Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

Ентусиазмът на децата, че ще пътуват до Бостън, помогна на Ан да прикрие вълнението си. Тя им помогна да си опаковат багажа и написа цял списък с инструкциите, които Барбара й беше дала — най-вече за пазаруване и размразяване на продукти. Това беше необходимо, за да може Барбара да изпълни професионалните си ангажименти, когато се върне в понеделник сутринта. Ан обеща да храни и котарака.

— Ще ми липсвате и тримата — изплака тя и ги прегърна на прага. После им помаха, когато тръгнаха към чакащото ги такси. Стоя на вратата дълго време, за да си помислят, че им е мъчно за тях.

Но когато заминаха, й се прииска да закрещи от радост. Сама с Оливър! Беше си мечтала за този миг. Надяваше се да е приспала подозренията на Барбара. Но в момента това оставаше на втори план. При любовта и войната всичко е позволено, особено след като той й се извини след инцидента на Бъдни вечер в библиотеката.

„Извинявай“ — каза й, разкривайки както уязвимостта, така и чувството си за вина.

Тя дълго лежа във ваната, парфюмира се и се напудри, после си облече прозрачен пеньоар. Даваше си сметка, че не може да сравнява фигурата си с тази на Барбара. Вярно, че беше слабичка, но тялото й беше с идеални пропорции, с малки гърди и ханш. „Не е толкова зле“ — каза си тя, уповавайки се на беглия си опит. Нищо не я беше трогвало досега, колкото кратките й мигове с Оливър. Нищо.

Не му беше казала за разговора си с Барбара, който я накара да бъде по-предпазлива. В същото време след този разговор се почувства по-спокойна. Оливър сигурно подозираше, че го следят непрекъснато, затова се държеше сдържано. Може би сега, когато му разкриеше думите на Барбара, би могла да уталожи страховете му.

Нямаше нищо по-вълнуващо и радостно от това да бъде домакинята в тази страхотна къща. Дали не беше пръст на съдбата, че Барбара реши да се разведе толкова скоро, след като тя дойде тук? Не можеше да проумее как може да се отхвърли такъв симпатичен и любвеобилен мъж.

Запали камината в библиотеката и си избра книга за четене. Само че думите й убягваха, защото напрягаше слух, за да чуе познатите стъпки към къщата и възторжения лай на Бени. За да успокои нервите си, тя си наля водка от барчето.

Не й се наложи да чака дълго. Оливър видимо се изненада, когато я видя в библиотеката.

— Не знаех, че си тук — промърмори. — Мислех, че също си заминала някъде.

— Ето ме, тук съм.

Той се приближи до барчето и си наля уиски. Обърна се към нея, поклати глава и се усмихна:

— Внимавай, една искра може да разпали цял пожар.

— Такъв е законът на природата — отвърна тя и също се усмихна.

— Възползваш се от ситуацията — предупреди я с престорен сарказъм той.

— Знам.

— Няма да свърши добре нито за мен, нито за теб. Определено не и за теб, Ан.

— Да, вече ме предупредиха. — Тя се изненада от собствената си дързост.

Оливър отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна към улицата. После се обърна към Ан:

— Чувствам се неловко. Последният скандал едва не ме изкара от кожата ми. — Преглътна тежко и погледът му се спря върху стафордширските фигурки на полицата над камината. — Трябваха ми години, за да събера тази колекция.

— Знам.

Оливър махна с ръка:

— Всички тези красиви неща. Тази къща. Няма да й позволя да я вземе, Ан. Тя не я заслужава. — Агресивната му войнственост беше почти осезаема. Той седна срещу нея. — И цялата история е съпроводена с много болка. Някои биха си казали, че сам си го причинявам. Че мога да си тръгна и да кажа сбогом на всичко. И да започна от нулата. Обзалагам се, че и ти си мислиш така. Да си тръгна и отново да започна живота си.

Тя се притесни от обвинителния му тон.

— Не — промълви предпазливо. — Аз също умея да отстоявам своето.

Но Оливър сякаш не й обърна внимание, а продължи да разсъждава на глас:

— Оказа се, че е голяма скандалджийка. Кучка. Сигурно си е била такава през цялото време. Каква злоба! Но аз съм бил прекалено глупав, за да го забележа. — Той поклати глава. — Не мога да се избавя от яда си. Гори в мен като някакъв вечен огън. Яд ме е на себе си. Яд ме е на Голдстийн, все едно той е виновен, че трябва да преживея всичко това. Яд ме е на Търмонт, защото копелето я съветва. Яд ме е на децата, защото не взеха моята страна. — Погледна я и добави: — Най-много ме е яд, защото се оказах по-различен, отколкото предполагах.

— Прекалено си самокритичен, Оливър.

— Самочувствието ми умря преди няколко месеца. — Той извърна глава и Ан забеляза как очите му се навлажниха. Тя се приближи и го прегърна, целуна го по косата. Почувствала у себе си майчинска топлина и любов, разгърна пеньоара си и доближи гърдите си до устата му.

— Позволи ми да те любя — примоли се. Знаеше, че не е в състояние да й откаже, защото в момента жадуваше някой да го утеши.

Лицето й пламна от страст, алкохолът нахлу в мозъка й. Оливър се разплака.

— Поплачи, скъпи — успокои го тя и го погали. Усещаше силата на своята женственост. Докосна мъжествеността му, разсъблече го. — Много си красив — прошепна. През цялото време той остана прав и гледката я накара да потръпне от удоволствие. Коленичи пред него и го целуна. Реакцията му последва почти мигновено.

— Извинявай — прошепна той.

Ан го придърпа на дивана и се притисна до него. Двамата легнаха един до друг, без да се движат. Тя се заслуша в ритъма на сърцето му.

— Благодаря ти — каза накрая Оливър, стана и взе от барчето бутилка водка. После хвана за ръка Ан и я поведе нагоре по стълбите към неговата стая, където не беше влизала, откакто той се нанесе там.

Помещението беше прашно и миришеше на лошо. Всичко беше разхвърляно, навсякъде бяха разпръснати папки и листове хартия. На писалището стоеше чиния с остатъци от храна, върху шкафа — други неизмити чинии. Бутилки от алкохол, някои от които наполовина празни, се въргаляха на пода. Той забеляза погнусата й.

— Какво очакваше? — процеди иронично.

Тя го прегърна, за да го успокои. Но Оливър се изскубна от прегръдката й и взе една от стафордширските фигурки, която стоеше до мръсните чинии. .

— Кралица Виктория. И нейният живот е като моя. Пълна измама и илюзия. Държа я близо до себе си, за да ми напомня за глупостта ми. — Гласът му беше изпълнен с отчаяние и тя се запита, да не би да е допринесла с нещо за мрачното му настроение. Оливър огледа стаята. — Виж в какво се превърна животът ми.

— Всичко ще мине — спокойно отговори тя. Но той продължи да говори, все едно не я беше чул.

— Принуден съм да крия всичките си лични документи тук. Не искам да изготвят оценка, с която да превишат стойността на къщата. Трябваше да издиря всичките касови бележки и застрахователни оценки. Каква загуба на време и сили.

Той донесе две чаши от банята, наля водка в тях и извади от перваза на прозореца кутия с портокалов сок, след което наля сок във водката.

Беше прекарал дълги часове затворен в тази стая. Какво ли беше правил? Тук нямаше телевизор, само няколко книги. Помещението приличаше повече на животинско леговище отколкото на стая. Сред различните миризми Ан улови тази на Бени. После забеляза, че кучето някак си беше успяло да се промъкне след тях и сега лежеше на килима до леглото. Бежовата му козина беше сплъстена и мръсна.

Тя влезе в банята, която беше с биде, огледални стени, мраморен под и позлатени кранчета на чешмата и душа. И тук цареше пълна бъркотия.

— Не съм много вещ в домакинската работа — оправда се той, когато Ан излезе от банята. — Нямам голям опит. Моето поколение беше твърде много зависимо от жените.

— Ами прислужницата?

— Изобщо не я пускам тук. Тя е съюзник на Барбара. Сигурно си мислиш, че страдам от параноя.

Последното изречение прозвуча агресивно и тя го остави без отговор. Само седна на леглото.

— И какво смяташ да правиш със собствения си живот? — внезапно я попита той, сякаш за да прогони собствените си мрачни мисли.

— В момента животът ми е запълнен изцяло с Джеферсън — промърмори тя. — Но искам да ме включиш в твоя — прошепна едва чуто.

Той я погледна нежно и докосна голото й рамо:

— Ти си като дар от Бога, Ан. Дар за децата. И много специален дар за мен.

Барбара също я беше удостоила с комплименти и благодарности и тази мисъл я сепна. Почувства се като измамница, но реши да не го оставя да прави сравнения.

— Освен че давам, аз и вземам, Оливър.

Той престана да я гали.

— Сега говориш като нея.

Обзе я паника. Само се беше опитала да си извоюва известна независимост. Не предполагаше, че думите й ще имат такъв ефект. Той беше от друго поколение, с друго разбиране за жените. „Това било значи“ — каза си и моментално се почувства съпричастна с Барбара.

— Никой вече не иска да е зависим — тъжно изрече той. — Какво стана с мъжа — ловец, с мъжа — закрилник?

— Някои просто не приемат идеята мъжете да са господарите.

— Аз не бях господар. Двамата с нея бяхме екип. Подкрепях я във всичките й усилия за независимост. Как да предположа, че кучката ме е мамила през всичките години? Всичко е било престорено, пълен цирк и заблуда. — Изражението му стана по-сурово. — Може би и твоето също е игра.

— Не е игра — отвърна Ан, решена да надделее над гнева и съмненията му.

— Вече съм предпазлив относно искреността на жените — въздъхна Оливър.

— Недей да обобщаваш с лека ръка.

— Може и така да е. Не познавам кой знае колко жени. А онази, която си мислех, че познавам най-добре, се оказа напълно непозната. Ето кое най-много ме тормози — илюзията, че години наред съм я разбирал, че съм разбирал чувствата и мислите й. — Той погледна Ан и примирено въздъхна. — Едва ли някога отново ще повярвам на думите на жена.

— Донякъде те разбирам. Ние, представителките на нежния пол, сме хитри и потайни. И пазим много тайни.

— Мъжете също.

— Е, след като установихме, че се разбираме… — Тя го придърпа към себе си. Двамата се любиха бавно и нежно, не така нетърпеливо като преди. Този път Оливър не се съпротивляваше. Като свършиха, той се обърна по гръб и двамата дълго лежаха прегърнати. По едно време Ан обърна глава и видя как клепачите му потрепнаха.

— Искам да те питам нещо — прошепна тя. — Защо къщата? За какво ти е? Така и така семейството вече е разделено, защо толкова държиш на някаква си сграда? Всичко тук, в тези стаи, е само вещи. За какво ти е да минаваш през толкова страдания заради една къща?

Той отвори очи:

— Само вещи? Нищо не разбираш. За мен къщата е всичко. За мен тя е светът. Как да позволя на Барбара да ми отнеме целия свят?

— Но къщата е част и от нейния свят — спокойно отвърна Ан.

— Къщата вече не може да се дели. Не и след случилото се.

— Защо тогава не я продадете и не си поделите парите?

— Готов съм да й дам половината от цената. Нищо, че аз съм плащал. С ума си, с потта си, да му се не види!

Той отново се намръщи. На Ан й се стори, че говори като актьор, който рецитира репликите си. Изведнъж Оливър млъкна и се втренчи в нещо над балдахина на леглото.

— Какво има? — попита Ан. Той стана и прекоси стаята. После пак така бавно и съсредоточено премести стола в ъгъла и се качи на него. Ан се повдигна на лакът, но преди да пророни и дума, Оливър поклати глава и й направи знак да мълчи. Дълго се взира в балдахина, после слезе от стола. Облече си халата, допря пръст до устните си, тихо отвори вратата и излезе в коридора. Любопитството й нарасна още повече и тя го последва в стаята на Ив, която се намираше в съседство. Оливър коленичи и опипвайки стената в долната й част, продължи бавно напред. Откри тънка жица и я проследи до страничната част на библиотечната в стаята на Ив. Жицата влизаше в дупчица в пода.

— Мръсници — промърмори той и легна на пода, за да проследи по-натам тънкия проводник — от стаята в коридора, нагоре, към прозореца с изглед към градината. Сетне се втурна надолу по стълбите. Ан бързо го последва, видя го да взема голям нож от дървената кутия в кухнята. Любопитството й отстъпи пред страха. Леко се отдръпна в сянката, докато Оливър бавно и тихо отвори вратата към градината.

Изскочи навън, приведе се, изтича до гаража и рязко отвори задната врата. Тя чу шум, стонове, после всичко затихна. Някой запали лампите и тихата градина се обля в ярко жълто.

Без да обръща внимание на студа, тя изтича боса по мократа трева и застана до прозореца на гаража. От онова, което видя вътре, й се прииска да закрещи. Оливър беше допрял ножа до гърлото на непознат мъж. Онзи беше дребен, с очила, пребледнял и уплашен до смърт. Ясно се виждаше, че малко остава ножът да пререже вратната му вена.

Оливър го завлече до някакъв бежов микробус, чиято странична врата беше отворена. Вътре се виждаха работещи телевизионни монитори и записващо устройство. Барбара беше заминала с комбито и микробусът се беше настанил на нейното място. До него беше паркирана хондата на Ив, а до нея — покрито с брезент, беше ферарито на Оливър.

Двамата мъже се скриха в микробуса. После тя видя как от страничната врата полетяха счупени видеокасети и с трясък падаха на циментовия под на гаража. Непознатият ужасено крещеше. Когато отново се появиха, Оливър беше хванал в мъртва хватка мъжа с едната си ръка, а с другата продължаваше да притиска ножа до гърлото му.

— Само си върша работата — изграчи уплашеният непознат. Оливър не продума. На слепоочието му пулсираше вена. Никога преди не го беше виждала толкова разярен.

Докато наблюдаваше сцената, осветена от голата крушка на тавана на гаража, тя не си даваше сметка, че случващото се я засяга. Оливър отмести ножа от шията на непознатия и надникна в кабината на микробуса. Поклати глава. Взе дистанционното за гаража и натисна бутона. Тежката врата бавно се отвори. Оливър нареди на мъжа да седне зад волана на микробуса. Двигателят на колата заработи. От ауспуха излезе облак дим и запълни гаража. Непознатият изкара микробуса на заден ход, направи обратен завой, даде газ и се устреми към портала. Но само след миг удари спирачки, гумите изскърцаха, чу се ужасен писък.

Микробусът продължи напред, но потресената Ан затича към алеята. Оливър се беше надвесил над някаква тъмна купчинка на асфалта.

— Мръсникът прегази Мерцедес — промърмори и коленичи над мъртвото животно.

Събитията се преплетоха в съзнанието на Ан. Беше уплашена и объркана. Повдигна й се, докато гледаше премазаното животно.

— Така й се пада на негодницата — добави Оливър. Сякаш не беше неговият глас. Замахна с ножа и го хвърли в тревата.