Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (26)

Двайсет и шеста глава

Ан се беше записала за летния семестър най-вече като претекст да остане в града, не за да получи допълнителни средства, необходими й за магистърската степен. Само гузното чувство и мисълта за непрекъснато намаляващите й средства я караха да посещава лекциите. Иначе през цялото време семейство Роуз и най-вече Оливър не й излизаха от ума.

Въздържаше се от други контакти с него, освен кратките телефонни разговори, с които поне задоволяваше желанието да чуе гласа му. Казваше си, че и така беше страдала достатъчно от несподелена любов. Глупаво беше и по детински. Тя не беше глупачка. Време беше да провери дали му е липсвала. Беше изнервящо да се оставя на милостта на такава несигурна и проточена във времето емоционална връзка. Но никакви форми на самодисциплина не можеха да заличат спомена за Оливър. Сякаш беше някакво проклятие. Най-коварното беше, че тази връзка й даваше измамна надежда, че щом се приключи с развода, той ще предпочете страстта и отдадеността пред безразличието. А тя можеше да го направи много щастлив. Освен това обичаше и децата. Всеки ден чакаше обаждане, но телефонът не иззвъняваше. Писа на децата. Периодично звънеше на Ив.

— Виждаш ли се с мама и татко? — попита я веднъж Ив.

— От време на време — излъга Ан.

— Имам едно писмо от татко и едно от мама — продължи със заобикалките девойката. По тона й Ан веднага долови колко е нещастна.

— За нас с Джош основният проблем е какво ще правим в деня за посещение на родителите.

Ан усети в гласа й надигащото се притеснение. Но съзнателно не реагира, а вместо това подхвърли нещо шеговито, за да я успокои.

— Трябваше да си остана у дома — продължи Ив.

— Сгрешиха, като ме изпратиха тук.

— Проблемът си е техен, Ив. Сами трябва да намерят решение.

— Знам — колебливо промърмори момичето. — Трябваше да остана у дома при тях. Необходима съм на родителите си.

— Нищо няма да им се случи — каза Ан, макар че сама не си вярваше.

След като Оливър не й се обади две седмици, тя позвъни в кантората му, ала секретарката каза, че господин Роуз е заминал на почивка. Ан се запита защо децата не са споменали нищо в писмата им. Положението ставаше все по-обезпокояващо.

След дълги колебания и вътрешни противоречия тя позвъни на познатия телефон. Непознат глас я информира, че няма връзка с този номер. Изпълнена с тревога, тя телефонира първо на Голдстийн, после и на Търмонт. И двамата също бяха излезли в отпуск.

Любопитството й се засили. Защо не са казали на децата? Загадката я тормозеше, в съзнанието й изникваха какви ли не страховити версии. И тъй като не можеше да остане безразлична и пасивна, един ден отиде на познатия адрес на Калорама Съркъл. Отвън къщата беше все така великолепна. Заобиколи я и отиде в градината отзад. Надникна през стъкленото прозорче на вратата на гаража. Ферарито беше превърнато в купчина старо желязо, факт, който хем я изуми, хем я обърка. Но комбито на Барбара и хондата на Ив бяха на местата си. Може би съпрузите се бяха помирили и сега бяха заедно на почивка. А как тогава е било унищожено безценното ферари на Оливър? На преден план излезе въпросът: „Къде са те? И защо не са се свързали с децата?“

Отново излезе пред къщата и се сблъска с момчето, което разнасяше вестници.

— Отказаха се от абонамента — отвърна то на въпроса й къде са семейство Роуз и сви рамене.

— Прекратили са временно доставката на вестници ли? — попита тя.

— Не, напълно се отказаха — отвърна хлапакът и метна вестника пред вратата на съседите.

Въпреки неговото твърдение, че Роуз ги няма, тя се качи по стълбите и позвъни на вратата. Докато чакаше да й отворят, отстъпи крачка назад и погледна прозорците на горните етажи. Пердетата бяха спуснати. На първия етаж — също. Позвъни отново, почака и накрая си тръгна. По-късно й мина през ума да се обади в полицията, но се отказа. Прекалено скоро беше да ги обяви за изчезнали.

На следващата сутрин телефонира на госпожица Харлоу.

— Съжалявам, господин Роуз е в отпуска — повтори жената.

— Децата им се притесняват — промърмори Ан. — Аз също.

— Те също ми телефонираха. И аз съм притеснена.

— А Барбара?

— Обадих се в магазина на френския пазар. Мислят, че е заминала. — Последва дълга пауза. — Според вас възможно ли е да са се помирили и да са заминали заедно?

— Може би — неубедително отвърна Ан, вече сериозно разтревожена. Запита се дали да спомене на секретарката за ферарито. „Не е моя работа“ — реши в крайна сметка и се сбогува.

Рано на другата сутрин след поредната безсънна нощ тя се върна на Калорама Съркъл. Отбеляза, че и „Вашингтон Поуст“ не е донесен, явно доказателство, че къщата е необитаема. Малцина жители на Вашингтон започваха деня си без „Поуст“.

Тъкмо когато реши си тръгне, видя нещо, което я накара да се вцепени. Огледа фасадата и за пръв път забеляза, че прозорците на спалнята не отразяват светлината. След като се вгледа по-внимателно, разбра, че стъклата ги няма. Може би бяха счупени случайно, заразсъждава тя. Беше обичайно необитаемите къщи да бъдат опустошавани от вандали. Но да липсват всичките шестнайсет стъкла?

През целия ден не можа да мисли за нищо друго и късно следобед отново се върна при къщата. Дълго стоя в сянката на едно дърво от другата страна на улицата, наблюдавайки сградата, докато се стъмни. Уличните лампи светнаха, но къщата продължи да тъне в мрак. И тъй като още не беше достатъчно убедена, Ан за всеки случай потропа на вратата, изчака и се върна в общежитието си.

След няколко дни се обади на Ив.

— Не съм ги чувала от две седмици — разтревожено отвърна девойката. — Нито писма, нито телефонни обаждания. Не знаем какво става.

— Всичко е наред — излъга Ан. — Вчера ги видях. И двамата изглеждаха чудесно.

— Тогава защо не пишат и не се обаждат?

— Баща ти беше в командировка, а майка ти има много поръчки.

— Не е характерно за тях. Не им ли пука за децата им? — Ив се разплака. — Денят на родителите е следващата седмица. Страх ме е, Ан.

— И двамата са много напрегнати — отвърна Ан и веднага съжали, задето е излъгала. — Имай търпение — добави, но Ив продължи да плаче и затвори телефона.

Наистина беше нетипично за тях да пренебрегват децата си. Но в сегашното им състояние всичко беше възможно.

Ан още веднъж се върна при къщата. Почувства се много глупаво, когато отново почука на вратата. Ала както и предишните пъти никой не й отвори. Допря ухото си до дебелата двойна дървена врата, обаче чу само тиктакането на часовника. Вече беше невъзможно да сдържа тревогата си. Мисълта да съобщи истината на момичето я ужасяваше. Или родителите на Ив съзнателно я пренебрегваха, или просто, бяха изчезнали. Изчезнали. Ан потръпна.

Въпросът изникна пред нея късно през нощта. Събуди се със сподавен вик. Кой тогава навиваше часовника във фоайето? Тя дълго лежа разтреперана в леглото и търсеше някаква логика в случващото се. Може би идваше прислужница да се грижи за домакинството. Или пък бяха наели някой да живее там, докато ги няма. Но защо ще навива часовника? Трябваше да разгадае тази мистерия. Непременно.

Рано на следващото утро тя дойде пак при къщата. Разстла вестници под дървото от другата страна на улицата, седна на тях и не мръдна целия ден. Нищо не се промени. Колите минаваха покрай нея. Хората в тях я гледаха с любопитство. Но тя остана непоклатима, решителна. Ролята й на часови обаче я изпълваше с неудобство. Самата тя не знаеше какво точно чакаше. „В очакване на Годо“ — каза си и се надсмя над собствената си глупост. Играеше собствен театър на абсурда. Необяснимо защо въпреки нейната пасивност ролята беше изморителна и Ан притвори клепачи и се унесе. Когато отново отвори очи, веднага разбра, че нещо се е променило. Внимателно огледа фасадата. Капаците на прозорците на спалнята бяха затворени. Сърцето й се сви. Изправи се и се вторачи в затворените черни капаци. После тичешком пресече улицата и отново почука на вратата. Електронната мелодия отекна из къщата. И скоро затихна.

— Оливър, Барбара! — извика. — Моля ви пуснете ме, аз съм, Ан.

Притисна ухо до вратата, но чу само неуморното тиктакане на големия часовник. Една съседка излезе и се вгледа в нея.

— Мисля, че са на почивка — промърмори намръщено. — Не че е моя работа. — И се върна обратно в дома си.

В квартала страдаха от параноя и мразеха да нарушават личния им покой. Всеки живееше собствения си живот. Но тя знаеше, че не греши. Някой беше затворил капаците. Някой, и тя беше убедена в това, беше в къщата. Трябваше да влезе по някакъв начин. Обаче не искаше да я виждат и да я вземат за крадец.

Търпеливо изчака да се смрачи.

Железните решетки не й позволяваха да проникне през прозорците на първия етаж. Отиде отзад и опита да отвори вратата, водеща към мазето и работилницата на Оливър. Беше залостена отвътре.

Спомни си, че Оливър държи стълба в гаража, влезе вътре и я извади. Допря стълбата до стената, изкачи се и надникна в оранжерията. Лунният сърп осветяваше вътрешността и очите й бързо привикнаха към полумрака. Всичко в стаята й беше познато и изглеждаше напълно нормално. Празните саксии бяха подредени покрай стената, точно под нея. Тя счупи прозореца с обувката си и внимателно извади парчетата стъкло. Когато провря единия си крак, едно незабелязано от нея стъкло одраска коляното й. Тя се стресна, машинално изрита стълбата и я събори на земята.

Драскотината не беше дълбока. Ан не й обърна внимание и на пръсти отиде в кухнята. Твърде тъмно беше да различи каквото и да било, освен силуетите. Трябваше да се довери на паметта си, за да се ориентира. Движеше се изключително внимателно.

Веднага усети, че имаше нещо крайно нередно в подредбата на кухнята. Изглежда, нищо не беше на мястото си, освен готварския плот. Протегна ръце и пипнешком продължи напред. Внезапно пред нея се мярна нещо светло. Въже. Ан го дръпна и пред нея с трясък се изсипаха куп тенджери. Тя изкрещя и понечи да избяга, но се спъна и падна. Нищо не беше на мястото си, както го помнеше. Стана и тръгна по коридора към фоайето. Но щом стигна до мраморната повърхност, се подхлъзна и падна. Не можа да стане. Каквото и да докоснеше, беше хлъзгаво и не предлагаше опора.

При други обстоятелства мястото щеше да е идеално за атракцион в лунапарк. Но в момента не й беше никак забавно. Напротив, страшно беше, макар и да не разбираше точно защо. Земното притегляне сякаш беше изчезнало, ала със свръхчовешки усилия тя успя да се добере обратно до кухнята. Рамото й докосна нещо и тя усети как непознат тежък предмет се притисна в нея. Беше хладилникът. Обхваната от паника, съумя да отскочи настрани, преди хладилникът да падне на пода. Изкрещя отново, усъмнена, че губи разсъдъка си. Напипа в тъмното дръжката на вратата за мазето, хвана се за перилото и направи крачка напред. Но стъпала нямаше. Тя полетя във въздуха. Ала не падна. По чудо машинално се беше вкопчила в дървеното перило. Ритайки във въздуха, накрая успя да се закрепи някак си между стените на тясното стълбище. Внимателно се наведе и се пързулна бавно надолу, като продължаваше да се придържа за перилата. Озова се в мазето точно навреме. Мускулите на гърба и краката вече бяха започнали да я наболяват. Цялата в синини и драскотини, изпаднала в истерия, запълзя по пода, докато не се натъкна на вратата. Но тя беше заклинена с нещо. Напипа клина, обаче не можа да го помръдне.

Струваше й се, че реалността се е преобърнала с главата надолу. Сякаш всички предмети или стени в къщата се бяха наговорили срещу нея. Но подобно нещо не звучеше смислено. Може би беше влязла в къща на ужасите или пък в нечий чужд кошмар. Лежеше на пода и дишаше тежко, изнемощяла от страх.

Чу шум по коридора. Стъпки. Инстинктът за самосъхранение я накара да провери с опипване разположението около себе си. Някои от тъмните форми и очертания й се струваха необясними. В момента се намираше в онова, което беше останало от работилницата. Само парчета и чаркове. Потърси инструмент, с който да извади клина. Напипа тежък чук. Изправи се и понечи да вдигне чука. Страхът беше отнел от силите й. „Помощ!“ — извика сама на себе си. Сякаш стана чудо и тя вдигна чука над главата си. Замахна и го стовари върху вратата. Чукът изби клина и вратата се отвори. Изтича в градината. Но когато отвори външната порта, макар и ужасена, не можа да устои на желанието да се обърне и да погледне за последно.

И го видя през разбитото стъкло на оранжерията. Беше измъчен и измършавял, брадясал, с хлътнали очи. За миг беше обладана от смесено чувство на страх и състрадание. Това ли беше Оливър от нейните фантазии? Оливър, на когото беше дала любовта си?

Обзета от ужас, побягна презглава.