Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (9)

Девета глава

— Не е за вярване! — възкликна Ив. Възгласът й прекъсна Ан, която работеше по библиографията на дипломната си работа на тема „Джеферсън като държавен секретар“. Прекъсна я тъкмо в момента, в който списъкът с книгите, които трябваше да се изчетат и да се направи справка, беше нараснал внушително. Ан не беше в настроение да се влияе от вечните емоционални кризи на една тийнейджърка — отдавна беше свикнала да не изпада в паника заради склонността на Ив да драматизира нещата.

Но когато вдигна поглед, видя в очите на момичето вълнение и възбуда, които привлякоха вниманието й. Ив се наведе над нея и я прегърна, като допря страна до нейната. Ан я помилва по главата и зачака момичето да изплюе камъчето.

— Те се разделиха! — изхлипа Ив.

— За какво говориш? — Ан я прегърна. Накрая девойката се поуспокои, колкото да обясни:

— Мама и татко. Решили са да се разделят, всеки да тръгне по своя път.

Разбира се, Ан знаеше за случилото се. Но още не можеше напълно да го проумее. То беше немислимо и умът й отказваше да го приеме. Не беше подготвена за подобен развой на събитията — все едно изведнъж мечтите й се бяха сбъднали. Жегна я чувство за вина.

— Сигурна съм, че е временно — промърмори тихо. „Сигурно са се скарали за нещо“ помисли си, без да е наясно какво всъщност беше станало между Оливър и Барбара. — Женените хора постоянно се карат — добави, макар никога да не ги беше чувала дори да повишават тон.

— Не е толкова просто. — Ив сякаш си повъзвърна самообладанието. Ан знаеше, че подобни събития могат, да се превърнат в катализатор за настъпването на зрялата възраст. Девойката седна на ръба на леглото и запали цигара. — Като слушах мама, ми се стори, че обявява декларация за независимост. — Докато говореше, издухваше облаци дим. — Не можех да я позная. Разбирах какво ми говори и какво има предвид, но все едно беше непозната. Каза, че разводът няма да повлияе на взаимоотношенията ми с татко, че всичко ще мине без скандалите, които обикновено съпътстват раздялата между съпрузите. — Поклати глава и въздъхна.

Ан я изчака да продължи. Но каква беше истинската причина? Ето какво искаше да я попита. Девойката сякаш прочете мислите й.

— Каза, че инициативата била нейна. Че аз също съм жена и че ще я разбера. Това, което иска, е да осъществи амбициите си и да бъде независима. Каза, че татко има силен характер и че времето ще излекува душата му. — Ив я погледна крайно развълнувана. — Не разбрах какво имаше предвид. Попитах я и тя ми обясни. — Замълча, по лицето й се изписа удивление. — За мен най-лошото беше мисълта, че не е била щастлива с татко.

— Сигурно и той не е бил щастлив — промърмори Ан и веднага съжали. Дълбоко в сърцето си би искала да има друго обяснение.

— Мама не каза това.

— Убедена съм, че и двете страни си имат причини.

— След като ми съобщи за развода, имах чувството, че съм катастрофирала с кола. Още съм в шок. Всички… приятелите ми… дори аз, вярвахме, че двамата имат най-добрата възможна брачна връзка. Вършеха всичко заедно. Всичко по къщата правеха заедно. — Тя повиши глас и угаси цигарата в чинийката с кламери. — Помоли ме да проявя разбиране. Отговорих, че ще се опитам. Но я излъгах. Нищо не разбирам. От какво иска да е свободна?

Ан тежко въздъхна:

— Ами… — Млъкна, докато търсеше подходящите думи. — Може би е твърде сложно, за да го разбереш.

— Мама има всичко. Абсолютно всичко. Дори наскоро започна нов бизнес. Ние със сигурност не й пречехме.

— Тя съобщи ли на Джош какво се случило?

— Брат ми пръв научи. Но нали го знаеш какъв е. Когато го засегне нещо, се свива в ъгъла като бито куче. Също като Бени, когато татко му се скара. Видях го облегнат на дървото пред къщата. Тупкаше си баскетболната топка. Веднага разбрах, че се е случило нещо, но чак това?

— Говори ли с баща си?

— Нямаше го. Снощи е спал в стаята за гости. Не, не съм говорила с него. Страх ме е. Особено като знам какво преживя. Мислеше, че ще умре, а никой от нас не беше тогава до леглото му.

Това също обърка Ан. Беше станала свидетел на вълнението на Барбара, когато тя научи лошата новина. После Барбара на бърза ръка се успокои. Самата тя не беше чула телефонния разговор, но по начина, по който стопанката на къщата се зае да приготвя ястията за банкета в пакистанското посолство, човек би си казал, че Оливър има само леко неразположение. „Ще се оправи — беше казала Барбара и се оказа права. — Не може да е инфаркт. Той е прекалено млад за подобно нещо. А при фамилията Роуз дълголетието е генетично заложено.“

— Него не бих го винила задето е разстроен, но от нея не го очаквах… — Очевидно Ив още беше объркана от съобщението на майка си.

— Може би нещата ще се уталожат — измънка Ан, притеснена от собственото си емоционално противоречие. Тя също се питаше как случилото се ще се отрази на положението й в къщата. Ще я задържат ли? Със сигурност сега Барбара ще се нуждае от нея повече от когато и да било. Но мисълта, че няма да е близо до Оливър, я изпълваше с необясним гняв. Не можеше да се отърве от неясното чувство, че ще бъде предадена. „Той ще ме напусне“ — каза си, потресена от дълбочината на чувствата си.

— Тя вече се срещна с адвокат. Боя се, че това е краят на щастливото семейство Роуз — продължи Ив със сарказъм, присъщ на възрастните.

— Оливър още ли не се е изнесъл? — попита Ан. Дали не беше пропуснала нещо?

— Още не.

— Той е много заможен, ще се оправи.

— Дали? — Сълзите потекоха по страните на Ив. Носът й се зачерви. — Бедният татко. — Тя протегна ръце, Ан ги хвана и я прегърна, същевременно се питаше кой би могъл да успокои момичето.

* * *

Ан седеше зад бюрото и се ослушваше за познатите стъпки. Макар че ужасно й се спеше и едва си държеше очите отворени, рязко вдигна глава, като чу превъртането на ключа. Бени излая, ноктите му зачаткаха по мраморния под. Барбара не пускаше кучето вътре, освен когато го водеше Оливър. Дали враждебното й отношение щеше да се разпростре и върху животното? Ан изчака да чуе стъпките на стопанина нагоре по стълбите. Никой не се качи. Тя на пръсти излезе от стаята си и отиде до стълбището, надникна в мрака към долния етаж и се заслуша в звуците на спящата къща.

Остана неподвижна, докато се увери, че никой не се е събудил. После безшумно слезе на втория етаж. Застана пред стаята на Ив и се ослуша, след това долепи ухо до вратата на Джош. Не посмя обаче да се приближи до предната част на къщата и до стаята на Барбара. Вече си беше измислила алиби. Ако я хванат, ще каже, че е тръгнала да си налее чаша чай, защото щяла да учи до късно. Така версията й щеше да звучи правдоподобно.

Влезе в кухнята, нарочно сложи чашата върху чиния и го стори така, че дрънченето да се чуе силно. По този начин щеше да разсее съмнението, че скришом се прокрадва из къщата. В главата й се въртеше един и същ въпрос: „Как можа да се случи подобно нещо на такъв мъж? Как можа Барбара да отхвърли Оливър?“

Взе друга чаша от рафта и сложи в нея ново пакетче чай, след което я напълни с гореща вода. Сложи двете чаши на поднос. Реши, че нещо липсва, и се огледа. Забеляза керамичния буркан, в който Барбара съхраняваше шоколадовите бисквити, които сама приготвяше. Сложи в чинийка няколко и занесе подноса в библиотеката.

Оливър се беше проснал на коженото канапе. Изглеждаше блед и измъчен, беше небръснат. С длан закриваше очите си от светлината на старинната нощна лампа. Като чу стъпките на Ан, вдигна глава, на лицето му се изписа разочарование. Може би очакваше Барбара.

— Приготвих си чай и помислих, че може и ти да искаш… — Ръцете й трепереха, чашите тракаха върху подноса. Долови миризмата на алкохол. Изведнъж осъзна, че вероятно той е пиян. Въпреки че беше по халат и пижама, се почувства гола, внезапно зърната на гърдите й се втвърдиха. Мускулче затрепка на страната й.

— Нямаше нужда… — промърмори Оливър, но се повдигна на лакът, присви очи и я загледа. Не беше трезв, но не беше и много пиян. Ан понечи да се обърне и да си тръгне, ала той се поизправи: — Все пак може да опитам. — Прокара пръсти през косата си. Ан се приведе с подноса и той си взе чашата, но остави бисквитите.

— Горещият чай ще ти дойде добре — промълви тя.

— Когато бях студент, изпивах литри чай. Действаше ми ободряващо.

Беше някак припрян, насила се държеше любезно. Никога не я забелязваше из къщата. Със сигурност не и като жена. Тя остави подноса на канапето и без да седне, отпи от чая си.

— Предполагам, знаеш какво се случи — измънка той.

Тя кимна, но Оливър продължи да говори, втренчен в чашата си:

— Бях тръгнал да се връщам вкъщи за вечеря. Тогава си казах: „Господи, не мога да се върна у дома!“ Отидох в „Хилтън“ и седнах на бара. После вечерях там. Можеш ли да си представиш колко безличен е животът в хотел? — Оливър вдигна очи към нея, после погледът му се зарея из стаята.

Ан понечи да каже нещо, но за нейно облекчение той отново заговори:

— Не мога да го проумея. — Поклати глава и се огледа. — Човек си строи крепост срещу страховете на живота. — Оливър се втренчи в дланите си. — С тези две ръце съм изработил доста неща. Знам най-интимните тайни на всеки предмет в къщата. Боже, положихме къртовски труд за тези рафтове… Тази маса. Намерихме я в един малък антикварен магазин… Има нещо изящно и в същото време зловещо в нея. Ето в тези прегради наемателят е слагал парите, а наемодателят ги е прибирал с едно-единствено движение. Леко и красиво. Като някаква символична крепост. Знаеше ли тази подробност, Ан?

— Джош ми обясни веднъж.

— Вярно, Джош. Бях забравил за него. По дяволите.

— Те са добре, Оливър. Доста си поговорих с тях, опитах да им обясня… да ги успокоя.

Той остави чашата си на подноса и изненадващо протегна ръка към нея. Ан обаче не можа да реагира. Почувства как краката й се подкосиха.

— Скъпа Ан — промърмори Оливър. — Толкова си мила.

Тя не можа да устои. Пулсът й се ускори, чуваше как бие сърцето й. Остави чашата и хвана ръката му, но остана права и на разстояние. Господи, как копнееше да го прегърне. Но само стисна горещата му длан.

— Изобщо не знам какво да кажа на децата. — Той си пое дълбоко въздух през зъби. — Толкова неподготвен и объркан се чувствам.

— Объркан? Ти?

Оливър отдръпна ръката си и тя я пусна. Искаше й се да изкрещи: „Моля те, позволи ми да те любя, да те обичам…“ Стресна се от себе си. Оливър наведе глава, с длани закри лицето си.

— Никога преди не съм преживявал подобно нещо. Не знам какво да правя. Срам ме е да гледам хората в очите. Не мога да дишам. Дори нямам желание да се изнеса. Буквално съм като парализиран. Като зомбиран съм от шока. Стоях пред „Хилтън“ и внезапно почувствах пълна дезориентация, самота. Не знам как се прибрах у дома.

Вдигна глава, сякаш искаше Ан да види гнева и мъката, изписани на лицето му. „Сподели с мен, сподели с мен“ — мислено заповтаря тя, сякаш произнасяше заклинание.

— Чувствам се ужасно безпомощен. Не мога да повярвам, че ми се случва.

— Може би нещата ще се уредят — измънка тя и затаи дъх.

— Никога. Всичко свърши.

Ан се постара да скрие вълнението си.

— Искам само да знам… — Цялата пламна и смутено добави: — Интересувам се дали ще продължа да се грижа за децата. Мисля, че ще са добре, ще се оправят. — Улови се, че бърбори напосоки и въобще не е сигурна в твърденията си. Ив вече беше станала закоравяла пушачка. Джош се беше отчуждил. Само Барбара, изглежда, беше много доволна от ситуацията. — И ако мога да ти помогна с нещо, само кажи. — Внезапно я обзе срам задето го манипулираше по такъв долен начин. В поведението й нямаше нищо невинно. В следващия миг в съзнанието й изплува странна фантазия. Представи си как той се приближава до нея, целува зърната на гърдите й, прокарва длан към бедрата й. Устните й сякаш подпухнаха, станаха по-сочни. — Каквото и да е.

Той затвори очи и кимна. Протегна ръка и тя отново я хвана.

— Съжалявам — промълви.

— Скъпа Ан — прошепна той с по-бащински тон, отколкото му се искаше, и пусна дланта й. После легна на канапето и затвори очи. Тя дълго го гледа, после излезе.