавих. — Тя влезе в офиса на Боб, като крещеше, че той е евтино копеле и че тя ще му го върне тъпкано, само почакайте и ще видите. Охраната се погрижи за нея, но сцената беше повече от грозна, отвратителна. Тя искаше да обърка Боб, да го доведе до ръба. Винаги съм чувствала, че от Филомена може да се очаква всичко. И често ставаше точно така.

Отпих щедра глътка от бирата си „Тетли“, преди да прочета следващото име.

— Дейвис Фарел. Американец. Никога не съм го срещала, защото са се познавали, преди да срещна Боб, но знам, че с Боб са били партньори в някакъв проект години наред. Не знам за какво точно е ставало въпрос, но знам, че проектът не е бил успешен. И предполагам, че Фарел просто се е отказал.

Следващият в списъка беше Чарлз Клемънт. Казах:

— Той е в петдесетте и е наперен по техния, как да кажа, „пригладен“ британски начин. Спомням си, че веднъж прекара две седмици в „Снийдли Хол“. Играеха голф и тенис, но той беше пристигнал специално за августовския лов на бели яребици из блатата. Тези уикенди бяха само за мъже, жените не биваха допускани. Много алкохол, храна и мъжки разговори, както и много порто след вечеря. Те със сигурност не ме искаха там, затова първо се погрижвах за цялостната организация, а после се връщах в Лондон, за да не им преча.

— Имаш ли приятелки в Лондон?

— Разбира се, една или две, жени, отдадени на кариерата като мен самата, подвластни на капризите на шефовете си, на живота и пътуванията им. Не ни остава много време за личен живот, но понякога се събираме — обяд, пазаруване, такива неща.

— Значи нямаш някой специален приятел?

— Боб беше моят специален приятел. И Бордоле, разбира се.

Монтана повдигна учудено вежди, затова му разказах как приятелката ми беше получила това смешно име. Той се засмя.

— А Бордоле сочна ли е?

— Тя ще те очарова за половин минута. Ще се влюбиш в нея. Всички се влюбват в нея.

— Значи е свободна?

— Има два развода, третият предстои. Тя лесно се отегчава.

Монтана се наведе напред, поставил лакти на коленете си, дланите му — леко хванати. Очите му излъчваха напрегнатост и наситеност, които намирах за обезпокоителни. Затова бързо посветих вниманието си на следващото име.

— Мариус Допелман.

Отново вдигнах поглед. Монтана очевидно знаеше името. Всички знаеха това име. Допелман беше гений, немец по произход, приел американско гражданство, който беше станал известен и влиятелен отначало в космическата програма, а после и в някои други проекти от върховна секретност.

— Немският учен? — казах. — Никога не съм го срещала, а и Боб никога не е говорил за него, с изключение на един случай, в който изказа възхищение от работата му. Нямам идея дори за възможен мотив.

— А последното име?

— Розалия Алонсо Айбара. За първи път чух за нея в писмото, което ми е оставил. Тя е неговата отдавна изгубена първа любов.

Монтана каза:

— Няма неин адрес, както няма и адрес на Допелман. Няма адресите и на Клемънт и Фарел.

Свих рамене.

— Може да са в личните папки „Ролодекс“ на Боб.

Време беше да тръгваме. Монтана ми помогна да облека връхната си дреха, повдигна косата ми, после нежно я спусна върху яката. Почувствах се уютно и топло и извърнах глава, за да не види той, че се изчервявам. Беше глупаво да реагирам по този начин при докосването на мъжки ръце. Казах си, че май наистина трябва да посветя повече време на личния си живот и да излизам по-често сред хора.

Монтана отиде до бара да плати, спря се да побъбри с Джини и Рег, докато аз се мъчех да накарам Ретс да стане от мястото пред камината.

Махнах на другите с ръка за довиждане и излязох навън, за да чакам Монтана. Студът сякаш ощипа носа ми и се спусна надолу по гърлото ми, та едва се сдържах да не вляза отново вътре. Но в този момент Монтана излезе, като закопчаваше палтото на Боб. Реших, че той може и да го задържи сега. Скъпото черно кашмирено палто отиваше повече на неговия градски стил. Нима той не беше казал, че е градски човек? Осъзнах, че нямам представа дори в коя част на страната живее. Може би просто беше „човек на света“, както се казва.

Върнахме се в „Снийдли Хол“, всеки потънал в собствените си мисли. Аз се чудех как ще се справя с плаването, което ме плашеше, Монтана може би се питаше как ще намери всичките тези хора и как ще ги убеди да предприемат морското пътешествие.

— Ако е необходимо, ти ще се заемеш с тяхното убеждаване — каза той.

Отново беше прочел мислите ми.

— Аз? — запитах, а гласът ми беше писклив, толкова нервна се чувствах.

— Ти си най-близкият човек на Боб. Ти си, също така, домакинята — човекът, който ще ги покани на това плаване в чест на Боб.

— Да, така нареченото „бдение“ — казах мрачно и подсмръкнах леко, след което дръпнах шапката си по-плътно над ушите, за да ги предпазя от ледения вятър.

— Точно така. Разбира се, те ще ти се обадят, защото ще искат да разберат още подробности. Ще им кажеш, че плаването ще бъде весело, че Боб е искал да ги направи щастливи, макар и след смъртта си. Че това е желанието, изречено на смъртния му одър, тоест — че ти е оставил писмо, в което те моли да направиш това за него, твоята последна задача.

— Окей.

С върха на моите розови ботуши ритнах мрачно снега, събрал се пред портите на „Снийдли Хол“. Станли, градинарят, беше отвън, пред къщичката на портиера, където живееше със съпругата си и трите им черни котки, две, от които се хвърлиха към Ретс, като съскаха заплашително. Ретс подви опашка и се затича към имението, а котките, извикани от Станли, притихнаха, но наостриха мустаци, с което вероятно искаха да подскажат, че са спечелили битката.

— Добър ден, мис Кийн, мистър Монтана. — Станли докосна с ръка ръба на ловджийското си кепе. — Според прогнозата, — може да вали още сняг, но привечер ще излязат да разчистят. Така че, може би ще имате шанс да си тръгнете оттук, сър.

— Радвам се да чуя това, мистър Станли. Както, без съмнение, и мис Кийн.

— Ще ви държа в течение, сър — каза Станли и се отдалечи.

Ретс вече чакаше при задната врата. Влязохме в стаята, където държахме обувките и връхните дрехи, и мълчаливо съблякохме палтата си и събухме ботушите си. Монтана ме последва, както вървях по чорапи, по коридора. Минахме покрай кухнята и влязохме в трапезарията. Ретс веднага се настани пред огъня, а ние влязохме в библиотеката, която Боб винаги използваше като свой офис. Показах на Монтана трите големи папки, казах му, че ще се видим на вечеря, и го оставих да търси адресите на заподозрените.

Ретс вдигна глава, когато минах покрай него на излизане, но не ме последва и леко раздразнена разбрах, че иска да остане с Монтана.

Като се върнах в безопасността на стаята си, се съблякох и облякох халата си. Втрих вазелин в непощадените от студа места от кожата си около зачервения нос, после се изтегнах на кадифения шезлонг и се завих с меко одеяло. Със затворени очи, се замислих за случилото се през последните двайсет и четири часа. Животът ми изведнъж беше поел в съвсем различна посока — такава, в каквато нямах желание да тръгна. Страхувах се, но не можех да разочаровам Боб Хардуик.