Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (23)

Двайсет и трета глава

Оливър седеше в кабинета си, пиеше сутрешното си кафе с понички, купени от госпожица Хароу, и мрачно гледаше през прозореца. Убеден беше, че стореното от него в кухнята веднъж завинаги е сложило край на глупавата й идея за вечерни приеми. Цяла нощ се беше трудил, за да осъществи плана си и резултатът беше невероятно удовлетворяващ. Барбара нямаше право да краде негови вещи и с тях да финансира налудничавите си мероприятия. Сама си го беше изпросила.

Още веднъж се замисли за събитията от предишната вечер. След като се прибра, издебна подходящ момент и наля разслабително в течния шоколад. За всеки случай сложи повече, после отиде на кино. Сега горчиво съжаляваше. Ако си беше у дома, може би щеше да спаси ферарито. Когато го видя тази сутрин, за малко не заплака. Но сълзите му сякаш бяха пресъхнали. Барбара наистина беше полудяла — от нея вече можеше да се очаква всичко. Петдесет хиляди бяха заминали на вятъра. И не някой друг, а той й беше показал как да борави с вратата на гаража. Не беше глупава и бързо възприемаше уроците му. А сега ги беше използвала като оръжие срещу него.

Не проумяваше как е възможно човек да се промени толкова много. Вярно, той също се променяше. И можеше да бъде непредсказуем като нея. Но най-лошото беше, че трябваше да се примири с нейната власт и сила. Барбара му беше натрила носа и го беше унизила.

— Хората не те вземат на сериозно, докато не им натриеш носа — беше й казал веднъж за опонентите си в адвокатската практика. Голдстийн би го нарекъл „шуцпах“. Тази дума според него не се нуждаеше от превод. Да организираш охолно парти с приходи, получени от, на юридически език, открадната собственост, беше чисто и просто „шуцпах“. Да не плащаш за пресрочените сметки за ток и газ също беше прикрит „шуцпах“. Да не говорим за унищожаването на ферарито — едно от най-големите механични чудеса на епохата…

Повдигна му се и той отмести встрани чашата с кафе. Погледна писмата и съобщенията, струпани на бюрото, грабна ги и ги скъса на парчета. Компаниите за електричеството, водата и газта вече му звъняха по телефона и настояваха да ги посети. Оливър продължаваше да отклонява обажданията им или се криеше.

— Ще ви изключат — предупреди го секретарката. — Ще останете без осветление и отопление. Барбара — също.

Беше получил няколко писма от децата. Тревожеше го фактът, че ги изпращаха в кантората му, сякаш бяха приели, че къщата вече не му принадлежи.

В отговор написа: „Моля ви, пишете ми на домашния адрес. Това е моят дом. Нашият дом. Винаги съм плащал за всичко в него и продължавам да плащам.“ Като препрочете текста, му се стори, че посланието е доста грубо, но въпреки това не скъса писмото. Искаше да прозвучи категорично. Все още беше капитан на семейния кораб. Поне така смяташе. Замисли се какво друго да напише, но не можеше да се сети нищо, тъй като беше твърде обсебен от настоящата дилема. Изпрати на децата чекове за големи суми и с това приключи.

Носеше списъка с вещите със себе си и всяка вечер проверяваше дали Барбара не е взела друга негова движима собственост. Тя продължи да му пише кратки бележки и да ги залепва с тиксо на вратата. Скоро посланията започнаха да се повтарят, като наблягаха на едно — скоро ще им спрат водата, газта и електричеството.

„Плати ги ти“ — отвръщаше той също с бележки, залепени на нейната врата.

С течение на времето новият начин на живот му даваше друга представа за времето. Откри, че благодарение на волята и самодисциплината може да накара съзнанието си да съществува само в настоящето. Когато го обземеше тревога и притеснение и това изискваше известен поглед върху бъдещето, макар и само с няколко мига напред, той изхвърляше тази мисъл от главата си. По този начин можеше да се справи и с неминуемото спиране на тока. „И това ще й е малко“ — казваше си често.

Ан му се обади няколко пъти в кантората и той нарочно се държа с нея студено, макар да си даваше сметка, че ужасно му липсва. Но си беше дал дума да прекара сам близките месеци.

— Добре ли си? — питаше го тя.

— Оправям се някак. — Някога мразеше тази дума. Тя издаваше безнадеждност.

— Редовно се чувам с децата. Добре са, но се притесняват за вас.

— Не би трябвало.

— Липсваш ми, Оливър — понякога прошепваше Ан. В подобни моменти той обикновено прекъсваше разговора и се сбогуваше с нея.

Една вечер, когато се прибра у дома, в къщата беше истинско мъртвило. Нямаше го приветственото мъркане на климатика. Значи бяха спрели тока. В къщата вече беше проникнала лятната влага, типична за Вашингтон. Барбара беше затворила всички прозорци — може би се опитваше да задържи прохладата.

Оливър драсна няколко клечки кибрит, добра се до работилницата, намери две фенерчета и се върна. После се сети за виното.

Без климатика температурата щеше да бъде пагубна за червените вина, може би и за белите. Съвсем ги беше забравил. Още утре ще изпразни хранилището, обеща си той, ядосан от закъснялата си реакция. Значи и виното щеше да бъде жертва на отмъстителната Барбара. Реши, че се нуждае от питие за успокоение. Направляван от светлината на фенерчето, някак се добра до библиотеката. Вратичките на барчето не помръднаха. Може би дървото се беше издуло от влагата. Остави фенерчето и дръпна по-силно с две ръце. Никакъв резултат. Дръпна отново. Чу изскърцване и за негов ужас барчето, високо близо три метра, бавно се наклони напред и го притисна. Оливър изпъна ръце и се опита да го задържи, но натискът беше прекалено силен. Напрегна всичките си сили. Бутилките започнаха да се блъскат една в друга и шкафът леко помръдна. Той успя да се обърне и да поеме товара върху плещите си, в същото време напрегна мускулите на краката си. За малко като че ли успя и шкафът се върна назад. Но тялото му беше в капана на огромната тежест. Мускулите на раменете и бедрата го заболяха от напрягането. Скоро силите му щяха да се изчерпат. И когато се предадеше, шкафът щеше да го смаже. Освен ако не отскочеше встрани в последния момент, което едва ли щеше да се случи. Пот обля лицето му, очите го засмъдяха.

— Помогнете! — извика и си спомни преживяването си в сауната. „Шансовете ми за оцеляване са нищожни — помисли си, обзет от паника. — Ах, тази жестока мръсница!“ Гневът сякаш подсили решителността му. Опита се периодично да премества тежестта и за малко успя. Изведнъж остра болка проряза рамото му и не изчезна, колкото и той да се местеше и въртеше. Не изчезна и надвисналата опасност.

Постепенно стана непосилно да стои изправен. Краката му се разтрепериха. „Спасете ме!“ — искаше да изкрещи. Но кой щеше да го чуе? На кого му пукаше?

— Мръсна кучка — промърмори. Надяваше се гневът да му вдъхне нови сили. Едва дишаше, с всяка изминала секунда агонията се усилваше. Коленете му поддаваха. Събра сетни сили и се приготви да отскочи напред. Тежестта вече беше непосилна. Накрая беше принуден да коленичи. Болката в раменете му стана жестока. Но още по-жестока беше мисълта, че ще загине, смазан като буболечка, и Барбара ще постигне жадуваната победа. Яростта му помогна да предприеме решителната стъпка. Отскочи напред и като по чудо успя да се отдръпне от падащия шкаф.

Но не мина без контузия. Стъпалото му се заклещи под тежката мебел, глезенът му се изкълчи. Болката беше ужасна. Той стисна зъби, развърза си обувката и някак си измъкна стъпалото.

Уискито от счупените бутилки се просмука в дрехите му. Тръпчивата миризма изпълни цялата стая.

Даваше си сметка, че ако Барбара не е заспала, със сигурност е чула шума от падането. Не си правеше никакви илюзии за мотивите й. Този номер не беше безобидна лудория, а опит за убийство. Запълзя по пода към Бени, а когато се добра до него, животното го близна по лицето, сякаш да го успокои.

— Добрият стар Бени — прошепна Оливър и го прегърна. Специфичната миризма на животното беше за предпочитане пред вонята на потта, пропила се в дрехите му.

Предпазливо се надигна и някак си стигна до телефона. С радост откри, че още не са го изключили. Повика такси и залитайки, излезе на улицата да го чака.

* * *

— Късметлия сте, че нямате нищо счупено — каза чернокожият лекар-стажант в спешното отделение на „Уошингтън Хоспитал Сентър“. Поклати глава и добави: — По-добре спрете пиенето. Последствията винаги са неприятни.

— Не съм пил нищичко.

— Воните на бъчва.

Оливър разбра, че е безполезно да спори. Кой би му повярвал? Инжектираха му болкоуспокояващо и се върна вкъщи.

Преди да си легне, залепи бележка на вратата на Барбара. От преживяния ужас ръцете му още трепереха и почеркът му беше разкривен.

„Внимавай да не ти се случи случка“ — гласеше посланието. Също като нейните бележки и тази беше неподписана.

Събуди се, облян в пот. Всяко мускулче го болеше. Беше като пребит, глезенът му пулсираше от болка. Климатикът не работеше и въздухът в стаята беше застоял.

„Аз ли съм това?“ — запита се. И затърси нещо, с което да се идентифицира. Произнесе името си, номера на социалната си осигуровка, датата на раждане, адреса на кантората си, домашния адрес, имената на децата си. „Всичко това е повърхностно“ — каза си той. Измъченото създание в леглото, мокро от пот и уплашено до смърт, му беше непознато. Той беше четирийсетгодишен мъж на име Оливър Роуз, имаше две красиви деца Ив и Джош, красива, симпатична и предана съпруга Барбара.

В съзнанието му сякаш проехтя камбанен звън. Барбара. Скъпа Барбара. Какво, за бога, се случи с нея? Къде бяха другите да я спрат?

Беше обичал една жена близо две десетилетия, а се оказа, че е обичал илюзия. Де да можеше да я изтрие от паметта си, да заличи всичките години на преструвки и фалш!

Стана от леглото и дръпна пердетата — лъчите на изгряващото слънце нахлуха в стаята.

Но когато отвори прозореца, изведнъж го лъхна топлина. Беше забравил колко горещо става във Вашингтон през юни.

Изведнъж усети, че нещо липсва. Бени го нямаше. Заради шока от предишната вечер не беше обърнал внимание, че кучето е изчезнало. Повика го и се ослуша за познатия лай, но не го чу.

Докато вървеше към банята, без да иска, стъпи накриво и от болка се свлече до стената. Отне му известно време да събере силите си. Когато зърна измъченото си лице в огледалото на банята, го обзе странно чувство на лекота и свобода. Чувстваше се толкова добре, че чак не му се вярваше. Запита се каква ли е причината. След малко го осени, че за пръв път, откакто Барбара го шокира с признанието си, не изпитваше никакви съмнения. И не хранеше никакви илюзии. Беше разбрал истината. Вече нямаше никакво съмнение. Мръсницата нямаше да се успокои, докато не му вземеше топките като трофей. „Никога! — зарече се той. — Тотална омраза и тотална война.“

Премигна пред отражението си в огледалото и размаха юмрук пред лицето си. Емоциите отстъпиха място на ледено спокойствие и целеустременост. Знаеше какво да прави. Вдигна телефона и предупреди секретарката, че няколко дни ще отсъства от работа.

— Нуждаете се от почивка, господин Роуз — подхвърли тя.

— Знам от какво имам нужда — прошепна той и затвори телефона.