Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (6)

Шеста глава

Оливър почти не си спомняше как таксито мина по Мемориъл Бридж, зави край паметника на Линкълн покрай Държавния департамент и пое по околовръстното шосе на Вашингтон. Всичките забележителности преминаха пред погледа му като размазани фотографии. Ан явно бе стояла до един от прозорците откъм фасадата, защото отвори външната врата още преди той да пъхне ключа в бравата. Махагоновият часовник в коридора показваше шест часа без две минути. Оливър остави на мраморния под куфарчето си. Спомни си, че дори под въздействието на сънотворните, с които го бяха натъпкали в болницата, все му се счуваше звънът на стенния часовник, подобен на ехо от древността.

— Джош отиде да играе баскетбол, Ив е на занятия по балет. Барбара приготвя пастет — припряно заобяснява Ан, сякаш се извиняваше, задето го посреща вместо близките му. Същевременно се взираше в него и тревожно следеше реакцията му, което беше признак за нейното притеснение. — А ти как си?

— Добре — отвърна Оливър. — Може би съм малко блед, но ми няма нищо.

— Да, наистина си леко пребледнял…

Той отиде в оранжерията, за да види орхидеите, които също като него бяха оцелели по чудо. Опипа пръстта около корените им — още беше влажна.

— Не се тревожете, татко се върна — прошепна на цветята.

Качи се в спалнята, съблече се, поколеба се дали да не използва сауната, накрая реши да вземе горещ душ. Неизвестно защо изпитваше нужда от някакъв шок, за да прогони депресията. Спря горещата вода на душа и остави само студената. Настръхна и се задъха от ледената струя, но болката не се върна. Дали не му липсваше като стар приятел?

Барбара влетя в стаята тъкмо когато той наметна хавлията, и го целуна по устните. Оливър я придърпа към себе си и я притисна до мокрото си тяло.

— Дяволски много се изплаших — прошепна, притиснал лице до кестенявата й коса. Идваше му да заплаче, но се въздържа. Топлината й му действаше успокояващо.

— Сигурно е било ужасно — промърмори Барбара, изтръгна се от прегръдката му и разкопча блузата си, защото се беше намокрила. Оливър забеляза как тя изпитателно се вгледа в отражението си в огледалото на банята и машинално отметна от челото си кичур коса.

— Вече съм по-добре — промълви, все едно го беше попитала. Барбара пусна чешмата, наведе се и наплиска лицето си.

Той се загледа в нея, ненадейно изпита желание да я докосне. Облече си велурения халат, върна се в спалнята и се изтегна в удобното кресло. Не я виждаше, но чуваше плискането на водата. След малко тя излезе от банята, наметнала беше хавлия.

Оливър си даде сметка, че за пръв път от много време я вижда гола. Годините не й се бяха отразили, беше все така стройна. Краката и бедрата й още бяха стегнати, също и едрите й гърди, макар и да бяха понатежали. Внезапно му се прииска да я има, получи ерекция. Тя обаче изглеждаше потънала в размисли и умът й витаеше другаде.

— Трябва да се гордееш с мен, Оливър — заяви ни в клин, ни в ръкав. — Договорих се с еквадорското посолство да доставям храната за празничните им вечери. Следващата седмица ще приготвя пиле „галантен“. После — касуле. И, разбира се, прочутият пастет „дьо шампан“.

Той винаги я подкрепяше в начинанията й, но сега не можеше да се съсредоточи върху думите й. Наблюдаваше я как седи пред тоалетката и разресва косата си. Стори му се някак далечна, непозната.

— Щях да умра — промълви и се загледа в дантелените завивки и пухените възглавници, подпрени на таблата на кревата, украсена с резба. Едната стена на спалнята беше заета от висок шкаф в стил „рококо“ с чекмеджета и с изящни вратички. Завесите не бяха спуснати и през френските прозорци проблясваха фаровете на колите по Бридж Калвърт. Между прозорците бяха поставили писалищна маса, която Барбара използваше за работно бюро. Отгоре стоеше фотография на четиримата, заснета по време на екскурзията до Големия каньон — снимали се бяха на фона на яркооранжевите величествени скали. На стените бяха окачени гравюри в стил „арт деко“, изобразяващи стройни чувствени жени. Оливър ги загледа, но не усети познатата естетическа наслада. Напротив, подсилваха чувството за празнота.

— Не разбирам защо не дойде — продължи, сякаш говореше на гравюрите. Изведнъж се сепна — неочаквано за самия себе си беше предприел решителен ход. Беше стигнал до същността на нещата. Макар и да не я виждаше, знаеше, че се е обърнала към него.

— Непрекъснато се обаждах по телефона и се осведомявах за състоянието ти — кисело промърмори Барбара.

— До тази сутрин лекарите не знаеха какво ми е — злъчно отбеляза той.

— Казаха ми, че състоянието ти е стабилно.

— Болеше ме, мислех, че ще умра.

— Но нали не умря?

— Нямаше как да го знаеш.

— Не ме съди толкова строго, Оливър.

Той си позволи да помълчи, изненадан, че не чувства никаква болка в гърдите. Само стомахът му беше свит. Оригна се, дъхът му миришеше лошо. Обърна се и я погледна в лицето. Този път тя се извърна.

— Ако се беше случило с теб, аз щях да дойда веднага — измънка Оливър и се ядоса още повече на себе си, задето хленчи.

— Но не се случи, нали? — Барбара стана и отиде в съседното помещение. Върна се, облечена с дълъг пеньоар. — Трябва да приготвя вечерята. Децата скоро ще се приберат.

— Не проумявам поведението ти. — Оливър се изправи, за да види лицето й. Изглеждаше невъзмутима, изпитателно се взираше в него. Той не долови признаци на несигурност или притеснение. Нямаше никакво напрежение или тревога. Стори му се променена, напълно различна.

— Може би страдам от синдрома „на прага на смъртта“. — Той въздъхна. — Мисълта ми е… — Не можеше да намери подходящи думи — нещо странно за него. — Когато си на ръба на пропастта, си мислиш, че всички те отписват. Усещането е отвратително.

— Мисля, че преувеличаваш, Оливър. — Барбара понечи да излезе от стаята, но той отново заговори:

— Може би ми беше необходима малко подкрепа, успокоение. Толкова ли много исках? — Удивително как го осъзнаваше. Имаше нужда да го прегръщат, да го галят. Може би като бебе до гърдите на майка си. „По дяволите — крещеше душата му, — изпитвам необходимост да ме обичаш, Барбара.“

— Повярвай ми, ако беше ти се случило нещо сериозно, щях да дойда начаса. И ти го знаеш.

Най-тревожното бе, че тя се опитваше да си повярва. Насили се да прогони неприятното предположение, изправи се и отново я придърпа към себе си. Барбара обаче се поколеба.

— Нали си добре? — прошепна, поколеба се, накрая все пак го прегърна. — Това е решаващото.

От къде беше научила този израз? Може би от него. Вътрешният глас му подсказваше, че има повод да се тревожи. Нещо в неговия свят се беше променило до неузнаваемост.

— Извинявай, не те разбирам — смотолеви.

Тя го погледа няколко секунди, след което сви рамене и се усмихна. Жестът й също му се стори някак кух, фалшив. Може би лекарствата, които му бяха дали в болницата, влияеха на възприятията и на емоциите му. Долавяше у нея безразличие. Безразличие. Невидимата антена на главата му потвърждаваше усещането.

— Ще се почувстваш по-добре след вечерята, Оливър. Сигурна съм.

— Как така ти си толкова сигурна? А аз — толкова несигурен?

Тя поклати глава и му обърна гръб. След малко стъпките й изтрополиха надолу по стълбището. Отиваше си. „Завинаги ли?“ — запита се той.